Кристина пристъпи от крак на крак.
Усети, че ръцете ѝ се потят.
Огледа се без да знае защо. Може би искаше насърчение от сестрите, които вървяха покрай нея, или пък искаше да я спрат по някаква причина, за да може да си намери оправдание да не влиза в стаята пред себе си.
Но медицинския персонал не ѝ обръщаше внимание, тя беше най-обикновен посетител.
Тъмните ѝ очи отново се приковаха към вратата на болничната стая.
На табелката до вратата беше изписан номер 134.

Беше му сестра. Не можеше да не го посети, особено след като бяха минали три дни откакто бе в болницата.
Бе изпуснала и шанса да го посети заедно с баща си, защото трябваше да се грижи за баба си, чието състояние се бе влошило, а за неин късмет Дейвид бе заминал за работа заедно с Джинджър, малко след като се бе видял с Тео, така че тя нямаше друг избор, освен да дойде сама.

Ако трябваше да бъде честна, въобще не искаше да го вижда.
Беше сигурна, че са съобщили на Тео факта, че благодарение на нея полицията е открила изоставения малък склад, забутан на няколко километра извън града.
От това следваха две възможности - той или щеше да я намрази още повече, защото щеше да се чувства задължен към нея, или наистина щеше да ѝ е благодарен.
Втората опция, въпреки че за повечето хора сигурно щеше да изглежда благоприятна, за Кристина беше по-лошата.
Познаваше Тео - благодарността му нямаше да бъде с кой знае каква продължителност. Най-вероятно в началото той щеше да се държи мило към нея, което просто щеше да я накара да се чувства виновно, тъй като тя нямаше да може да заличи ненавистта си към него, а след известно време щеше отново да се отнася с нея както преди.
Нямаше шанс тази случка да му е повлияла по някакъв начин - със сигурност през тези дни, които бе прекарал в болницата, Тео бе планирал с кой най-напред да се чифтосва и каква простотия да направи.

Дори когато влизаше в стаята, Кристина си представяше как около болничното му легло са струпани няколко девойки, чакащи жребеца им да се възстанови.
Но очакванията ѝ се разбиха, когато осъзна, че в стаята бяха само тя, застаналият в седнало положение на леглото, Тео и някакъв заспал мъж, който заемаше другото легло в стаята.
Дейвид не бе осигурил частна стая за сина си с мисълта, че ще му се отрази добре, ако има постоянен другар, но пък Кристина не виждаше как заспалият възрастен мъж може да бъде забавна и интересна компания.

Най-сетне нежеланият от нея момент бе настъпил и тя трябваше да насочи вниманието си към русокосото момче, все пак беше дошла при него на посещение.
Но когато се обърна към него, беше леко изненадана. Той не я гледаше с омраза или пък с радост. Тя не успя да разчете някаква определена емоция в очите му, сякаш той я бе очаквал и въобще не беше изненадан или трогнат от появата ѝ.

Но пък в нея се зародиха всякакви емоции в мига, в който го огледа по-обстойно.
Жизнеността и цветът бяха изсмукани от тялото му. Очите му бяха странно изцъклени, напълно променяха физиономия му. Под тях имаше тъмни кръгове. Устните му бяха напукани и зловещо разтворени, сякаш чакаше някой да го напои.
Вратът и коремът му бяха бинтовани здраво, но Кристина вече знаеше, че шията му е цялата протрита и в синини заради въжето, чрез което Айзък е стягал качулката на главата му, и че на корема му има прободна рана.

Но самият му поглед забит в нея, но някак си блуждаещ някъде другаде, малко я сплаши и тя нервно се огледа, в търсене на истинския Тео, който познаваше, а не на тази смешна негова сянка.
Но друг Тео нямаше и тя бе принудена да се приближи към нещото, седнало на леглото.

Изведнъж обаче зловещите му изцъклени очи, които я ужасяваха, придобиха съвсем нормален вид.
Тео се засмя без да се притеснява от спящия мъж отсреща:

- Само да беше си видяла лицето! Ох, не мога! - той се разтресе леко от смях, но тогава раната на корема го заболя и изражението му придоби съвсем друга гримаса.

