Кристина се надяваше, че скоро влака ще пристигне в XXXXX. Все пак наближаваше 20:00 и на нея ѝ бе писнало от това дълго пътуване.
Беше си приготвила книга, с която да убие малко време, но просто не можеше да се съсредоточи в страниците пред себе си, очите ѝ минаваха през буквите, но мисълта ѝ беше някъде другаде, и заради това още в началото я заряза и си обеща, че ще я прочете друг път.
По принцип не правеше така. Винаги се впускаше в света на книгите за да избяга от реалността. Това ѝ бе навик от малка.
Но нещо глождеше съзнанието ѝ, нещо, което не ѝ позволяваше да влезе в любимия си измислен свят.
И това нещо беше жестоката реалност.
Живота ѝ отново се бе променил само за една вечер. Този път промяната не беше по нейно желание, а предизвикана от външен фактор.
Една огромна част от нея не искаше да заминава. Живота ѝ в последната година и нещо беше повече от прекрасен, благодарение на Юли и Алекса. През този кратък, но толкова скъп за нея период, тя се чувстваше като нормалните момичета на своите години. Имаше интересен студентски живот, голяма любов и приятелство. Всичко, за което си бе мечтала и което бе желала преди това. Не че заминаването ѝ означаваше край на всичко това, но знаеше, че след една-две години, когато се върне, нищо няма да е същото. Щеше да е по-назад от Юли, Алекса и всички други свои връстници. След две години, те ще са на края на своето висше образование, а тя - в средата. Но и не само тази мисъл я мъчеше. След една-две години отношенията ѝ с Юли и Алекса щяха да са различни. Естествено, щеше да поддържа контакт с тях, щеше да им звъни, ако не всеки ден, то поне през ден. Но дълбоко в себе си знаеше, че все пак нищо нямаше да е същото. ,,Далече от очите, далече от сърцето" бе фразата, която не я оставяше намира. Всичко можеше да се случи през времето, в което тя не е с тях.
Те щяха да се радват без нея, да празнуват без нея, да плачат без нея. Щяха да направят спомени без нея. Тя нямаше да е част от тези спомени, нямаше да ги споделя с тях. А това щеше да промени техните взаимоотношения. Ами ако следващия път, в който се срещнат, им беше неловко и не знаеха какво да си кажат? Тогава някой ще трябваше да ѝ подаде въжето.

Колкото ѝ да ѝ се искаше да остане при тях двамата, при своя щастлив свят без проблеми, не можеше да остави баба си просто така. Чувстваше се длъжна да е до нея. Все пак, макар че не искаше, баба ѝ също се бе разделила с любимото си място заради нея. Ако не беше тя, може би възрастната ѝ роднина нямаше да е в това състояние, в което се намира. Ако Кристина не я бе помолила преди четири години да замине с нея, може би баба ѝ по-рано щеше да установи за болестите си.

Чувството за вина я гризеше отвътре. Баба ѝ първа се бе жертвала заради нея, а сега беше неин ред.
Не искаше да се връща в този град, в тази къща, при тези хора. Не искаше да се връщаше в това отвратително и мръсно минало. Но трябваше!

След като книгата не можа да я откъсне от мрачните мисли, Кристина се зае да разглежда обявите за работа в града. Не смяташе да пропилее две години в лежане и меланхолични мисли. Щеше да събере някакви средства, и когато се върнеше, щеше да е самостоятелна. Когато се върнеше, щеше да харчи своите пари, а не тези на баща си.
Зачуди се дали да не се запише за някой езиков курс. Все пак един език в повече никога не е на зле.

Но пак не можа да се отпусне. Не успя да се разсее. Беше нащрек. Кръстосваше краката си, разплиташе ги и после пак ги кръстосваше. Заемаше една поза на седалката, след това друга. Поглеждаше през прозореца, към набързо отминаващите пейзажи, които не ѝ бяха кой знае колко интересни и не задържаха вниманието ѝ за повече от няколко секунди.
Не се чувстваше комфортно. Но това не беше по вина на седалката, още по-малко пък на нещо друго във влака, а по вина на притесненията ѝ.

Кристина е от този тип хора, които често се притесняват. От типа хора, които се притесняват за неща, които още не са станали и няма и да станат. От този тип хора, които се опитват да решат несъществуващи проблеми. Които постоянно мислят за чуждото мнение, за начина, по който хората ги виждат. На кратко, Кристина често сама се натоварваше чрез собствените си мисли. Дребни неща можеха да я изкарат от равновесие.

Нещото, което я тревожете през цялото пътуване, и което не ѝ даваше мира, беше едно кратко съобщение от баща ѝ.
При спомена за него, Кристина посегна към телефона си за да го провери за двадесет и пети път, с надеждата, че предишните двадесет и четири пъти не го бе прочела правилно, и че този път неговото съдържание ще се е изменило.

