Амбър усещаше, че върви по стъпките на чудовище. Но собствените й опасения не биваше да вредят на дълга й, за го изменят в напълно различна посока. Такъв бе нейният кодекс. Жалко, че той не се влияеше от нейното бурно туптящо сърце, уплашено до смърт надълбоко в гърдите й.

Сградата, в която кракът й стъпи, бе усойна. Назована за последното място, където живи човешки очи са зърнали чернокожа убийца с тонове мръсотия в косата си, тя по нищо не се различаваше от гробница на сенки. В очите на комисаря обаче, те представляваха единствено угодни за положението на трима тийнейджъри улики. И изчистването на името на една от тях, възвръщайки й предишната невинност и безвредно досие. И, за което тя самата носеше вината на плещите си. За всичко това обаче колегата й, Ендер, нехаеше.

Би предпочела да реди добре заучени речи, пораждащи в ума й кошмари и причиняващи силна мигрена, на общоизвестен конгрес пред стотици слушатели. Би предпочела да се гмурне в тонове и тонове разбъркани архиви, които не й даваха никаква насока за ред и посока, по която да ги подреди. Предпочиташе да бъде погребана под тонове документация, която да я поглъща като изгладнял звяр през всеки един неин почивен ден.

Всичко дори да я сполетеше, би било по-идейно и по-леко от безсмислиците, които Валууд бълваше с всяка изминала секунда. Белязана от кървавия град, Амбър не бе сигурна дали още дълго можеше да стои настрана от убийствения инстинкт, зараждащ се във вените й. Ако единственото, което имаше косвено значение за нея в този миг, не бе залавянето на убийцата, то тя щеше да се остави на течението на покварените си желания и мисли.

- Щом свършим тук, трябва да хапнем по нещо – прозя се Ендер умишлено шумно, а зовът му се разпростря като слой мъглявина над изчистеното съзнание на Амбър. Тя изсумтя недоволно, но последвала намеса прекъсна негодуванието й:

- Онова в магазина ми бе достатъчно – изпъна ръце над главата си Киера Уолсън и сключи тънките си, дълги пръсти зад тила си. Синекосата жена би могла да се закълне, че колежката й по неволя бе предизвикала всеобща погнуса да се разлее в гърдите и стомасите на останалите от набързо скалъпения й отряд.

- Не, благодаря – обади се мълчаливият Уилям Макджош за първи път, откакто нозете му го бяха понесли извън сградата на местопрестъплението. Не бе от най-разговорливите следователи, с които Амбър Рендерс бе имала честта да работи и общува. Не бе от хората, които по принцип останалите държат близо до себе си и крепят с восъчни конци за телата си. Не бе от хората, чиито домове бяха свободни за достъп от страна на семействата им, колегите или дори приятелите им. Известно време зеленооката жена бе останала с впечатлението, че между него и Киера съществува връзка, по-сериозна от приятелство между колеги. Съвсем скоро тези й впечатления изтляха в праха на света, щом последната се разкри под съвсем различна и грешна за нея светлина. В крайна сметка прие факта, че те двамата с Уил делят една и съща квартира, за да съумеят да покрият разходите си без това да включва сексуално привличане помежду им. – Кръвта и костите бяха достатъчни, за да ме заситят.

- Вие, хора, карате онова да звучи като канибализъм. – възнегодува престорено Ендер и стрелна двамата с поглед, способен да прониже смъртоносно дори и безсмъртно създание. – Умишлено. Хайде де, не ме оставяйте с госпожица Студена, тя дори не се храни нормално.

- Поне моят стомах не представлява помийна яма – подхвърли госпожица Студена, докато нескритото раздразнение туптеше като тътен иззад тона й. За нейна жалост останалите от екипа не схванаха накъде бяха отвени мислите й. А това правеше нещата една идея по-сложни , отколкото всъщност Светията предполагаше да са.

- Кажи ми, че не сте планирали това – обърна се към останалите си колеги Ендер, напълно игнорирайки явната обида, която му подхвърли жената със синята коса. Двамата свиха рамене и поклатиха глави под претекст, че си нямат и на престава за какво говори мъжът с отразяваща бледнеещите слънчеви лъчи в мрачно кехлибарено кожа.

