Прибрахме се в институтът и отидохме по стаите си. Бях толкова скапана, че веднага щом се изкъпах и преоблякох, легнах в леглото си и заспах дълбоко за няколко часа.
Събудих се на време за вечеря. Облякох черен клин, червен потник и слязох долу.
Храната беше различна.
- Кой сготви? - попита Паулина, сякаш прочела мислите ми.
- Сиела. Картър отказа да слезе за вечеря. - отговори Шейли.
Погледнах към Крисчън, който изглеждаше като смазан. Беше толкова тъжен. Явно наистина боли да се скараш с парабатая си. Не знаех как се чувства. Аз нямах парабатай. И все пак се надявах, че може би някой ден ще имам.
Хранехме се безмълвно. След това се качихме обратно по стаите си. Аз все още бях пълна с енергия, затова реших да почета.
В полунощ чух стъпки. Изчаках малко и отворих вратата. Лий Канг слизаше по стълбите, излизайки навън. Бързо обух обувки и облякох яке и го последвах тихо.
Носеше със себе си куфар и ходеше в посока на дома ми.
Оказах се права щом спря пред къщата и извади ключ от джоба си. Такъв имаше само татко и Кастиел, защото татко му го бе дал. Явно Лий Канг е откраднал единия.
Той слезе в мазето и отключи вратата на лабораторията. Следвах го усмихвайки се.
Лий Канг отвори сейфа и го намери празен. Правилно бях предвидила днес, какво възнамерява да стори. Добре, че накарах Кас да ги вземе и да ги скрие на друго място.
Излязох от скривалището си, усмихвайки се.
- Хванах те, Лий Канг Самърстоун! - извиках и той се обърна изненадан - За кого работиш? Кой те изпрати да унищожиш изследванията?
Той се усмихна противно.
- За кого работя ли? - изсмя се - Други работят за мен, Рейчъл Колт! А ти се имаш за толкова умна, че ме разкри? Нека те попитам нещо: След като ме последва до тук, сети ли се поне да си вземеш оръжие? - смееше се грозно и когато огледах кръста си, разбрах, че не съм взела колана си с оръжия - Признавам, умна си, но в гениалните ти планове винаги има един малък пропуск, който срива всичко!
- Няма да ти се размине! Щом другите разберат... - започнах.
- Но как ще разберат? - попита ме мъжът лукаво.
- Аз ще им кажа. - отговорих.
- Няма да имаш тази възможност, Рейчъл Колт! - лицето му придоби мрачен вид - Кристиан! Ела!
Чувайки това име очите ми се разшириха от шок, а когато бившият ми най-добър приятел пристъпи към мен шокът стана още по-голям.
- Крис? - промълвих невярващо.
- Рей...дълго време мина...- започна той и го огледах.
Носеше черни дрехи и червена лента с черен тризъбец на лявата си ръка.
- Какво си направил? - попитах.
- Много неща се промениха от последната ни среща. Ти си ловец на сенки, аз съм войн на Ада. - говореше бавно.
- Не е възможно! - възпротивих се и тръгнах към него.
- Напротив! Помниш ли малкия изстрел и куршума, който те прониза, след като се отказа от мен? - смееше се злобно.
Изтръпнах при откритието.
- Ти си бил! Ти ме простреля! - извиках невярващо.
- Точно така, Рей! Аз ти признах чувствата си, а ти ме отхвърли заради онзи ловец на сенки! Имаше шанс, Рейчъл! Щеше да бъдеш моя и да живееш спокойно, помагайки на Лий Канг заедно с мен. - бръщолевеше той.
- Ти умът ли си изгуби?! -хванах го за блузата и го разтърсих - Този човек те използва, за да върши ужасни неща!
- Този човек не се отказа от мен, когато ти го направи! - отвърна - А аз му обещах, че ще се отплатя за това. - и след тези думи ме нападна.
Отскочих назад и взех една епруветка от масата, след което я счупих в главата му, но това не го забави.  Нямаше нищо, с което да се отбранявам, а Лий Канг се смееше злокобно, докато ни наблюдаваше.
- Наистина ли искаш това, Кристиан? - сълза се търкулна по бузата ми - Забрави ли за всички години, в които бяхме приятели?
Той се изсмя.
- Аз ли? Никога не бих ги забравил, но ти ги забрави, когато ти признах любовта си и то само заради онзи Кастиел Ароул! - извика и ме спъна - Сгреши много, Рейчъл! И сега ще си платиш за това! - след тези думи ме хвана и извади от джоба си спринцовка.
- Какво правиш, Кристиан?! - изпищях, докато се съпротивлявах.
- Време е да поспиш малко...- забоде я във врата ми и след секунди очите ми се затвориха.

   ****************************************
- Рейчъл! - събудих се крещейки от кошмара, който сънувах.
Беше толкова ужасно и толкова реално в същото време.
Станах бързо от леглото и обух един панталон, след което излязох от стаята си и почуках на вратата на нейната. Сигурно спеше дълбоко. Обърнах се, за да се върна обратно, но бях прекалено уплашен от съня. Трябваше да се уверя, че тя е добре.
Отворих вратата и щом погледнах към леглото се вкамених. То беше празно. Проверих и в банята - нямаше никой. Може би беше слязла някъде.
- Рейчъл! - извиках и побягнах по стълбите, давен от чувството, че няма да я намеря.
- Кас! Какво правиш? - сестра ми излезе от стаята си и ме погледна сънено.
- Рейчъл я няма! - трескаво отвърнах и се хванах за главата.
