"Следвай сърцета си!" Какво по дяволите значи това? И коя беше тази жена? Нима Бог ми помага? Защо ще го прови?

Имам толкова много въпроси. А няма кой да ми даде отговорите им. Толкова съм объркана.

Взех си нещата и излязох от книжарницата. Тръгнах да вървя, незнаейки на къде. Просто поех в една посока ,оставяйки се краката ми да ме водят.

Подминавах многобройни и различни магазини, кафета, ресторанти и хора.

Накрая стигнах до един парк с много пейки и прекрасен фонтан. Хората се разхождаха и говореха, забавляваха се. Живееха живота си неподозирайки за грозната истина, която им бише спестена.

Седнах на една пейка и се загледах в тях.

Така спокойни и весели. Понякога ми се иска нищо от това което стана да е истина. Иска ми се да не бях продавала душата си. Да избягам с Кол и никога да не поглеждам назад. Тогава всичко щеше да е различно. С него щяхме да сме изживели съвместния си живот и сега щяхме да сме мъртви, а на наше място да са наследниците ни, живеейки своя собствен живот, далеч от ангели и демони. Далеч от всико свръхестествено.

"А сега не си ли с Кол? Нима сега не си отново в прегръдките му? Да, преживяхте много, но не е ли трудната победа по-сладка? Ако не беше продала душата си сега от одавна щяхте да сте мъртви. А сега имате всичкото време на света. И двамата сте безсмъртни и можете да се обичате и радвате един на друг докато не дойде края на света. Какво повече искаш?" -каза едно гласче в ума ми.

Наистина "Какво повече искам?", освен да се отърва от Кроули и да намеря начин с Кол да сме заедно без да трябва да се крием.

Но това на старана. Сега главната ми цел е да намеря кинжала. После ще мисля за другото.

"Следвай сърцето си!"- Какво значи това?- запитах се още веднъж.

Вибрирането в чантата ми ме изкара от мислите ми. Бръкнах вътре и извадих звънящия си телефон. Беше Кол. Аз вдигнах телефона и казах:

- Как винаги ми знаеш когато имам най-много нужда от теб?

- Всичко наред ли е?- попита ме загрижено.

- И да, и не. Вече не знам.

- Какво е станало?- попита ме той и аз се впуснах в обяснения за случилото се. Когато приключих го попитах:

- Е, какво мислиш?

- Не знам какво да кажа. Честно... просто нямам думи. Но знам със сигурност едно. Онази жена или Бог, няма значение кой... е бил прав. Следвай сърцето си, Виктория. Послушай го и виж къде ще те отведе. Не оставяй нищо на случайността. Нали?

- Липсваш ми!- отвърнах му аз.

- И ти ми липсвай принцесо, и то много. Затова се захващай на работа и намирай по-бързо тоя кинжал, за да може да се върнеш възможно най-скоро и да бъдеш с мен.

- Обичам те!

- Аз те обичам повече!

- Не е вярно.- отвърнах аз.

- Не. Но ще те оставя да си мислиш ,че е не е вярно. Нямам желание да влизам в спор с теб. Надявам се да съм помогнал.

- О, да! И то много. Мисля, че знам какво трябва да направя.- казах аз и с тези думи затворих телефона.
Станах и тръгнах към най-близката таксиметрова отбивка. Качих се в едно от такситата и казах на шофьора да кара към някоя фирма за коли под наем.
След това звъннах на Хенри.

- Ало?

- Къде си?

- Тъкмо отивам на срещата с един професор.

- Зарежи всичко. Промяна в плановете. Обади се на другите и им кажи да се върнат веднага в хотела. Ще се чакаме там.

- Всичко наред ли е? Да не откри нещо?

- И да, и не. Ще ви обясня като се видим.

- Добре.- каза Хенри и затвори .

Таксито спря, аз платих и слязох от колата. Пресякох улицата ,тъй като фирмата се намираше от другата страна, и влязох вътре.

- Здравейте!- отвърна дружелюбно мъжът зад бюрото.
- Английски?

- Да. Бих искала да наема кола.

- Какво по-точто търсите? Имаме чудесни коли. Само най-добрите марки, всичко е в изправност.- започна да бъбри мъжът наизуст.

- Не искам нещо момичешко. Искам груба ,бърза и голяма кола. Най-вече бърза. Нямам претенции за марката и цвета.

- Добри. Тогава елате да видите моделите.- каза мъжът, стана от бюрото и ме поведе към паркинга на фирмата.

Той ме показа различни марки коли,различни по големина и бързина, но нищо не ми хвана окото. Минахме към следващата редица ,към по-големите коли и тогава я видях.

- Ами тази?-посочих колата на продавача.

- А, това е Хамър H2 6.6 turbo. Бърз е ,но според мен не е подходяща за вас.

- Взимам я!- отвърнах аз решително.

~ час по-късно ~

Паркирах колата на паркинга на хотела и влязох в лобито.

На една от масите седяха момчетата. Когато ме видяха ,спряха да говорят и ве погледнаха с очакване.

- Така. Не знам дали имаме време. Днес се случиха странни неща и е дълго за обяснение. Накратко ,мисля че знам как мога да намеря кинжала.-казах.

- Как?- попита Колън.

- Като следвам сърцето си.- отвърнах аз.

- Моля? И заради тази глупост ли ни накара да дойдем тук?- настоя Дейвид.

- Мълчи! Хайде ставайте и влизайте в колата. После ще ви обяснявам. - казах и те ме погледнаха все едно съм луда.

- Хайде!- отвърнах аз и ги приканих. Те въздъхнаха и станаха. Качихме се в колата ,запалих двигателя и потеглих.

- Къде отиваме?- попита Хенри.

- Не знам.- отвърнах аз.

След близо час в прекаран в колата момчетата започнаха много да негодуват, а аз още повече се амбицирах.

От одавна бяхме излезли от града и навлезли в пътищата някъде из постинята. Вече ги нямаше табелите на близките градовете и селца. И с всеки изминат метър усещах някъв гъдел в стомаха, а сърцето ми казваше, че съм на прав път. Знаех го!

Завих наляво и пред нас се появи телена оградо с пропускателен пункт и около шестима мъже със шалове около лицата и с автомати.

- Момчета, и вие ли усещате това?- попитах аз.

Странна и мрачна тръпка премина през тялото ми и ме накара за настлъхна. Усещах присъствието на кинжала като ясен ден.

- Да.

- Тук е!

- Съгласен.

Казаха момчетата. А през това време мъжете ни видяха и един от тях се приближи към нас. Аз свалих прозореца и казах:

- Извинете? Английски?

- Тук е частна собственост не може да преминете.

- Така ли? Но на картата тук няма нищо . Пише ,че е пустиня. Както и да е. Бихте ли ни упътили? Изгубихме се.

- Често се случва. Ако обичате напуснете незабавно. Върнете се по същия път и след това само на ляво. Ще излезете на магистралата.

- Благодаря много.- казах аз и вдигнах стъклото след което обърнах колата и потеглих.

- А сега какво? Ще си тръгнем ли? -попита Хенри.

- В никакъв случай. Ще заобиколим!- казах аз.