Кристина имаше чувството, че живота ѝ се изплъзва между пръстите, сякаш всичко се разрушава бавно, че нищо не се случва както ѝ се иска, въпреки усилията ѝ.

Това чувство не беше ново за нея, но надделя главоломно над всички останали чувства през последните дни, в които беше в траур.

Баба ѝ бе починала през изминалата седмица.
Не беше неочаквано, даже напротив - Кристина бе заминала с нея с идеята да прекарат последните ѝ мигове заедно, а не с напразната надеждата, че ще се подобри.
Но въпреки факта, че смъртта на баба ѝ беше очаквана, въпреки че Кристина многократно си бе повтаряла преди това, че този миг все някога ще настъпи, и че това е част от кръговрата на живота, все пак трудно понесе грозната реалност.

Новината ѝ бе поднесена от не кой да е друг, а именно от баща ѝ, който със същия тон и израз, с който обсъжда времето навън, ѝ съобщи трагичната вест.
Дейвид пък бе разбрал от болногледачката, която наглеждаше болната следобед и която бе намерила безжизненото тяло на възрасната жена.

За Кристина баба ѝ беше единственият човек, който някога я е разбирал напълно.
Преди, когато все още плачеше всяка вечер заради смъртта на майка си, смяташе, че докато беше още жива, майка ѝ я разбираше също така добре.
Но през последните години мнението ѝ се промени.
Ако майка ѝ наистина я бе разбирала напълно, нямаше да се самоубие, оставяйки единственото си дете без майка.
Понякога, в късните часове на нощта, когато не можеше да заспи, Кристина се ядосваше на Моник. Чудеше се какво си бе мислила преди да се самоубие. Че вероятно Джинджър ще се грижи за дъщеря ѝ вместо нея?
Но винаги след това се укоряваше затова, че мисли лошо за покойната си майка.

За Кристина със смъртта на баба ѝ не си бе отишла просто жената, която беше нейният женски модел за подражание и нейната подкрепа, но и единственият нормален психически член на семейство Лейн. За нея никой друг с тази фамилия, дори и самата тя, не беше читав.

Например Дейвид.
Още на следващия ден след погребението съобщи, че има ангажимент, свързан с някакъв нов проект, и отпраши нанякъде, падайки за пореден път в очите на дъщеря си.
Кристина се чудеше какво толкова щеше да му коства, ако остане за известно време в собствения си дом. Това да е в траур заедно със семейството си да не би да е излагащо?
Толкова ли не можеше да отложи този ангажимент?
Така както е тръгнало ще вземе да пропусне и сватбата на някое от децата си заради жизненоважните си проекти.

Джинджър този път излезе по-човечна и остана за няколко дни, но въпреки това стягаше спокойно багажа си, за да последва мъжа си.
Като цяло за нея Кристина нямаше кой знае какво мнение, тъй като не я приемаше като част от семейната си среда. Не че Джинджър се държеше лошо с нея или я дразнеше по някакъв начин, просто се държеше асоциално - избягваше разговорите, не се заговаряше с никого в къщата, дори със собствения си син, и при възможност винаги стоеше затворена в стаята си.
Дори и да беше в къщата, не се усещаше присъствието ѝ.
По наблюдения на Кристина Джинджър беше сдържана и дистанцирана и в отношенията си с мъжа си, поне така се държеше пред хората. Дейвид говори, а тя го слуша, усмихва се леко от време на време или гледа в една точка.
На мероприятия и срещи тя прилича повече на негов аксесоар, отколкото на съпруга.

От случката с Айзък Тео се отнасяше сравнително добре спрямо Кристина.
Не я караше да му готви, шета или пък да му върши някакви услуги.
Не я удряше, даже не смееше да я пипне.
Дори на няколко пъти се извини, разкаян от предишните си постъпки.
Кристина обаче все още не можеше да се отпусне, когато беше в близост до него. Всеки път, когато той влизаше в стаята, в която се намираше и сестра му, тя настръхваше леко и тялото ѝ се подготвяше, както животните се подготвят, когато видят или усетят хищник, да избяга.
Така Кристина продължи да живее в някакъв страх и безпокойство, въпреки че малко по малко започваше да вярва, че този път Тео наистина е осъзнал грешките си и се е променил.
Той усещаше страха ѝ, затова се опитваше да не навлиза в личното ѝ пространство, да не я притеснява и си даваше малко кураж с мисълта, че все някога ще излезе шанс да си откупи някак греха спрямо нея.

След смъртта на баба ѝ Кристина наистина не знаеше какво ще прави от тук нататък.
Още през първите дни след загубата усети разликата.
Преди това буквално половината от деня ѝ беше запълнен с грижи за болната. Баща ѝ даже набързо задвижи нещата, за да може да продаде по-скоро гарсониерата, в която бе настанена възрастната жена. Бе наел някаква фирма да изчисти помещението и да изхвърли всичко непотребно в него.
Така лека-полека се заличаваха абсолютно всички следи, свързани с живота и съществуването на болната.
А това натъжаваше Кристина, защото тя не искаше да я забрави.

