Гледната точка на Джимин

-Джимин! - повика ме познат глас, който ме накара да се обърна точно преди да вляза в таксито.

-Ю-Юнги? - казах с трелерещ глас

Той дотича до мен и затвори вратата на таксито като ми попречи да се кача. Придърпа ме към себе си и ме прегърна.

Очите ми се напълниха със сълзи и тялото ми потрепери.

-Защо? - попита той тихо, докато аз зарових главата си във врата му.

-С-Съжелявам.

Юнги поклати глава и ме издърпа сключвайки поглед с мен. Той избърса сълзите ми с едната си ръка и леко се усмихна, казвайки ми:

-Знаеш, че каквото и да става аз те обичам. Не се опитвай да бягаш от мен.

-Н-Но как можеш да искаш да си с мен след като разбра, че съм болен?

-Ще се излекуваш аз имам вяра в теб. Знам, че моето Мочи не би се предал пред една (рандъм не толкова опасна болест) нали?

Аз кимнах главата си в знак на съгласие.

-Сега хайде обратно вкъщи, защото днес е много важен ден.

-Така ли?

-Да. Сватбата ни.