-По дяволите!-Мелиса изпсува гневно, наблюдавайки как небето се агресира- тъмни облаци започнаха да прикриват яркото слънце, а студеният вятър бе обгърнал всички в леденостудена прегръдка. Елизабет бе започнала леко да трепери от студ, но свита в топлите прегръдки на Робърт се чувстваше по-добре. Тери бе наотрил ушички, наблюдавайки промяната във времето, облегнал главичката си върху краката на Александър, който го галеше нежно. Животинчето мразеше това мрачно време- мразеше дъжд и гръмотевици, у дома само се криеше, а понякога тук-таме лаеше. Усещайки допира на своя стопанин, то бе по-спокойно, но отново бе нащрек.

-Ще ни удари буря.-Кортни продума, отпивайки глътка студена вода. Морскосините й очи следваха ядосаните облаци, предвещавайки сериозността. Те бяха начуремени и сериозни, а в далечината вече се чуваха гръмотевични удари. Константин мигновено се изправи на крака и заедно с няколко човека от компанията започнаха да прибират всичко. Трябваше да действат бързо, защото бурята беше съвсем близо, а разстоянието до колите не бе никак кратко.

-Хайде, Лис.-Робърт целуна главата на по-малката си сестричка и двамата се изправиха от мекото одеалце.
Мелиса от своя страна грабна синята хладилна чанта през рамо. Кортни се зае да прибира одеялата по раниците, а Клои започна да събира излишните отпадъци. Момчетата нарамиха тежките раници върху гърбовете си. Робърт се приближи плахо към русокосата Мелиса и продума:

-Дай ми чантата.

Върху лицето на момичето се появи една топла усмивка-Робърт бе възпитан никога да не позволява на жена да носи нещо, щом той е тук. Той преметна хладилната чанта през рамото си, а с другата си свободна ръка стисна ръката на по-малката Елизабет. Къдрокоската послушно застана зад него, чувствайки се защитена. Компанията бе готова с прибирането на багажа. Константин и Александър, с приятната компания на Тери, бяха най-отпред, водейки всички други. Чернокосият мъж продума:

-Хайде, идиоти! Време е за още забавление!

Нотката на очевиден сарказъм накара цялата компания да избухне в силен, заразителен смях. Приятелите задружно закрачиха към дефилето, молейки се бурята да има малко достойнство и да отстъпи, да почака малко. Това обаче не бе случая- силен леденостуден дъжд започна да се изсипва върху невинните хора. Майката природа имаше и тъжни дни- не винаги всичко бе перфектно, както и в живота. Дъждът се изсипваше с всичка сила върху величествените планини, а гръмотевиците достигаха все по-близо и по-близо до компанията. Кортни изоставаше все повече и повече-беше ли й студено, почти винаги забавяше темпото си. Колин, който също бе най-назад, рязко се обърна, за да види къде е тя-виждайки треперещото й крехко тяло в далечината, той закрачи към нея. В момента, в който момчето понечи да отиде до Кортни и да се опита поне малко да я стопли, доколкото това бе възможно, се чу силно свирукане. Всички се обърнаха в посока на силния звук- Константин отново бе решил да се пошегува с компанията, усещайки помрачаващото се настроение на всички.

-Колин Романтиката!-високият му глас отекна из слуха на всички.-Прекрасно знаем, че харесвате Кортни от единадесети клас, но моля ви! Буря има!

Цялата компания избухна в заразителен смях, на пук на ужасния безмилостен дъжд и страшните гръмотевици. Бузите на Кортни придобиха аленочервен отенък и тя зарови лицето си в гърдите на момчето. Той от своя страна повдигна средния си пръст високо във въздуха, усмихвайки се широко. Някак си двамата бяха свикнали на шегите и на опитите на компанията да ги сватосат и вече отвръщаха с надсмешка.

-Това пръстче...нали знаеш къде-

Тери започна да лае подразнено, вглеждайки се в черните очи на Константин-той не бе едно от най-търпеливите кученца на света и искаше час по-скоро да намерят топъл подслон или да не губят време да пристигнат на дефилето. Константин от своя страна започна да издава звуци, подобни на лай, за да имитира сладура и да се позакача.

-Тери, ухапи го за гъза!-Елизабет извика силно, засмивайки се некотролируемо. Чувайки своя любим женски глас, кучето наостри ушички и бързо закрачи към момичето. Изправяйки се на задните си крака, той я придърпа в прегръдка, а големият му език започна да раздава целувки по мокрото й студено лице. Устните на брат й Робърт се изкривиха в широка усмивка, озаряваща цялото му лице.

