Алекса спря за момент за да хване наново найлоновите торби с покупки, защото ръцете ѝ бяха отмалели.
Последният ѝ и най-труден изпит беше в края на тази седмица и заради това в последните дни беше винаги в апартамента си, разбира се за да учи, и излизаше от него, само когато отиваше до магазина.

Опитваше се с всички сили да блокира мислите си за Юли за да може да се концентрира над ученето, но не ѝ се получаваше кой знае колко.
Самият Юли не я посещаваше много редовно, защото когато го правеше, тя винаги го караше да прочете нещо.
Все пак не искаше да го скъсат на изпита.
Но Юли отказваше да погледне към учебниците и записките ѝ, камо ли пък да ги прочете. В тези моменти Алекса се успокояваше с мисълта, че тя ще е кариериста в семейството им, а той ще е хубавеца. Трябваше да има баланс в тяхната връзка, все пак.

Но истинския ѝ план за бъдещето бе, че в мига, в който получи фирмата, която си беше нейна по право, ще изгони Джейсън и придворните му и ще назначи Юли на някое от свободните места.
Щяха да ходят на работа заедно, щяха да се прибират след работа заедно. Щяха да са винаги заедно.
Трябваше да изтърпи още две години и нещо и всичките ѝ мечти щяха да се сбъднат.
Тогава майка ѝ и Джинджър щяха да си платят тъпкано.

Алекса стисна силно торбите и закрачи по-бързо.
Усещаше нечий поглед, забит в тила си, но се правеше, че не го забелязва.
Ако се обърнеше или почнеше да се оглежда, щеше да провокира мъжа.
А не искаше да го прави, защото провокираш ли подобен тип хора, те веднага ще нападнат.
А не бе сега времето за това. След като приключи изпита, щеше да задвижи плана си. А сега щеше просто да се прави, че нищо не забелязва.

Торбите отново ѝ затежаха и тя ги остави за миг на земята. В такива моменти се проклинаше за това, че бе излъгала Юли и Кристина, че не може да шофира, и че няма кола.
Бе го направила, защото искаше Юли да я разхожда с неговата кола.
Винаги са ѝ харесвали моментите във филмите, в които главния герой взима главната героиня с колата си.
Но след като колата му бе изчезнала, шансът да преживее тези моменти се бе стопил.
А преди, когато имаше кола, Кристина все се буташе с тях.

Предните ѝ изпити бяха минали много добре. Все още не бяха излезли оценките ѝ от последните два, но си знаеше, че и при тях се е справила чудесно.
Всичко вървеше както искаше, а това много я радваше.
Кристина я нямаше, Юли беше само неин. Живота ѝ се развиваше прекрасно.

А сега ѝ трябваше само да пресече пешеходната пътека, да се прибере в приятния си апартамент и да си приготви замразените зеленчуци, които си беше купила, и които бяха в едната торба.

Когато влезе във входа на блока, се отпусна, тъй като мъжа, който беше нейния потенциален преследвач, никога не бе влизал след нея. Вероятно скоро нямаше и да го направи.

Апартамент ѝ беше на първия етаж и затова тя бързо стигна до него, но се изненада, когато видя малка черна торба поставена на пода пред вратата.

Първата ѝ мисъл, когато видя торбичката, бе, че може би Юли бе решил да я изненада с някакъв подарък, но след като се сети, че той надали би направил такова нещо, просто я взе със себе си вътре.

Остави я на кухненския плот заедно с торбите и реши да види какво е съдържанието ѝ, след като разпредели покупките си.

Постави плодовете в елегантно изглеждащата фруктиера в единия край на плота, а зеленчуците остави на рафтовете в хладилника.
Прибра ориза и подправките в шкафовете и отвори пакета със замразените зеленчуци.
Сложи ги в една тенджера с вода, която на свой ред постави на котлона с индукционно нагряване.
Включи котлона и докато чакаше зеленчуците да станат седна на дивана с торбичката в ръце.

Вътре в нея имаше само един бял плик, който бе леко издут заради съдържанието вътре в него.

Явно майка ѝ я бе съжалила и ѝ бе оставила някакви пари.

Откакто бе започнала своето висше образование, Алекса бе срещнала проблем, който никога не си бе помисляла, че някога ще има.
Проблем с парите.

Преди това бе свикнала майка ѝ да ѝ дава пари или да ѝ ги превежда по сметката.
Но още през първия месец, в който бе започнала да учи в университета, майка ѝ не ѝ бе дала и пукната пара.
Естествено, Алекса си бе помислила, че Киара просто е забравила или нещо подобно, но когато я заговори на тази тема, беше неприятно изненадана от реакцията ѝ.

