-Ти сериозно ли ще позволиш на този олигофрен да ни съсипе вечерта?

Едно изречение сякаш преобърна цялото настроение на сто и осемдесет градуса. Под влиянието на емоциите си сякаш всички бяха забравили защо са тук- за да се позабавляват, да пощуреят малко, преди живота отново да ги грабне.

В момента бе осем часа сутринта-слънцето тъкмо бе изгряло над планините, а птичките бяха запели своите песни из небесата. Планинският вятър се бе успокоил и само нежно галеше листата на дърветата. Студът от предходната нощ бе заменен от сутрешна лека топлина и силни слънчеви лъчи, промъкващи се през прозорците на хижата.

В трапезарията се бе развихрил пълен безпорядък-на голямата маса бяха разпръснати мръсни съдове и прибори, салфетките бяха намачкани, а част от тях бяха на земята. Цигари, запалки и мобилни телефони без батерия също красяха масата. Бутилките с алкохол, част от тях празни, лежаха до столовете. По пода бяха останали засъхнали петна от алкохол, както и засъхнала кръв. Компанията я очакваше здраво чистене, а те спяха сладко и непробудно. Купонът бе продължил до четири и половина сутринта-силна музика, много танци и много забавление. Случката с Марк бе забравена за тях, но не и за самия него.

Всички се забавляваха изключително много, дори и двете момчета- Александър бе изпил доста голямо количество алкохол и бе започнал да говори глупости и да се шегува,забавлявайки момичетата. Робърт също се бе отпуснал, но не напълно. Покрай неутихналите си спомени, момчето бе изпило много повече алкохол от обикновено-смесицата от ужасното чувство, причинено от снощната сцена и студена водка го бе ударила на място, където отдавна не бе удрян. Алкохолът винаги го бе карал да обръща повече внимание на чувствата си- няколко пъти по време на вечерта бе излизал навън, за да контролира сълзите си и да се опита да се отърси от всичко това, но нещо не му даваше спокойствие.

Алармите на почти всички телефони започнаха да звънят настоятелно-Александър дори бе толкова несигурен дали ще се събуди, че си бе сложил песента Custer на Слипнот- брат му Антоан бе голям фен на този тип музика и го бе запознал с тук-таме някое добро парче. Силната метъл музика, усилена на макс изпълни стаичката, в която спяха Александър, Робърт, Майкъл и Константин. Русокосият младеж дори не се събуди веднага, за разлика от Константин, който спеше излючително леко. Момчето рязко се изправи от удобното легло, зашеметен от неочакваният шум. Очите му бяха широко отворени, шарещи из уютната стая. Забелязвайки вибриращият телефон, оставен до нощното шкафче от страната на Алекс, от устата му се изплъзна силна, раздразнена въздишка. За няколко бързи секунди той грабна възглавницата си и я запрати засилено в посоката на спящия Александър- в моментът, в който тя се удари в главата му, той също се изправи изплашен от леглото, ошашавен.

-Копеле!-Константин изкрещя, но шепнейки.-Ти нормален ли си?

Александър разтърка очите си, видимо объркан-очите му бяха кървавочервени от умора. До ушите му вече достигаше тежката метъл песен и той се протегна, за да я спре. Дори не бе очаквал, че и от това не би се събудил. Майкъл също се разбуди, но не даде особени знаци за това-просто продължи да си лежи, опитвайки се да заспи отново, игнорирайки лудницата около себе си.

-Какво?-русокосият отвърна.

-Ти тъп ли си? Каква е тая сатанинска песен?

-Да се събудя!

-Да се събудиш ли?!-Константин възкликна.-Ей, кретен! Акъла ми изкара!

Александър се засмя звънливо, отново разтърквайки очите си с ръце-болката в ръцете му бе неусезаема, но той умело се опитваше да я игнорира.

-Копеле, душата ми прати в Рая с тая песен!

-След малко ще пратя твоята в Рая и моята в Ада!-Майкъл възкликна, продължавайки да стиска очите си, но сякаш бавно осъзнавайки, че заспиване няма. Чернокожият младеж се обърна на другата страна, гледайки Константин изпитателно.

-Какво се оплакваш пък ти?

