Тъмнина.
Това беше единственото нещо, което виждаше заради тъмния плат, стегнато завързан около очите му.
Засъхнала пот и кръв - само това можеше да улови обонянието му.
Болка - това беше нещото, което чувстваше най-силно в момента.

По бузите му бяха останали следи от изсъхнали сълзи.
Езикът му беше в некомфортна позиция заради гнусния набутан парцал в устата му, върху която имаше два слоя тиксо, които обхващаха и долната част на лицето му.
Не беше сигурен дали е точно качулка или пък някакъв чувал, но знаеше, че има нещо на главата му, което стигаше чак до врата му, където бе пристегнато с колан или въже.
Ръцете и краката му бяха приковани чрез множество усукани в едно въжета за металната тръба зад него, която минаваше от пода към тавана на помещението.
Не можеше нито да се изправи, нито дори и да седне като хората.
Можеше или само да стои и с двата крака на колене, или да лежи на една страна на студения мръсен под.

Тео вече нямаше абсолютно никаква енергия, така че туловището му беше проснато безпомощно на земята.

Беше дехидратиран.
Беше гладен.
Беше мръсен и оставен да се въргаля в собствената си урина.
Цялото му тяло беше сковано заради неудобната поза, в която бе застанал и която го караше да се изкривява по доста неестествен начин.

Беше измръзнал.
Тениската, която беше единственото нещо по него, представляваше просто един раздърпан парцал, който нито го топлеше по някакъв начин, нито пък прикриваше плътта му.
Докато се опитваше да не губи психиката си, като мисли за някакви тривиални неща, за някакви невъзможни сценарии и случки от миналото, си бе спомнил, макар че не беше напълно сигурен, че тази тениска му я бе купила Кристина.

Заради парцала, набутан в устата му, тиксото и нещото, покриващо главата му, имаше чувството, че се задушава, че въздуха му не стига.
Най-ужасно беше, когато заради плача му носа му се запуши. Първият път, когато това му се случи, си помисли, че ще умре, но желанието му за живот издуха навреме сополите навън.

Цялото тяло го болеше, най-вече долната част.
По ключиците, гърдите и корема му имаше рани и белези.
Бедрата му бяха зачервени и протрити.

Сърбеше го гърба, а дори не можеше да се почеше като хората.

Нямаше си и на представа от колко време беше в това помещение.
Струваше му се цяла вечност, но си имаше едно на ум, че може би дори не бе минал и ден.
Не, всъщност бе минал ден, поне в това бе напълно сигурен.
Може би би предположил, че е тук от около два-три дни заради неприятната миризма, която усещаше от собственото си тяло.
Айзък си бе направил труда само един път да го залее със студена вода и нищо повече.

Тео си повтаряше мислено, че трябва да мисли, да размърда сивото си вещество не само, защото можеше да измисли как да се измъкне, ами и за да не изгуби себе си, за да не се побърка.
Опитваше се да си представя своя образ, този на Кристина, на баща му, на майка му.
Събираше и изваждаше наум четирицифрени числа.
Припомняше си таблицата за умножение.
Правеше абсолютно всякакви неща наум само и само за да забрави в какво положение се намира.
Не искаше да достави на Айзък подобно удоволствие като си мисли постоянно за него.

Тялото му беше изнемощяло.
Чернокосият го хранеше от време на време, колкото да не умре.
Тео беше убеден, че Айзък слага нещо в храната му, защото, малко след като погълне гнусните каши, които бяха единственото нещо, което ядеше откакто бе в това помещение, се чувстваше замаян.

Русокосият се укоряваше задето не се бе разкарал от чернокосият преди това.
Отдавна знаеше, че Айзък не е много в час (още откакто бе прочел дневника му). Защо още тогава не бе прекъснал контактите си с него? Ако го беше направил, сега нямаше да бъде в подобна каша.

