Гледната точка на Юнги

Стоях и гледах приближаващата се фигура към мен. Да, това беше Джимин.

Той беше все така прекрасен. Не се е променил. Боли ме да виждам всеки ден това мъниче без да мога да го прегърна или целуна.

За Джимин аз станах непознат след катастрофата. Искаше ми се да му кажа, че аз съм човекът виновен за неговото състояние но докторът не ми позволяваше.

Доктора на Джимин постоянно ми повтаряне, да не го излагам на стрес и ако му кажа той може да се шокира и здравето му да се влоши.

Притеснен за това да не го загубя аз си обещах да не му казвам.
Не искам да го наранят отново. Ами ако всичко случило е станало за да ме накаже? Ако аз не го заслужавам?

Все пак аз бях на косъм да го загубя изцяло. Няма да си го простя ако нещо лошо му се случи.

-Кажи какво искаше да ми кажеш? - измъкна ме той от мислите ми. Неговият сладък и звънлив глас беше като музика за ушите ми.

Всичко в него беше префектно. Аз не заслужавам толкова перфектен човек. Предпочитам той да намери някой по-добър.

Аз без да искам протегнах ръка и погслих нежната му буза която не бях докосвал цели две години. Забелязах, че той се оплаши и се отдръпна.

-Какво правиш?

-Имаше нещо по бузата.

-Можеше да ми кажеш, а не- прекъснах го с израза:

-Стига ми мрънкал няма да те изям.

Джимин видя нещо в тревата и тръгна да бяга.

-Не бягай ще паднеш. - привикнах се, без да се усетя колко странно може да му прозвуча.

Изведнъж той спря и се обърна към мен.

Аз се стреснах когато видях малки сълзици по красивото му лице.

-Джимин? -повиках го объркан

-Ти...