_______________________
Тази глава също е част от ретроспекцията
_______________________

Като първородният и единствен син на фамилия Минели, Вон бе обграден с всичко друго, но не и с любов.

Веднага след като се роди, майка му, Лея Минели, забрави майчинските си инстинкти и повери детето си в чужди ръце.

Като бебе Вон нямаше с какво друго, освен със сладостта си, да впечатли околните и затова родителите му не го държаха около себе си. Посещаваха го два-три пъти месечно.
Не присъстваха на първата му крачка, не бяха до него, и когато той произнасяше първата си дума, просто защото всички бебета правят тези неща и техният син не е с нищо по-специален.

Но когато Вон навърши три, и частните му учители, с помощ от лекар, установиха, че той има свръх развита фотографска памет, която му позволява да запомни за дълго време неща, които е видял или прочел веднъж, Лея и Джордж Минели веднага обърнаха внимание на детето си.
В историята на семейство Минели никога не бе имало дете с такива умствени възможности, с толкова широк потенциал за развитие.

Лея не дочака и миг и се похвали на всичките си познати, че има дете чудо, че детето, което бе носила в утробата си девет месеца, може да научи и запомни абсолютно всичко.

Ако тригодишният Вон знаеше как ще протече живота му оттук нататък, би направил всичко възможно за да прикрие потенциала си.

Естествено, в началото за него беше много приятно, тъй като живееше заедно с майка си и баща си, закусваше и вечеряше с тях, понякога си обменяха едно-две изречения и затова не обръщаше внимание на факта, че те се интересуваха най-вече от успеха му по повод научения материал, отколкото от самия него.

Веднага бяха наели куп елитни учители, които да преподават на малкия Вон, който нямаше още и пет годинки, най-различни и сложни знания.
До шест годишна възраст той вече владееше три езика и имаше знания по всички предмети като за ученик в прогимназия.

По заръка на Лея, която се бе обзаложила с една своя приятелка, че синът ѝ ще се научи да свири на музикален инструмент за един месец, Вон интензивно се бе научил да свири на пиано, цигулка и флейта.

А по желание на Джордж, който искаше синът му да стане силен и да мачка тези, които трябва, русокосото момче ходеше редовно на фехтовка, бокс, карате и борба в свободен стил.

Вон прекарваше времето си в изучаване на различни неща или пък в очакване родителите му да измислят с какво ново да се захване, пренебрегвайки умората и изтощението си от претрупания си график.

Пред приятелките си Лея бе съобщила, че основното ѝ хоби е да измисля какво друго да учи Вон и това беше пълна истина.
Даже ѝ бе станало навик да се обзалага с най-различни хора за колко време синът ѝ ще научи дадено нещо.

Благодарение на тези облози, Вон бе научил над сто рецепти, които можеше да направи без да гледа от никъде, можеше да плете, шие и бродира, знаеше много неща за лекарствата, препаратите и козметиката.

Но колкото и да го прехвалваха, колкото и да му казваха, че е гениален, в един момент Вон бе осъзнал, че факта, че може да запомни веднага информацията, която му се поднася, не го прави умен или мъдър.
Прави го ходеща енциклопедия. Енциклопедия, с която родителите му обичаха да се хвалят пред хората, но когато се приберат в дома си, слагат на рафта и забравят за съществуването ѝ.

Когато бе на шест-седем годинки изгаряше от желание да получи вниманието на майка си, и той не знаеше защо.
Опитваше се да изнервя учителите. Отказваше да ги слуша, използвайки за аргумент факта, че знае повече от тях.
И когато те се опитваха да му противоречат, той им отвръщаше:

- Изберете даден учебник или книга и отгърнете на избрана от вас страница. Изберете си даден ред от страницата и след това дума от него и аз ще ви кажа коя е избраната от вас дума.

Този номер винаги действаше, с него Вон винаги доказваше правотата на твърдението си, с което изнервяше до краен предел арогантните добре платени учители, които на свой ред отиваха при майка му и се оплакваха от него.