,,Здравей, миличка! Надявам се, че пътуването ти минава добре! За жалост, аз и Джинджър няма да може да те посрещнем, защото имаме работа тази вечер, но пък Тео ще си е вкъщи! Утре ще прекараме повече време заедно! ''

Хладни тръпки минаха по гърба ѝ за двадесет и пети път. Само едно име я караше да ѝ се догади. Как ще прекара цяла година или даже две в тази къща? А как бе живяла преди? В последните четири години бе далеч от този ужас, а през последната една бе преживяла истинско щастие заради Юли и Алекса. През тези години бе живяла нормално и заради това бе отвикнала на стария си начин на живот.
Сълзи напираха в очите ѝ. Кристина заби ноктите си в ръцете си.
,,Сълзите с нищо няма да помогнат! Стегни се! Ще издържиш все някак! " - окуражи се тя и започна да диша бавно за да се успокои.
Бе живяла шестнадесет години в тази къща, се щеше да оцелее още една-две.

За периода, в който бе живяла сама с баба си, бе поддържала контакт само с баща си, защото той ѝ осигуряваше покрива над главата и парите в джоба ѝ.
С Джинджър не си бе обменяла и едно съобщение. Доведената ѝ майка явно не намираше смисъл да ѝ пише, така че и тя не го правеше.
А Тео Кристина бе блокирала още преди една година и половина заради снимките, които ѝ пращаше.
Сега като се сети за тези снимки, Кристина се чудеше дали не трябваше да му е от части благодарна, защото след като изпадна в нервна криза заради тях, се запозна с Юли.

Въпреки че, баща ѝ, Дейвид Лейн, се държеше добре с нея, Кристина не изпитваше кой знае каква любов към него.
Отношенията между тях бяха меко казано сложни. Дъщерята имаше не една причина да мрази баща си, а той се чувстваше много неловко около дъщеря си. Никога не бяха провеждали сносен разговор помежду си. Никога не са се опитвали да загладят ръбовете помежду си. А и нямаше и да го направят. Защото бащата не се замисляше, а дъщерята не виждаше смисъл в това.

Когато Кристина беше малка, става въпрос за времето, когато бе пет годишна, все още не знаеше естеството на професията на баща си, но пък знаеше, че е достатъчно добре платена, че майка ѝ, Моник Лейн, да си позволи да е домакиня. Не прекарваше много време с него, но пък пет годишните не се замислят за такива неща. За нея най-важното бе, че майка ѝ по цял ден е с нея, готви ѝ вкусни ястия, играе си с нея и я обсипва с любов. Какво повече да иска? Е, да, искаше ѝ се понякога да поиграе и с татко си, но все пак той беше зает човек, изкарващ пари. Тези мимолетни неизпълними желания нямаше как да помрачат щастливия ѝ живот.

Но, за разлика от тях, нещо друго можеше. И това нещо беше едно седем годишно момче на име Тео. Тео Лейн.

Дори и ако сега, повече от шестнадесет години по-късно, някой попита Кристина за този ден, тя ще може да го опише сякаш се е случило вчера.

Беше дъждовен ден. Майка ѝ тъкмо бе изкарала от фурната голямо пиле, приготвено по нейна тайна рецепта, и двете чакаха то да изстине за да могат да си хапнат от него. Тогава, изведнъж, се чу рязко отваряне на входната врата и влизането на повече от един чифт обувки.
Кристина и Моник решиха заедно да посрещнат баща ѝ и неговите гости, все пак трябваше да бъдат добри и отзивчиви домакини.
А когато отидоха в коридора, завариха Дейвид, сгъващ голям черен чадър, една висока и елегантна жена с руса коса и удивително облекло и прилепено към нея малко русо момче с дълбоки и тъмни очи, попиващи всичко, което видят.
В първия момент Кристина, както и майка ѝ, си бе помислила, че жената е някоя нова съседка или пък позната на баща ѝ, а момченцето е нейно бъдещо другарче за игра. Но сериозното изражение на Дейвид подсказваше друго.

- Моник, Кристина, това са Джинджър и Тео.

- Приятно ми е, Моник Лейн. - каза Моник и продаде ръката си към великолепната жена пред нея, която сякаш бе излязла от някое списание.

- Джинджър Морейн.- представи се тя на свой ред и погледна към момчето до нея. - А това е сина ми Тео.

- Приятно ми е да се запозная с вас. Влезте, не стойте на вратата. - прикани ги да влязат Моник, но и тримата не се мръднаха от местата си.- Какво ви води в скромния ни дом?

- Всъщност, Моник, този дом вече ще е и техен. - отвърна Дейвид със сериозен тон.

- Не разбирам. Би ли ми обяснил? - зачудено отвърна госпожа Лейн.

- Тео е мой син. Преди да се роди имах афера с Джинджър, но след това се разделихме. Едва преди месец се свърза с мен и ми каза, че имаме дете. Не мисля, че е редно да ги оставя на произвола на съдбата. Смятам да поема отговорността си.

Моник премига няколко пъти. Зачуди се дали слуха ѝ се беше увредил или нещо такова. Просто не можеше да повярва на чутото.

- На колко годинки е? - най-накрая промълви тя като кимна към Тео.

