Момо реши да избегне нежеланите въпроси от страна на Джисонг и бързо влезе в апартамента, внимавайки да не вдига шум. Сякаш искаше да скрие съществуването си от някого, сякаш този дом вече не беше мястото, което винаги е било за нея.
- Момо? - разтревоженият глас на майка ѝ от другата стая се обади, а не след дълго и жената бе при нея. - Къде се загуби? Навън е вече тъмно, притесних се.
- Всичко е наред, мамо, бях с една приятелка - последната дума приседна в гърлото ѝ, не можеше да лъже - на стълбището пред вратата.
- Приятелка, така ли било? Не знаех, че приятелките ти са високи 180 и имат телосложение като на момче. Не ме лъжи, кой беше?
- Това е Чен - пак лъжа -, приятел от училище. Беше наблизо и му предложих да намине. Беше тежък ден в училище и имах нужда някой да ме развезди.
- Ясно. - жената кимна недоверчиво. - Ела за вечеря след 20 минути?
- Къде е Юта?
- Мисля, че се къпе, не съм сигурна.- каза без да се обръща майка ѝ.
Момо се запъти към стаята си. В главата ѝ беше пълна каша. Микс от емоции и вълнения, запечатани със спомени, добри и лоши, щастливи и не чак толкова щастливи. Сложи слушалките си и легна на леглото, отдавайки се на приятното чувство за спокойствие.
Нещо не беше наред ѝ тя го усещаше, но реши да изолира това усещане поне за малко.
А той, той беше чул всичко. Юта. И не знаеше кой е този Чен, но щеше да го намери. Седмото му чувство подсказваше, че това не е обикновен "приятел от училище".