Слънцето изгряваше над прекрасния тих Денвър- улиците бяха празни, без капчица живот. Липсваше им шумът на колите, силните смехове на децата и псуващите шофьори, ядосващи се на пешеходците. Въпреки че изгревът бе красив и омагьосващ, той почти бе скрит от гъстите черни облаци, танцуващи на небосклона- навън духаше леденостуден силен вятър, а в далечината дори се чуваха и тихи гръмотевици.
Въпреки лошото време навън, нищо не можеше да промени факта, че днес беше един изключително важен ден за Александър, а именно- началото на неговото обучение. Денят бе настъпил след напрегнатото очакване и убиващото го нетърпение.

Русокоското спеше дълбоко, завит в тънкия чаршаф, сякаш все още усещаше топлината на среднощния разговор. Беше легнал късно, почти на прага на утрото, след дълги часове писане с Пенелъпи. Техният чат се беше проточил, изпълнен с непринудени думи и смях, сякаш времето нямаше значение. Тя, както винаги, го държеше буден – не с настояване, а с лекотата и магията на своята личност, която го пленяваше все повече с всяко съобщение.
Те започнаха с обичайни теми, но с всяка изминала минута кореспонденцията им се превръщаше в нещо по-интимно, по-смислено. Всяка нейна реплика носеше свежест и игривост, но същевременно разкриваше и скритите дълбини на нейната душа. Тя успяваше да запали любопитството му с всяка своя дума, а той, все по-увлечен, искаше да продължи да пише, да открива повече за нея. Пенелъпи не само беше чаровна и остроумна, но и загадъчна – тя умело водеше разговора, оставяйки малки следи, които го примамваха да продължи.
За Александър часовете минаваха неусетно. Сякаш се намираше в друг свят, свят на думи и мисли, където двамата бяха сами, въпреки разстоянието между тях. Във всяка нейна шеговита забележка се усещаше нотка искреност, която му даваше усещането, че я разбира на по-дълбоко ниво. За нея пък това беше като танц – игра с думи, която я караше да се усмихва пред екрана, знаейки, че държи вниманието му изцяло върху себе си. Тя харесваше този флирт на мисли и чувства, знаейки, че интересът му към нея расте с всяка следваща минута.
Така, докато нощта напредваше, а светът около тях потъваше в сън, двамата продължаваха да си пишат, сякаш само те съществуваха.

-Алекс?-нежният шепот на Кристина го извади от света на дълбокия сън.-Алекс, ставай.
Нежната й ръка леко го погали по късата му руса коса-нешо, което Александър обожаваше още от малко детенце. Усмивка заигра на заспалото му лице, преди сънено да попита:

-Колко е часа?

-Девет и половина.-жената отвърна сериозно.

Сините му очи се разшириха от внезапен ужас – срещата им беше насрочена за десет, а сега вече беше девет и половина, а той все още се излежаваше като безгрижно дете. Паниката го връхлетя мигновено. Светкавично се надигна от леглото, но в бързината се заплете в тънкия син чаршаф, който все още го обгръщаше. Неудобната ситуация го изненада и, преди да се усети, се озова на пода, проснат в комичен безпорядък.

-Мамка му, мамка му, защо не са ми звъннали алармите, мамка му!?

Ужасно притеснение бе обгърнало съзнанието му в задушаваща хватка- толкова много време бе очаквал този страхотен ден, а сега щеше да се изложи. Той не спираше да се лута наляво-надясно, изпаднал в паника. Насочвайки се към банята, той не спираше да се псува тихомълком и да се ядосва на телефона си, че отново не е включил шибаните аларми.
Подир него, Кристина се смееше тихомълком.

-О, мамка му, нямам време! Какво ще обличам?!

Той обикаляше коридорите само по боксерки, цялото му тяло бе настръхнало от студа, който го бе обгърнал в прегръдка. Времето си течеше-течеше, а той все още дори не се бе събудил напълно.
Кристина продължаваше тихичко да го следва, подсмивайки се развеселено. От кухнята се дочу силен мъжки смях-Алексей не бе успял да се въздържи след гадната шефа на своята любов, а Антоан едва-едва преглътна своята глътка вода.