Кортни и Колин успяха да настигнат приятелите си, прегърнати и развеселени. Всички отново задружно закрачиха по красивите планини, смеейки се. Момичетата дори отново започнаха да пеят- Mad Love бе началото на техния репертоар. Женските красиви гласове започнаха да обагрят мрачната атмосфера, а момчетата им се наслаждаваха, като това значително приповдигаше настроенията им. Русокосият Александър дори се присъедини към тях, започвайки да се лигави и да подскача наоколо. Тери от своя страна също започна да подскача около своя стопанин-за него това бе като форма на игра. Усмивките на всички бяха сияйни и неутихващи, въпреки дъждовното гадно време. Кой можеше да ги спре?

Не след дълго до погледа на Александър и Константин достигна нещо интересно- малка дървена къщурка по средата на нищото. Къщата бе средно голяма, с прекрасен дървен екстериор и приветливо излъчване. Двете момчета се спогледаха, сякаш веднага разчитайки мислите на отсрещния- това трябваше да се провери. Тери закрачи по-напред и започна да души озадачено наоколо, за да се увери, че няма опасност. Константин погледна през големия прозорец- вътре бе празно и тъмно, без следа от никой.

-Тук ще сме!-той продума тихо и натисна дръжката на вратата, но без успех. Бе заключено. Инатът, който стоеше в сърцето му, обаче не хареса това. Момчето се засмя отново и продума подигравателно:

-ТУК ЩЕ СМЕ!-силният му крак изрита яростно вратата, която се отвори пред тях. Елизабет изпита вълна от радост, но и от угризение. Не си го призна пред никой.

Вътре къщата бе красива - тъмният дървен интериор, съчетан със старинни мебели, бе чудесен. Голяма каменна камина красеше всекидневната, а от двете й страни бяха наредени купчина дърва. Високите прозорци, обрамчени с тежки завеси от плюш, пропускаха мека светлина, която хвърляше топли отблясъци по полираните дървени подове. Стените бяха украсени с избелели картини, чиито рамки от масивен дъб свидетелстваха за отминали времена. От едната страна на стаята можеше да се види огромен резбован шкаф, изпълнен с антикварни книги и порцеланови фигурки, сякаш всяка от тях разказваше своя собствена история.

Таванът, подкрепян от масивни греди, придаваше усещане за сигурност и стабилност, а слабият аромат на восък и стара дървесина добавяше нотка на носталгия. На пода, пред камината, беше постлан ръчно тъкан килим с изтънчен орнамент, чиито багри вече бяха поизбледнели от времето. Във всекидневната имаше малка масичка и два големи старинни, но удобни дивана. Всяко кътче на къщата излъчваше топлина и уют.

-Не ми благодарете, аз знам, че сте ми благодарни.-Константин се пошегува.-Хайде да запалим камината.

Александър и Робърт се присъединиха към него, за да запалят голямата камина. Момичетата се наредиха на големия диван, очаквайки ги. На земята Робърт бе оставил хладилната чанта- вътре все още имаше сандвичи и вода. Кристина бе направила голямо количество сандвичи, за да има за всички и никой да не се почувства лишен. В тази грозна ситуация всички бяха много благодарни, че имат храна и вода, а вече и подслон.

Огънят в камината започна да пламти, обагряйки къщичката в топлина и уют. Малко по малко студът, причинен от ледената вихрушка навън започна да утихва. Пламъците запукаха звучно. Елизабет наблюдаваше огъня и се усмихваше- в момента бе с любимите си хора, навън валеше силен дъжд, а тя бе обгърната от топла прегръдка, пълна с уют. Наглед грозната картина навън, всъщност се бе намерило нещо красиво, нещо като невероятен спомен.

Трите момчета се настаниха удобно при остатъка от компанията- Александър и Робърт се настаниха до Елизабет, а Константин се настани до Кортни, която бе облегнала глава на рамото на Колин, за да си почине малко. Мускулестата ръка на Робърт се уви около крехките рамене на Елизабет, а тя насочи глава към него- два чифта дървенокафеви и горскозелени очи се вглеждаха един в друг. Усмивка заигра по лицето на момичето, щом по-големият й брат нежно целуна челото й.

