Малко кълбо пушек се разнесе в топлия сутрешен въздух. Ейдън всмука от отровния дим от цигарата си и загледа безмълвно скучните сиви сгради, обрамчили както венец от цветя момичешка глава малкото пространство, запълнено с дървени пейки. Пространство, лишено от каквото и да е човешко присъствие, освен неговото. Поне засега.

Потисна порива си да закашля.

Всеки път отровният, завит в малка хартийка тютюн го караше да кашля. Стискаше гърдите му като в желязно менгеме, заплашващо да ги строши на ситни парчета с всеки един миг. Нима бе толкова трудно в началото?

Приятелите му му казваха, че с времето просто не можеш да се откажеш от тях. Че ще искаш още и още, докато дробовете ти не станат на овъглена пихтия от мъртви тъкани. Или не издъхнеш. За негова жалост, имаше само един начин да разбере дали те бяха достатъчно ефикасно средство за неговата цел. За постигането на която нямаше връщане назад. И той бе на сто процента решен да извърви целия път, до самия край.

Сивите му очи се зареяха из облаците, предвещаващи дъждовен ден. Или дъждовна нощ. Зависеше кога те щяха да решат да излеят товара си над изсъхналата земя. Цигарите, димът, дъждът - тази комбинация винаги събуждаше у него спомени, които така настоятелно се опитваше да забрави. Но да пропъди онова, което бе преживявал толкова много пъти, което го будеше от съня му под формата на жесток кошмар, онова, от което наистина се боеше, още по-настоятелно се стараеше да остане в главата му за едва ли не вечни времена. И бе все така ясно, че му се струваше, че всичко се случва отново пред очите му.

Едри капки дъжд. Леден дъжд, който жулеше безмилостно босите крака на Ейдън, проникваше през сивите му чорапи, достигайки кожата му като с ледени кинжали. Толкова много валеше през този проклет ден. Оставаше му съвсем малко преди да свърне по алеята, да се озове пред входната врата и да се прибере на топло. Мокър до кости, вече мръзнеше от почти половин час.

Направи безцеремонно последните няколко крачки и почука на дървената груба повърхност на вратата. Тя се открехна достатъчно широко, за да може момчето да се шмугне през нея, без жената от другата страна дори да попита за самоличността на "госта" си. Беше много вероятно да е видяла сина си през шпионката.

Без да вдига поглед, Ейдън пристъпи в къщата, стъпвайки по хладните плочки. Не толкова студени, колкото дъжда обаче. Свали мократа раница от подгизналия си гръб и я постави на пода, до шкафа за обувки. Устата му не отдели и думичка, когато погледа му се спря на обутите в домашни чехли женски крака срещу него. Майка му вероятно го измери с поглед и прошепна едва доловимо, но достатъчно за момчето да я чуе:

- Къде са ти обувките?

- Няма ги - отвърна, без да вдига главата си. Без да я поглежда. Беше му много по-лесно да гледа обувките ѝ, вместо лицето ѝ.

- Виждам това - съвсем малко повиши гласа си жената. - Питам те, къде са?

- Взеха ми ги.

Ако имаше достатъчно късмет, средно-дългите мокри кичури щяха да скрият лицето му. Лице, понесли твърде много удари от твърде жестоката към него съдба.

- Кой ги е взел? Кажи ми - приближи се мигновено тя и повдигна брадичката на сина си с ръка, вероятно целейки той да я погледне в очите. Или да разбере дали няма да я излъже. Това, което видя обаче, я свари неподготвена. Гласът ѝ потрепери - Кой ти стори това?

Ейдън се опита да се измъкне, но хватката на наглед фината блондинка бе доста силна. Учудващо за нейните връстнички, тя не бе загубила стройността си след раждането на момчето вече за дванадесет години.

- Нищо ми няма. Добре съм.

- Не, не си - повиши още повече глас тя, оспорвайки протестите на сина си. Пред очите ѝ ясно се очертаваше почти обезобразеното лице на Ейдън, от чийто изкривен и може би счупен от удар нос си прокарваше път една фина струйка кръв, почти разредена от стичащата се от косата му дъждовна вода, и неговото отичащо дясно око. - Не увъртай! Кой ти причини това?

-  Никой - отвърна ѝ през зъби. 

- Не ме лъжи! - почти изкрещя тя, докато в очите ѝ започнаха да се появяват солени сълзи. И тя, както всяка майка, бе неспособна да вижда детето, на което бе вдъхнала живот, ранено по този начин. А и, освен това тя не искаше Ейдън да израсне и да придобие същия характер като на покойния си баща.

- Не те лъжа! Просто ти винаги се бъркаш там, където не трябва!

- Аз съм твоя майка. Имам право да знам и да взема мерки срещу всичко това!

- Тогава... от днес насетне ти си никоя за мен - извика Ейдън, отблъсквайки нейната ръка с опакото на своята. Секунда по-късно се усети, щом срещна погледа на майка си за само един миг. - Аз... Не исках... мамо... Извинявай.

Неосъзнала бързината, с която се случваше всичко, жената отдръпна дланта си  и отстъпи крачка назад. Ужасът и осъзнаването на думите на сина ѝ се четеше ясно в очите ѝ. Сякаш той самият беше хвърлил камък по гърба ѝ... и я беше улучил. Това беше достатъчно за момчето да хване една от презрамките на раницата си и да се шмугне покрай нея, отправяйки се към стаята си. Искаше да остане сам поне за малко. И да преосмисли всичко, което се бе случило току-що.

Ейдън прокле гласно и хвърли димящия фас на тротоара, колкото се може по-далеч от себе си. Не искаше да си припомня отново деня, в който беше накарал най-близкия си човек да се отчужди толкова много от него. Наред с всичкото доверия, цялата ѝ обич към него. Беше оправдал опасенията ѝ и се бе превърнал в същия кучи син, за който тя се страхуваше дори да си помисли.

Беше си припомнил как Арабела се бе отказала изцяло от ролята си на негова майка.