-Господи, мамо, кажи му, че е осем часа!-Антоан сподавено продума, карайки Кристина да се засмее още по-звънливо.

Александър отвори гардероба си, оглеждайки го отгоре до долу- очите му търсеха най-хубавата риза и най-хубавото сако. Облеклото винаги го караше да изпъква, да се чувства силен и уверен, а днес това му бе най-нужно.
Да докаже себе си като авторитетна, желаеща да се развива личност.
Русокосият си пое дълбока глътка въздух отново.

Той мигновено излезе от стаята си, облякъл своята снежнобяла риза, но без панталони- комичното му облекло успя да предизвика бурен смях от всички в кухнята. Антоан усети как започва да се дави от неспиращия смях, който залива тялото му като морска вълна. Тери от своя страна не доумяваше защо всички се смеят толкова звънливо и щастливо, но и той също се бе усмихнал широко, за да не изостава.

-Мамо, тази риза добре ли е?-той се погледна отгоре надолу.-Ще си сложа гащи, няма проблеми.

-Алекс, погледни часовника, моля те!-Алексей се изсмя високо и посочи красивия стенен часовник със своя показалец. Озадачения Александър бързо обърна глава назад- дървенокафевите стрелки показваха осем часа и петнайсет минути. Подразнена, но същевременно развеселена въздишка се изтръгна от устните му.

-Ха ха, много смешно, мамо. Отивам да си лягам.

-Стига, идвай да закусваш. Нямаме време.

Разсъненият и недоспал Александър, със своите руси коси, се съгласи мълчаливо. Той знаеше добре своето място – на кухненската маса, огряна от слънчеви лъчи, които нежно подчертаваха подредените пред него изкушения. Пухкави пържени филийки се извисяваха на една страна, а в огромна бяла чиния до тях лежаха най-различни свежи плодове – истински празник за сетивата. До тях царствено се издигаха бутилка кленов сироп и бурканче течен шоколад, обещаващи да завършат кулинарното чудо с нотки на разкош.

Алекс набързо пробяга до своята стая, за да си сложи домащни дрехи и да закуси. Русокосият прилено сгъна снежно бялата риза и я остави до леглото си.

-Сложила си нещо различно в сместа или?-Александър се усмихна топло, а очите му се срещнаха с тези на Кристина.

-И аз усетих нещо различно- много ми харесват!-Алексей продума с пълна уста, местейки доволните си очи из красивата подредена с вкусни изкушения маса.

-Сложих пудра захар вмето кафява захар. И малко повече ванилов екстракт.

-Супер са, скъпа.-мъжът нежно облегна главата си върху раменете й, в знак на благодарност и уважение, но най-вече силна любов-чувство, което изпитваше толкова силно и толкова вълшебно. Жената се усмихна щастливо-топлите му думи бяха докоснали сърцето й нежно, като бяло перце.

-Супер си се справила, мамо, ама закъснявам за тренировка.-Антоан направи комплимент на майка си, карайки страните й да поруменеят.

-Да ти ги прибера ли?-Александър продума плахо, вглеждайки се в Антоан мило.

-Недей, най-вероятно ще обядваме с момчетата след тренировка.

Антоан избърса лицето си, небрежно изцапано с течен шоколад и се изправи от масата- очичките на Тери го наблюдаваха неотлъчно, но в тях се четеше нотка тъга, защото животинчето знаеше, че той си тръгва. Сърчицето му се изпълваше с липса, щом стопаните му бяха навън, а не у дома. Алексей забеляза това и леко му подсвирна, а четириногото сладурче започна да върти голямата си рунтава опашка.

-Искаш ли пържена филийка, Тери?

Кученцето Тери се усмихна широко, когато плавно се изправи от студения под, усещайки с вълнение как моментът за заслужената му награда наближава. Големите му лапи леко трепереха от нетърпение, а голямото му розово езиче висеше игриво от устата, докато чаровната му усмивка озаряваше лицето му. Очите му, дълбоки и топли като шоколад, бяха приковани към ръката на Алексей, която държеше най-желаната награда – хрупкавата и ароматна пържена филийка.