Робърт се пробуди от създалата се суматоха и се протегна, в опит да прогони сънливостта си. Въпреки че много мразеше да бъде събуждан, този път момчетата не му направиха такова впечатление. Цялото му тяло бе схванато, най-вероятно заради напрежението от снощната вечер, или от студения нощен вятър. Той усещаше напрежение в главата си, причинено от голямото количество алкохол, което бе изпил снощи, но знаеше, че ще се отпусне, веднага, щом тръгнат за езерцето. Свежият планински въздух и разходките из планината винаги му бяха действали ободряващо и бяха изпълвали ума му със спокойствие. Фотоапаратът му, прилежно прибран в чантата, стоеше и търпеливо чакаше Робърт да го грабне в ръцете си и да започне да снима.

-Александър е пълен сектант, виж го! За малко да се насера, кой по дяволите, се събужда така, Алекс?!

И четиримата младежи избухнаха в силен заразителен смях-сутринта им бе започнала подобаващо, изпълваща ги с настроение за прекрасния ден, който ги очакваше. Слънцето вече напълно бе изгряло, очакващо ги да посетят величествените планини.

Сговорната дружина се изправи от леглата и се насочи към трапезарията-там вече ги очакваха Кортни и Мелиса, които почистваха голямата маса. Елизабет бе в кухнята и бе над голямата мивка, миейки мръсните съдове и прибори. От телефона й звучеше The Fire Inside на Becky G и тя си свирукаше развеселено с уста. Въпреки, че на красивото й лице си личеше умората и недоспиването, тя не му позволяваше да победи вече доброто й настроение.

-Добро утро, момчета!-Мелиса ги поздрави, усмихвайки им се топло. Кортни също им изпрати по една красива усмивка, преди да седне на един от столовете и да запали цигара. Черната й коса бе вързана на рошав кок, а под красивите й сини очи танцуваха големи тъмни кръгове.

-Кортни, изглеждаш страхотно.-Константин се пошегува, ощипвайки я по бузата.-Дай ми цигара.

Пръстите му грабнаха дебелата цигара от устата й и я настаниха между неговите устни- Кортни го погледна с неодобрение, а той само се изсмя тихичко.

-Да си беше купила поне хубави цигари. Каква е тази повърня?

-Върни ми я тогава.

Трапезарията се изпълни със смях, а от устните на Кортни се изтръгна раздразнена въздишка-много мразеше да бъде дразнена сутрин, когато дори не е пила кафе и не е сложила храна в устата си. Момичето нямаше възможност да пие дори кафе-нещо, с което й бе много трудно да свикне. Константин бе душата на компанията и много обичаше да се шегува с всички, за да поддържа настроението.

Елизабет бе приключила с чиниите и завъртя кранчето-топлата вода спря да тече, всички съдове бяха чисти и подредени, а мивката бе прилежно измита. Къдрокоската обичаше да поддържа всичко чисто-след снощния купон не искаше да оставя следа. Тя подсуши нежните си ръце и се насочи към трапезарията, за да се присъедини към приятелите си-смеховете им достигаха до нея и тя бе любопитна да разбере защо.

Клои, Наоми и Патрисия напуснаха своите стаи и водени от смехът на компанията и високия глас на Майкъл, те закрачиха към трапезарията-момичетата вече бяхa готови за похода. Дългите им коси бяха вързани на високи опашки, а красивите им тела бяха облечени в спортни дрехи, удобни за прекрасната разходка, която ги очакваше. Видът им предизвика учудване.

-Не е ли рано?-Майкъл продума плахо, докато очите му оглеждаха тялото на Наоми от глава до пети-бе влюбен в него. Дупето й бе голямо и оформено, а гърдите й бяха повдигнати заради спортния сутиен. Той разтвори краката си леко, в знак момичето да се настани удобно в неговия скут, което тя и направи. Кортни подбели очи, а след това нейно движение Константин я сръчка силно с лакътя си.

-Даже е късно. Вече трябваше да сме тръгнали.

-Трябва само да си оправим стаите, да се облечем и ще тръгваме.-Робърт продума тихичко, все още не напълно разсънил се.