Вон смяташе, че след като не бе успял да привлече вниманието на родителите си с добро, то тогава с лошо може би би успял.
Но, за негово разочарование, те просто наемаха нов учител или учители и не казваха нищо.

Лея и Джордж Минели не знаеха абсолютно нищо за детето си.
Ако някой ги запита колко езика владее Вон или път до къде е стигнал с материала по алгебра, те веднагически можеха да отговорят с подробности, но ако ги запита кой е любимия цвят на детето им, те ще имат да се чудят и накрая ще отговорят, че тази информация е ненужна за тях.

Ако друга самоличност се намърда в тялото на Вон, те не биха забелязали разликата.
Заради това, че не знаеха абсолютно нищо за него, по празниците му даваха пари, които за едно дете, обсипано с всичко, бяха просто ненужни.

Вон искаше, мечтаеше за любов, но такава не намираше никъде, защото беше само най-редкия и луксозен екземпляр в колекцията на Минели.
Не беше обичаното от родителите си дете, не беше тяхното слънце, тяхната звездица, беше техния трофей, с който те могат да се похвалят пред роднини и приятели.

Но когато стана на девет, в живота му се появи лъч надежда.
Майка му роди малка нежна душица, недокосната от покварата на парите и лукса, която нарекоха с Джордж Кейт.

Малката Кейт получи още след раждането си същото студено отношение, което и Вон бе получил през първите три години от живота си.
Живееше в пристройка към главната къща, но това не спираше по-големият ѝ брат да я посещава редовно.

В малките очички на Кейт Вон намираше топлата любов, която така силно бе търсил.
Когато тя хващаше със сладката си миниатюрна ръчичка неговите пръсти, Вон усещаше повече обич, отколкото през всичкото време, което бе прекарал с родителите си.

Малката Кейт беше неговото съкровище, неговото всичко и той се бунтуваше на факта, че Лея и Джордж игнорираха това прелестно същество по такъв студен начин.
Затова бе посветил изцяло свободното си време за да отдава цялото си внимание на сестричката си, която също като него имаше руса коса, но пък очите ѝ бяха малко по-светли.
Даже понякога пропускаше уроците си с частните учители, а това, че господин и госпожа Минели не му казваха нищо по този въпрос, още повече го мотивираше да го прави.

Времето, прекарано с Кейт, за него беше истински рай.
Тя не беше като родителите си. Не се интересуваше от това колко книги е прочел, колко задачи е решил или на колко инструмента може да свири.
Кейт се радваше просто на това, че той е там за нея.

Единствено Вон и детегледачката на сестричката му бяха присъствали на първите ѝ крачки. Единствено те двамата чуха първата дума на Кейт, която беше бате.

А когато Кейт се научи съвсем спокойно да се изразява, не спираше да си говори с русокосия си брат и да му задава хиляди въпроси.
Тя живо се интересуваше от него и от всичко свързано с него, тъй като той беше единственият човек, който я обсипваше с обич.

Всеки ден Вон бе благодарен на това, че има такава малка сестричка, че живота го бе дарил с малко щастие, че можеше да изживява такива весели и щастливи моменти с нея.

Но всичко приключи, когато здравето на Кейт рязко се влоши.
Хиляди доктори я преглеждаха, но не можеха да обяснят напълно защо младия ѝ организъм така рязко измаляваше, защо живота се топеше от него.

Когато Лея и Джордж разбраха за лошото състояние на дъщеря си, сякаш се отрекоха от нея - вече въобще не ѝ обръщаха внимание и бяха изолирали съществуването ѝ от своя живот.

Вон не ги беше съдил, когато те не му обръщаха внимание, но ги намрази, когато напълно забравиха за Кейт.

Сестричката му нямаше някакъв талант, не можеше да пее или да свири на музикален инструмент, тепърва щеше да се учи да чете като всички други деца.
И точно това не харесваха в нея родителите им.
Не харесваха това, че тя не изпъква, че не е дете чудо, с което те да натриват носовете на близките си.

