След като Кроули си тръгна излязох от стаята. Пред мен имаше голям коридор и от всички страни на него имаше врати и номера на тях. На тази от която излязох пишеше 666. "Колко е забавен!"- помислих си и завъртях очи.

На всяка следваща числата бяха различни 665, 664, 663... и така нататък. Онзи козел Кроули спомена, че и Хенри е тук. Но къде? Започнах да отварям вратите една по една и да влизам в стаите. Повечето бяха празни, но в други имаше хора , които бяха ядосани ,че развалям спокойствието им или другите им дейности, но не ми пука. Продължих да отварям вратите и да търся Хенри, докато не стигнах до края на коридора . Там имаше още една врата , а до нея стълбище. Отворих вратата и пристъпих в стаята. На балкона стоеше мъж и гледаше към сградите . Това беше Хенри. Аз излязох на балкона и застанах до него.
- Странно е!- каза ми той. - Минаха 20 години от както за последно бях тук. И за 20 години светът се е изменил толкова много.
- На мен ли го казваш? Почти 300 години не съм била тук, на Земята. И изведнъж се събуждам в някаква стая и почти нищо не ми е познато. Като например: каква е онази черна голяма и плоска кутия върху онзи шкаф или какво е онова светещо нещо което стои на малкото столче до леглото със онова странно , но меко и удобно нещо? Нищо не знам и не разбирам. А на всичкото отгоре ще трябва да работим за този кучи син Кроули.- казах аз, а Хенри се изсмя.
- Черната кутия се нарича телевизор и по нея можеш да разбереш за света или да гледаш филми въпреки ,че по мое време наистина бяха черни кутии, светещото нещо е лампа и стои върху шкаф...- започна да обяснява той , но аз го прекъснах.
- Лампа?
- Да. От одавна вече не се използват свещите за осветление. Сега се използва електричество, което кара лампите да светят, онова меко и удобно нещо се нарича матрак. На него се спи. А за Кроули... Ще измислим нещо. Нека първо да се установим някъде и да се научим да живеем тук. Особено ти. Ще трябва да наваксаш 300 години. - каза ми той и ми се присмя.
- Хей! Да се установим? Чакай ние къде сме всъщност?- попитах аз.
- Хотел . Място където може да пренощуваш.
- Като приемница?
- Да като приемница...

*Месец по-късно*

- Аз съм Виктория Грийн, Демон на кръстопътя. Ти ме призова. С какво мога да ти помогна, Къртис?- попитах аз , дребничкият мъж ,който стоеше пред мен.
- От къде знаеш името ми?- попита той учудено , но и уплашено в същото време.
- Вече ти казах. Аз съм демон. Знам всичко за теб. И така какво искаш?
- Искам да ми потръгне в кариерата. Искам слава и богатство. Искам всички да са в краката ми.- када той със лукава усмивка и намести очилата си. Вече гласът му не беше плах и предпазлив. Гласът му излъчваше коварство.
- Мога да изпълня желанието ти. Но ,за да го направя трябва да ми дадеш нещо взамяна.
- И какво е то?
- Десет години! Давам ти десет години ,за да се порадваш на желанието си, а след това ще се върна и ще поискам нещо от теб. Сделка?
- Сделка!- каза той и ми подаде ръка,за да скрепим сделката , аз само се изсмях и казах:
- О, скъпи! Ние не сключваме сделките така.- казах аз и го придърпах към себе си. Целунах го страстно по устните и прокарах езика си по тях, първоначално се стресна ,но после отвърна на целувката ми и жадно отвори уста, за да слеем езиците си, захапах го за долната устна и облизах бликналата кръв с езика си, а след това казах:
- Ето така сключваме сделки, захарче. До след десет години...