Момчетата изкараха всичката останала храна и внимателно я подредиха на масата, заедно с тук-таме някой пакет чипс или месо, останало от снощния купон. Всички започнаха да се хранят, защитайки глада и умората от прекрасния поход. Въпреки, че бяха изтощени и изнервени от бурята, която продължаваше със все сила да вилнее из планините, те не съжаляваха за нищо-денят им беше страхотен. Елизабет започна да хрупа сандвич, а Тери седна до нея, наблюдавайки я, опитвайки се да си измоли. Александър му бе свикнал и само подбели очи.

Клои седна на противоположния диван, разполагайки се до Наоми-дългата й руса коса се спускаше спокойно по гърба й, а кафявите й очи анализираха къщурката. Израстнала със своите баба и дядо, тя се чувстваше така, сякаш си е у дома, но бе твърде далеч.

-Хайде да играем на истината или се осмеляваш.-тя отново предложи, този път засмивайки се над предложението си. Момичето получи абсолютно същата реакция от всички, но Робърт реагира по-студено-от устните му не се изтръгна смях, нито очите му трепнаха от вълнение. Елизабет забеляза това и стисна ръката на брат си, която бе значително по-голяма от нейната.

-Елизабет, кое е най-лошото ти преживяване по време на секс?-Константин възкликна високо, отново карайки приятелите да се засмеят звънливо. От устните на къдрокосата се изтръгна висок смях-вече приемаше случилото се на шега. Всичко ти се струва прекалено страшно на момента.

-Стига глупости.-момичето продума, продължавайки да се смее. Смехът успя да достигне и до брат й-той дори закри поруменялото си лице с топлите си длани.

-Оставете майтапа настрана.-Клои продума, отмятайки дългата си коса от крехките си рамене. Умът й започна да мисли- не искаше някакъв глупав въпрос, нито нещо подигравателно. Сякаш тук, в тази непозната красива къща, на тази запалена камина- мястото не беше подходящо.

-Коя е най-голямата ви болка?

Цялата къща се изпълни в гробна тишина, само и единствено пукането на бурния огън в камината се чуваше наоколо. Тери спокойно спеше в краката на Александър, забравил за гръмотевиците и за ледения дъжд навън. Спокойствие бе обгърнало съзнанието на малката компания.
Клои изпука пръстите на ръцете си и продума:

-Започваме от мен.-русокосата присви болезнено устни.-Майка ми и баша ми са ме изоставили, когато съм се родила. Имали са мечти да развиват кариера, да живеят заедно. Оставили са ме на баба ми и на дядо ми, във нашата ферма. До ден днешен не съм ги виждала.

Нейните баба и дядо живееха в далечната Пенсилвания- имаха си собствена ферма, където отглеждаха коне и крави. Клои бе израстнала там-родителите й я бяха изоставили, защото бяха все още тийнейджъри и им се живееше. За тях да имаш дете на толкова ранна възраст бе грешка. Предоставяйки грижите за Клои на майка си и баща си, нейната майка твърдо бе взела решение да замине с баща й за Берлин, за да развиват своите кариери. Това едва не погуби дядото на Клои.
Въпреки трудностите, те отгледаха детето като свое-дадоха й невероятно възпитание и несравнимо детство. Тя никога не бе съжалявала, че има различна съдба от повечето си връстници.

Вълна от съжаление достигна до нея-сърцето й отново заби болезнено в гърдите й. Не знаеше дори и имената на своите родители, нито ги бе виждала. Не знаеше по какъв път са поели, не знаеше дали са заедно още. Не знаеше дали са сбъднали мечтите си и дали наистина си е струвало да бъде изоставена.
Никое дете не заслужаваше собствените му родители да се отрекат от него, независимо от всичко. Това й бе донесло много болка и много несигурност- страхът от изоставяне сякаш контролираше съзнанието й. До ден-днешен един въпрос не й даваше мира и не й позволяваше да спи нощем- какво бе направила, за да понесе този удар?

-Баба ти и дядо ти не ти ли говорят за тях? Не се ли чуват?-Константин зададе въпрос, вглеждайки се меко в тъжното момиче.

-Те са били категорични- ако напусне този дом, те вече нямат дъщеря. И така вече двадесет и три години.

Константин кимна плахо и се облегна на дивана. Клои от своя страна въздъхна и отново проговори:

-Един-единствен път се опитах да открия майка ми, но не успях. Това за мен беше знак, че това което е за теб, винаги ще те открие.

Наоми, която стоеше до нея, я придърпа за кратка прегръдка. От кафявите очи на Клои започнаха да текат сълзи, но тя бързо ги забърса. Не искаше да показва слабост- това бе нейният урок.
Наоми си пое глътка въздух, преди да започне мисълта си. Започвайки да чепка ноктите си, тя продума:

-Най-голямата ми болка е, че от дете се боря с подигравките и тормоза на хората, дали заради цветът на кожата ми, или за килограмите ми...без да знаят, че всъщност имам заболяване.