Елизабет бе увила крехките си ръце около раменете му, притискайки го в чувствена прегръдка. Вглеждайки се в него, тя не можеше да не почувства вина за това, което се бе случило предната вечер- бе се научила да намира история в ирисите му, дори когато не говореше. В момента очите му ухаеха на болка и на разочарование- насилието не беше правилното решение, но за Робърт да бъдеш по-големия брат беше да закриляш. Той не бе могъл да издържи униженията, на които Марк бе готов да я подложи, а кой ли и можеше?

-Какъв е плана?-пискливият глас на Мелиса достигна до всички, изкарвайки Робърт от мрачните мисли, обгърнали ума му.

-Чакаме се на дефилето.-Александър продума.-Оттам поемаме към езерото, правим си пикник и се прибираме.

Всички кимнаха одобрително-очакваше ги невероятно приключение. Отдавна не бяха правили нещо подобно и сега бе момента да се отпуснат и да му се насладят. Животът бе грабнал в безмилостната си хватка всички- някои работеха, други учеха, а някои правеха и двете. На никой не му бе лесно-умората, трудностите, липсата на свободно време, болката по приятелите бе изтощителна. Безгрижността вече бе отлетяла надалеч и живота никога нямаше да бъде същия. Детството бе погубено някъде далеч в миналото-детските играчки бяха заменени с коли, с красиви дрехи, с много отговорности. Въпросът бе кой как се справяше с всичко това- дали си силен да се бориш, или си слаб и тъпчеш на едно място.

Слънчевите лъчи грееха над дефилето, където компанията бе оставила колите си. Елизабет бе последната пристигнала и паркира колата на заден ход, точно до червения Ситроен на Константин, който имаше нужда от автомивка. Елизабет винаги се бе шегувала с него, че все събира пари, а никога няма пари да си измие колата-шега, на която момчето винаги реагираше различно. Колата спря да ръмжи настоятелно, готова да си отдъхне.

Александър излезе от колата, оглеждайки се наоколо-пейзажът бе омагьосващ. Пролетната песен на природата бе започнала да звучи из планините в Колорадо по такъв начин, че да можеш да го усетиш в душата си. Спокойният вятър, леко студен,  те галеше едва-едва, сякаш борейки се с всички твои тревоги или болки, готов да ги изпепели. Знаейки, че ще види дори по-голяма красота по пътя си, той се развълнува още повече.

Силният звук на клаксон на кола накара цялата компания да се обърне- синя Mazda CX- 60, чиста и красива навлезе в паркинга. Тази прелест бе шофирана от русокос мъж, който бе строен и поддържан за своите години. До него на пасажерското място стоеше един голям ангел- две годишен голям голдън ретривър, чиято усмивка стигаше до ушите му. Карамелената му козинка бе чиста и лъщяща, а на вратлето му бе вързано малко червено шалче на бели точици. Кучето бе на седмото небе, а дори не знаеше какво го очаква.
Усмивка заигра на лицето на Александър.

Мъжът дръпна ръчната спирачка и излезе от колата, насочвайки се към пасажерската врата. Кученцето изхвърча от колата, побягвайки към компанията. Момичетата бяха приятно изненадани от неочаквания гостенин, особено Елизабет, която обожаваше кучета. Кученцето сякаш усети това и побягна директно към нея, хвърляйки се в ръцете й. Къдрокоската изписка радостно, щом ангелчето се озова в прегръдките й- опашката му щеше да се счупи от щастие. Раздавайки целувки по лицето й, той сякаш си бе харесал най-много нея, което не избяга от погледа на Александър. Стомахът му се сви от сладникаво чувство.

-Добро утро!-дрезгавият глас на мъжът достигна до всички.-Как е настроението?

-Добре е, тате.-Алекс отговори, придърпвайки баща си в прегръдка.-Подготвяме се. Водиш ми компания, а?

-Знаеш, че обича. Снощи без да искам му казах “Батко ти ще ходи на планина.” и той ме разбра.

Александър се засмя звънливо-кучето им бе изключително умно и разбираше всяка дума. За тях Тери бе като член на семейството, а за него те бяха всичко. Само любовта на едно куче може да ти покаже какво е да си истински обичан-любов, без да искаш нищо в замяна. В момента кученцето лежеше по гръб на земята, получавайки чесане от Елизабет, Кортни, Патрисия и Мелиса. Опашката му продължаваше да играе наляво-надясно. Кафявите му очички се вглеждаха в Елизабет, а нейното лице бе поруменяло от умиление.

