Пръстите на Ейдън се заиграха с яката на тъмната му риза.

Черния цвят не му отиваше. Караше русите кичури коса да изпъкват твърде много, сивите очи да изглеждат някак натрапчиво.

Не му отиваше и още едно нещо – да бъде сам.

И парадоксът бе, че той винаги беше такъв. Оставен на грубата ласка на съдбата твърде рано, бивайки погубен от самотата. Искаше му се да вярва, че това мъчение, отекващо с тъпа болка в слепоочията му, беше безвъзвратно загубено с появата на Лиза в живота му. Но ето, че бе грешал. Най-скъпото за него на този свят отново му бе отнето, с тази разлика, че сега вината не бе изцяло негова. Може би, само може би, ако бе придружил момичетата, ако ги бе задържал близо до себе си, приятелката му щеше да е до него сега и да връзва сивата му вратовръзка. Щеше да се приготвя не за погребение, а за абитуриентския си бал. Красивото му русокосо слънце щеше да извие тялото си, облечено в изящна рокля в ритъма на танц за двама. В главата на младежа щеше да бучи не еднообразния глас, напяващ за необратима липса, а приятна за ушите музика. И щеше да е щастлив.

Само ако…

От гладката повърхност на огледалото го гледаше напълно умопомрачен млад мъж. Човек, който бе останал и без капка живот в себе си.

Неведнъж се бе запитал дали нямаше да е по-добре да положат неговото безжизнено тяло в ковчег, идентичен с този, в който щеше да почива трупът на Лиза. Потънал в тапицираното с плат дърво, той щеше да дари душата си с така дълго търсения мир. Оттук нататък на земята нямаше да просъществува обич за него, която да откликне на зова му за помощ. Покоят щеше да бъде още по-непознат за него.

- Трябва да тръгваме – прозвуча зад младежа глас, който накара от сърцето му да се отрони още един къс и да се загуби в мрака, създаден от демонът в криптата. Звук, излязъл от гърлото на жената, която бе склонна да се държи също толкова отдръпнато и студено, както и самият Ейдън се държеше. Проблема може би се коренеше в това, че нито един от двама им бе решил да преглътне егото си и да стесни огромното разстояние помежду им. Майка и син се държаха като непознати вече в продължение на шест и повече години и дори трагедия като жестокото убийство на Лиза не бе способна да ги сближи. Около сърцето на младия мъж стената от леден камък започна да се изгражда наново. Може би този път щеше да е непробиваема. Може би този път той нямаше да се измъкне от студената й хватка.

Обърна се. Черната риза прилепваше плътно по тялото му. Вратовръзката го задушаваше, докато сакото нагряваше допълнително кожата на момчето. Той обаче не усещаше топлината. Сетивата му се губеха в някое далечно небитие, притъпени и никому ненужни. С дългоочакваната зора след безсънната нощ, случилото се на онази безлюдна горска площ все още напомняше за себе си с всеки трепет на въздуха. Кръвта не изчезваше пред погледа на Ейдън, нито мириса й напускаше съзнанието му, останала на сигурно сред каменната гробница. Гроб и на възродило се чудовище, и на принцесата, която рицарят не бе успял да спаси навреме, превръщайки се в изгнаник на собствената си чест.

- Изглеждаш омърлушен. – отбеляза почти бездушно майка му с тих глас. Високата жена с къдрава платинено руса, почти като тази на сина си, коса, бе облегнала стройното си тяло на дървената полирана врата, препречвала допреди минути входа за стаята на Ейдън. Черните й очи безмилостно се впиваха в тези на младежа, проникваха в душата му, разголваха я, за да задоволят любопитството си. За да изтръгнат факти, скрити на сигурно място от нея. В отговор, той впери сиво-ледения си взор в този на Арабела.

Някъде, далеч в ума му отекна надеждата за възможността, че тя не се е отказала от собственото си дете, просто й е трябвало… време. В което да се примири с човекът, в който се превръщаше младият мъж. Най-добре от всеки, тя трябваше да е запозната с коварството на юношеството.

- Старая се.

Русокосата повдигна вежда и отвърна само:

- Чакам те долу.

Възрастната жена се завъртя на пети, което предизвика диплите на полата й да се поклатят в ритъм с движението й и отваряйки вратата. Хвърли един последен, пронизващ като куршум, изстрелян от цевта на огнестрелно оръжие поглед, преди да напусне стаята. С това надеждите му за временно помирение изгниха, прекалено подхранени от надеждата на младия мъж. Русокосата нямаше да преглътне нито гордостта си, нито парливото минало.

Ейдън потисна порива си да потърси цигарена кутия измежду джобовете на якето си. Изтика запалката, оставена на произвола на съдбата на дървеното му бюро, в едно от множеството чекмеджета. Точно сега не искаше дъхът му да смърди на натрапчивия изпепелен тютюн, въпреки желанието му да загуби колкото се може повече време. Преди да му се наложи да се качи в таксито, което щеше да дели с майка си и с някой, може би опърничав шофьор, стараещ се да завърже безсмислен разговор. Думи, свързани с политика, които въобще нямаше да прилягат на атмосферата, в която витаеха двамата с Арабела.

На излизане от дома си, Ейдън изпусна един яркочервен карамфил от букета с цветя, увити във вестникарска хартия. Забеляза цветето, но прецени, че то трябваше да остане на павираната алея като нямо обещание. Той щеше да се върне при своята Лиза, бе клетвата, която остави някъде далеч, в дом, който отдавна не бе негов.

***  

Погребението бе тягостно.