Баба ѝ веднага се бе съгласила да замине заедно с внучката си в друг град, макар че Кристина така и не ѝ каза истинската причина, поради която така упорстваше за да учи далеч от дома си.
Сега тъмнокосото момиче дълбоко съжаляваше, че не бе признала всичко на най-обичната си жена.
Знаеше, че баба ѝ щеше да е съпричастна с болката ѝ от преживяните нещастия и даже ще се опита да направи всичко по силите си, за да облекчи раните ѝ, но тогава, докато болната все още беше жива, Кристина така и не събра смелост за да ѝ признае всичко.
Чувстваше се ужасно заради всичко, което ѝ се беше случило.
Чувстваше се толкова мръсна заради всяко докосване на Айзък и всеки удар на Тео.
Мразеше се заради собственото си жалко поведение и заради факта, че когато най-сетне Тео се променяше и се опитваше да изкупи грешките си, тя все още се боеше от него.
Мразеше се и заради това, че бе позволила на този страх да я завладее и да я принуди да се подчинява на Тео, да прави всичко възможно за да не предизвика гнева му.

А може би, ако бе признала цялата истина на баба си, щеше да намери покой и подкрепа. Може би щеше да намери начин как да скъса оковите на страха и да започне да се обича.
Но вече нямаше подобен шанс пред себе си.
Защото баба ѝ вече се намираше на няколко метра под земята.

Кристина дори не бе споделила мъките си и на Алекса, нейната първа и единствена най-добра приятелка, и на Юли, нейния любим. Пазеше всичко в себе си, трупаше негативните мисли и емоции, както Тео трупаше партньорите си преди.

Мисълта за Юли я потисна още повече.
От толкова месеци не бе чувала гласа му, а точно от това се нуждаеше в момента.
Не знаеше какво се случва с него, какво прави.

Но поне знаеше едно.
Някой имаше пръст в тази работа, защото не можеше просто ей така, от нищото, телефонният му номер да изчезне от контактите ѝ.
Идваше ѝ наум, че може би Филип Шийн бе сторил нещо, но мозъка ѝ не можеше да възприеме идеята, че този непознат за нея човек се бе добрал някак си до телефона ѝ.
За него Юли ѝ бе обяснил, че е доведеният му садистичен баща, който е богат и затрупан с власт и би направил всичко възможно, за да почерни живота му.

Власт и пари е опасна комбинация и Кристина знаеше, че ако човек я притежава, може да постигне много неща незабелязано.
Но беше ли възможно точно той да бе забъркан в това?
Надали бе успял директно да изтрие номера от телефона ѝ, Кристина беше повече от убедена в това, тъй като държеше мобилното устройство винаги със себе си, защото в него се съдържаха някои от тайните ѝ.
Може би Филип Шийн бе успял да го направи по някакъв друг начин. Например чрез някакъв хак или нещо такова.
Кристина не разбираше от подобни неща и затова реши да не затормозява главата си в излишни размисли.

Другата възможност бе самия Юли да бе изтрил номера, тъй като тя прекарваше времето си най-вече с него.
Кристина знаеше колко много я обича той, така че се съмняваше да го бе направил, защото иска да скъса с нея.
Ако го бе сторил той, най-вероятно го бе направил за да я защити.
Все пак Филип Шийн се опитваше да почерни живота му, беше съвсем възможно и да се опита да навреди на любимата му.

Мисълта, че Юли доброволно беше избрал да прекрати контактите си с нея, макар че му беше трудно, когато тя замина, за да я защити, накара Кристина да се влюби още веднъж в него.
Той беше направил толкова много за нея.
А тя какво? Нищо.
Дори не му бе признала миналото си, въпреки че той и бе разказал както за истинските си родители, така и за Филип Шийн.

Искаше ѝ се да направи нещо за него. Да му помогне, както той помогна на нея. Да облекчи страданието му, както той облекчи нейното.

Зачуди се какво я задържа да не тръгне веднага при него.
Баба ѝ вече не беше сред живите.
Нищо не я задържаше в този проклет град и дом.
А Тео набързо можеше да откупи грешките си спрямо нея, като я закара до ХХХХ.

И тогава входната врата се отвори.
Кристина веднага я чу, защото се намираше във всекидневната, която беше в непосредствена близост до антрето.
Прецени, че беше Тео, защото Джинджър беше, както винаги, в стаята си.
Секунда по-късно се убеди, че преценката ѝ е била правилна, тъй като той премина през прага на стаята и се оказа във всекидневната заедно с нея.

Кристина нямаше търпение да го попита кога ще може да я закара до ХХХХ, но ентусиазмът ѝ се разби, когато видя помръкналото му лице.
Веднага разбра, че нещо не е наред.

- Как мина прегледа? - попита плахо тя.

Тео я погледна. Очите му бяха влажни, много скоро можеше да се търкулне някоя сълза от тях.
Без да му мисли много той се доближи до нея и я прегърна силно, което леко я стресна.

- Болен съм, Криси.