Русокосият Алексей, с лека усмивка на устните си, бавно отчупи голямо парче от филията, като му се наслаждаваше на ароматния дъх, преди внимателно да я приближи до Тери. Но преди да му я даде, Алексей с мек, но уверен тон заповяда:

– Седни.

Тери веднага, с послушание и грация, се спусна на задните си лапи, но очичките му не се откъсваха от наградата. Треперещите му ноздри улавяха всяка молекула от аромата на пържената филийка. Алексей се наведе малко по-близо и продължи:

– Дай ми лапа.

Послушното кученце протегна едната си лапичка, поглеждайки Алексей с очакване и радост. Гласът на Алексей омекна още повече, когато с гордост изрече:

– Браво на кученцето!

В отговор на похвалата, Тери не се сдържа и излая силно, трептейки от щастие, преди най-сетне да получи своята заслужена хапка. Звукът от щастливия му лай изпълни стаята, предизвиквайки топъл смях у Кристина и Александър, които наблюдаваха с усмивки на лицата си. Те обожаваха своя верен приятел – кучето, което им бе донесло безброй мигове на радост и любов.

Александър привърши закуската си- стомахът му бе задоволен, а душата му пълна с наслада. Момчето остави мръсните чинии в мивката и набързо изми ръцете си от лепкавия кленов сироп, вече готов за новия ден и новите възможности, отворили своите врати за него. Усмивката му сякаш нямаше силите да се прибере, а напротив- не спираше да грее върху лицето му и да го прави все по-чаровен и по-чаровен.

Звукът от позвъняване достигна до всички, които продължаваха да споделят мили думи на кухненската маса. Прелестните морски очи на Александър се насочиха към мобилния му телефон, чийто екран силно бе заблестял от полученото известие.

П: Добро утро, поспаланко. Успиваш се.

Топла усмивка се откри върху страните на младото развълнувано момче, а дългите му пръсти грабнаха телефона, нетърпеливи да отговорят на Пенелъпи. Снимката й се показа на екрана, отново карайки сърцето му да затупти.
Привличането между тях бе една искра, която чакаше удобен момент да загори и да се превърне в бурен пожар от емоции...но това бе само въпрос на време, а то напредваше с все сила.
Минутите ставаха часове, а часовете ставаха дни. Кога ли чувствата щяха да си проличат и да се признаят, никой не знаеше отговора, дори и самите те.

А: Добро утро, красавице. Много рано си станала, нима не те държах до късно снощи?

Кратък и тих смях се изтръгна от устните му-умът му сякаш бе омагьосан от спомените за интересните среднощни разговори и за закачките, които отправяше към нея с все по-голяма увереност и интерес. Фактът, че тя отвръщаше на флирта му, даже напротив- отвръщаше му с още по-голяма настойчивост и самочувствие- го караше да изпитва наслада.

П: Явно не си, а?

-Алекс?-Кристина изрече за трети път, но този път засмивайки се.-Алекс, чуваш ли ме?

-Да, да, чувам те.-русокосият отговори бързо.

-Искам да отидеш да си извадиш всички необходими документи. Джесика ме предупреди изрично.

-Отивам.

А: Днес ми започва обучението. Ще ти се обадя после.

П: Успех. Пътят към върха не е лесен, но победата е толкова сладка, нали?

Александър се усмихна лукаво и отговори:

А: Също като ослепителна красавица в ресторанта, Пенелъпи.

