Алекса седеше заедно с Кристина на една пейка недалеч от хотела. Юли стоеше прав, на метър разстояние от тях и нервно потропваше с крак.
Беше почти 17 часа и най-сетне братът на Юли беше звъннал за да каже, че е до градчето.

Тези няколко часа, в които трябваше да чакат, бяха много мъчителни. Алекса на няколко пъти се опитваше да разчупи обстановката - подхващаше някоя тема за разговор, споделяше някоя интересна новина и даже се опита да каже един виц, който бе прочела във фейсбук, но Кристина и Юли просто я поглеждаха без да кажат нищо.
Даже Кристина имаше смелостта да се обърне към нея и да ѝ каже:

- Алекса, моментът не е много подходящ.

,,Гаднярка'' - помисли си Алекса, но реши да задържи тази мисъл за себе си.

Така очакваната тридневна почивка се оказа пълен провал за всички. Най-вече за Юли.

Колата му беше изчезнала по някакъв магически начин и нито камерите на хотела, нито пък които и да е камери в близост не бяха заснели кога и най-вече заради кого беше изчезнала колата му. Заедно с нея Юли беше ,,изгубил" талона и другите документи към нея. Единственото положително нещо беше това, че беше взел шофьорската си книжка заедно със себе си (То оставаше и да трябва да си вади нова!).

На Алекса и се щеше да се върне във времето и въобще да не беше предлагала да си организират почивка. Така тя нямаше да изпита горчивината от това да гледа Юли и Кристина заедно, а неговата кола нямаше да бъде открадната.
Всъщност бяха обмислили варианта колата му да бе принудително преместена от ,,паяк", но след като позвъняха тук и там разбраха, че не е така. Затова им оставаше идеята, че е била открадната.

Отстрани бяха интересна картинка: Алекса блуждаеше в нейния си свят, Кристина гледаше тъжно и не спираше да си чопли ноктите, а Юли меко казано си късаше косите, а на лицето му се изписваха хиляди емоции. И така застанали с багажа си, посредата на паркинга.

Докато Алекса се чудеше дали Юли си пада мазохист задето така яростно се скубеше, забеляза приближаването на една излъскана до блясък бяла кола.
Не позваше красивия шофьор, но веднага, след като той паркира до тях и слезе, предположи, че той е по-големият брат на Юли.

Със своята мръсно руса и загладена през пръсти назад коса и тъмно кафяви очи, Вон Мур беше пълната противоположност на тъмнокосия и светлоок Юли, но никой не би се изненадал от това, че са братя, защото и двамата имаха нещо много важно, по което си приличаха - наличието на неземна красота.
Е, естествено, Вон бледнееше пред Юли, но все пак си беше голям хубавец. А черните дънки и тениска, които беше облякъл, показваха, че също така има и хубаво тяло.

Алекса се беше загледала толкова задълбочено в своя ,,бъдещ по-голям брат", че когато той се приближи до нея, леко се стресна.

- Ти трябва да си Алекса. Много по-хубава си отколкото Юли ми е казвал. Аз съм Вон, приятно ми е.

- И на мен. - отвърна Алекса и прие да се ръкува с него.

- А това трябва да е очарователната Кристина. - Вон се усмихна в посока на момичето зад Алекса и ѝ предложи ръката си за да се ръкуват.

- Приятно ми е да се запознаем. - сконфузено промълви тя и плахо хвана ръката на мъжа пред нея.

Алекса се усмихна вътрешно като си помисли, че Вон първо се обърна към нея, а след това към Кристина. Е, човека явно има вкус за жени.

- Готов ли си с ласкателствата, защото ми трябва помощ с багажа.- Юли се обърна към брат си, докато отваряше багажника.

Алекса се изненада от хладното държание на приятеля ѝ към брат му, но стигна до заключението, че той е от типа хора, които се държат студено към семейството си. Откри нова черта от характера му.

След като прибраха багажа двамата се настаниха съответно на шофьорската и предната седалка, а за момичетата останаха задните седалки.
Вон завъртя ключа на колата си и тяхното пътуване към вкъщи започна.

- Надявам се, че не очакваш да ти купя нова кола.- обърна се по-големият брат към по-малкия.

Алекса видя през огледалото за обратно виждане, че в отговор Юли просто извъртя очи.

- Е, дами, като изключим частта с колата, как изкарахте три дни с моето прекрасно и великодушно братче? - попита ги Вон като хвърляше поглед към огледалото за обратно виждане.

