*************************************Баща ми беше предател. Срам за фамилията Самърстоун. Точно заради това сега се намирахме на кръстопътя на Брослиндската гора. Тялото му бе положено върху дървени дъски. Щяха да го изгорят.
Майка ми плачеше неудържимо, сестра ми остана в института, нямаше да понесе тази гледка.
Другите ловци на сенки се бяха събрали в тълпа, чиито думи ме удряха като куршуми:

"Срам за нефилимите!"

" Добре, че е мъртъв!"

" Най-вероятно и сина е предател като баща си! Нали сте чували, че крушата не пада по-далеч от дървото!"
Безмълвно преглътнах болката.

" Сигурно и жена му е такава! Не заслужава да ръководи института в Ню Орлиънс!"

С тези думи чашата преля!
Но преди да отговоря пред мен се появи момиче с дълга черна коса.
- Спрете! Не осъзнавате ли какви глупости говорите?! - започна тя.
- Не се меси, Ом Ем! Нищо не знаеш! - провикна се някаква жена от тълпата, сипеща обиди.
- Всъщност, знам много повече от всички вас! Как може да говорите така за Кия Самърстоун? Та тя трябваше да извърши най-голямата жертва в името на безопастността на света! Някой от вас има ли смелостта да убие ближния си, с когото е живял и създал семейство?! - извика Ом Ем и по лицата им прибягна замисляне.
- Тя никога не е обичала съпруга си! Затова го уби! Ако го обичаше поне малко щеше да ни го предаде! - обади се друга жена.
- Аз го обичах! - изхлипа майка ми и се свлече на земята.
Паднах на колене и я прегърнах.
- Спокойно, мамо! Те не знаят какво говорят! - успокоявах я.
- Всички деца на новото поколение са били заловени от демони Кехариус! Имала ли е друг избор?! - продължаваше да я защитава младото момиче - Щяхте ли да се радвате, че Лий Канг е в тъмница, но 7 млади нефилими са загинали?
Това окончателно затвори устите на всички.
Ом Ем дойде при нас и седна на колене.
- Благодаря ти! - изхлипа мама, който все още прегръщах.
Подадох ръка напред.
- Картър Лий Самърстоун. - казах.
- Чои Ом Ем. - усмихна се и стисна ръката ми.
В тази усмивка намерих нещо, което смятах, че съм загубил - надежда.
************************************Събудих се в обятията на Кас.
Щом се върнахме от печатницата Кия се обади в Идрис и на другия ден заедно с Картър и тялото на Лий Канг отпътуваха за там.
Картър така и не ми проговори.
- Добро утро! - усмихнах му се сънено, а той ме дари с малка и бърза целувка по устните.
- Добро утро! - отговори ми.
Чувствах се щастлива, че най-сетне съм до него, че вече няма да има отровени долноземци, но и тъжна. Кия загуби съпруга си, Картър и Сакура - баща си.
- За какво мислиш? - попита ме Кас като ме прегърна силно.
- За случилото се. - признах си.
- Недей, да мислиш за миналото! Гледай към настоящето! В което ние двамата сме заедно. - целуна ме по челото.
- Ще се опитам...- промълвих.
- Хей! Имам страхотна идея! Отиваме на кино! - усмихна се и се изправи ентусиазирано.
- Добре. - отговорих - Отивам да се преоблека. - и излязох от стаята му с усмивка.
Моят Кас и ничий друг.
*************************************
Слизай към кухнята. След като Картър беше в Идрис, някой трябваше да направи закуска за всички, а аз поех инициативата.
Изведнъж видях Сиела и Крисчън.
Скрих се зад ъгъла и се заслушах.
*************************************
- Толкова се радвам, че си добре! - каза ми Крисчън и се усмихнах.
Тревожил се е за мен?
- Не знам какво щях да правя ако нещо ти се беше случило. - той сложи дланите си на лицето ми.
- Трябваше да съм там от самото начало, за да мога да те спася! - продължи - Защо не ме извикахте?
- Ами...притеснявахме се, че може да се разгласи из института и Лий Канг да разбере, което така или иначе стана...- обяснявах.
- Никога повече не се излагай на опасност, Сиела! - приближи се.
- Но аз съм ловец на сенки, такъв е животът ми.Трябва да защитавам света от демони.- протестирах.
- Тогава аз ще защитавам теб! - и с тези думи ме целуна нежно.
Отвърнах на целувката и се усмихнах когато се отделихме.