П: Сладур.-тя отговори, усмихвайки се широко, отпивайки глътка от горещото ароматно еспресо. Момичето все още бе сънено и уморено, но си бе струвало да стои будна, за да получи вниманието на блондина,

Александър се насочи към своята стая с ясната цел да избере облекло, което да подчертае присъствието му на важната среща с главния управител Джесика. Внимателно извади снежнобялата риза, чиито фини шевове и перфектна кройка прилепнаха идеално към стройното му мускулесто тяло, сякаш бяха създадени специално за него. Материята ѝ блестеше леко на светлината, подчертавайки неговата елегантност. Тъмносиният панталон с изискан силует бе допълнен от черен кожен колан, чийто блясък добавяше финален щрих към перфектно съчетаната визия. Всеки детайл от облеклото му говореше за човек, който знае как да остави впечатление – уверен, изискан и с вътрешна сила, която не остава незабелязана. Русите му коси паднаха свободно около лицето му, а изражението му бе решително, готово да се изправи срещу всяко предизвикателство, все едно бе способен да изкачи и най-високите върхове с лекота.

Момчето се насочи към всекидневната, държейки необходимите документи- удостоверение за раждане, социално осигурителен номер, данъчна форма, както и препоръка и удостоверение от предишната му работа.
Оставаше му само едно- да извади своите дипломи от кулинарни конкурси или семинари. Момчето остави готовите документи на масата и започна да анализира шкафовете внимателно и концентрирано.

Зад стените на всички тези грамоти го очакваха едни прекрасни спомени, удавени в щастие и гордост. Много обиколени страни и натрупан опит- за него това бе нещо вълшебно и дарено с причина. Запознанствата с нови хора, споделящи същата страст като неговата също бе нещо много важно- той си изграждаше връзки и нови приятелства.

Александър започна да вади грамотите една по една, като с всяка следваща усещаше как сърцето му се изпълва с радост, а умът му се потапя в спомени. Един от най-милите му спомени бе едноседмичното пътуване до Тексас – място, което обичаше още от дете. Там участва в няколко кулинарни състезания: състезание за торти, за бисквити, и най-любимото му – състезание за пайове. Припомни си с усмивка как бе направил своя неповторим боровинков пай, чието ухание носеше аромата на детски спомени и майчина обич.

Мислите му се пренесоха към пътуването до Западна Вирджиния преди две години – едно вълнуващо приключение, изпълнено с незабравими емоции. Там той имаше честта да участва в състезание за най-добрия пилешки сандвич, където заслужено завоюва трето място сред цели шестдесет и седем участници – успех, който все още предизвикваше гордост в сърцето му.

Александър внимателно изваждаше грамотите една след друга, потапяйки се в спомените, които всяка от тях носеше. С всяка разгъната хартия, усещаше как сърцето му се изпълва с топлина, а умът му се връща към отминали моменти на триумф и радост. Един от най-ярките спомени, които нахлуха в съзнанието му, бе едноседмичното му пътуване до Тексас – място, което още от детството му имаше специално място в сърцето му. Там, сред широките простори и кулинарната култура на южната част на САЩ, той участва в няколко вълнуващи кулинарни състезания.
Първото беше състезание за торти – изискано предизвикателство, което изискваше не само умения, но и креативност. След него дойде състезанието за бисквити, където всяка хапка трябваше да носи идеалния баланс на хрупкавост и сладост. Но най-любимото му състезание безспорно бе състезанието за пайове. Припомни си с удоволствие как бе приготвил своя любим боровинков пай – рецепта, която бе научил още като дете. Ароматът на пресните боровинки, съчетан със сладката, ронлива коричка, му навяваше спомени за детството, за моментите, прекарани в кухнята с майка му, и за нейната неописуема обич, която сякаш бе вплетена във всеки къс от пая.
Докато подреждаше следващата грамота, мислите му се понесоха към пътуването до Западна Вирджиния преди две години – истинско приключение, което го бе накарало да се чувства жив и изпълнен с енергия. Гледките на необятните планини и дивата природа бяха не само вдъхновение, но и предизвикателство за сетивата му. Там имаше невероятната възможност да участва в състезание за най-добрия пилешки сандвич. Спомни си как бе вложил целия си опит и страст в приготвянето на уникална рецепта, която му донесе заслуженото трето място от цели шестдесет и седем участници. Дори и години по-късно, това постижение продължаваше да го изпълва с гордост и удовлетворение – едно доказателство, че трудът и усилията винаги се възнаграждават.