Наоми страдаше от поликистозен овариален синдром-тежък хормонален проблем, срещан при жените. Най-честите симптоми бяха загуба на коса, умора, изключително дълги и болезнени менструации, и напълняване.
Въпреки че момичето водеше здравословен начин на живот и спортуваше, това заболяване бе обсебило почти целия й живот. Хората я подиграваха заради килограмите й- правеха грозни коментари за тялото й, за начина й на обличане. Обичаха да й се подиграват и за цвета на кожата- Наоми беше чернокожа, а в днешно време расизмът беше изключително често срещан.
Грозно, но това бе истината.

-Много малко хора знаят за заболяването ми, и въпреки това говорят.
"Дебела си."
"Отслабни"
"Господи, защо носиш тези дрехи?"

В очите на младото момиче заплуваха горчиви сълзи- много думи бе чула по свой адрес, които бяха като остри ножове в сърцето й. Фактът, че хората говореха, обиждаха безкрупулно, без да знаят историята ти, бе плашещ. Малко хора знаеха за множеството лекарства, за ужасните менструални болки, за припадъците, за количеството коса, което тя губеше. Страшно беше.

-Не знаят, че когато ми започне цикъла, ме е страх да отида на работа или да изляза от вкъщи. Не знаят, че не ям нездравословно, че не пия много алкохол, че пия всякакви лекарства и добавки. Не знаят, нищо не знаят!

Гласът на момичето се чупеше с всяка изречена тъжна дума, а тя продължаваше да трие агресивно сълзи. Страхуваше се от реакцията на Майкъл- въпреки че му бе споделила за своето заболяване, никога не бе изпадала в такива подробности. Момчето от своя страна се вглеждаше мълчаливо в нея, изчаквайки я да довърши мисълта си. Нежните му устни докоснаха челото й, а тя го погледна- в прекрасните за нея очи видя болка.

-Извинявам се, просто...

-Не се извинявай.-Майкъл я прекъсна, притискайки я към гърдите си.-До теб съм.

Той отново целуна челото й нежно, а свободната му ръка нежно започна да гали лицето й, мокро от горчиви сълзи. Два чифта дървенокафяви очи се вглеждаха един в друг, с чувства и със загриженост. Наоми облегна глава на гърдите му, сгушвайки се в него, чувствайки се една идея по-добре. Майкъл й бе казал още от самото начало, че ще я подкрепя и че няма да я остави да води тази битка сама. Чувайки повече за проблема, той я почувства дори по-близка.

-Моята най-голяма болка е.. че родителите ми са богати.-Майкъл започна мисълта си, продължавайки да гали нежно Наоми.-От малък винаги съм имал всичко, родителите ми не са ме лишавали от нищо. Екскурзии, прищявки, скъпи неща.

-Не мога да разбера защо това трябва да е болка.-Мелиса отвърна раздразнено, отхапвайки голяма хапка от сандвича си.

-Защото хората ме използват.

В красивите му очи се разчете нотка на безсилие и на тъга.

-Като имаш пари- имаш много приятели. Като нямаш пари- нямаш приятели. Хората твърдят, че са до теб, когато имат угодия. Плащаш, разкарваш ги наляво-надясно, винаги си на разположение.

Робърт и Елизабет закимаха с глава- тяхното семейство със сигурност не бе толкова заможно, колкото семейството на Майкъл, но бяха ставали свидетели на подобно отношение към собствените си родители. Да бъдеш използван заради възможностите си бе много тъжно.

-Когато ти имаш нужда от нешо, ти казваш "яж ми кура". Не искам хората да ме използват, защото имам пари. Искам хората да погледнат извън тях, да погледнат на мен като човек.

Наоми стисна ръката му в своята- тя бе успяла да види красотата в него, докато хората виждаха само възможностите. Той бе използван, но и изключително съден- хората го мислеха за разглезено хлапе, за несериозен или за прекалено непорастнал. Някак си напук на думите на другите, които си позволяваха да си правят прибързани грешни изводи, тя бе видяла нещо различно- честността и добротата, които се криеха у него, бяха огромни. Дори и думите й да звучаха клиширано за останалите, девойката бе сигурна- той бе различен.
След признанието на момчето, Кортни бе останала със смесени чувства. Морските й ириси се вглеждаха в тях и една част от нея вътрешно бе заслепена от малка иска радост, но другата отново подхождаше с недоверие. Постоянната дилема никога не си отиваше, карайки я да се двууми.
Наоми целуна Майкъл по бузата звучно, а секунда по-късно устните й се изкривиха в прекрасна усмивка. Очите му шареха по нея-по красивото й лице, по цялото й тяло, което въпреки всичките удари и подигравки, за него бе прекрасно.