Киара Афлекс, въпреки че бе нейна майка, напълно бе отказала да ѝ даде пари. Не смяташе да плаща за  следващите ѝ семестри. Не смяташе да плаща за учебниците, тетрадките и помагалата, които бяха нужни на дъщеря ѝ.
Заедно с Джейсън бяха решили по този начин да пречупят волята на Алекса и да я накарат да се откаже от следването. Все пак, ако завършеше, щеше да им вземе фирмата.
Тогава Алекса се бе убедила за пореден път колко всъщност жестоки бяха те.
Защото знаеха, че тъй като тя е свикнала на лукса, бързо ще вдигне бялото знаме, ако се окаже без никакви пари.
На Алекса наистина ѝ беше много трудно, но същевременно не можеше да се откаже.

Затова им се бе примолила както никога преди това. Бе загърбила собствената си чест и гордост и им се помоли да ѝ дадат пари.
И те ѝ дадоха.

Но на следващия месец отново не бяха превели нищо по сметката ѝ и Алекса трябваше отново да превъзмогне унижението да моли отвратителния си пастрок и лицемерната си майка за пари.

На Алекса ѝ се налагаше да преминава през този затворен кръг всеки месец, от две години насам.

Преди да наеме апартамента си, тя се бе скарала жестоко с майка си за пореден път.
Тогава ѝ бе писнало напълно и импулсивно бе решила да се махне от там.
След това съжаляваше, тъй като не знаеше какво ще прави с финансите си, но за нейно учудване на сметката ѝ бе преведена прилична сума пари.

След скандала им, Киара се чувстваше леко виновно и затова ѝ бе превела пари, но заради това се бе скарала с Джейсън.

Виждайки изпъкналия плик, Алекса сметна, че майка ѝ бе решила да ѝ даде някаква сума скришната.

Но изведнъж през главата ѝ мина една много важна мисъл.
Въобще не бе казала на майка си адреса на апартамента. Значи не Киара го бе оставила.

Отвори набързо белия хартиен плик и веднага разбра, че вътре в него няма пари, както на нея ѝ се искаше, а снимки.

А когато разгледа снимките, изпита инстинктивен страх и ужас. Но след като се отърси от тези първични емоции и се успокои, се усмихна. Даже ѝ се досмя.
Не ѝ беше нужно да задвижва плана си, защото той сам се бе задвижил.
Бе решила, че ще направи нещо по този въпрос, след като изпита ѝ свърши, но явно щеше да е преди него.

Някои от снимките бяха леко размазани и неясни заради бързината и треперенето на фотографа, докато ги бе правил.
Но Алекса веднага разпозна фигурата на тях.
А и нямаше как да не се познае.

Снимките бяха направени от преследвача ѝ. На повечето от тях тя бе във всекидневната с учебник или телефон в ръка, но имаше едва, на която беше изобразен момент, в който тя се преоблича. 

Докато прехвърляше снимките в ръцете си, Алекса забеляза, че повечето от тях бяха покрити с нещо лепкаво и течно, белезникаво на цвят.  Беше се разтекло по дясната ѝ ръка и веднага след като се усети какво всъщност беше това нещо, веднага изтича до най-близката мивка за да измие ръката си.

След като беше напълно сигурна, че е изчистила нещото от кожата си, Алекса погледна към снимките, които заради рязкото си ставане, бе разпиляла хаотично на пода.

Огледа се за телефона си и щом го видя, го взе и натисна иконката за контакти. Не ѝ трябваше много време за да намери номера на Юли, тъй като си го бе отбелязала като спешен.
Натисна зелената слушалка, и докато чакаше Юли да ѝ вдигне се настройваше за игра. Трябваше да придаде на гласа си изплашена и съкрушена нотка.

- Здрасти, Ал! Какво има? - обади се той. Беше вдигнал сравнително бързо. Алекса се зарадва на това.

- Ю-Юли! - изхлипа тя. - Моля те, ела! Имам нужда от теб! Случи се нещо, нещо...

- Какво се е случило? - запита притеснено той. Никога преди това не я бе чувал да говори по този начин и това доста го разтревожи.

- Не мога да ти го кажа по телефона! Просто не мога! Ела и ще разбереш! Не мога да го изрека на глас! - простена тя като се престори, че подсмърча. - Моля те, ела!