Нещо привлече морските му очи върху себе си- момчето остави грамотите ввнимателно на масата до другите документи. Дългите му пръсти грабнаха една стара снимка, а лицата върху нея сякаш накараха сърцето му да прескочи удар.
На тази стара, но запазена снимка присъстваше едно малко русо момченце в скута на майка си- морскосините му очички се бяха приковали към прекрасната усмивка на жената, дарило го с живот, която го държеше здраво в прегръдка, преливаща от обич и спокойствие.
Очите на Александър се изпълниха със сълзи, а лицето му придоби тъжна и измъчена гримаса. Липсата на майка му в този момент бе по-силна от всякога, крещеше в съзнанието му и го накара да потрепери. До ден днешен си спомняше каква жена бе Валерия, дори и да е бил малко дете- силна и непоклатима, но изключително добра и обичлива.
Болката сякаш го удари с чук и Александър изпита невероятна болка, която го накара да обхване главата си с пръсти- слепооочията му пулсираха от нaпрежение, а очите му горяха от напиращите сълзи, които той се опитваше да задържи в себе си.

-Алекс?-мъжки глас достигна до него, карайки го да обърне глава в противоположната посока. Алексей бе облечен, готов да тръгне за работа и се бе отбил да му пожелае успех- гордост бе изписана по лицето му, която помръкна в момента, в който видя горещите сълзи в морскосините очи на детето си.

-Добре ли си, сине?

-Добре съм. Просто...

Алексей остави ключовете за колата си и закрачи към него. Красивата снимка не избяга от небесния му поглед, и тежка въздишка се изтръгна от устните му. Тъга затанцува из душата му, а мъжът с много усилие се стараеше да я прикрие, за да не разстройва допълнително Александър.
Той седна до момчето, погали гърба му нежно и продума:

-Не се натъжавай, сине. Има причина да видиш тази снимка точно сега.

-Каква е тя?

-Че мама е с теб и се гордее.-Алексей продума плахо.-Не си ли се замислял над това? Че всичко се появява в най-точния момент, по най-неочаквания начин?

Александър впери поглед в баща си, а в следващия миг сълзите тихо запъплиха по зачервеното му от вълнение лице. Очите му блестяха не само от радост, но и от онази нежна болка, която идва с липсата. Толкова силно му се искаше тя да беше тук сега... да го види. Да го види щастлив, израснал и сбъдващ онези детски обещания, които ѝ бе давал със сияещи очи.

Сърцето му сякаш се сви от емоции. Ръката му, леко трепереща, бавно избърса сълзите, които продължаваха да се стичат по бузите му. Въпреки всичко, усмивката се промъкна на устните му, топла и искрена. Баща му, Алексей, отговори с еднакво топла усмивка, очите му пълни с гордост. Той протегна ръка и нежно погали косата на сина си, като че ли искаше да го върне за миг обратно в детството.

– Пожелавам ти успех, сине – прошепна Алексей с глас, наситен с обич и вяра. – Нямаше нито един ден, в който да съм се съмнявал, че ще успееш. И аз, и мама сме горди с теб.

Думите му, изречени с толкова спокойствие и увереност, проникнаха дълбоко в душата на Александър. Той си пое дълбоко въздух, сякаш искаше да запечата този момент в сърцето си завинаги. После, бавно и с цялата си обич, придърпа баща си в прегръдка – тиха, но изпълнена с неизказани чувства. Прегръдка, която сякаш казваше всичко, което не можеше да се побере в думи.

-Обичам те, тате.-изричащ тези думи, гласът му се пречупи като парче стъкло, но Александър бе решен да остане силен и да продължи напред. Алексей позволи на топла усмивка да обходи лицето му и отговори:

-И аз те обичам.

Мъжът се изправи, като остави Александър самичък с мислите си, и излезе навън- хладният въздух го обви в прегръдка, преди той да се качи в колата и да потегли към болницата. Очакваше го дълга изтощителна смяна, изпълнена с тревожност и умора, но тялото и духа на мъжа бяха борбени.