Робърт се отдалечи от компанията, за да поздрави бащата на Александър-този човек бе като негов втори баща. Спомените от детството му, прекарани в дома на Алекс, играейки настолни игри с баша му или похапвайки от вкусният лимонов кекс на майка му, бяха безценни. Родителите им също бяха много близки приятели и почти всяка вечер бяха заедно. Уважението, което момчето имаше към Алексей бе огромно.

След смъртта на Валерия много неща се бяха променили- това събитие бе шок за всички. Болката по загубата на неговата съпруга едва не погуби Алексей- за него жена като нея си бе цяло чудо в този сбъркан свят. Любовта му към нея бе безкрайна-на нея бе готов да посвети целия си живот, както и на детето си.
В сърцето на малкото дете бе забит голям нож- за Александър загубата на родната му майка, на неговия любим човек, бе най-жестоката болка. Детски плач пълнеше вече пустата къща, чиито стени бяха удавени в скръб и в отчаяние. Само Робърт бе ставал свидетел на всички ужасни гледки и бе останал въпреки всичко. Обещанието му да остане завинаги бе спазено.
Раната бе останала-с болката просто свикваш и се научаваш да живееш с нея.

Смъртта на Валерия бе събитие, което ги научи, че въпреки трудностите, трябва да продължиш напред. Болката е само поредното изпитание, което трябва да се преглътне. Несправедливостта на живота за съжаление винаги щеше да бъде по-силна-никой не може да предначертае своята съдба или съдбата на близките си.

-Ето го моето второ момче!-Алексей продума развеселено, разрошвайки кестенявата коса на Робърт.-Как си, Роб? Отдавна не съм те виждал.

-Добре съм. Работим, забавляваме се, едно и също. При теб как е?

-Всичко е наред. Аз си взех отпуска, малко да разпусна. С Кристина обикаляме насам-натам.

-Идвай с нас на похода.-Александър се пошегува, засмивайки се звънливо.-Така или иначе днес Кристина има среща с регионалните мениджъри и ще си самичък цял ден.

Алексей се усмихна топло насреша на младото момче. Лек смях се изтръгна от усните му, преди бащата да потупа младия си син по раменете и развеселено да продума:

-Моето време мина, синко. Сега е твой ред.

Два чифта морскосини очи се вглеждаха един в друг с много любов и много благодарност. Тиха усмивка играеше на лицето на младия баща- някак си годините бяха отлетели и малкото му момче вече бе голям мъж. Не бе осъзнал колко бързо се нижат дните, когато си дарен с такова щастие.

-Сигурен ли си, тате? Имаш нужда от релакс.

-Ще се прибера у дома, сине. Забавлявайте се.-Алексей погали русокоското нежно по лицето.-Кристина ви е приготвила сандвичи.

Двете момчета се спогледаха учудено, сякаш като по часовник. Алексей се засмя звънливо и се насочи към багажника на колата-там се криеше голяма хладилна чанта, пълна със сандвичи с шунка и кашкавал, както и малки бутилки студена минерална вода. Александър остана с отворена уста, щом видя това- топлият жест напълни душата му с толкова вълнение.

-Защо сте се занимавали? Нямаше ну-

-Защото аз те обичам, Кристина те обича...а Антоан каза, че си тъп и със сигурност сте забравили да си подготвите храна.

Антоан беше абсолютно прав-никой не се бе сетил да подготви храна за похода.В бързината си компанията напълно бе изключила за тази важна стъпка- Майкъл и Колин бяха скътали тук-таме някой чипс или бутилка с алкохол. Робърт въздъхна- във въздишката му имаше нотка на успокоение. Александър от своя страна се засмя над коментара на доведения си брат, който на моменти го познаваше по-добре, отколкото той самия познаваше себе си. Някак си в такива моменти той чувстваше новото си семейство по-близко и сърцето му се изпълваше с благодарност.

-Благодарим.-от устните на Робърт се изтръгна заразителен смях.-Със сигурност ще върнем услугата.