А най-лошо беше, че не знаеше дали въобще някой го търси.
Възможно бе съучениците му в университета и приятелите му да не намираха отсъствието му за странно, тъй като се е случвало и преди да се откъсне от всичко и всички за няколко дни.
Смяташе, че вероятно Кристина е сметнала липсата му за необичайна, но друг бе въпроса дали въобще си бе направила труда да го обяви за изчезнал.
Тео мислеше, че тя даже сигурно се надява той никога повече да не се завърне.
Баща му надали въобще знаеше за изчезването му.
А майка му дори и да знаеше къде беше завързан, нямаше да го спаси.
Чак сега, останал сам в мрака, Тео си даваше сметка за взаимоотношенията си с околните.
Семейство му беше изгубена кауза - на тях разчиташе най-малко.
Приятелите му също не бяха кой знае какви приятели - с повечето имаше просто сексуални взаимоотношения и нищо повече.
А момчето, което намираше за лоялен другар, се бе оказало извратена откачалка.

Даже от време на време се сещаше за баба си - нещо, което не бе правил със седмици.
А сега би дал всичко за да размени мястото си с нея или пък да бъде при нея.
Всъщност би дал всичко за да бъде където и да е, само не и в това студено помещение, в което бе завързан.

Изведнъж мислите му бяха прекъснати от рязкото отваряне на врата.
Стъпките, които плавно се приближаваха към него, бяха тежки и спокойни и той вече знаеше кой е дошъл.
Беше твърде невъзможно да е някой друг, освен Айзък.

- Ох, пак си се напикал! Толкова дълго време ли се бавих, че не можа да издържиш? - отекна единствения глас, който русокосия слушаше откакто беше тук.

Тео се зачуди дали чернокосият чака отговор. Би му отвърнал, и то подобаващо, но устата му беше запушена.

Когато усети по тялото си ледените пръсти на Айзък, който се опитваше да го повдигне, изтръпна.

- Липсвах ли ти? - попита дрезгавия глас в тишината.

Тео дочу отваряне на раница, а след това усети влажния допир на мокър парцал, с който Айзък се опитваше да изчисти долната част на тялото му.

- Май съм забравил вчера да изчистя семенната течност, която съм оставил по теб. Извинявай много, ще ти се реванширам!

Айзък взе металната кофа от другия край на стаята и я постави до Тео.
Когато русокосият чу допирането на евтиния метал до твърдата земя, се приближи с помощта на чернокосия до кофата, за да свърши някаква нужда, дори и да нямаше нужда.

Тео вярваше, че Айзък е повече от щастлив от властта си над него - беше му като Бог: той решаваше кога русокосият да пие и яде, кога да ходи по малка и голяма нужда, кога да е сам в тъмнината и кога да бъде насилван.

- Готово. А сега ще я оставя настрани. Надявам се да не забравя да я изчистя, за да не ти мирише. - Айзък продължаваше да му говори по някакъв мил и същевременно зловещ начин.

След като Айзък дръпна кофата на страна, извади от раницата си малка кутия за храна, в която беше сложил няколко лъжици каша - това бе дажбата на Тео за деня.
След това тъмнокосия махна тъмната качулка от главата на русокосия и отлепи бавно и внимателно тиксото.

Веднага щом усети, че тиксото е премахнато от устата му, Тео изплю плата и простена:

- В-вода! - дори не бе сигурен дали това е неговия глас, звучеше му някак си непознат и неестествен.

Не му харесваше да е зависим от Айзък, да го моли, но жаждата надделя над достойнството му.

- Ей сега! - отвърна звънко чернокосия, затършува из раницата си, измъкна едно шише вода, отвори го, постави внимателно отвора му на устата на завързаното момче. Тео започна да пие забързано. - Спокойно, пий внимателно, никой не те спира.

Но когато на Айзък му омръзна да чака, дръпна рязко шишето, затвори го и го прибра обратно в раницата си, без да се замисля дали Тео се бе напил.

- Време е за хапване! - чернокосия взе кутията за храна в ръце. - О, не, забравил съм приборите! Ами сега?!

Тези негови жестоки игрички щяха да подлудят немощния Тео, чийто стомах сякаш се самоизяждаше.
Русокосото усети, че ако не реагира по някакъв начин вероятно ще яде чак след няколко часа и заради това наклони глава надолу в опит да достигне кутията.
Не знаеше къде се намира точно, все пак не виждаше заради плата, вързан на очите му, и заради това мърдаше главата си на посоки.