- Добре, добре! Идвам! Ще хвана такси колкото мога по-бързо и до минути ще съм при теб! - изрече ѝ припряно той и ѝ затвори.

Това беше лесната част.

Алекса отиде до прозореца във всекидневната, същия прозорец без щори, през който я бе снимал неколкократно неизвестния мъж, и предизвикателно се засмя.
Надяваше се, че непознатия я вижда и разбира какво означава смеха ѝ.
Тя го предизвикваше.

След това отиде отново до чешмата и хубаво намокри лицето си. Поразтърка грубо очите си за да се зачервят добре за да изглежда сякаш е ревала.
Повтори тези процедури няколко пъти, докато не чу нервно почукване по входната врата. Преди да изтича до нея, спря котлона.

Отиде набързо до нея, и когато се увери, че човекът от другата страна е Юли, я отвори рязко.

Веднага се сгуши в обятията му и зарови лице в гърдите му. А фалшивия ѝ плач беше по-добър от на повечето актьори. Ако не беше фирмата, завещана от покойния ѝ баща, би станала чудесна актриса.

По лицето на сивоокото момче се четеше чисто объркване и притеснение. Той хвана нежно раменете на момичето, хлипащо на тениската му, и го отдръпна от себе си за да погледне лицето ѝ.

- Какво е станало? - попита я той, докато я гледаше право в очите. Опитваше се да разбере по изражението ѝ какво се е случило.

- В-влез вътре. Ще ти покажа. - отвърна му тя. Огромна сълза се спусна от едното ѝ око.

Тя закрачи към всекидневната, а той я последва без да продума нищо.
Когато застанаха до дивана, Алекса му посочи снимките на пода и скри лицето си в шепи, имитирайки избухване на плач.

Юли първо я прегърна силно в опит да я успокои, а след това приклекна за да види по-добре снимките.

- Не ги пипай! - извика му Алекса, когато забеляза, че той бе протегнал ръката си за да ги вземе. - Извратеняка е свършил върху тях!

Юли я погледна шокирано, след това отново се обърна в посока на снимките. Докато разглеждаше изображенията им, изражението му ставаше все по-отвратено и шокирано. А когато погледът му попадна на снимката, на която Алекса се преобличаше, направо полудя.

- Кой е направил това? - изстреля той. Бързо стана и отново зае изправена поза.

- Нямам си и на идея! - изплашено му отвърна тя. Е, това вече наистина си беше така.

- Трябва да отидем в полицията! - каза ѝ Юли, но миг по-късно се прокле за тези си думи. Вон го бе предупредил при никакви условия да не ходи в полицейските участъци, тъй като Филип Шийн имаше много свои хора там.

- Няма смисъл да ходим в полицията! Не знаем кой го е направил. Не могат да направят нищо. - започна да го убеждава тя. Ако полицията се намесеше, нейния преследвач може би щеше да се стресне и да се откаже. Не можеше да позволи това да се случи.

- Добре. - съгласи се набързо тъмнокосия.
След това отново я погледна. Тя изглеждаше повече от ужасно. Очите ѝ бяха подпухнали от плач, в тях имаше само пълен страх и ужас и даже долната ѝ устна беше прехапана, сигурно от стрес.

Юли отново я прегърна. Чувстваше се някак виновен спрямо Алекса, тъй като я замесваше в плана си за отмъщение и затова се бе нагърбил със задачата да ѝ осигури пълна подкрепа и защита, докато я забъркваше в схемите си.
Затова и сега бе длъжен да я успокои и да направи всичко по силите си за да я спаси от този перверзник.
Не можеше да позволи лъчезарната и мила Алекса да премине през този ужас.

- Може ли да остана при теб за няколко дни? - прошепна изведнъж тя, докато беше все още в прегръдките му. Не можеше да се насити на аромата и допира му затова се опитваше да задейства нещата преди напълно да си е изгубила ума.

- Какво?

- Моля те, нека пренощувам при теб за няколко дни! Мисля че, ако съм далеч от тук, този човек ще се откаже.

Юли не ѝ каза нищо, обмисляше какво да прави.
Най-сетне реши, че това ще е много добре ѝ за неговото отмъщение и ѝ кимна в съгласие.

- Ще ти помогна да опаковаш багажа си. Ще вземеш само най-необходимото.

- Ще може ли да отидем пеша до вас? Имам нужда от свеж въздух за да се оттърся от шока. - каза му тя.

- Добре. Няма проблем.

Алекса се усмихна вътрешно на отговора му.

Все пак трябваше да вървят пеша за да може преследвача да ги проследи.