-Стига глупости, деца.

Алексей позволи на устните си да оформят една широка и прекрасна усмивка- два реда бели зъби се показаха, изобразявайки щастие. Той подсвирна с уста, за да привлече вниманието на Тери, който беше на седмото небе, обгърнат от топлата прегръдка на Елизабет. Езичето му бе навън, а усмивката му сякаш нямаше край. Очичките му бяха пълни с добрина, а сърцето му с щастие. Чувайки подсвиркването на своя стопанин, кучето наостри уши заинтригувано, а погледът му започна да шари наоколо.

-Кой ти вика?-Кортни промени гласа си и започна да говори на животинчето.-Къде е татко? Отивай при него!

Тери се отскубна от нежните ръце на момичето и побягна към Алексей и двете момчета, които продължаваха да си говорят развеселено. Звукът от лапичките му, бягащи по топлата настилка, комбиниран със звучния му лай, достигна до слуха на тримата мъже. Алексей приклекна с разперени ръце, очаквайки кученцето да се хвърли в прегръдките му, без да се замисля. Раздавайки целувки по лицето на своя стопанин, кучето подскачаше в обятията му, неспособно да контролира радостта си. Семейството на Алекс често се шегуваше, че неговата радост е “опасна”. Целувайки го за чао, той продума:

-Да слушаш момчетата. В чантата им наградки-мнооого наградки!

Чувайки думата “наградки”, Тери веднага извъртя глава настрани, разбирайки какво означава тази вълшебна думичка и знаейки как да си я извоюва. Това предизвика звънлив смях.

-Момчета, приятен поход. Алекс, ще те очаквам вкъши!

Русокосият мъж отново придърпа детето си в топла прегръдка, преди да закрачи към колата си и да потегли към големия шумен град. Забързаното ежедневие в града бе нещо, с което бе свикнал до болка. Честно да си признае, в момента в стомаха му се криеше лека нотка на завист- за него планините бяха величие, сила и спираща дъха красота. Роден и израстнал в прекрасната Русия, до Кавкавските планини, любовта му към природата бе огромна. Дори заминаването му за Америка не бе успяло да го откъсне от планините- решението да заживее в Колорадо, а не в Лос Анджелис, както настоятелният му баща искаше, му бе донесло само щастие.