- О, разбрах какво искаш! - подсмихна се Айзък, след което отвори капака на кутията в ръцете си и набута главата на Тео към нея. - Искаш да си играем на куче и стопанин!

Тео се опита да игнорира думите му. Нямаше по какъв друг начин да яде и заради това с езика си погълваше от кашата.

- Добро момче! Браво! - погали го по главата Айзък, след което обаче спусна ръката си по тялото на Тео.

На русокосият му призля. Леко се задави. Целият потрепна и се опита да се отдръпне.

- Да не би да се наяде? - попита момчето с лунички и дръпна кутията.

- Не! - изплашено каза Тео, когато храната му му бе отмъкната. Не беше кой знае колко вкусна, дори не можеше да я види, но му беше необходима. - Върни ми я! Тоест, моля те, върни ми я!

- Е, щом ме молиш толкова сладко. - Айзък отново подаде кутията в близост до Тео, и докато русокосият ядеше каквото можеше, той се доближи още повече до него и разцелува ключиците му.

Тео набързо облиза останалата каша и се дръпна назад колкото може. Гърба му се опря на студената тръба.

- Какво толкова се дърпаш? - ядосано изръмжа Айзък. - От колко години сме любовници, а ти сега ми се дърпаш! Какво ти пречи аз да ти го вкарам? А и не ти ли хареса вчера? Все пак съм по-нежен, отколкото ти някога си бил към мен.

- Обещавам ти, че ако ме пуснеш, няма да кажа на никого! Кълна се, няма да кажа, само ме пусни!

- Каква ми е ползата да те пускам?

- Какво искаш от мен?

- Искам просто да зависиш от мен. Толкова ли не разбра? Защо трябва да усложняваш нещата като ми се дърпаш и се напикаваш всеки път? - раздразнено попита Айзък.

- Моля те, пусни ме! Няма да кажа на никого!

- Айде пак същото. Поне повикай малко за да е по-интересно. Видиш ли, може пък някой да те чуе! - пошегува се Айзък, но в следващия миг веднага изтръпна, когато чу странен шум навън.

Чернокосият веднага набута мръсния парцал обратно в устата на Тео и залепи тиксото наново.

Тео усети, че това може би е единствения му шанс и заради това започна да се тряска нервно и да се блъска в стената с надеждата, че ще създаде някакъв шум.

- Лошо момче! - изсъска тихо Айзък и запрати юмрука си в корема на русокосия. - Фалшива тревога. Няма никого. Сигурно е било някое животно. А аз за миг се стреснах.

Заради силния удар, който понесе, Тео почувства как кашата се връща обратно, но пък парцала и тиксото я възпряха.
По очите му се оформиха нови сълзи.
Беше ли въобще възможно някога да се измъкне?
Никой ли не се бе сетил за него?
Никой ли не го търсеше?
Джак?
Мей?
Джошуа?
Амбър?
Стела?
Иван?
Чо?
Мерван?
...
Кристина?

- Никой няма да дойде, не се надявай! - сякаш Айзък бе прочел и изрекъл на глас собствените му мисли. - Само аз съм! Само за мен трябва да мислиш! Защото, ако някой ден реша, че ми е писнало от теб, какво мислиш ще се случи?

Отчаянието и безнадеждността заляха Тео напълно.
Много добре знаеше какво ще се случи, ако на Айзък му скимне подобно нещо - щеше да умре.
Щеше да умре в това забутано проклето помещение без смъртта му да трогне или притесни някого.
Щеше да умре сам.
Никой нямаше да пролее и сълза за него.

Замисли се дали въобще имаше смисъл в живота му.
В момента просто беше куклата на Айзък. От онези скъпи кукли, които могат да се хранят и да ходят до тоалетната, които трябва някой да блича, сресва и почиства.
Замисли се дали не може да изпълнява тази функция и мъртъв.
За Айзък имаше ли някакво значение дали обарва жив човек или труп?
Имаше ли някаква разлика за него в това дали насилва живо или мъртво тяло?
Тео нямаше как да знае. Нямаше и как да разбере. Не го и интересуваше.
Вече нищо не го интересуваше.
Остави се в ръцете на Айзък.
След като никой не го търси, защо му е да продължи да се бори?

И тогава вратата се отвори за втори път.