Александър целуна снимката и я прибра в задния си джоб, в знак на подкрепа и любов- тя му донесе топлина и някакво спокойствие, напук на тъгата и на липсата. Сърцето му бавно започна да забавя ритъм и да се успокоява, а морскосините му очи започнаха да се избистрят. Вълнението от предстоящия разговор отново го достигна и той отново си пое дълбока глъткавъздух.

-Крис, готов съм!-русокосият излезе навън, където забеляза доведена си майка седяща на красивата веранда. Красивото и тяло, облечено в елегантен тъмносин костюм, съчетан с бели високи токчета, я караше да изглежда властна и силна. Карамелената й коса бе вдигната на висока опашка, а лицето й бе подчертано с лек естествен грим. Жената отпи последната глътка от своя чай и продума:

-Моля те, остави ми чашата в мивката и да тръгваме!

Александър така и направи- той взе мръсната чаша и закрачи към мивката. Тери го гледаше натъжено, но въртеше опашката си, очаквайки целувка за "Чао". Русокоското се наведе и нежно започна да гали голямата му муцунка и тихо му прошепна:

-Няма да се бавим, слънчице. Ще ти донеса наградки!

Ушичките на животинчето се наостриха, щом дочуха любимата си дума "наградки". Тих смях се изтръгна от устните на момчето, преди да напусне своят дом и да закрачи към своята кола в прекрасната компания на Кристина, чиято усмивка не слизаше от лицето й цяла сутрин. Пъхайки ключа и запалвайки двигателя на колата, душата му се изпълни с удовлетворение и нетърпение за всичко, което го очакваше.
Както и спокойствие, че някой го гледа и го подкрепя отгоре...

Александър и Кристина прекрачиха прага на ресторанта, който току-що бе отворил врати- в този момент нямаше толкова много клиенти и бе спокойно. Джаз музиката галеше слуха на всички, танцувайки със сетивата им. Всички служители бяха облечени в красиви униформи и украсени с прекрасни усмивки.
Сърцето му отново затуптя силно в гърдите му- еуфорията го бе хванала в хватка, от която нямаше измъкване. Русокосият усещаше погледите, които се приковаваха към него с всяка изминала секунда, но продължаваше да върви уверено по пътеката на успеха и сбъднатите мечти.

Щом навлязоха във голямата вътрешна зала, те бяха топло посрещнати от Джесика- тя разговаряше с още една управителка за закъсняла заявка за кухнята. Видимо напрежение бе изписано по лицето й, но то се изпари в момента, в който видя Кристина и Александър да вървят към нея. Устните й, напоени в кафяво червило, се разтеглиха в широка усмивка, а лицето й сякаш засия от вълнение. Звукът на високите и токчета, удрящи се в пода, достигна до всички, когато тя закрачи към Александър и го придърпа в прегръдка.

-Здравейте! Боже, Алекс, колко се радвам да те видя тук!-Джесика постави нежна целувка върху бузата на русокосият- Как се чувстваш?

-Добре. Развълнуван, по-точно.

-О, разбирам те. Хайде да седнем.

Джесика отмести дългите си кестеняви къдрици, карайки ги да паднат спокойно по раменете й, а не да се пречкат в лицето й. Александър и Кристина я последваха към първи район, за да си поговорят.
Кристина имаше огромно доверие на Джесика- тя бе най-добра в работата си и бе заела ръководния пост на главен управител, благодарение на борбеността и знанията си. Тя я бе подкрепяла още от запознанството им в Австралия и нито за миг не бе подценявала възможностите си и даваше всичко от себе си за този ресторант. Усилията й бяха възнаградени-уважавана както от Кристина, така и от всички служители. Респектът бе на високо ниво.

Тримата заеха места на масивната дървена маса, обагрена с красива бяла ваза, пълна с червени лалета. Джесика, със своя сериозен, но в същото време добродушен поглед, гледаше развълнувания Александър и подбираше своите думи. Припомни си колко бе чувала за него още в началото на връзката на Кристина с Алексей и ако някой й бе казал, че днес това порастнало момче ще стои срещу нея, никога не би му повярвала.