Хотел Арлент се извисяваше злокобно пред погледите на всеки един, минаващ покрай него. Нещо, твърде опасно, твърде ужасяващо витаеше в атмосферата около му, за да може да бъде отметнат с лека ръка като сграда, будеща единствено негодувание от безбожно високите си цени, а не съмнения. Амбър не се учудваше, още повече, че пред погледа й изскочиха безброй знаци, включващи още повече сигнализации, че тук се случваше нещо нередно. Автоматизираните врати бяха повредени – дебели стъклени късове от тях се търкаляха по тъмночервения килим, имал задачата да посреща посетителите на дестинацията. По него самият си личаха тъмнеещи следи от стъпки, на места дребни капки тъмнееха така, сякаш са се стичали от нещо, реещо се във въздуха. Чифт зелени ириси се стрелнаха навътре и в миг съжалиха за подтикнатото си от техните собствени рефлекси решение.

Зад рецепцията тялото на рецепционистката бе застинало върху единствения си стол. Ръцете, облени в собствена и може би чужда кръв, се разпростираха по плота на катедрата, полирана със златисти и рубинени  багри върху повърхност, имитираща мрамор. Бяха пречупени досущ като скършени от буреносни ветрове клонки. Крехки. Беззащитни.

На мястото на главата й зееше нищото, украсило с алени следи разкъсаните парчета плът, някога свързвали я с тялото чрез човешки врат. Сега на мястото му бе останало парче сурово месо, способно да потисне апетита дори на служителите в моргата. Ако останеше загледана още няколко секунди, Амбър не се и съмняваше, че от вътрешността на тялото й ще се надигне буря. Дали обаче тя щеше да е емоционална или буквална, не желаеше да разбере и концентрира зрението си върху нещо съвсем обикновено. Но дори и върху изящната порцеланова ваза с черни нишки, обгръщащи я като лиани, младата жена успя да различи кървави пръски.

Сейнт Арлент бе потънал в кръв. Алена и изящна, тя сякаш бе способна да погълне и удави в дълбини от черна смърт всеки, съумял да пристъпи границите му.

- Комисар Рендерс, - обади се глас от изящно извитото като спирала стълбище, водещо нагоре по етажите. На горната площадка, докъдето единствено можеше да стигне погледа на който и да е било, застанал в антрето пред рецепцията или дори самата служителка зад нея, служител на реда махаше с ръка с надеждата да бъде забелязан. Амбър можеше да се съгласи, че решението интериорът да бъде конструиран по този начин, бе що-годе добра идея. – трябва да видите това.

Въпросната Рендерс отвърна на повика единствено със стъпките си, стараейки се да избегне петната от кръв. Тя сякаш бе навсякъде. И бе твърде натрапчива.

Стените, решени в меки бежови нюанси, бяха опетнени от нехаещи за труда на боядисалите ги пръсти. Отпечатъците – такива, каквито света все още не бе зървал – имаха формите на дървесни листа, а резките в тях наподобяваха техните жили. Някой път – размазани в криви линии, друг пък оформяха кръгове, а на някои места те представляваха алени точки в равната твърда повърхност. Младата жена можеше само да гадае какви точно са били целите на онази, оставила следите си да засъхват на всеобщ показ. Повечето драскулки на пръв поглед не създаваха никакво впечатление и не водеха към нито една улика къде можеше да се спотайва за в бъдеще онази убийца от супермаркета. Но Амбър бе повече от сигурна, че взреше ли се от разстояние и успеейки да обхване с поглед всяка една следа, драсканица и отпечатък от пръст върху стена или мебел, щеше да види послание. Съобщение, както понятно за създалата го, така и неразшифровано за силите на реда.

Площадката на стълбището поднасяше гледката на дълъг тесен коридор, разпростиращ се в двете й посоки. Надясно бе празно. Вратите на стаите бяха затворени, а защо не и заключени, зеленият килим с флорални мотиви бе чист, сякаш камериерките се бяха погрижили да ошетат минути преди пристигането им. В тази част на коридора времето бе спряло, табелките , номериращи стаите проблясваха на светлината на бледото лед осветление. Нито една прашинка не смееше да наруши неговата хармония, а на човек му се струваше, че ако почука на някоя врата, наелият стаята ще му отвори по халат или меки пантофи, нехаещ за случващото се извън набързо скроения му свят на уединение.

Коридорът наляво обаче бе като извадка от филм на ужасите. Телата на гостите покриваха пода, сякаш те бяха изскочили мигновено навън, щом бяха дочули истеричните викове на вече мъртвия персонал от първия етаж. И бяха станали поредните жертви. Пречупени вратове, изтръгнати вътрешности и глави. Крайници под неестествен ъгъл. За сметка на кланицата в магазина за хранителни стоки, тук поне нещастниците, родени под гибелна звезда бяха малко. Но напълно достатъчно, за да преобърнат стомаха на синекосата жена.