Групата се движеше бавно по тесния горски път, от който се откриваше спираща дъха гледка към езерото Херман. Дърветата наоколо се издигаха високо, образувайки естествен свод от зеленина над главите им. Листата на дъбовете и боровете бяха плътно сплетени, пропускащи само тънки лъчи слънчева светлина, които играеха върху мъхестата земя под краката им. Въздухът бе свеж и прохладен, наситен с аромата на борови иглички и влажна почва.
С всеки изминал метър шумът от цивилизацията намаляваше, заменен от песните на птиците и шепота на листата, полюшвани от лекия вятър. Някъде в далечината, невидими за очите, щурците също се включваха в този естествен хор, добавяйки своя ритъм към симфонията на гората.
Робърт със своя неспиращ ентусиазъм, често се спираше, за да заснеме красотата наоколо. Веднъж той забеляза как слънчевите лъчи се процеждат през гъстата листна покривка, създавайки златни петна по горската пътека. Той коленичи и улави този момент с камерата си, запечатвайки играта на светлината и сянката.
Пътеката ги изведе до открито място, откъдето се разкри великолепен изглед към езерото. Водната повърхност бе гладка като стъкло, отразяваща синьото небе и пухкавите бели облаци, които лениво се плъзгаха по него. По бреговете на езерото растеше тръстика, която тихо шумолеше при всеки полъх на вятъра. Няколко диви патици плавно се носеха по водата, оставяйки след себе си вълнисти следи.
Робърт веднага се устреми към брега, за да заснеме тези патици. Той коленичи на земята и се фокусира върху тях, улавяйки момента, в който те се движат синхронно, създавайки перфектната композиция за своето следващо произведение.
Край езерото се намираше малка поляна, обсипана с диви цветя в разнообразни цветове – жълти, червени и сини петна, които се открояваха на фона на зелената трева. Групата реши да се спре тук за пикник. Поставиха раниците си на земята и разстелиха одеяла, наслаждавайки се на спокойствието на мястото.
Докато другите разопаковаха храна и напитки, Робърт забеляза как вятърът люлее дивите цветя и побърза да заснеме този красив момент. Обективът му улавяше движението на венчелистчетата и нежното им взаимодействие с бриза, създавайки динамично изображение, изпълнено с живот.
Русокосият Александър се приближи до водата и клекна, за да потопи ръка в езерото. Водата бе прохладна и кристално чиста, а на дъното можеха да се видят малки рибки, които весело плуваха наоколо. Александър остана така за момент, наслаждавайки се на усещането за прохлада, която се разливаше по кожата му.
Междувременно, другите се разпръснаха из поляната, за да разгледат околността. Вляво от тях, по брега на езерото, имаше малка гора от брези, чиито бели стволове изглеждаха като призрачни фигури сред зеленината. Светлината се пречупваше през тънките им клони, създавайки интересни сенки на земята.
На няколко метра от поляната се издигаше стар дъб, чиито клони се разпростираха широко, предлагайки сянка и уютно място за отдих. Няколко катерици весело се катереха по него, скачайки от клон на клон с ловкост и грация. Под дървото земята бе покрита с паднали листа и жълъди, които ръждяха под краката на минувачите.
Робърт не пропусна възможността да заснеме и тези катерици, като се приближи тихо и фокусира камерата си върху тях. Улови ги в момент на игра, когато две катерици се гонеха по ствола на дъба, създавайки оживено и закачливо изображение.
Компанията се наслаждаваше на пикника, като споделяха храна и смях. Разговорите им се сливаха с природните звуци, създавайки уютна и приятелска атмосфера. Въздухът бе изпълнен със свежестта на природата и ароматите на приготвената храна. Жестът на Кристина и Алексей бе изпълнил сърцата на всички с вълнение- Кортни дори бе грабнала телефона на Александър, за да благодари лично на родителите му. Алексей бе отвърнал на това неочаквано обаждане с надсмешка.

Робърт се настани удобно на одеялцето, точно до по-малката си сестричка, развълнуван и радостен. Той нямаше търпение да й покаже какви спомени е успял да улови с камерата си. Елизабет се усмихна широко, а Терко, който лежеше сънливо в краката й, готов да се унесе в дрямка, отново наостри ушичките си. Александър бе начупил малка част от своя сандвич на трохички, за да храни патките, плуващи спокойно в кристално чистото езерце- животинките издаваха щастливи звуци, в знак на благодарност. Тери се бе опитал да си поиграе с тях, но мигновено се бе натъжил, виждайки, че те се отдалечават назад, и отново се бе сгушил в обятията на Елизабет, чието сърце умираше от умиление.

Кучешки лай накара Тери отново да вдигне глава. Прекрасно бяло хъски, с морскосини очи бягаше бързо към езерцето, изгарящо от желание да се наплиска с вода. Голдън ретривърът го наблюдваше с поглед, пълен с любопитсво- от пале бе изключително любвеобилен и към животни, и към хора.

-Тери, кой е там?-Александър възкликна развеселено, подсвирквайки му да дойде при него на кристалното езерце. Езичето на Тери изскочи и усмивка се изобрази на муцунката му. Той послуша русокоското и закрачи към него-момчето бе разперили ръцете си, за да го покани в прегърдките си. Бялото хъски забави крачка предпазливо, щом очичките му забелязаха голдъна, но това бе само миг, след който то побягна щастливо към езерцето, готово за много игра.

-Бейли, чакай!-женски висок глас достигна до всички, но никой не обърна особено внимание на молбата. Бейли бе щастлива да види нова компания и се хвърли върху голдънчето- нослето й започна да души наоколо, любопитно от заобикалящата я среда.  Тери залегна, опашката му щеше да се отчупи от радост, а Бейли започна да подскача около него, призовавайки го да си играят из безкрайните поляни. Патиците бяха започнали да пеят, щом лапичките на двете животинки бяха започнали да подскачат из кристалното езето.

-Извинете ни, Бейли е малко по-социална!-жената бе продумала плахо, щом семейството бе достигнало до езерцето.

-О, няма никакъв проблем! И Тери не е един от най-задръстените!