- На седем. - отвърна Джинджър и обгърна русокосото момче с двете си ръце.

- На седем! - шокирано възкликна Моник, осъзнавайки, че нейното момиченце наскоро бе навършило шест. - Дейвид, преди седем години не бяхме ли лудо влюбени? Не бях ли единствената жена за теб?

- Мила, сгреших. - пророни Дейвид в отговор. Беше го срам. Беше се позабавлявал за известно време с Джинджър, но никога не си беше представял, че тя ще забременее. А, още по-малко, че ще скрие този факт от него и ще му го съобщи чак след седем години. Беше приключил всичко с нея още преди да се роди дъщеричката му, но тази руса изкусителка отново се бе свързала с него.

Този ден беше повратен в живота на Кристина. За толкова кратко време в къщата им от трима бяха станали петима.

Майка ѝ не можеше да прости изневярата на баща ѝ. Всеки ден се караха, а обичта между тях беше изчезнала за винаги.

Но нещото, което накара Моник Лейн да приключи живота си, не бе изневярата на мъжа ѝ или факта, че има дете от друга жена. А това, че един ден, изневиделица, ѝ каза, че иска да се разведат за да може да се ожени за Джинджър.
Моник бе зарязала образованието и кариерата си заради Дейвид. Беше отдала целия си живот на него. Беше зависима от него. Ако се разведеше с него, нямаше да има нищо, тъй като и къщата и колата бяха на негово име. Може би щеше да загуби и попечителството над дъщеря си, защото нямаше как да ѝ осигури добър живот със своя смешен стаж на домакиня, а не искаше да гледа как малката ѝ Кристина нарича друга жена мамо.
Всичко това накара младата Моник Лейн да се обеси в собствената си къща. Беше го направила преди да изгуби името Лейн.
По ирония на съдбата, първият човек, който я намери бе Кристина.
За малкото момиченце това да види майка си, най-любимия ѝ човек, целия ѝ свят, да виси безжизнено от грубо въже, беше голям шок и ужас. От гледката ѝ се беше догадило. Но вместо върната храна, от устата ѝ излезе съкрушителен писък, достатъчно силен за да огласи цялата двуетажна къща. Достатъчно силен за да повика някой на помощ.

След самоубийството на майка ѝ, Кристина бе започнала да губи косата си заради стреса. Баща ѝ много се бе притеснил за нея и се опитваше по всякакви начини да ѝ помогне. Бе я закарал на лекар заради рязкото окапване на иначе здравите и лъскави коси на дъщеря му, също така я бе закарал и на терапевт.
Грижата и вниманието помогнаха на Кристина да преодолее случилото се, но в мига, в който Джинджър и баща ѝ забелязаха подобрението ѝ, спряха да ѝ обръщат внимание.

Тогава Кристина бе забелязала съществуването на Тео.

Преди смъртта на Моник, двамата не си бяха разменили и дума, защото той стоеше в стаята на Джинджър, а тя в стаята на своята майка.
Но след самоубийството на майка ѝ и след като Кристина се възстанови от случилото се, цели две години след като се бяха видели за първи път, си проговориха.

- Знаеш ли какво работи баща ни? - запита я деветгодишното момче, когато се завариха една сутрин в банята.

- Не.

- Защо не знаеш? Аз знам! - отвърна ѝ той самонадеяно и застана до нея на мивката за да си измие зъбите. - Няма ли да попиташ?

- Не.

- Е, аз ще ти кажа все пак. - обърна се с лице към нея, с което я накара ѝ тя да го направи. - Той е режисьор на филми за възрастни.

- Добре. - каза разочаровано Кристина. Очакваше да каже нещо като крал или шпионин, а не режисьор. Даже не знаеше какво точно означава това, но ѝ звучеше скучно.

- Как така добре? Той е режисьор на филми за възрастни. Всички съседи го гледат с отвращение, защото знаят това.

- Какво означава отвращение?- попита момиченцето, но не получи отговор, защото Тео не знаеше как точно да ѝ отговори.

- С мама са се запознали докато са снимали такъв филм. Тя е била такава актриса, но за кратко. Не е толкова порочна колкото баща ни. - заобяснява се той като продължи да използва думи, които и той самия не разбираше, но беше научил от майка си.

Кристина не бе разбрала абсолютно нищо от това, което нейния полубрат ѝ разказваше, но осъзна, че се дразни по някакъв начин с нея и реши просто да го игнорира.

Сега на Кристина ѝ се искаше да не бе игнорирала Тео. Не просто тогава, но и като цяло.

По нататък в техния съвместен живот, тя бе разбрала, че баща ѝ и Джинджър не обръщаха никакво внимание и на него.
В желанието си да бъде забелязан от някого, той бе решил да се приближи до малката си полусестра. Беше се подразнил с нея, но не знаеше по какъв друг начин да я заговори. А тя, също както родителите му, дори не го погледна.
Тази незаинтересованост от страна на роднините му, превърна Тео в търсещ и желаеш любов от когото и да е.

Но също така и го превърна в най-голямото чудовище, което Кристина бе срещала.