Колин прочисти гърлото си-бе започнала да го мъчи влажна кашлица, което за него не бе никак приятно. Той си пое глътка въздух и продума:

-Щастлив съм с живота, който водя в момента...но се страхувам за бъдещето твърде много.

Колин имаше проблем с тревожността и премислянето- страхуваше се прекалено много за нещата, премисляше всеки един детайл и често нощите му бхяа безсънни. За него животът бе като картина- както си го нарисуваш, така ще го гледаш. В момента младото момче изучаваше криминология в университет, както и работеше почасова работа като доставчик на храна. Справяше се самичък, с помощ от родителите си, които го подкрепяха безусловно. Имаше страхотни приятели, с които се забавляваше и които бяха до него.
Страхът, че не знаеше какво го очаква утре, бе като силна ръка, стискаща гърлото му безмилостно.

-Защо се страхуваш за бъдещето?

-Проблемът е само десет процента, а деветдесет процента е как го приемаш, какво влияние му позволяваш да има върху теб.-Константин отвърна на думите на своя приятел.- Ти винаги си бил много притеснителен.

-Е, да, това си е така. Дори и ходенето по психолози, като бях малък, не помогна особено.

Проблема му с тревожността бе заел голяма част от неговото ежедневие, но той се бе научил да живее с това, дори и понякога да изпитваше трудност. Притеснението му бе причинявало задух, треперене, дори невъзможност за действие, но си бе обещал да не позволява на това да го сломява.
Много малко хора разбираха проблема му- понякога бе ставал жертва на подигравки, наричаха го "твърде нежен" или просто се правеха на умни, говорейки грешни неща. Може би и това бе достигало до съзнанието му, но не повече.
Колин имаше мечти за сбъдване, бъдеще за градене- хората нека говорят, а той щеше да покаже какво може. Щеше да им запуши мръсните усти за добро.

Лицето на Кортни поруменя горчиво, осъзнавайки, че е нейн ред да сподели най-голямата си болка. В очите й плуваха горещи сълзи, а ръцете й започнаха да треперят неконтролируемо. Колин мигновено забеляза това и пое дланите й в своите. Когато тя усети, че е готова да изрече ужасните думи, които се въртяха в съзнанието й, си пое дълбока глътка въздух и продума:

-Майка ми и баща ми не ме обичат.

Тези думи сякаш започнаха да правят дълбоки разрези по душата й. Въпреки болката, Кортни продължи:

-Всеки ден се чувствам сякаш не съществувам, сякаш за тях съм просто грешка. Родителите ми ме пренебрегват и ме тормозят, сякаш не съм достойна за тяхната любов. Постоянно ми напомнят, че не трябваше да се раждам, че съм натоварване за тях. Толкова е тежко да живея в свят, където тези, които би трябвало да ме обичат най-много, са причината за моята болка.

Думите й отекнаха болезнено, на фона на тлеещия огън.

-Избягах от вкъщи.-чернокосата проплака.-Намерих си работа в наргиле бар, където не ми плащат навреме..и живея в гадна квартира със съквартирантка, която си води различни мъже всяка вечер. Ужасно трудно ми е, но не искам да живея там, където не съм обичана и желана.

Горскозелените очи на Елизабет също се напълниха със сълзи- бе ставала свидетел на всичката неприязън, която родителите на Кортни изпитваха към нея. Винаги се бе опитвала да бъде до нея, и да й покаже, че въпреки всичко е обичана. Тя не беше виновна с нищо- тя бе просто едно дете, търсещо любов и подкрепа, а насреща бе получило само безразличие и тормоз. С какво може да бъде виновно едно малко същество?

-Въпреки всичко, имах една мечта – да стана гримьор и козметик. Години наред събирах всяка стотинка, за да се запиша на курсове и да си купя нужните материали. Но дори и това ми отнемаха – родителите ми вземаха всичките спестявания, сякаш нямах право на своите мечти. Заради тях се пропих. Сега, когато съм далеч от тях, знам, че ще успея да осъществя своята мечта. Да го духат тъпите копелета!

