- Ало, Момо, къде се изгуби днес? Притесних се много. Така де, ние се притеснихме за теб. Къде си в момента? - по гласа му си личеше. Наистина беше изплашен за нея.
- А-аз се прибирах тъкмо. На стълбището в пред вратата ми.
- О, чудесно! Имаш ли малко време да се видим, да поговорим? Знаеш ли, идвам до 5 минути.

Линията прекъсна. Паниката отново обзе момичето. Какво щеше да му каже за днескашната случка, какво се очакваше да направи? Дланите ѝ започнаха да се потят и малките ѝ ръце затрепериха. Дъхът ѝ секна, когато чу приближаващите стъпки. Секунда мина, после две. Тя обтри потните си длани в дънките си и си пое дъобоко дъх. Щеше да му разкаже всичко, но дали можеше да му има доверие? Сама ще провери.

- Хей, как си? - надигайки главата си, Момо срещна топлите и загрижени очи на дошлото момче. Той седна близо до нея на едно от стъпалата.
- Добре, а ти? - тя бе забила погледа си в обувките. Беше ѝ неловко. Усещаше как я сканираше с поглед.
- Няма значение съм сега. Защо избяга така днес? Какво стана изведнъж?
Момо силно се надяваше никога да не ѝ зададе тези въпроси. Не знаеше какво да каже. Сънят отново се прокрадна в съзнанието ѝ. След момент бе отново свита на топка, ридаейки силно. Този път беше различно. Неочакваните действия на момичето паникьосаха Джисонг и той внимателно обви ръцете си около раменете ѝ, шепнейки успокоителни думи в ухото ѝ. Тя на свой ред  обви своите около кръста му, като се сви още повече, сякаш  опитвайки се да се скрие от нещо. Топлината на момчето малко по малко започна да успокоява момичето и след известно време плачът ѝ стихна.
- Н-нека говорим за това друг път, става ли? Обещавам, че ще ти разкажа всичко.
- Не се бой, всичко ще бъде наред. Тук съм.

Навън отдавна се беше мръкнало. Чуваше се само лай на някое бездомно куче и звукът от качващия се нагоре и надолу асансьор. Телефоните на двамата тийнейджъри получаваха на всеки 2 секунди обаждане, но сега за тях това нямаше значение. Близостта им им действаше опияняващо, карайки ги да забравят що е то време, пространство и място.