Кристина го гледаше все така шокирано.
Защо въобще се притесняваше през всичките тези дни?
Явно на човека въобще не му пукаше и си гледаше кефа.

Искаше ѝ се да каже доста неща, но реши, че ще е най-уместно да седне на стола до леглото му. Намести чантата, която беше взела със себе си, на краката си и затършува из нея.

- Донесох ти нови дрехи и хавлия, също така ти взех от любимия ти шоколад, купих и някаква книга, която ми се стори интересна. - съобщи му тя, докато изваждаше едно по едно нещата и ги поставяше в шкафа до леглото му. Отвори шоколада, начупи го на парченца и го постави в ръцете му. Книгата я остави върху шкафа, за да му е по-лесно да я взима.

- Че аз кога съм чел книги, че да ми купуваш? - намусено попита той, гледайки скептично към книгата, докато се мъчеше да прочете заглавието ѝ. - ,,Промени живота си за 7 дни". Това някакъв намек ли е?

- Не, препоръчаха ми я и ми се стори интересна. - отвърна сухо тя и се загледа в белия чаршаф с огромен интерес.

Тео започна да хапва парченцата шоколад, които направо се топяха в устата му, и гледаше мъжа на другото легло, който не се бе събудил въпреки шума.
Кристина продължаваше да изучава чаршафа с надеждата, че така ще мине времето и тя ще може да си тръгне спокойно.

Русокосият обаче умираше за някаква компания, но и осъзнаваше, че със сестра си на практика нямат какво да си кажат.
За какво можеха да си говорят? Да се оплакват за това как баща им постоянно е навсякъде другаде, но не и в дома си, сякаш се опитва да избяга от нещо? Да осъждат нещата, които се бяха случили между тях? Да разнищват причината за самоубийството на Моник или за студеното поведение на Джинджър?
Да си говорят за това колко е сбъркано семейството им, как нищо около фамилия Лейн не е нормално?
Тео не искаше да си говорят точно на тези теми, защото знаеше, че той е причината за всичко.
Заради него Джинджър се държи така.
Заради него Моник се самоуби.
Заради него Дейвид избягва домът им като дявол от тамян.
Заради неговия тормоз Кристина няма щастлив живот.
Той е виновен за всичко колкото и да не му се искаше да си го признае.

Тео усети как очите му леко се навлажняват заради мрачните размисли, които се въртяха из главата му.
Но не можеше да се разплаче пред Кристина, не можеше да ѝ покаже тази си страна.

- Благодаря ти, че дойде! - обърна се внезапно той към нея, с което я стресна. Тя го погледна, кимна му и продължи да се взира в чаршафа. - Всъщност, благодарение на тази случка разбрах що за хора съм имал в обкръжението си.

- Така ли?

- Да. През тези дни, в които съм тук, единствените хора, които ме посетиха сте ти, татко и Мей, която пък дойде не за друго, а за да ме пита дали мога да ѝ услужа с пари. Никой друг не се сети за мен! Никой! Неблагодарници! - Тео се опита да говори някак шеговито, но Кристина усети горчивината в гласа му. - А двамата ми бивши най-добри приятели се оказаха пълни откачалки.

- Важното е, че си в безопасност.

- Въобще нямаше да съм жив, ако не беше ти, Крис! - погледна я мило той. Кристина за малко щеше да скочи на крака в мига, в който той я хвана нежно за ръката. - Ако не се беше сетила за онзи слад, сега щях да съм мъртъв!

- Благодари на себе си. - отвърна му тя, като същевременно леко и плавно отдръпна ръката си от неговата. - Все пак ти ме бе завел там преди години. Ако не го беше сторил, нямаше откъде да знам за това помещение. А и ти сам си притискал раната си.

Когато чу думата рана, Тео докосна бинта увит около корема му.

В онзи ден, когато вратата на помещението се отвори за втори път, през нея бе минал Джошуа.
Тогава цялото тяло на Тео се бе изпълнило с надежда, тъй като вярваше, че приятелят му бе дошъл за да го спаси.