Според Вон, Кейт нямаше нужда да е специална за да бъде обичана.
За него тя беше специална от само себе си, защото е неговата Кейт, неговата по-малка сестричка.
Той я обичаше, не защото е с нещо по-добра от другите, а защото е мила и добра, мисли най-напред за отсрещния човек, а след това за себе си.

Самата Кейт страдаше повече от болката, която ѝ причиняваха родителите ѝ, отколкото от незнайната болест.
Почти не я посещаваха, а когато го правеха, я гледаха със студен и незаинтересован поглед сякаш тя бе някакъв непознат за тях човек.
Но се опитваше да прикрива мъката  пред по-големия си брат, в негово присъствие винаги се усмихваше, концентрираше се само върху него.

Кейт си отиде от този свят така внезапно и бързо, както и се бе появила.
Първият човек, който усети, че дълбокият ѝ и непробуден сън е подозрителен, бе Вон.
Тогава той изплака всичките сълзи, които имаше.
Стискаше малките ѝ ръчички и я молеше да се събуди.
Персоналът на Минели никога не бяха виждали, по принцип уравновесения и спокоен, Вон в такова окаяно състояние.
Бе бутал и отблъсквал хората, които се бяха опитали да го отскубнат от студеното ѝ телце.
Бе очаквал този трагичен край все някога да настъпи, но когато той най-сетне почука на вратата, Вон не можеше да го приеме.

И как да приеме действителността, в която невинната, не направила на никого зло, Кейт е мъртва?

Още повече намрази родителите си, които не отделиха достатъчно време за Кейт дори и в смъртта ѝ.
Останаха на погребението ѝ, докато имаше гости.
А когато публиката си отиде, те зарязаха фасадата на съкрушени родителите и продължиха с всекидневните си задачи.
А Вон трябваше да бъде изхвърлен от гробището за да остави гроба ѝ.

Много тежко преживя смъртта ѝ.
Беше изпаднал в депресия.
Не намираше вече радост в живота си, а беше само на петнадесет.
Спря да ходи на сбирките, на които го мъкнеха родителите му за да го показват на аудиторията си, намираше ги за напълно безмислени, за пълен цирк.
Спря да обръща внимание на частните си учители. Дори не поглеждаше към учебниците, не искаше да научава нищо ново.
Искаше просто да се стопи, както се бе стопила Кейт, и да изчезне.
По цял ден съзнанието му витаеше в миналото, припомняше си милите и скъпи спомени със сестра му.

Но, в действителност, не искаше да приключи живота си, не можеше да си посегне.
Защото ако той изчезнеше от този свят, никой вече нямаше да си спомня за Кейт.
А ако никой не си спомня за нея, тя щеше да е наистина мъртва.
Но и не искаше да остава в тази къща, при тези хора, към които вече не искаше да се обръща с мамо и тате.

Перфектната възможност да се отърве, да напусне това място, се появи малко след като навърши осемнадесет, когато Джордж Минели сключи някакъв странен договор с Филип Шийн.
Баща му щеше да прати някого при Шийн.

Вон не можеше да изпусне такава златна възможност.
Трябваше да смени средата си, да се срещне с нови хора, да се отърси от депресията, която го бе обгърнала.

Но Джордж не беше съгласен да остави единствения си син в лапите на Шийн.
Затова на Вон му хрумна идеята да създадат Никълъс Хъдсън, който да е син на Кевин Хъдсън.
Всъщност, Кевин нямаше син, но това с нищо не попречи на плановете на Вон.
Убеди Джордж, че ще е най-добре той да се вмъкне в дома на Шийн с фалшива самоличност - все пак лесно щеше да запомни абсолютно всичко, което чуе и види там.
Заедно създадоха Никълъс и набързо разпространиха слуха, че не е в добри отношения с Вон за да заблудят Филип, че са пратили Никълъс при него, защото за пореден път се е сдърпал с Вон.

Русокосият хвърли много труд и време в цялата тази схема, но за него си заслужаваше - може би щеше да превъзмогне мъката си по Кейт, ако заживее на друго място.

Но пък не знаеше какво го очаква в имението на Шийн.