- Сигурно е някъде тук. - успокояваше ме Сил.
- Какво става тук? - Тео също се появи и дойде при нас.
- Защо сте се развикали посред нощ? - Паулина го последва, увита в одеалото си.
- Всичко наред ли е? - пристигна и Анастасия, после и Шейли, Крисчън и накрая Картър.
- Рейчъл я няма! - отговори Сил.
- Не е чак толкова важно. - промълви Картър и го погледнах кръвнишки.
- Изключително важно е! - извиках като го хванах за тениската, готов да го пребия до смърт.
- Хайде да не се бием! - Тео ни разтърва, а Крисчън ни гледаше мълчаливо.
- Защо не се разделим и не я потърсим? - предложи Паулина.
- Добра идея! - подкрепи я Шейли
- Ние със Сил ще погледнем на етажа на тренировъчната зала.
- А ние ще погледнем на първия етаж. - допълни Анастасия.
- Нив отиваме да проверим последния етаж. - Крисчън ми кимна и помъкна със себе си Картър.
Ние проверихме втория етаж. Всяка една стая. Нямаше я.
След половин час всички се срещнахме във фоайето и тъжните лица на всички ме обезсърчиха още повече.
- Няма я. - обяви Паулина.
- Проверихте ли навсякъде? - попитах изплашен.
- Проверихме всяко едно помещение в този институт, където може да се намира и не я открихме. - отвърна Картър.
Толкова ме вбесяваше нехайното му отношение, че ако бяхме само двамата, нямаше да си държа нервите в себе си.
- Остана само подземния етаж. - думите на Анастасия ми вдъхнаха надеждата , че може и да е там.
- Да вървим! - казах, насочвайки се към стълбището, но тогава по него се качи Лий Канг.
- Деца, защо сте будни? Случило ли се е нещо? - попита ни.
- Рейчъл изчезна. - отговори Паулина.
- Търсим я, но никъде я няма! Сега ще проверим и подземния етаж, може и да е там. - Тео тръгна напред, но ръката на Лий Канг го спря на пътя.
- Не е там. Аз нали от там идвам. - започна той и въздъхна - Деца, не знам как да ви го кажа...
- Случило ли се е нещо? - попита Крисчън напрегнато.
- Срещнах Рейчъл преди 2 часа. Беше облечена и когато я попитах къде отива, тя просто ми даде това писмо и си замина. - каза Лий Канг и замръзнах на мястото си, когато ми връчи малкия бял плик.
Всички се насъбраха около мен. Гледах писмото и не можех да повярвам, че е истина.
- Адресирано е до Кастиел. - каза им предупредително Лий Канг.
- Върнете се в стаите си! - посъветвах ги - Ще ви кажа какво се е случило на сутринта.
Те само кимнаха и се качиха нагоре с изключение на Сиела.
- Кас... - тя ме гледаше съмнително - Сигурен ли си, че искаш да го прочетеш сам?
Кимнах и след минута мълчание тя се качи нагоре.
- И ти се качвай!  - каза ми Лий Канг - И по-добре не слизайте в мазето. Някаква тръба се е спукала и сега я оправям.
Без да му отговарям тръгнах по стълбите. Щом влязох в стаята си, седнах на бюрото и бавно отворих писмото. Зачетох внимателно.
"Скъпи ми Кастиел, пиша ти, за да обясня защо си тръгвам. Много хора ще пострадат, ако продължа да ви подлагам на такива опасни ситуации. Реших, че ще е по-добре да ви оставя и да си замина. Няма да кажа къде отивам, защото не искам да ме последваш. Искам да забравиш за мен. Всички вие забравете за мен и продължете напред. Кажи на родителите ми да не се безпокоят, че съм добре и искам да са щастливи без мен. Най-добре дай на Лий Канг изследванията. Той е добър и умен човек, и ще направи всичко възможно да прекратите случващото се с болните долноземци. Пожелавам ти да срещнеш момичето, което ще обичаш безрезервно! Забрави, че аз съм съществувала!
            От Рейчъл Колт"

Сълза падна върху листа. Аз плачех. За пръв път, от както родителите ми загинаха. Тя искаше да я забравя. Как беше възможно това?! Никога не бих могъл да забравя момичето, което обичам! Сега осъзнавах, че съм я опознал достатъчно, за да се влюбя в нея, но не и толкова, че да предположа, че ще си тръгне преди да осъзная чувствата си. Как можеше да ми пожелае да срещна друго момиче?!
Ударих силно бюрото си. Станах и хвърлих дървения стол, който бе прекалено стар, за да се счупи.  Бях толкова ядосан и чувствах, че сърцето ми е разбито. Погледнах се в огледалото. Едно ядосано зеленооко момче, чието сърце разбиват за първи път. Ударих го силно и то се пръсна на хиляди малки парченца, ранявайки ръката и тялото ми.
- Кастиел! Какво правиш?! - сестра ми се появи и ме дръпна бързо от там.
Гневът ми премина в невъобразима тъга и разочарование.
- Няма я! Тя си тръгна! - проплаках и Сиела ме прегърна.
- Тя ще се върне! Някой ден ще се върне! - успокояваше ме.
След това сестра ми извади стъклата от ръката ми и ми нарисува Иратце.
- Легни си и поспи! - посъветва ме и сгъна листа на бюрото, прибирайки го в джоба си.
Излезе от стаята ми, а аз прекарах вечерта взирайки се през прозореца в нощното небе на Ню Орлиънс и плачех. За себе си, за нея, за сърцето ми, което сега бе същото като огледалото - разбито на хиляди малки  парченца.