- Сиела, аз съм влюбен в теб! Още от мига в който те целунах за първи път. - промълви и пулсът ми се учести.
Той отвръщаше на чувствата ми!
- И аз съм влюбена в теб...- отговорих и усетих как се изчервявам като домат.
- Тогава...- той пак сложи длан на лицето ми.
- Какво тогава? - усмихнах се.
- Ще бъдеш ли моето момиче? - довърши.
Просто го целунах в отговор.
*************************************
- Ще бъдеш ли моето момиче? - чух Крисчън да казва.
Ами сега?
Сиела го целуна. Вече бяха двойка.
Гняв нахлу във вените ми и ударих силно стената до себе си. Явно беше достатъчно стара, за да се пропука.
- Какво беше това? - чух гласът на Сиела и побягнах по коридора.
Скрих се в една тъмна стая. Реших да светна лампата и тогава очите ми се разшириха.
Тази стая ми носеше толкова спомени, всички със Сиела.
****
Със Сиела се гонехме по коридорите. Аз бях на 8, а Сил на 5. Бях взел големият и плюшен мечок от стаята и сега тя искаше да си го вземе.
- Върни ми мечето! - викаше след мен и бягаше.
- Хвани ме и си го вземи де! - обърнах се и се изплезих.
Отворих някаква врата и влязох, а тя след мен.
- Какво е това място? - попита изплашено и светнах лампата.
Тук имаше пиано, арфа, цигулки, тромпети и още много музикални инструменти.
- Музикална стая! - възкликнах и тръгнах към пианото.
Отворих капакът и натиснах няколко клавиша последователно.
- Тук е уникално! - възкликна Сил и отиде при арфата.
- Да изсвирим нещо? - предложих.
- Ами аз нищо не знам...- отговори ми момиченцето - Да импровизираме!
Засвирихме и тогава ми се струваше много добре, но сега осъзнавах, че сме звучали като раждащи котки.
- Деца, деца! - погледнахме към отворената врата и спряхме да свирим - Какво правите? - попита ни чичо Дарен, а зад него Кас, Арън, Анастасия, Паулина, Шейли, Картър, Крисчън ни гледаха любопитно.
- Ами...- започнах аз.
- Тате, ние свирим! - обади се Сил и се метна на врата на баща си.
- Това не ми звучеше като свирене...- включи се Кас.
- Но винаги можете да се научите. - отговори чичо Дарен.
- Ще ни научиш ли тате? - усмихна се Сиела.
- Щом имате желание, с радост ще ви превърна в музиканти! - каза той и всички заподскачахме.
****
Откакто чичо Дарен почина, никой повече не влезе в музикалната стая. Никой нямаше куража да се изправи срещу спомените ни с него и всички музикални инструменти, на които ни бе научил да свирим.
Отидох до прашното пиано и вдигнах капака. Сигурно беше разстроено, щом никой не е свирил на него вече 5 години.
- До...- казах и натиснах клавиша.
"Остави се на музиката и забрави за всички тревоги..."
*************************************
Стоях на прозорецът в стаята си и наблюдавах хората по улицата. Колко безгрижни бяха. Не им се налагаше да се излагат на опасност всеки ден и да защитават друг освен себе си.
Колко лесно бе да си мундан...
- Анастасия? - обърнах се и видях майка ми, която стоеше на вратата.
- Какво има? - попита ме и се приближи до мен.
- Мамо, искало ли ти се е някога да не бъдеш ловец на сенки? Да твориш, да ходиш на обикновено училище, да слушаш музиката, която ти харесва и да водиш нормален живот? - не я гледах.
- Случвало ми се е, но тогава си напомнях, че служа на по-висша сила и че трябва да пазя света, в който живея, за да може всичко да е наред. - отговори ми тя.
- Не ти ли е писвало някога? - продължих в същия дух.
Майка ми въздъхна.
- Погледни навън. Слънцето грее, хората се смеят, а децата играят. Всичко е нормално, нали? Това е благодарение на нас нефилимите, които пазят този свят от разруха. - обясни ми майка ми - Съмненията са част от живота на всяко живо същество, а избори трябва да правим през целия си живот.
- Права си...- вгледах се в картината пред себе си.
"Всичко е благодарение на нас нефилимите..."
*************************************
Реших да се разходя из града. Намерих детска площадка, странно защо, но празна. Въпреки всичко седнах на една люлка и погледнах земята под краката си.