- Да кажем, че добре. - Кристина пое инициативата да отговори, с което изненада своята приятелка.

По този начин Вон обмени още две-три приказки с момичетата, преди брат му да им прати линк за някаква игра, която тримата да играят по време на пътуването. Според Юли на по-големият му брат не му стигаше скучното няколко часово шофиране в едната посока, и затова сега, когато в колата му имаше и други хора, той му отне шанса да си поприказва с приятелките на по-малкия му брат.

•••

Юли помогна на Алекса със свалянето на сака ѝ от багажника.

- Надявам се да откриете колата.- каза му тя, докато поемаше дръжките на сака си от ръката му.

- Не го мисли. - той я потупа нежно по главата като родител малко дете, с което предизвика лекото зачервяване на лицето ѝ. Всъщност той не се притесняваше само за колата си. Беше се оставил на емоциите си, предизвикани от кражбата на колата му, и бе показал на Алекса избухливата страна на характера си. А тази избухлива страна не се вписваше много в картинката на неговата спокойна и весела личност. Дали не беше паднал в очите ѝ?
Моментното ѝ зачервяване при допира на ръката му до косата ѝ, му показваше, че не бива да се притеснява по този въпрос. Тя все още го харесваше.

- Приятна вечер. - сбогува се той с нея, докато се качваше отново в колата.

Алекса му помаха с ръка и остана на мястото си, докато не изгуби чисто бялата кола от погледа си.

Въздъхна. Почивката с Юли, за която си мечтаеше от толкова много време, не беше това, което си представяше.

Отвори сака си и напъха ръката си през купчината дрехи чак до дъното, където се намираше ключа за оградната порта. Но когато премина малкото разстояние от отсрещния тротоар до портата с изненада установи, че не беше заключена.
Погледна напред към къщата. Трапезарията на първия етаж светеше. Вероятно майка ѝ и Джейсън имаха някакви гости. Щеше да ги поздрави, да си вземе нещо за хапване от кухнята и да се насочи към стаята си на третия етаж. Не ѝ беше до тях в този момент.
Започна да върви по пътеката през предната градина. Системата за автоматично напояване щеше да се включи скоро, така че тя предпочете да побърза.

Майка ѝ много обичаше градината си. Не, защото обича да се грижи за растенията или нещо такова, а просто защото красивата и поддържана градина разкрасяваше още повече триетажната къща, която изглеждаше като излязла от ,,Квартала на богатите".
Алекса мразеше тази показност, която майка ѝ проявяваше. Сякаш се опитваше да изтъкне на света колко добре живее, колко много пари има. А беше ли работила за тези пари? Естествено, че не!
Всъщност, Алекса започна да забелязва истинската същност на майка си, след като тя се омъжи повторно, едва три месеца след смъртта на баща ѝ. Тогава започна да разбира колко повърхностен и фалшив човек е.
Все още не преживяла смъртта на баща си, Алекса се чудеше дали майка ѝ въобще го беше обичала.
А когато навърши пълнолетие, вече ѝ беше ясно. Не, майка ѝ никога не бе обичала баща ѝ. Тя бе обичала само и единствено неговите пари.

Бащата на Алекса, Дерек Фокс, бе модел за подражание за нея. Израснал в семейство с финансови проблеми, той бе развил изключителни предприемачески качества още в съвсем ранна възраст. Беше развил своите умения чрез много труд и знания и на 18-годишна възраст бе изкарал приемлива сума пари, която след това удвои, след това утрои и т.н.
На 25 години вече можеше да каже, че е ,,заможен", след като успешно бе развил доста печеливш бизнес.
По стечение на обстоятелствата Дерек се беше сблъскал с Киара, която се опитваше да развива кариера на модел. За Киара се бе отворила златна възможност - богатият Дерек се бе влюбил в нея, така че на нея вече не ѝ бе нужно да се мъчи, вече не ѝ бе нужно сама да си изкарва парите.
Най-сетне се бе намерил човек, който да пръска парите на Дерек, които той така старателно бе натрупал през годините. Дерек почти нищо не бе харчил за себе си, но когато Киара влезе под кожата му, той с радост отвори портмонето си, даде всичките си кредитни карти за да може любимата му да е щастлива.
Година по-късно любимата му го ощастливи още повече като роди най-сладкото и прелестно създание, което Дерек бе виждал - тяхната дъщеричка, Алекса.
Алекса бе израснала с огромната грижа и любов на баща си. Той ѝ купуваше всичко, но също така ѝ я учеше да оценява парите. Той я буташе напред, но също така ѝ я оставяше сама да се справя с нещата. Той я бе научил на това колко е красива и колко е важно да се цени.
Алекса с гордост можеше да каже, че е всичко това, което е, благодарение на баща си. Той беше нейната опора. Нейното всичко.

