- Ами... Май е "а" - отвърна Момо несигурно не само защото не беше сигурна във знанията си, но и защото не знаеше как трябва да се чувства за ситуацията, в която бе попаднала.
Момчетата сведоха глави към листите си и записаха отговора, след което отново втренчиха погледите си в съученичката си.

- От кога можеш да спираш времето? - попита Марк.

- От както се помня - отвърна момичето простичко и предусети, че ще последва вълна от въпроси.

- Някой друг знае ли за това? - този път беше ред на Жъндзюн.

- Само вие.
- Как разбра, че можеш да спираш времето? - Чънлъ се приближи до нея и скръсти ръце.

- Не знам, не помня. Беше много отдавна.

- За какво най-често спираш времето? - попита тихо Джисонг.
- Ама какви са тези въпроси...? - Момо се засмя неловко. - Ако закъснявам за някъде... Или пък ако не съм си научила за тест или не съм си написала домашните.
Марк се изсмя и погледна приятелите си.

- Не се бях сетил да правя това.

- Ами като си кух... - отбеляза Жъндзюн и се засмя, благодарение на което Марк го удари силно по рамото. - Ох... Шегувам се бе! Ти си нашият Айнщайн.

- Така вече е по-добре - усмихна се "кухият".

Стаята отново потъна в тишина, защото на всички им бе прекалено странно, за да кажат или направят каквото и да е.
Но няколко минути по-късно, Джено се сети нещо, при което сбръчка вежди и се обърна към Момо.

- Ти... Каква каза, че ти е фамилията?

- Накамото - отвърна просто Момо. - Защо питаш?

Момчетата се спогледаха с широко отворени очи.

- К-какво? Какво има? - попита притеснено момичето, тъй като си нямаше и на идея какво се случва. Не искаше още изненади, след случилото се преди малко. Така де, току-що.

- Брат ти се казва Юта, нали? - Хечан стана от чина си и се приближи до Момо.

- Ама ти... Вие... От къде знаете? - тя бе наистина изненадана.

Хечан бавно сложи ръка на рамото ѝ.

- Брат ти се опитва да ни избие.

ademaxx