Обърнах колата и заобиколих . Оградата се простираше на приблизително 3 километра. За пръв път виждах нещо подобно.
Но кога ли съм виждала? Все пак съм на земята от три месеца.
Не можех да видя добре какво има зад оградата, тъй като карах на разтояние.
Единственото което можех да различа, бяха дървените къщички и лагерният огън.

- Това е нещо като лагер. - каза Хенри.

- Да, но най-важният въпрос е как ще влезем?-казах аз.

- Да влезем още сега.- каза Дейвид.

- Ти тъп ли си? Не може да влезем преди да сме разучили достатъчно. Трябва да разберем кои са тези хора и какво правят там. Може да са направили лагера си случайно тай ,а може би не. Но и в двата случая това няма значение. Единственото , което има значение е, че усещаме присъствието на кинжала във вътрешността на този лагера и на всяка цена трябва да влезем вътре.

- Виктория е права. В момента не може да направим нищо друго освен да се върнем в хотела и да проучим ситуацията, а утре ще изготвим план. - каза Колън.

- Колън ,аз винаги съм права.- отвърнах и обърнах колата, тръгвайки към Багдад.

             ~На другата сутрин~

След като се прибрахме в хотела всички си легнахме и на сутринта започнахме с проучватията на този лагер. Но както си и мислех, не намерихме нищо за тези хора.

В момента се намирахме в стаята на Хенри и обсъждахме все възможни планове за проникване в лагера.
Накрая решихме ,че ако се разделим на две групи и проникнем поотделно ще имаме по-голям шанс.

Прибрахме се по стаите ,за да може всеки да се приготви.
Аз облякох черно дънки, бял потник и черно кожено яке. Вързах косата си на опашка и си сложих ботуши.
В бутушите си сложих по един нож , а на кръста си затъкнах девет милиметрав пистолет и един кинжал.
Бях готова!

Извадих телефона си и написах есемес на момчетата. След това слязох долу и влязох в колата.
Не след дълго момчетата дойдоха и се качиха в колата.
Аз потеглих и спрях пред фирмата за коли под наем. С момчетата влязохме вътре и наехме още еднин хамър. След което се разделихме по групи както се бяхме разбрали.
Аз и Колън. И Хенри, и Дейвид.

Аз потеглих и след нас Хенри и Дейвид. Пътувахме около час, час и половина. Когато бяхме на около километър от лагера Колън каза:

- Готова ли си?

- Да го направим.- казах аз и натиснах педала до долу.

Колата се носеше като светкавица. Не след дълго пред нас се появи оградата на лагера. Мъжете насочиха автоматите си към нас мислейки , че ще спра. Но явно днес не им беше ден.
Минах с колата през пропускнателния пункт, помитайки с мен няколко от тях и спрях колата след около 200 метра.

С Колън излязохме от колата и извадихме пистолетите си. Веднага започна престрелката. Повалихме четирима ,но за наше нещастите започнаха да прииждат по цели дузини. Нямахме шанс срещу толкова много от тях. Не и ако не използвахме всички налични средства. А за наше щастие ,ние не бяхме хора. Но си оставаше факта ,че не сме и непобедими.

- Защо винаги трябва да е толкова трудно?- казах ядосано и се скрих зад първото дърво, което видях.

- На мен ли го казваш?-отвърна Колън със сърказам, намиращ се зад колата, близо до дървото, зад което бях аз.

Нов изтрел прелетя близко до мен и се заби в земята.

- Трябва да се измъкнем от тук.- каза Колън.

- Къде са момчетата?- попитах аз.

- Ако следват плана, от другата страна на лагера.- отвърна Колън.

Серия от нови изтрели проехтяха във въздоха и се забиваха във всичко което им попаднеше.

- Добре. На три излизаме от прикритието си и убиваме онези копелета, защото вече ми умръзна от тях..- каза Колън .

- Съгласна.- отвърнах аз.

- Едно, две...

- Три!- казах аз и изкочих от прикритието си.

Мъжете започнаха да стрелят по мен ,но аз използвах  уменията си  и избягвах куршумите. Приближих се със свръх скорост и обезвредих двама от тях. Близо до мен Колън също се биеше с мъжете.

Парирахме удари, нанасяхме на свой ред и убивахме. Двамата с Колън се движехме в синхром и който и да ни се изпречеше накрая падаше мъртъв на земята.
Точно от това имах нужда. Да изпусна парата. Да излея всичките си чувства и неразбрани и объркващи емоции именно в това.

Най-накрая умът ми се избистри и ме накара да проумея точно от какво се нуждаех .Разбрах какво точно ми е липсвало. А именно да бъда себе си. Истинското ми аз, което в продължение на векове убиваше и измъчваше, и не позволяваше на никой да я тъпче.
Именно онази Виктория ,която носеше славата на най-добрата в измъчването, която караше другите да се пречупят за по-малко от час, която никога не би позволила на кякокво нищожно и извратено прасе като Кроули да я тъпче и командва. Да ,може и да чувствах, но си оставаше факта, че бях демон.

Колън се биеше с последния от мъжете докато аз довършвах моя. Избегнах идващият юмрук и намушках копелето право в сърцето. Мъжът безжизнено се струпули като чувал с картофи та земята.

- Май приключихме тук.- каза Колън.

- Мислиш ли?- попитах аз шеговито.
- Да тръгваме!- казах аз и двамата тръгнахме към притугрящата сила на кинжала.

С всяка крачка усещах ,че се доближаваме.
Минахме покрай различни дървени къщички постройки. Вървяхме почти двадесет минути като постоянно се озъртахме за хора , но така и не ги срещнахме което още повече ни улесняваше.

Притеглянето ставаше все по силно. Усещах мощната сила на кинжала и съм напълно сигурна , че и Колън я усещаше. Направих още няколко крачки и се заковах.

На сто метра пред нас се издигаше високо и масивно дърво. Но то не беше като останалите. Това беше  "Дървото на Познанието на Доброто и Злото". Не само защото бе най-голямото и величествено дърво, което бях виждала, а и защото от него струеше светлина видима само за свръхестествените същества като нас. И вероятно защото дървото излъчваше могъща сила.

С Колън се спогледахме и закрачихме към дървото. От другата му страна идваха момчетата. По ръцете и лицата им имаше кръв, а дрехите им бяха накъсанихна места.
Хенри се приближи до мен и ме попита:

- Добре ли си?

- Напълно.- отвърнах аз.

- Откпихме го!- отвърна Колън.

- Какво чакаме още?-отвърна Дейвид.

Колън тръгна на някъде и след миг се върна с лопата в ръцете. Доближи се в основата на дървото и започна да копае. След известно време лупатата удари нещо.
Той я остави настрани,  разрови пръстта и идвади една сребърна кутия, на пръв поглед съвсем обикновена, но само ние знаехме какво се крие вътре.

-  Да я отворим!- каза развълнувано Дейвид. А Колън напрани някъква странна физиономия гледайки към кутията и после я обърна към нас.

- И е заключена!- отвърнах аз ядосано гледайки към ключалката на кутията.

Авторска бележка:

1111 думи!

Какво мислите? Ще успеят ли да отворят кутията? И как? Какво мислите, че ще се случи сега с Виктория?