Кортни си пое дълбока глътка въздух- някак си изричайки тези думи на глас, споделяйки за най-тежкото препятствие в своя живот, сякаш товарът се откачи от нея, от душата й, от тялото й. Момичето се почувства по-леко и гордо- бе спряла да прощава и си бе тръгнала, поемайки по трудния път. Колко сила е нужна за да направиш това?

-Най-голямата ми болка е, че човек, който мислех за близък, се опита да ме изнасили.-Патрисия започна своята мисъл, но притаи дъх, преди да продължи.-Бях сама и просто имах нужда от някой близък, от утеха- майка ми и баща ми отново се караха за пари, думата "развод" отново се чу поне тридесет и пет пъти. Не исках нищо повече, просто малко подкрепа.

Красивите й очи започнаха да шарят наоколо притеснено, защото умът й припомни всеки един момент от ужасното нападение, сякаш бе филм. Припомни си ръцете му- едната държеше нейните над главата й, за да стои мирно, докато той се забавлява, а другата си проправяше път до бельото й. Плътните му устни, които се впиваха във врата й, смучещи меката й кожа, оставяйки мокри сини отпечатъци. Писъците й, нечувани от никой. Безпомощтта, която я бе обгърнала в задушаваща прегръдка.

Патрисия усети как цялото й тяло се сковава от ужас, а от очите й започват да капят горчиви сълзи- красивото й лице се обагри в болка и безсилие, защото спомените отново си проправиха път до нея. Меган, която стоеше до нея, я придърпа към обятията си, в опит да я успокои, да заличи ужасните спомени, които вилнееха из съзнанието й като снежна вихрушка. Топлата прегръдка на момичето донесе нотка покой на наранената Патрисия, която бе обзета от смразяващите си спомени- тези, с които трябваше да живее до края да дните си. Спомени за насилие и предателство. Никой не може да те нарани толкова много, освен близкия човек.

-Моята най-голяма болка е заминаването на Елвин.-Меган заговори несигурно, усмихвайки се топло.-В деня, в който той ми каза, че ще заминава, всъщност исках да му кажа, че го обичам.
Елвин беше част от сплотената компания приятели, които винаги бяха заедно. Той обаче реши да преследва мечтата си да учи право в Холандия и вече беше заминал. Това решение беше тежко както за него, така и за приятелите му, които приеха трудно раздялата. Те се чувстваха наранени и изгубени без него. Елвин също изпитваше тъга, но беше решен да следва мечтите си и да се развива в новата си среда. Сега той бе отделен от всички, но не и от сърцата им.

-Най-тежкия ми период беше, когато баща ми остана без работа.-Константин продума плахо.-Бях много малък, може би на четири години. Майка ми работеше като доставчик на храна и едвам се справяхме.

-Боже, ти си бил дете.-Колин прошепна огорчено, въздишайки тежко.

-Ял съм зърнена закуска за закуска, обяд и вечеря. Някои дни дори не ядох. Майка ми едвам се справяше, а баща ми бе съсипан и не можеше да си стъпи на краката заради депресивните състояния и паник атаките. Аз и по-големият ми брат продавахме лимонада на улицата, за да можем да помогнем някак си на нашето семейство.

-Сега как е семейството ти, справяте ли се?-Елизабет попита, вглеждайки се в Константин замислено. Не си спомняше кога за последно го бе виждала толкова замислен и тъжен- той винаги бе усмихнат, винаги се смееше високо. Зад стените на постоянното му щастие обаче се криеха тъжни тайни.

-Всичко е наред. Майка ми завърши история и география, в момента е учителка. Татко работи като строителен инженер в нова фирма. Семейството ни е сплотено, именно защото сме останали заедно, когато е било най-трудно. Най-черните дни ти носят бели.

Чернокосото момче си пое глътка въздух и отново се облегна на удобния диван, мислейки ги за миналото. Може би много от нещата не трябваше да се случват така...но, мамка му, случиха се. Този, който се бе опитал да избяга от своята съдба, той бе страхливец.

-Най-голямата ми болка е, че съм родена без матка.-Мелиса проговори, но по лицето й си пролича, че се срамува.-Не мога да имам деца. Не мога да оставя нещо значимо след себе си.

Сините й очи се сковаха в пода- Мелиса винаги се бе срамувала от този факт за себе си. Момичето присви устни огорчено, нямайки силите да каже каквото и да било повече.
"Ти не си жена."
"Не се определяй като жена"

-Винаги съм се срамувала от това. Страхувам се от момента, в който намеря човек до себе си- какво ще му кажа? Как ще продължим напред, какво семейство ще градим, ако аз не мога да зачена? Ще си тръгне ли?

