Седях на прозореца в стаята си и наблюдавах изгрева. Сякаш той ме успокояваше някак си. Беше красиво. Много красиво. И въпреки това един красив изгрев не можеше да ме разсея достатъчно ,за да забравя преживяното днес.

Бях се прибрала преди около два часа. Бях говорила с Хенри, а после се качих в стаята си и се измъкнах от роклята си и влязох в банята за дълга и гореща вана. По тялото ми имаше синини там където ме бе ударил Кол. Киснах във ваната близо около час, после навлякох тениска и къси гащи и седнах на перваза на прозореца.
От косата ми се стичаха вадички вода, които мокреха тениската ми. Но не ми пукаше. Не ми пукаше за нищо!

Не мога да опиша болката, която чувствах. Болката ми не идваше от нанесените удари по-рано. Идваше от сърцето ми! Не бях чувствала подобна болка преди! Не бях изпитвала такива чувства преди! Но както казах: не ми пука! Просто оставих сълзите ми да се стичат свободно.
От всички неща ,които си бях представяла ,че ще ми се случат тук, точно това не очаквах.

Думите му се въртяха в ума ми и не ми даваха мира.
"Махай се!" Тези две прости думи се въртяха из ума ми с бясна скорост и не искаха да го напускат. Но това не беше всичко. Начинат по който ми го каза... Гласът му изпълнен с омраза, учудване и погнуса... Това ме довърши!

Почукване на вратата ме изкара от мислите ми.

- Махай се!- изкрещях , но въпреки това Хенри влезе и затвори вратата.
- Какво се случи в клуба?- попита ме настоятелно и седна на перваза до мен. Аз сложих глава на рамото му и дълга въздишка излезе от устата ми.
- Нищо!
- Плакала си.- каза ми той.
- Не съм плакала. Косата ми е мокра и е намокрила лицето ми.- опитах да излъжа, но знаех ,че няма да пожъна голям успех.
- Това е добро. Трябва ди си го запиша.- каза ми той и се разсмя , а аз го ударих по рамото в знак на възмущение. Той се възползва от това и ме придърпа към себе си.
- Сериозно! Ти си единствения човек... проправка демон за когото ме е грижа. Ти си моето семейство. Нали го знаеш? Ти си ми като сестра и знам ,че ти има нещо. Още от както дойдохме тук се държиш странно ,но след клуба ти стана различна. Никога не съм те виждала така и се тревожа за теб.
- И ти ли изпитваш чувства като: състрадание, загриженост и любов? Искам да кажа, че от както съм тук се променям. Изпитвам неща, които не съм изпитвала от както бях човек. Нека които са невъзможни за един демон.- казах на един дъх. Това сепна Хенри.
- Може би ти си различна. Може би след почти три века ти още носиш със себе си онази част от теб ,която е изпитвала тези чувства. Човешката ти страна.

Хенри може би, имаше право. Когато човек отиде в Ада той не става веднага демон. Престоя му там го променя. И може би през всички тези години съм запазила част от себе си. Онази част, която бях продала. Но това бе невъзможно. Няма демон ,който да може да чувства подобни неща. Не и след толкова много години. Напрактика теорията му беше с 5% вероятност да е вярна.

- Какви ги говориш, Хенри? Това е доколкото знам невъзможно и не срещано. Демон след повече от няколко века да е запазил част от човека ,който е бил.- казах му аз.
- Тук грешиш ,Тори. Не е невъзможно. Не и след като ти изпитваш такива чувства.- каза той. Погледнах го недоумяващо.
- Хайде де Тори! Ти никога не си била като другите демони. Ти си различна. И Кроули го знае.
- А какво чувстваш ти към мен? Защо ми стана дружка след като твърдиш ,че съм различна от другите демони?
- Не е ли очевидно? Изпитвам привързаност към теб. И те избрах за приятел именно защото виждах ,че не си като другите. А за да ти отговоря на въпроса... Не! Не изпитвам тези чувства. Не и всичсите. Не и любов! Сега виждаш ли? Не си сама! И аз изпитвам подобни чувства.
- Каза демона , който бе в Ада само двайсет години. Който бе измъчван десет и измъчва още толкова, който се превърна в демон на половина, но запази със себи си част от човештината си. Какво са двайсет години пред три века?
- Ей,ти си момиче! Не забравяй това!- каза ми той. Нямаше как да не се разсмея на това.
- А сега, кажи ми какво се случи?
Аз въздъхнах. Явно нямаше да се измъкна. Погледнах го, а след това се загледъх към вече изгрялото слънце и попитах:
- Някога влюбвал ли си се?
Сега беше негов ред да въздъхне.