Нейното всичко ѝ бе отнето през един дъждовен пролетен ден.

Баща ѝ бе починал на място след тежка катастрофа.
На погребението му, деветгодишната Алекса си бе обещала, че ще е силна заради майка си, защото баща ѝ надали би искал майка ѝ да остане без подкрепа.

Киара Фокс бързо усети липсата на покойния си мъж, след като парите в банковата ѝ сметка се топяха, а печалбите от бизнеса на мъжа ѝ намаляваха.
Естествено, Дерек Фокс беше оставил завещание на дъщеря си, но Киара не можеше да го използва, нито даже да разбере на каква стойност е.
Мъжът ѝ ѝ бе оставил прилична сума и успешно развиващ се бизнес, но неумелата в областта на бизнеса Киара бързо пропиля всичките капитали, с които разполагаше. Сама не можеше да се справи с владеенето на бизнеса.
И точно на ръба на нейното отчаяние се бе появил Джейсън Афлекс.
Господин Афлекс не бе богат както мъжа ѝ (даже изобщо), но можеше да ѝ предложи нещо друго - своите умения в областта, в която Дерек Фокс се бе занимавал.
Така Киара и Джейсън бяха сключили изгоден и за двете страни брак. На Киара нямаше да ѝ бъде нужно да си тормози главата около бизнес дела и щеше да си гледа кефа, докато някой друг изкарваше парите, а Джейсън най-сетне щеше да чуе шума на парите.
Така майката на Алекса се бе омъжила повторно, след няма и три месеца след смъртта на предишния си съпруг и бе станала госпожа Афлекс.

В началото за Алекса този факт бе меко казано шокиращ. Е, не бе очаквала красивата ѝ и привлекателна майка да остане сама завинаги, но едва след три месеца... Реакцията на деветгодишното ѝ аз беше...детинска. Не искаше да приеме факта, че майка ѝ подменя баща ѝ за друг. Не искаше баща ѝ да бъде заменен толкова рано. Искаше още малко да потъгува за него и да усеща присъствието му в къщата им.
Но и този етап премина и Алекса започна да гледа на новината с добро око - майка ѝ бе намерила ,,любовта" отново и нямаше да е нещастна, а тя самата щеше отново да има любящ баща (е, естествено, този все пак нямаше да замени предишния).
Но след това Алекса трябваше да се сблъска с реалността. Новият ѝ баща беше доста резервиран към нея, а майка ѝ не ѝ отделяше почти никакво внимание (нещо, което и преди това си беше така, но Алекса не го забелязваше заради огромната любов на баща си).
А когато навърши пълнолетие всичко ѝ стана ясно. Адвокат се бе свързал с нея и ѝ бе обяснил подробностите около завещанието на баща ѝ. Това завещание ѝ предоставяше над 1 милион евро плюс абсолютно пълни права над фирмата, която баща ѝ бе развил. Към завещанието имаше и условие - тя трябваше да завърши висше образование със специалност свързана с бизнес сферата. Ако не го направеше нямаше да получи нищо от завещанието, а предоставеше ли пред нотариуса и адвоката дипломата си веднага щеше да получи всички права. Когато бе разбрала за това условие, Алекса се усмихна вътрешно. Баща ѝ ѝ бе поставил едно последно изпитание. Той не искаше да ѝ предоставя всичко наготово, без да е сигурен, че тя ще е напълно готова.
Алекса я побиваха тръпки при мисълта за целия този замисъл - сякаш баща ѝ бе предвидил смъртта си. Кога бе подготвил всичко това?
Но ако не го беше направил всичко щеше да бъде просмукано от Киара и Джейсън. А точно за тях двамата това завещание беше същински ад. Ако Алекса получеше всичките акции на фирмата, щеше напълно да отстрани Джейсън от управлението ѝ. Също така щеше да ограничи средствата, с които Киара разполага за харчене.
Всъщност, Дерек бе оставил и за Киара доста добра сума, но тя я беше пропиляла за нула време.
Така че и за Джейсън, и за Киара наследството на Алекса беше краят на техния уютен и спокоен живот. Джейсън вече нямаше да може да разполага с всичките тези пари, които бизнесът на покойния Дерек му предоставяше, а Киара нямаше да може да харчи както ѝ дойдеше.
А за Алекса това завещание беше нейното начало. Щеше да развие фирмата, знаеше, че може, щеше да удвои състоянието, което баща ѝ ѝ бе оставил и щеше да живее живота на мечтите си.
Естествено, ако ѝ останеше някаква фирма, която да развива, докато завърши. Едва бе започнала да следва висшето си образование, а Джейсън бе успял на загуби 25% от началното състояние на фирмата.
Алекса беше под огромно напрежение - живееше в една къща с хората, които искаха да ѝ отнемат завещанието изпод носа ѝ, и които същевременно можеха да правят с него (с фирмата, не със сумата пари) каквото си искат, докато тя завърши.
Това правеше ежедневието в къщата, в която бе израснала и бе преживяла толкова чудесни неща, истински ад.