-Правилният няма да си тръгне, колкото и да е трудно.-Робърт проговори, вглеждайки се в притеснената Мелиса. Русокосата повдигна глава и очите им се срещнаха. Топла усмивка играеше на лицето на младото момче-той искаше да я успокои. Робърт знаеше много повече, отколкото знаеха другите.

-Правилният остава до края и те обича такъв, какъвто си. Никога не гони този, който не е готов да те обича цялата. Прекрасна си такава, каквато си.

Мелиса преглътна, опитвайки се да стопи буцата, озовала се в гърлото й. Думите на Робърт започнаха да се повтарят в ума й, като песен на музикална кутия. Срамът я караше да се чувства слаба и несигурна, караше я да вярва в онези ужасни думи, че не заслужава да бъде жена.
"Ако ти не можеш да родиш едно дете, значи не си жена"

-Моята най-голяма болка.-Робърт продума, засмивайки се.-Не съм си представял, че ще го кажа на глас, но...

Очите на Робърт помръкнаха, когато заговори, гласът му беше изпълнен с дълбока, оставена болка.

-Най-голямата ми болка беше Анастасия,- започна той, изражението му се потопи в мрак. Издишването на раздразнение от Елизабет остана нечуто за него, докато продължаваше.

-Тя беше някой, в когото вложих всичко от себе си. Вярвах в нея, в нас. Инвестирах сърцето и времето си—опитвайки се да я направя щастлива, дори когато тя ми показваше само презрение. Критиката й беше постоянна, а подкрепата й—неприсъстваща. Никога не се интересуваше от мечтите ми, от страстите ми. Вместо това ме дърпаше в свят, в който се чувствах задушен и не на място.

Очите на Робърт отразяваха дълбока, неразрешена тъга.

-Мислех, че изграждам нещо истинско, но тя го взема и го разрушава. Мислех, че обичам по начин, който ще бъде взаимно възнаграден, но вместо това получих болезнено напомняне за собствената си наивност. Болката от осъзнаването, че дадох всичко за някого, който никога не е заслужавал това—това е, което боли най-много.

Брюнетът въздъхна огорчено, за момент сломен от спомени и болка. Елизабет стисна ръката му в своята, в знак на безкрайна подкрепа, а зелените й очи се втренчиха в него, гледащи го с адски много любов.

-Моята най-голяма болка беше тормоза, на който бях подложена в училище. Всички ми се подиграваха, че рисувам и ми късаха рисунките, крадяха ми скицниците или художествените материали.

Елизабет си спомни всичко за един миг- като малка бе тормозена и каквото и да бе направила, с който и да бе споделяла, нищо не бе помогнало. За съжаление се бе стигало и до насилие- белегът на лявото й коляно бе причинен от атака на друго дете.

-Подиграваха ми се, защото бях твърде слаба.
"Боже, кокалите ти се виждат!"
"Гнусен скелет!"
"Майка ти и баща ти не те ли хранят?"

-Децата ме наричаха с обидни имена, които режат дълбоко, оставяйки следи, които не се виждат, но се усещат. Опитвах се да запълня празнотата вътре в себе си с храна, тъпчех се до болка, мислейки, че така ще спре да боли, че ще напълнея. Но вместо това, се оказах в капан на булимията – бягах от болката, само за да се озова в още по-тежка битка със себе си.

Робърт пое дълбока глътка въздух, очите му се впиха в поруменялото ѝ лице. Всяка извивка и блясък на лицето ѝ му бяха добре познати, защото той бе видял и изпитал заедно с нея всичките ѝ страдания. Не веднъж бе бърсал сълзите от красивите ѝ очи, усещайки болката ѝ като своя собствена. Многократно бе жертвал себе си, бе слагал сърцето си под ножа, само за да я защити и да спаси чувствата ѝ. И знаеше, че би го направил отново, без да се замисли, ако съдбата изискваше това от него. Никой не я обичаше така, както Робърт.

-Не искам никога да се връщам към това.

Къдрокосата се сгуши по-близо до брат си, усещайки неговата закрила, увиваща я в топла прегръдка. Сърцето й затуптя силно в гърдите, сякаш бе готово да изскочи.