- Казва се Джуди. Когато бях на 16 тя и баща и се преместиха в квартала на съседната улица. Още когато я видях се влюбих в нея. И се радвах когато разбрах ,че и тя изпитна същото към мен. Двамата планирахме съвместния си живот заедно. Малка къщичка с двор ,където да могат да играят децата ни. Но знаеш историята ми. Трябваше да се грижа за майка си и малките ми брят и сестра. А по това време парите ни бяха необходими за да живеем. Затова прибягнах до малките кражби ,но после минах на по големи и мащабни кражби и там загинах. Знаеш ли ? По това си приличаме с теб. И двамата направихме най-големите си грешки в живота, за да спасим хората ,които обичаме.
- Да така е.- отвърнах аз.
- Знаеш ли? След като се настанихме тук ги потърсих. Брат ми е станал механик , а сестра ми си е отворила свой собствен бутик. Разбрах че мама е починала от рак преди три години.
- Съжалявам.
- А Джуди е щастливо омъжена за продавач на недвижими имоти и има син на пет годинки. Така е по- добре за нея и за семейството ми. Радвам се че са се устроили.- каза той и знаех, че сега е мой ред.

- В клуба беше тъмно и не виждах добре. Виждах само как се движат ангелите , но не виждах добре лицата им. С Дейвид се отправихме незабелязано към изхода, но се спънах и паднах. И тогава един ангел ни видя. Казах на Дейвид да бяга и той и така направи...
- Какво? Оставил те е? Само да ми падне ще го...
Хенри започна да се гневи, но аз го прекъснах.
- Не е там проблема. Та той избяга и единствената ми възможност бе да се защитя. Започнах битка с ангела. Той беше много силен но не му се давах. Замерях го и го удрях със мсичко което ми попаднеше. Но тогава той успя да ме пршклещи и щеше да ме убие. От него заструя светлина и това позволи и на двамата да зърнем лицата си. И тогава... Ангелът... Това беше Кол! Моят Кол!- казах аз и една сълза се търкулна по лицето ми. Хенри я избърса и ме притегли.
- О, скъпа! Съжалявам. Не мога да повярвам, че ти се е случило това. Ти не го заслужаваш.
- О, Хенри! Напротив! Заслужавам го! Заслужавам много повече от това...

***
Седях на дивана в изоставената къща ,която Астра намери и лекувах раните си от боя в клуба. Виктория удряше силно. Само ако не беше тя. Не мога да повярвам, че след толкова години, след всичко което се случи ще я видя отново. Ще зърна красивото и лице. Ще бъда толкова близо до нея и ще усетя дъха и, допира и. И не мога да повярвам, че е станала демон. Красивата ми твърдоглавка се е превърнала в едно от чудовищата ,които убивам от два века насам.

- Ей, красавецо! Какво си се замислил така?- попета Астра избавяйки ме от мислите ми.
- Просто мисля.- отвърнах аз.
- Знаеш ли? Странно е , че онзи демон ти се измъкна така. Какво стана?- попита ме Кенън.
- Казах ви. Бях я приклещил и точно в този момент тя ме изнената и ме удари. А после побягна към изхода и ми се изплъзна.
- Сигурно!- каза невярващо Кенън.