Звънлив свях отекна из прекрасните планини. Компанията се наслаждаваше на двете животинки, към чиято игра вече се присъединяваха и двете малки дечица. Малкото момиченце бе грабнало голяма пръчка и бе започнало да я размята наляво-надясно, за да привлече вниманието на двете кучета.

-Прекрасен ден, а?-мъжът се опита да завърже разговор с Александър, на което той отвърна топло:

-Да. Какво ви води насам?

-Малко да се отпуснем, приятел.-мъжът отвърна, засмивайки се.-Внучетата са ни на гости във фермичката и решихме да идем на разходка.

-Прекрасно решение сте взели. Малчуганите определено се забавляват.

-Деца, какво да ти кажа.

-Слънчице, ще ни направиш ли няколко снимки, преди да седнем? Все пак трябва моменти като този да се запечатат.

Русокоското се замисли над този въпрос-вместо него, имаше някой, който би приел на момента. Кимайки с глава, той насочи морския си поглед към Робърт- момчето тъкмо хапваше вкусен сандвич с шунка и кашкавл и си приказваше с Константин и Елизабет- къдрокосото момиче бе сгушено в по-големия си брат и се забавляваше на шегите на двете момчета. Всички си прекарваха много добре.

-Роб?-русокоското извика. Робърт вдигна глава неуверено, повдигайки вежда.
-Семейството тук искат няколко снимки, ще се заемеш ли?

Кафявите очи на момчета сякаш заблестяха, след като думите на Александър достигнаха до слуха му. Фотоапаратът стоеше на мекото одеалце, точно до него, отново готов да запазва спомени и да прави хората щастливи. Робърт избърса пръстите си с мокра кърпичка, преди отново да награби апарата си, и закрачи бавно към семейството. Те бяха изключително приятно изненадани.

-Здравейте!-Робърт поздрави развеселено.-Как сте?

-Прекрасно. Имаме си гости днес.-жената ощипа бузката на малката си внучка и се засмя звънливо.

-Аз съм Робърт, приятно ми е да се запознаем.

Момчето протегна ръката си, а мъжът и жената я стиснаха силно, в знак на уважение. Усмивки играеха по лицата им.

-Аз съм Даниъл, това е съпругата ми Елена, а това тук са нашите съкровища.

-Здрасти, дребен!-момчето клекна на земята, подавайки ръка.-Как се казваш?

-Аз съм Джейк, а това е сестра ми Сузан. Много обичаме да ни снимат.

-Затова съм тук.

Звукът от включването на фотоапарата достигна до всички. Александър се усмихна топло и започна да се отдалечава, свирукайки с уста, за да привлече вниманието на Тери. Кученцето сякаш изобщо не го чу-заслепен от играта с Бейли, той сякаш бе забравил за времето. Бейли бе прекрасна компания-гонеха се из поляните, катереха се един върху друг и лаеха силно из величествените планини. За тях щастието бе това-трябваше им малко.

Ние, хората, гледаме материалното-пари, коли, секс, забавление. А в крайна сметка колко малко ти трябва, за да бъдеш щастлив? От колко малко имаме нужда, за да живеем в мир?

Робърт насочи вниманието си към подготовката за фотосесията. Избра подходящо място на поляната, където светлината падна идеално върху лицата на семейството, а величествените планини и езерото създадоха невероятен фон. Първоначално помоли Даниъл и Елена да застанат заедно, хванати за ръце, с Бейли, която седеше до тях.

-Нека започнем с няколко семейни портрета!

Робърт се зае да заснема любовта на възрастното семейство, хванати влюбено за ръце. Даниъл не пускаше дланта на съпругата си, която бе в сърцето му вече цели тридесет и пет години. Обожаваше тази жена и семейството, което бяха създали заедно.

Докато Робърт се занимаваше с техниката си, готов за следващите снимки, Сузан и Джейк продължаваха да тичат наоколо с Бейли. Той обаче имаше план за тях.

-Деца, елате насам!-дечицата се засмяха звънливо и послушаха Робърт-Искам да ви снимам как си играете с Бейли!