Александър присви болезнено очи- толкова много думи танцуваха в нараненото му съзнание, но устата му стоеше затворена, неспособна да говори. Морскосините му очи се пълнеха със сълзи, които бавно капеха по светлото му лице. Поемайки си една голяма глътка въздух, гласът му прозвуча измъчено из малката непозната къща:

-Майка ми си отиде без време.-гласът му се пречупи, като счупено стъкло.-Бях на единадесет, когато я намерих... Тя лежеше в банята, студена и неподвижна, а светът ми се разпадна в този момент. Не бях готов за такава загуба, и въпреки че изминаха осем години, все още помня този ден. Това просто не иска да си тръгне от мен.

Лицето му бе мокро от горчиви сълзи- болката сякаш го бе намущкала с нож. Сърцето му се блъскаше толкова агресивно в гърдите му, че дори Александър бе способен да чуе. Болката се сливаше с кръвта му, карайки го да трепери силно.

-Аз...не мога.

Мигновено младото момче се изправи от дивана и закрачи към входната врата- напрежението, което усещаше, го стискаше в задушаваща хватка. Цялото му тяло бе изтръпнало, а в гърлото му бе заседнала твърда буца. Усещайки нуждата за въздух, той побърза да излезе навън.
Студеният вятър го придърпа в прегръдка, успокоявайки огъня, запарил в душата му. Огън, попарен от болка и от липса. Огън, горящ в него вече толкова много години, но сякаш никога не утихваше.
"Господи, защо на нея?"
"Господи, защо ми я отне?"

Александър седна на студената земя и даде сила на плача си- горещите сълзи се стичаха като яростни водопади по лицето му, зачервено от емоции. Ръцете му трепереха неконтролируемо, а той бе неспособен да се успокои.
"Ти си бил малък, защо тъгуваш толкова?"
"Време е да продължиш напред"

Този, който твърдеше, че болката спира, бе лъжец. Болката никога не спираше.
Онзи белег, който остава, е завинаги. Чувстваш липсата постоянно, навсякъде.
С времето свикваш с всичко.

Това бе най-голямата болка на Александър.

Момчето бе започнало да се успокоява, въпреки че плачът не бе готов да си тръгне все още. Звукът от отварянето на входната врата достигна до него, карайки го да се обърне назад. Тери закрачи към него- малкото му червено шалче се клатушкаше наляво-надясно. Кученцето се сгуши в краката му, вглеждайки се в зачервените очи на своя стопанин.

-Как го накара да излезе навън в това време? Буквално мрази дъжд.

Елизабет се засмя звънливо, заемайки място до него.

-Може би не излиза заради мен, а заради теб.

Къдрокосата се приближи по-близо до Александър, а тънките й ръце се увиха около мускулестото му тяло. Момичето поседя така известно време, докато не се увери, че той спира да трепери. Топлината от чувствената й прегръдка го изкара от транса за момент. Горскозелените очи се втренчиха в него, а нежния й глас прокънтя из слуха му:

-Тя те обича повече, отколкото можеш да си представиш. Тя те пази повече, отколкото всеки друг ще те пази.

Александър обърна глава настрани така, че да погледне към Елизабет. Щом очите им се срещнаха, той си пое дълбоко дъх, опитвайки се да победи плача и продума:

-Надявам се един ден да я накарам да се гордее с мен.

В този момент той погледна към небето- мрачните ядосани облаци продължаваха да плачат, изливайки се върху безкрайните планини и красиви поляни. Силният вятър раздухваше нежни листа и отчупваха клоните на старите дървета. Понякога и природата бе безмилостна, също като съдбата.

На прага на тази непозната къща, из красивите долини, бяха изречени много истини. Тук, пред една непозната камина, бяха изплакани горчиви сълзи, беше излята твърде много болка. Старата врата, скърцаща като отекващ шепот, се бе отваряла пред лицето на много съдби. Стените, напоени с дълбоки въздишки и тежки мисли, пазеха тайните на всички онези, които някога бяха търсили убежище тук. В камината, обгърната от старинни дърворезби, пламъците танцуваха в ритъм с мрака на душите, които намираха утеха в тяхната топлина. Въздухът бе наситен с аромата на изгорели дърва и нещо непонятно, но познато - като ехото на забравени думи и неизказани мисли.
Тук, в тази тайнствена и загадъчна къща, душите се сблъскваха с онова, което е останало неизречено, невидимо и неизпитано. Тишината бе толкова плътна, че можеше да се усети, като тежък воал, спускащ се върху всяко сърце, което се осмеляваше да стъпи вътре. И въпреки всичко, тук имаше нещо магично, нещо, което привличаше и същевременно отблъскваше, като прокълнато съкровище, което пази тайната на миналото, но и обещанието за ново начало.