Беше ми писнало да се правя на надута и лоша. Смятах, че така ще се изолирам от комплексите и мнението на хората. Но грешах.
- Хей, може ли да седна? - попита ме някой, но не отговорих.
- Как се казваш? - продължи човекът и тогава вдигнах глава.
Пред мен стоеше момче със сини очи, черна коса и очила. Всъщност беше много красив.
- Паулина. - отговорих.
- Аз съм Кейлъп - усмихна се и ми подаде ръка.
Стиснах я несигурно.
- Та какво те води тук, Паулина? - продължи.
- Исках да остана сама за малко...- отговорих тихо.
- Ако искаш ще те оставя. - изправи се момчето, но го хванах за рамото.
- Остани! Имам в предвид...не ми пречиш. - лицето ми се зачерви от срам, а това далеч не беше обичайно за мен.
- Щом така искаш...- пак седна на другата люлка.
- Писна ми да се държа лошо със всички...- изведнъж заговорих.
- Тогава не го прави. - отговори ми Кейлъп.
- Но тогава пак ще стана несигурна и ще започнат да ме обиждат! - повиших глас.
Чух смях от негова страна.
- Защо се смееш? Какво смешно има в това, което казах? - изправих се и се намръщих.
- Виж, Паулина. Хората винаги ще говорят зад гърбовете си. Заложено ни е. Но точно заради това не трябва да се променяме, а да останем такива каквито сме.Защото иначе ще живеем в една лъжа. - обясни ми и се замислих над думите му.
- Сигурно ме мислиш за пълна откачалка...Защо още си тук? - попитах и усетих как сълза се търкулна по бузата ми - поредното необичайно нещо за днес.
- Всъщност ми харесваш..., а и нямам нищо против да си поприказвам с теб и да те опозная. - усмихна се.
Отново седнах на люлката. Говорехме си много дълго време.
- Стана време да тръгвам...- казах накрая и се изправих.
- Беше ми приятно да се запознаем...- усмихна ми се Кейлъп и също се изправи.
- И на...- стъпих накриво и се подхлъзнах, но той ме хвана.
Всичките ми мисли изчезнаха, докато се взирах в очите му.
Бяхме само той и аз.
"Ледената Паулина, тя няма чувства и никой не обича."
************************************
Влязох в стаята си и махнах контактните си лещи. Сложих си очилата и извадих дневникът си от нощното шкафче и започнах да пиша:
"Скъпо дневниче, много неща се случиха в последните 3 дни. Накратко - Лий Канг е мъртъв, Рейчъл е спасена. Но не знам какво да правя вече. Продължавам да се усмихвам пред всички, да бъда силна, но вече ми става все по-трудно. А и скоро той ще дойде. Какво ще правя тогава? Обещах му да не казвам на Тео, но пазя тази тайна от всички вече 5 години. Дори от Сиела, а тя ми е парабатай! Ако не го бях срещнала преди 5 години всичко щеше да е наред. Защо съдбата е толкова несправедлива към мен? Когато той дойде, всичко ще се преобърне. Ще съсипеш всичко А..."
- Шейли? Къде си? - чух гласът на Сиела и затворих дневникът, оставяйки недовършена мисълта си.
" Всичко ще се промени, щом се върнеш..."
*************************************
Оглеждах дрешникът си вече от час. Търсех синият си суичер и дънки. Къде ли са се дянали?
Изморих се да ги търся и накрая извадих къса синя рокля. Вързах косата си на кок и реших първо да потърся мама.
- Мамо, някой влизал ли е в стаята ми? - попитах, след като я открих.
- Не знам, защо? - очуди се тя.
- Липсват някои от дрехите ми. - отговорих.
- Може да си ги оставила някъде другаде. - предположи тя.
- Възможно е...аз ще излизам с Кас. - смених темата.
- Добре! Мисля, че той е долу. Внимавайте и се приберете навреме! - прегърнахме се и тръгнах към фоайето.
- Готова ли си? - целуна ме и се усмихна лъчезарно, а аз кимнах.
- Обичам те! - промълвих и отворихме портата, а там стоеше момиче с червена коса. Носеше моите дрехи.
- Кас! - възкликна тя и обви ръце около врата му, целувайки го.
- Троя, какво правиш тук? - той я отблъсна.
- Върнах се заради теб, оставам да живея в този институт. - усмихна се момичето.
Стоях и ги гледах в шок.
Какво се беше случило, докато бях в плен?

➰Част 2: The Two Faced Heart➰