-Добре, Алекс.-тя се засмя звънливо.-Радвам се, че си тук и си готов да започнеш обучението си като управител. Първо, искам да ти дам обща представа какво ще обхваща обучението. Ще има няколко важни аспекта, които ще трябва да овладееш, за да можеш да ръководиш ефективно ресторанта. Готов ли си да започнем с това?

-Да, абсолютно.-той се усмихна широко.-Чувствам се мотивиран и съм готов да науча всичко необходимо.

-Чудесно!-Джесика възкликна.-Първата и може би най-важната част от твоята работа ще бъде насърчаването на служителите да предоставят добро обслужване на клиентите. Това включва не само личен пример, но и умението да комуникираш правилно с тях и да създаваш положителна работна среда. Как мислиш, че можеш да подходиш към това?

-Извинявам се, че ви прекъсвам.-нежен тих глас докосна слуховете на всички. Джесика повдигна поглед,а очите й се срещнаха с тези на Алая, които изглеждаха гузни, но същевременно толкова невинни.

-Какво има?

-Забравих си униформата. Мога ли да помоля за друга, аз при първа възможност, Джес.

-Излез по цици- всичкия бакшиш е за мен после!-Джесика се засмя гръмко, а Александър присви устни, в опит да не се засмее. Страните на Алая поруменяха от срамежливост, но устните й се разтеглиха в топла усмивка.

-В момента провеждам един важен разговор, изчакай ме и ще ти дам унифор-

-Аз ще се заема. – Кристина се изправи плавно от стола си и протегна ръка към Джесика, показвайки й, че иска ключовете за инвентара. Джесика не се забави – тя извади тежкия сноп ключове от джоба на ризата си и ги подаде на Кристина. Алая тихо тръгна след Кристина към склада, оставяйки Джесика и непознатото симпатично момче насаме. Погледът ѝ не можеше да се откъсне от него през цялото време – той беше красив, а гласът му бе дълбок и завладяващ.

-Докъде бяхме стигнали, Алекс? Какво мислиш, че е правилно?-Джесика искаше да му постави ролева задача, за да види дали момчето вниква в своето ново приключение.

-Мисля, че ключовото е да съм внимателен към нуждите на екипа и да съм наличен за тях.-русокосото момче спокойно продължи мисълта си-Също така бих искал да имам редовни разговори със служителите, да им давам обратна връзка и да ги окуражавам да споделят идеи как можем да подобрим обслужването.

Усмивката й не закъсня.

-Това звучи като добър подход. Редовната комуникация и обратна връзка са изключително важни. Можеш да се фокусираш върху изграждането на доверие, така че служителите да се чувстват комфортно да споделят своите наблюдения и предложения. Винаги е добре да окуражаваш персонала да мисли като отбор и да се чувстват отговорни за успеха на ресторанта.

-Да.-Александър уверено се съгласи, кимайки с глава.-Определено искам да изградя такава среда. Това би било полезно не само за тях, но и за клиентите.

-Точно така. Следващата важна част от обучението ти ще бъде да се запознаеш с всички станции в ресторанта. Това включва всяка част от кухнята – от бар до пакетировачи, всички станции на кухнята, включително суши бара и подготвителната станция. Ще трябва да знаеш всички ястия и напитки, както и процесите за тяхната подготовка. Ще работиш известно време на всяка станция, за да придобиеш пълно разбиране

Звукът от високите токчета на Кристина отново достигна до всички, а Джесика се обърна назад- тя забеляза как жената носи малка черна табла, украсена с две чаши капучино и една чаша лимонов чай, придружена от две пакетчета мед. Ароматът на напитките докосна сетивата на всички, а топли усмивки се показаха на лицата на Джесика и Александър.

-Алекс, взела съм ти повече захар.

-Благодаря ти много.-той продума, но страните му поруменаха поради милия жест.-Разбирам те, Джес. Това означава ли, че ще трябва да уча както техническата част, така и времето, което всяка станция изисква за подготовка?