По тези стени обаче имаше още от кървавите следи. Стотици и стотици, всички гротескно обрисувани с помощта на кръв, която можеше да е притежание както на жертвите на пода, така и на убиеца, създал ги. Те се виеха като призрачни лиани до края на коридора и бяха покрили последната врата, обозначена с номер четиринадесет. От всички останали само тя зееше широко отворена и разкриваше как чифт стъпки, оставящи алена следа след себе си бяха отдавна засъхнали по паркета, покриващ вътрешността на помещението. Когато пристъпи в него, Амбър я лъхна смрад на метал, комбиниран с вонята на мръсотия, гнилоч и фекалии. На прага на банята бе захвърлен парцал, някога бял, от който бе останала да се стича съмнителна смесица от незнайни субстанции, придаващи му кафеникав цвят. Около него сякаш миризмата бе по-концентрирана, така че жената предпочете да не го доближава, поне засега.

Истинската картинка обаче бе в хола. Четириъгълният килим бе избутан встрани и сякаш в бързината чернокожата жена с бяла коса го бе захвърлила наполовина върху мекия диван. Единствено с цел да разкрие новото си платно за шарене и разгъван на посланието си. за разлика от останалите драсканици и непознато подобие на букви по стените на комплекса, на пода в стаята бе изрисуван прост кръг. В него се разполагаха три белега, пръснати в няколко различни краища на окръжността и един последен, избрал средата му.

И, макар да разбираше абсурдността на ситуацията, съмнението се прокрадна в гърдите на Амбър. Един бог знаеше на какви помисли бе дело онова в краката й, камо ли на съзнанието, родило ги. Сега повече от всичко й се щеше да скъси нишката и да се добере колкото се може по-бързо до другия й край, вместо да разплита ли, разплита. Ако кръгът криеше таен замисъл, важен за нейната работа или пък признание за извършено престъпление, родено от чужд и непознат език, то тя трябваше да разбере.

Синекосия комисар не бе дочул стъпките на колегата си, затова едва не подскочи, когато замисления му глас се разнесе иззад гърба й.

- Падате си по модерното изкуство, а, госпожице Рендерс. – прозя се Ендер и едва не предизвика потенциален изблик на уплаха от страна на Амбър.

- Това не е място за шеги, Валууд. – изсъска ядно тя и хвърли възможно най-злостния поглед, с който бяха наситени изпъстрените й с петънца очи, през рамото си. – Не е.

- Разбирам – кимна той и клекна пред окръжността от засъхваща кръв. – Някога интересувала ли си се от картографиране?

- Не – отвърна синекосата жена след кратка пауза. Сама се побои от хлада, който гласът й издаваше.

- Тогава ще се наложи да се поинтересуваш – отсече чернокожият мъж и опря длан в пода. Амбър бе повече от убедена, че той току-що бе притъпил желанието си да докосне засъхналата повърхност на „картината“ с пръсти. – Намери ми карта на Сейнт Арлент.

***

Кръвта на избраницата й бе стигнала само, за да отбележи първата котва в покрайнините. Вторите сами дойдоха при нея, съставлявайки дълга редица от безполезни нищожни тела. При третата я отведоха собствените й нозе. Сториха го послушно и без едничък стон на премалелите й стави.

Сега остана единствено да развее платната на кораба.

Смъртните, населяващи своя умиращ свят, бяха изобретателни в строежа на своите сгради, не можеше да им се отрече. Макар и въздухът, който дишаха, да бе наситен с отрови и изпарения на сгърчената им в болезнените си стонове земя, те сякаш не забелязваха и сами копаеха общия си гроб.

Да поеме контрола им над света в своите черни като абанос пръсти, щеше да бъде повече от лесно.

Храмът бе обрисуван с грозни многоцветни картини, изобразяващи неестествени безизразни лица. Някои от тях – сгърчени в символ на болка, други – с благи безрадостни усмивки. Кръстове присъстваха навсякъде около тях, както забучени в пръстта , редом до изгарящи свещи, така и изрисувани сред платната и стените. Някои блестяха в сребристо, други –решени в златно. Някои бяха инкрустирани с хора, страдащи и разпънати по протежението, а на наклонените си към земята глави бяха поставени венци, други бяха съвсем обикновени и неукрасени.

