Момо се държеше по-отдръпнато от брат си, от както разбра за тайната му. Не искаше да повярва това, което ѝ бяха казали новите ѝ съученици, но не искаше и да рискува. Все пак, всичко бе на живот и смърт.
- Хей, да не си ми сърдита за нещо? - попита я изведнъж Юта, докато бяха седнали на масата, за да вечерят.
Тя се бе замислила за нещо и се стресна от неочаквания въпрос.
- Ъм, не. Защо? - попита, дъвчейки храната си.
- Не ми говориш цяла вечер. Какво има?
- Няма нищо, Юта - тя се засмя леко и извърна погледа си към него. - Просто не съм в настроение.
- Да не би... Да си в цикъл?
- Я! - Момо удари брат си по рамото, но се засмя. - Не, не съм.
- Какво има тогава? Кажи ми! - Юта започна да се лигави, но с това си спечели неодобрителния поглед на майка им, който го накара да се спре.
- Я, стига. Няма нищо.
- Хм... - той присви очи и се приближи до нея. - Ще разбера сам.
Ще е по-добре да не разбираш, Юта...", помисли си тя.
След вечеря Момо се затвори в стаята си, написа си домашните и заспа. Денят бе твърде уморителен, за да не заспи.
На сутринта, момичето се събуди от досадното побутване на брат си.
- Ставай, сестро.
- Защо си буден толкова рано? - бе единственото нещо, което измъкна и се обърна на другата страна.
- За да изпратя сестричката си до училище.
Момо рязко извърна глава към него и отвори очи, при което зърна ухиления си брат.
- Не може.
- И защо?
Той не можеше да разбере за Джисонг и останалите. Просто не трябваше.
- Запознах се с едно момиче и се разбрахме да се чакаме.
- Е, точно ще се запозная с новата ти съученичка.
- Не, Юта. Имаш навика да ме излагаш пред хората.
Брат ѝ се засмя, а Момо се принуди да се усмихне.
- Тук си права.
Той стана и излезе от стаята. Момичето погледна часа. 7:05.
"Мамка му", помисли си. Оправяше се много бавно, а сега не искаше да рискува да спира времето. Беше твърде опасно.
Тя скочи от леглото си и се оправи колкото се може по-бързо. Взе раницата си и побягна навън. 7:16
Джисонг вече я чакаше и се усмихна, когато я забеляза.
- Добро утро, Момо.
- Извинявай, че закъснях. Успах се... - измъкна момичето едва едва, защото тичането по стълбите не бе част от сутрешната ѝ рутина.
- Няма проблем. Да вървим.

ademaxx