-Точно така. Ще трябва да научиш всички рецепти, времето за приготвяне, както и как се управлява всеки процес. Това ще ти даде не само технически познания, но и по-добра представа за това как да координираш екипа и да следиш за изпълнението на задачите. По този начин ще можеш да вземаш информирани решения в бъдеще.

-Чувствам, че това ще бъде голямо предизвикателство, но също така и много полезно.-Александър леко се замисли над поставената му задача.- Ще ме направи по-добър управител, ако разбирам всяка стъпка от процеса.

-Абсолютно си прав!-Джесика възкликна развълнувано и отпи глътка от кафето си.- Щом преминеш през обучението на станциите, следващата важна част от твоето обучение ще включва финансовите задължения и отчети. Ще трябва да се запознаеш с това как се следят приходите, разходите, инвентарът и как се подготвят месечните отчети. Тази част е изключително важна, защото управлението на финансите е ключово за успешното функциониране на ресторанта.

-Финансовите задължения ми звучат малко по-сложно. Имам известен опит с бюджети и разходи, но не съм управлявал ресторантска финансова система досега.

-Не се притеснявай, за това ще получиш подробни инструкции. Ще работиш заедно с нашия счетоводен екип, докато усвоиш процесите. Ще се научиш как се изготвят и анализират отчетите за приходите и разходите, как се оптимизират разходите и как да следиш ефективността на отделите.

-Това със сигурност ще ме накара да се почувствам по-уверен.

-Сигурна съм, че ще се справиш отлично. След това, ще трябва да научиш инфраструктурата на ресторанта. Това включва районите, номерата на масите и разпределението на клиентите. Важно е да имаш добро разбиране за това, за да можеш да координираш екипа в натоварените часове и да разпределяш задачите ефективно. Ще се научиш как да управляваш отдели и как да издаваш графици. Ще следиш задълженията на отделите, за да се увериш, че всички работят синхронно. Ефективното управление на времето и ресурсите е ключово за гладкото протичане на работния процес.

-Чувствам, че това е много отговорност, но звучи като интересен и предизвикателен процес. Ще имам ли възможност да работя директно с отделите, докато се обучавам?-момчето полюбопитсва.

-Да, разбира се. Първо ще наблюдаваш, след това ще започнеш да поемаш отделни отговорности, като например изготвянето на графици и следенето на задачите на различните отдели. Ще се учиш, докато работиш, и постепенно ще започнеш да поемаш все повече отговорности.

-Вярвам, че ще се справиш добре, Алекс. Най-важното е да си търпелив и да не се страхуваш да задаваш въпроси. Процесът на обучение ще отнеме време, но всеки ден ще научаваш нещо ново и важно. Има ли нещо конкретно, което би искал да обсъдим или където имаш въпроси на този етап?

-Засега ми е ясно всичко, но съм сигурен, че ще имам въпроси по време на обучението. Ще се радвам на обратна връзка, когато започна да прилагам наученото.

-Разбира се! Обратната връзка ще бъде постоянна. Ще имаме редовни срещи, за да преглеждаме напредъка ти и да обсъждаме предизвикателствата, с които се сблъскваш. Основното е да останеш ангажиран и мотивиран.

-Определено съм мотивиран.-Александър се засмя звънливо.-Благодаря ви, че ми давате толкова голяма възможност и такава покрепа. Това е огромна чест за мен.

Кристина се усмихна широко и нежно обви ръката му в своята, сякаш искаше да предаде не само топлина, но и искрена привързаност. Очите ѝ се задържаха върху момчето с мека усмивка, която отразяваше топлотата, която изпитваше към него. Лимоновият чай бе сгрял тялото ѝ, но присъствието на Александър бе проникнало дълбоко в сърцето ѝ, стопляйки душата ѝ по начин, който само той можеше.

Всеки път, когато някой я питаше за семейството ѝ, тя с гордост отговаряше, че има двама сина – Антоан и Александър. В техните имена и присъствие намираше всичко, което можеше да пожелае – обич, сила и смисъл.