Обстановката се бе нажежила допълнително под ярките слънчеви лъчи, а малкото присъстващи – повечето от тях непознати и за тримата – нервничеха почти осезаемо. Но смръщените им лица, с взрени укорително в госпожа и господин Брайън, а след това и пробягващи по чертите на тийнейджърите очи, не пречеха на свещеника да продължи монотонната си молитва. Думите на изреченото от него се губеха някъде измежду непрестанните хлипове на близките роднини на момичето в ковчега.

Безжизненият дървен затвор съвсем не се връзваше в цялостната картина с Лиза, поставена внимателно в него с разпилени златисти кичури. Шоколадовите й очи невиждащо се впиваха в небесната шир над тях. Нежното тяло бе облечено в късата, яркочервена рокля, която бе подготвила за абитуриентския си бал и, която имаше твърде жизнерадостен вид с късите си тюлени ръкави и кокетна пола с умишлено по-дълга задна част. А яркият цвят изглеждаше досущ като кръвта на тъмнооката, постлала един вече така далечен студен под.

Под дрехата, раните й бяха зашити с чисти хирургични шевове, оставили зад себе си единствено безлична редица от бели конци. И все пак острия ръб, поставящ началото на разкъсаната плът, се подаваше от високото деколте, обшито с тюлена дантела.

Лиза изглеждаше красива, дори в смъртта си. Бе загубила единствено две черти от момичешкото си очарование – лудешкия блясък в широко отворените кафяви очи и неспирното биене на сърцето й. Макар и застинал за вечни времена и преди ден – изтръгнат, то сега малкият орган с размер на един безжизнен юмрук, бе поставен по воля на родителите на младата мъртва жена обратно в добре познатия му гръден кош.

Свещите в ръцете на страдащите за загубата на Лиза хора загаснаха при лек повей на вятъра. Свещеникът замлъкна, като остави кланящите се пред тежката смърт на дъщеря, приятелка, любима да си вземат последно сбогом с погиналата й душа. Бледнеещи рози, разноцветни карамфили и сини ириси бяха поставяни в ръцете на мъртвата, окичвани около сресаните коси, покривайки раменете й. Лусинда Брайън пророни последните си сълзи, породени от гледката на безжизнената Лиза, преди капакът на ковчега да бъде затворен. Жената се бе състарила неимоверно с десет години, а смисълът за по-нататъшното й съществуване се бе стопил. Само за един буреносен ден. Защо и сега дъждът не мокреше телата им, както бе правил и преди две вечери? Защо слънцето подигравателно топлеше костите им и караше плътта им да се поти под тоновете черни като въглени в отдавна загаснала камина дрехи?

Лакирания в същия пагубен цвят мъртвешки сандък бе внимателно спуснат в пригодената специално за него дупка, зееща в измъчената гробищна земя.

След време този вечен неин дом щеше да бъде обозначен с мраморна плоча, показваща чий гроб се разполага под тоновете пръст.

***

Той не бе сигурен дори дали в мига, в който осъзна, че смъртта на Лиза е факт, бе толкова сломен.

Кратката церемония оставяше у него чувство, че е продължила с хилядолетия. Ейдън закри очи с ръка, плътно следван от високата русокоса жена, имала роля на негова майка в някой твърде далечен живот. Устните му потрепериха, но той не се поддаде на чувствата, които заплашваха да го залеят с мощта на унищожителен ураган. Рискуваше да предаде принципите си. А не трябваше да допуска грешката да покаже слабостта си пред кой да е било друг. Макар и, неусетно за него самия, тя да витаеше около особата му години наред.

Докосване по рамото му го накара да напусне мислите си и да се озове обратно в реалността, обръщайки се към онзи, стоварил му непознатия си допир.  

По лицето на Арабела се бе зародило притеснение, когато младежът срещна очите си с нейните. Една бледа ръка съвсем майчински се бе допряла до тялото на сина й.

- Не ме ли чу? – запита го тя, докато ирисите й безнадеждно шареха по лицето на Ейдън, чиято гримаса навярно бе придобила измъчено изражение. Той поклати глава, спестявайки си лаконичния и изпълнен с жлъч отговор, карайки възрастната жена да повтори недостигналия до ушите му въпрос: - Добре ли си?

Последва второ поклащане на глава, този път придружено от тихо изсумтяване. Ейдън не бе способен да определи от какво бе предизвикано то. Знаеше единствено, че иска да остане насаме с мислите си, далеч от всичко, връщащо го към истината за фаталната за приятелката му реалност. Затова промърмори нещо от сорта на „ще се прибера по-късно“ по посока на Арабела и прекрачи пеша прага на металните порти на гробището, игнорирайки опитите й да го спре.

Не се бе интересувала от него за толкова дълго, какво би могло да промени мнението й сега? Нима бе способна да се възползва от малката възможност и потенциалната травма, която бе нанесена на младия мъж? Ненапразно хората бяха изкусни използвачи. Способни да загърбят и заровят в плитък гроб томахавката, с която са удряли по чуждия гръб, единствено при загуба с подобни щети.

Замисляйки се, хората бяха такива. Всички. Думи като „съболезнования“, „бъди силен“ и „ние винаги ще бъдем зад гърба ти“ бяха обезсмислени до такава степен, че не значеха нищо освен зле укрита заблуда. Ейдън не знаеше как те биха облекчили внезапно стоварилата се на плещите на Лусинда Брайън тежест, нито тази на съпруга й. Не бе наясно и как ще премахне тази от своя гръб.

Поел с невиждащ, отправен към далечния хоризонт, отрупан с десетки магазини и обичайни градски сгради път, младият мъж не забеляза тъмната фигура, следваща го плътно от сенките.