Последните бяха дарени с няколко изящни пръски прясна човешка кръв.

Кратко задоволство запълни дробовете Ястреба, съзнавайки способността на хората да вдъхнат гротескност в собствените си храмове.

Ако имаше възможността да унищожи света им, би започнала с този принижен религиозен култ. Нейния нов свят нямаше нужда от благородно злато, разпънато на кръст.

Но сегашният й план съвсем не се състоеше от затриване на сгради. Поне не само.

Затова и когато пристъпи към олтара, напускайки редицата с идентични пейки от тъмно на цвят дърво, Елара го направи с усмивка. Безплътни воали на сенчестата й дреха достигнаха мраморния му под, диплейки се около глезените й. Черната материя пресъздаваше онази изгубена красота на предишните златни накити, с които тялото й се бе гиздело навремето. Някъде твърде назад, още в нейната собствена зора. Засега единствено семпъл корсет, избродиран от благородния метал, покриваше хлътналите в плътта й гърди. Само черна непрогледна сянка покриваше голата снага на безсмъртната – съвсем не задълго.

Мръсотията от тялото й бързо се бе изцедила в канала и сега то само възвръщаше предишния си аромат. На Елара почти й се прииска да вплете нежни бели и златисти орхидеи в дългите си светли кичури коса. Само почти. Нямаше време за безсмислени пориви на старото си, изтляло в костите й, съзнание.

Колко бе мечтала да отмие нещастието на четирите си хилядолетия затвор. Щом свършеше тук си науми да открие нов вир в този смъртен свят и да потопи главата си под водите му. Да се гмурне до дъното му, да напълни дробовете си със сладката вода. И да издъхне. Само за миг.

А накрая, щом се наситеше на вълните, галещи кожата й, да се придържи към следващите си действия. Следващия град, към който щеше да поеме с черното наметало и ухание на благовонна смърт.

Подчинението се градеше с деспотизъм и страдание. Не щеше и дума. А на Елара именно тези неща й се отдаваха. Да сее ужас. Някога, много отдавна, щеше да я гложди собствения й, жалеещ глас. Щеше да я залива с чувство на срам, на състрадание, на печал.

От онова жалко подобие на мощ не бе останала и капка. Беше се погрижила.

Но дали наистина бе тя?

- Не мърдай! – разнесе се непознат глас; заповяда на безсмъртната, повелителката на сенчестата смърт. Раздразнението си прокара път нагоре по шията на Елара. „Що за неразумие?“, прокънтя в надипления от сенки и цветен аромат ум.

- Що за неразумие? – запита и на глас, почти подигравателно.

Хората не си заслужаваха серизността. Единствено смъртта.

- Не мърдай! – извика повторно гласът зад гърба й. вените на Ястреба закипяха в нескрита за сърцето й ярост. Човешката жена, чийто глас бе притежание, не си даваше сметка какво щеше да стори тя с нея. Не си даваше сметка на колко нищожни дребни парчета бе способна да раздроби крехката й снага. – Стой на място! – подчерта отново тя с лаещ глас.

Елара изсъска. Какво си позволяваше онази смъртна? Обърна се плавно, за да забележи фигурата на жената. Смръщи вежди в отвратена гримаса. Облеклото на смъртните будеше погнусата й и отпреди да я срещне, но тази тук съвсем не си поплюваше да обърне внимание на дрехите си. Огромната за тялото й риза бе натъпкана в мъжки панталони, които бяха дори разхлабени при таза й, сякаш в очакване собственика им да притежава мъжко достойнство, но останали разочаровани. Косите й в корените бяха запазили естествения си цвят, но към краищата избуяваха в сини багри. Блудкави, сини багри.

Цветовете не отиваха на смъртните тела. Само на демонските изчадия. Самите хора все още не можеха да го проумеят.

- Не мърдай! – потрети тя, сякаш извикала го, страхът й сам щеше да се обърне към врага й. към снагата на безсмъртната бе насочила грозен кух цилиндър с извит към ръката на жената край.

Колко жалка бе само! По-жалка и от онези, плачещи в нозете й за милост.

Може би в това се изразяваше чарът й. Може би това и бе факта, който попречи на Ястреба да отдели главата й от нейното тяло почти веднага.

Смъртните преди всичко бяха чаровни, досущ като пойни птици, затворени зад стените на златен кафез. И също толкова – безобидни.

Елара бе повече от убедена в това.