Децата се втурнаха към него, готови за действие. Бейли подскачаше около тях, а Робърт улови няколко спонтанни кадъра на радостта им. Кучето беше в центъра на вниманието, и всичко изглеждаше естествено и непринудено.

-Сега искам да направим няколко снимки на всички заедно – продължи Робърт, докато подреждаше семейството. - Даниъл, Елена, седнете на одеялото. Джейк и Сузан, застанете зад тях и поставете ръце на раменете им. А Бейли ще бъде отпред.

Семейството заемаше позите, които Робърт им предлагаше, и той натискаше копчето на камерата в точното време, за да улови миговете на истинска любов и сплотеност. Децата се усмихваха широко, а Бейли гледаше към камерата, сякаш разбираше важността на момента.

След като беше направил няколко кадъра в този стил, Робърт реши да заснеме нещо по-динамично.

-Добре, а сега да направим няколко забавни снимки.  Сузан и Джейк, вие ще тичате напред, а Бейли ще ви следва. Даниъл и Елена, можете да ги аплодирате и да се смеете.

Децата тичаха през поляната, а Робърт следеше движението им, опитвайки се да улови моментите на чиста радост. Бейли беше неуморима и ги следваше навсякъде, което добавяше допълнителен чар на снимките. Робърт се радваше на естествената светлина и цветовете на природата, които правеха всяка снимка уникална.
Когато усети, че е уловил достатъчно динамични кадри, Робърт реши да промени малко настроението.

-А сега искам да направим няколко по-спокойни снимки – каза той. - Даниъл и Елена, легнете на одеялото, а Сузан и Джейк, легнете до тях. Бейли може да се отпусне между вас.

Семейството се разположи на одеялото, гледайки към небето. Робърт се отдалечи малко и направи няколко снимки отгоре, за да улови този момент на покой и хармония. Тези кадри бяха по-интимни и лични, показвайки връзката между членовете на семейството.
След като завърши с тези снимки, Робърт поиска да направи няколко портрета на всеки член на семейството поотделно. Той започна с Даниъл, който стоеше с високо вдигната глава, гледайки към планините. След това беше ред на Елена, която се усмихваше топло към камерата. Джейк и Сузан също имаха свои моменти, като Робърт се опитваше да улови индивидуалните им характери.

Накрая, Робърт реши да направи няколко снимки на Бейли сама. Кучето позираше сякаш беше професионален модел, а Робърт се радваше на тези спонтанни и забавни моменти. Усмивката й бе широка и истинска, а малката розова панделка на вратлето й я правеше дори оше по-сладичка.

Когато фотосесията беше приключила, Робърт се усети изключително доволен от постигнатото. Семейството му благодари за прекрасните снимки и моментите, които беше уловил.

-Ти си чудесен човек!-Даниъл стисна ръката му силно и го придърпа към обятията си.-Направи цялото ни семейство много щастливо!

-Удоволствието е изцяло мое, господине!-момчето се усмихна широко. Елена извади малък тефтер с твърди корици от черната си кожена раница. На първата страница тя написа своя телефонен номер и имейл. Подавайки му малкия лист хартия, от устните й се изтъргна лек смях и тя продума:

-Тук можеш да се свържеш с нас. Ще очакваме с нетърпение.

Робърт се усмихна топло насреща, помаха им и се насочи към компанията. Докато прибираше оборудването си и гледаше как семейството се връща към пикника си, Робърт не можеше да не се замисли колко специални са тези моменти на сплотеност и любов. Той знаеше, че тези снимки ще запазят спомените им завинаги и това го караше да се чувства изключително удовлетворен от работата си като фотограф. Елизабет се вглеждаше в него с умиление и любов, докато чешеше коремчето на Тери, който отново бе на седмото небе.

-Уникален ден!-Робърт бе развълнуван и всички се засмяха, радвайки се за него. Настроението му определено бе прекрасно-тази неочаквана среща и походът го бяха накарали да забрави всички грижи и проблемите от снощи. Широка усмивка танцуваше по лицето му, карайки го да изглежда по-щастлив от всякога.
Елизабет се сгуши в топлите му прегръдки-обожаваше да вижда по-големия си брат толкова развеселен. Робърт само я стисна и я целуна по челото нежно.
Какво повече ти трябва, за да бъдеш щастлив?