Но надеждата му бе потъпкана в калта, когато разбра, че и Джошуа бе участвал в отвличането му.
Айзък бе свършил мръсната работа, а Джошуа бе намерил човек, който да осигури алиби и за двамата.
И така през деня, в който Тео бе отвлечен, на камерите на един от моловете в града се виждаше как Айзък и Джошуа раздават брошури на минувачите.
Самият Айзък не знаеше как се бе случило това, само Джошуа и тайнственият им съучастник знаеха тайната.

Но незнайно защо съвестта бе загризала съучастника им и той бе решил да ги издаде.
Джошуа беше бъзльо - не можеше да стори нещо откачено на съучастника като да го отвлече или да го убие, за тези неща се грижеше Айзък.
Заради това Джошуа бе принуден да дотича при Айзък и да му обясни, че трябва да изчезват.

И точно тогава, повлиян вероятно от напрегнатия момент, момчето с лунички бе наръгало Тео. Но миг след това бе съжалило и заради това бе освободило едната ръка на русокосия.

Айзък бе оставил всичко в ръцете на Тео - от него зависеше дали ще притиска раната с парцала от устата си, или ще остави кръвта си да се стича обилно от тялото.
Тео бе убеден, че няма абсолютно никакъв смисъл да се бори - все пак не знаеше дали съучастника въобще знаеше за местоположението на помещението, нямаше абсолютно никаква гаранция, че някой ще дойде да го спаси. Не можеше да притиска раната вечно - със сигурност след няколко часа ръката му щеше да изтръпне и да изгуби силата си. Преди въобще някой да се бе сетил за склада, той сигурно вече щеше да е мъртъв или от загуба на кръв, или от обезводняване.

Но въпреки безнадеждността, която го бе обгърнала, въпреки малките шансове за спасение, той се бе вкопчил в живота, не искаше да умре и притискаше парцала към раната с всичките си сили.
И това го бе спасило, защото полицията го намери след час, благодарение на Кристина.

- Не, наистина искам да ти благодаря, Крис! - настоя Тео, след като си припомни какво бе направила тя за него. - Ти спаси живота ми и ти обещавам, че аз повече няма да помрачавам твоя!

Тео наистина чувстваше огромна благодарност, не само защото Кристина бе помогнала на полицаите да го намерят, но и за това, че бе един от малкото души, които го посетиха в болницата, въпреки че е човека, който Тео тормози и пребива най-много.

А това го караше да се замисли защо я презираше толкова, защо я ненавиждаше по този начин.
Тя не е виновна за това, че Джинджър го пренебрегва, нито пък за това, че Дейвид не го обича силно.
Да, тя му бе отнела Джош, но пък той ѝ бе отнел Айзък.
Кристина бе до него, когато Сара се самоуби заедно с бебето.
Бе си премълчала за всичко, което той ѝ бе причинил, дори и за кръвосмешението, което бяха извършили веднъж и от което дори и той след време се бе отвратил.
Бе понесла всичките му жестокости и удари.

Тео се зачуди как Кристина бе издържала на всичко това. Как не бе рухнала?
Тъмните му очи се загледаха в нея.
Изглеждаше слаба, нещастна, мъчеща се да се скрие в черупката си.
Той я бе съсипал.
Бе разрушил всичките ѝ възможности за нормален и радостен живот.
Заради него тя бе решила да учи в друг град.
И когато бе заминала, какво бе направил той? И тогава не спря да я тормози - пращаше ѝ редовно по някоя снимка, която ѝ бе направил преди това.
Сега, седейки на болничното легло жив и здрав, благодарение на нея, си даде сметка колко противен и жесток е бил към нея. Да, и преди си даваше сметка, но тогава не му пукаше или пък даже това му доставяше удоволствие.
Но сега осъзнаваше, че бе длъжен да ѝ се отплати.

Кристина присви устни скептично.
Едно от двете ѝ предположения се бе оказало точно - Тео ѝ бе благодарен, или поне изглеждаше така.
Но сега въпросът бе колко ще е дълга тази негова благодарност.