Алекса се опита да отвори входната врата по възможно най-безшумния начин. Събу обувките си и ги прибра тихо.
Но ѝ се струваше някак нередно да се прокрадва в собствената си къща, така че реши да извести за присъствието си:

- Прибрах се.

Явно майка ѝ и Джейсън бяха заети с разговора си с гостите и не бяха отразили присъствието ѝ, защото не получи отговор.

- Портата е отключена, входната врата е отключена, не чувате нищо..А бе хора, искате да ви оберат ли?- промърмори си Алекса докато се насочваше към трапезарията.

На масата там завари обичайните заподозрени - Киара, Джейсън и Мат-Блейк. А, да беше забравила, че може би Мат-Блейк им беше на гости. Тримата приятели вечеряха и обсъждаха нещо, но внезапното влизане на Алекса в стаята ги прекъсна.

- О, Алекса, не очаквахме да се прибереш толкова рано!- реагира на появата ѝ Киара.

- Колата на Юли бе открадната и затова брат му ни прибра по-рано.

- Жалко за колата, изглеждаше доста скъпа.- подхвърли Джейсън, докато режеше парче от пържолата си и го поднасяше към устата си.

- Както и да е, мисля да се качвам в стаята си, само ще мина първо през кухнята за да грабна нещо за хапване.- каза бързо Алекса и бързо пресече стаята, но бе прекъсната от гласа на майка си:

- Остани да вечеряш с нас вместо да ядеш сама. А и Мат-Блейк ни е дошъл на гости.

Алекса прокрадна поглед към гостенина. Нямаше нищо против Мат-Блейк. Беше свястно момче, но беше дясната ръка на Джейсън във фирмата. Всъщност, бе обмисляла идеята след като наследи фирмата да го остави на сегашната му позиция, но се чудеше дали той нямаше да ѝ пречи и да ѝ прави мръсно заради приятелските му отношения с Джейсън. В действителност, взаимоотношенията на тези двамата не бяха просто приятелски, а по-скоро като на баща и син.
Джейсън изпитваше повече привързаност и любов към Мат-Блейк отколкото към Алекса. Бе научил Мат-Блейк на всичко, което знаеше. Меко казано, Мат-Блейк му беше като наследник.
А самия Мат-Блейк изпитваше само и единствено благодарност и вярност към Джейсън, защото за него той беше човекът, който бе забелязал уменията му, беше го издигнал и му бе дал всичко, което имаше в момента. Благодарение на Джейсън, Мат-Блейк имаше нов живот, на който се наслаждаваше с усмивка.
Но въпреки че и той бе наясно със завещанието, не се държеше лошо към Алекса, или поне на нея така ѝ се струваше.
Всъщност, Алекса беше вътрешно благодарна на Джейсън заради това, че той ѝ бе предоставил възможността да се запознае с умел човек като Мат-Блейк.
Мат-Блейк беше на 24 години, само с четири години по-голям от Алекса, но бе привлякъл окото на господин Афлекс със способностите си и в последствие последният бе платил интензивното висше обучение на Мат-Блейк, който тъкмо преди една година го бе завършил.
Жалко, че според клаузите на завещанието Алекса не може да премине такова интензивно висше обучение.

От уважение към Мат-Блейк Алекса седна на масата заедно с тях.

Е, поне вечерята изглеждаше вкусна.