В големият град Денвър днес беше ветровито и хладно. Силният вятър се удряше във вече цъфтящите дървета, прекършвайки клони, раздухвайки изсъхнали листа по оживените улици. Слънцето вече залязваше над величествения небосклон и за повечето хора работният ден бе към своя край, но не и за Елизабет. Младото момиче отново бе у дома, работейки усърдно върху своята детска мечта да бъде художник. Още от дете бе осъзнала, че в кръвта й се крие безгранична любов към изкуството и бе решила да се развива и да работи над мечтите си, а не да чака чудото да падне от небето. Стотици часове, прекарани над скицници, стотици часове прекарани на компютъра и на графичните таблети. Толкова много успехи и толкова много провали по-късно, сега тя твореше изкуство, такова, каквото обичаше.

Елизабет беше неуверена, уплашена от провала, сломена от подигравките, на които бе жертва като дете, и пречупена от спомените си. Като детенце хората я описваха като “наивно и прекалено добро дете.” Дете, което ти подарява бисквитката си, а когато я хвърлят на земята, защото не е достатъчно вкусна, тя казва “извинявай, прости ми.” Именно това беше причината да бъде мишена за повечето невъзпитани дечурлига. Децата бяха жестоки- късаха рисунките й или ги крадяха, за да ги лепят по училищните коридори и да я излагат на подигравки.
Зад стените на неувереността й се криеха всички тези спомени, от които тя не можеше да се избави и до днес, но дори и в днешни дни никога не бе позволила на себе си да се откаже от мечтата си- хората не заслужаваха да изпитат този тип удоволствие. Хиляди скъсани рисунки, хиляди изплакани сълзи, много провали и много страх- но именно това я бе направило толкова силна и тя бе горда, че е успяла да се справи с това. Семейството й и всичките й приятели бяха като нейн щит- те бяха хората, които я бяха подкрепяли от първия й ден- от първата рисунка до последния шедьовър.  Беше факт,че за всичките тези години Елизабет бе развила уменията си изключително много и дори бе успяла да започне малък бизнес. Времето летеше, а тя рисуваше ли, рисуваше. Клиентите й се увеличаваха, възхищението към нея и уникалната й дарба нарастваше. Сега нейната най-важна задача бе да развива себе си и да сбъдне мечтата си, без да позволява на никого да я сломи.

През по-голямата част от днешния ден Елизабет бе самичка- нейният по-голям брат Робърт бе отишъл на работа към девет часа сутринта, а родителите й бяха тръгнали на път за Арвада, за да се видят със стари семейни приятели. У дома бе топло и уютно, тихичко и спокойно, а момичето обичаше такива спокойни дни. Понякога имаше нужда да остане самичка със себе си, сама с мислите си, обгърната в топлата прегръдка на домашния уют, и да си отдъхне.
Днес Елизабет бе решила да отдели малко време, за да поработи върху новия си уебсайт- ново местенце, където хората да достигат по-близо до нея и услугите й. Разглеждайки всички възможни дизайни, тя се стараеше да представи себе си и своето изкуство по най-добрия начин, за да впечатли своите клиенти и последователи. Експериментирайки с нови шрифтове, цветове и анимации, очите й не се отлепяха от блестящия екран на компютъра. В този момент телефонът й зазвъня, максимално усиленият звук прокънтя из всекидневната, измъквайки Елизабет от портала на мечтите. Погледът й се впи в малкия екран, на който бе изписано името Кортни-най-близката й приятелка. Момичето се усмихна топло и плъзна показалеца си нагоре, за да приеме обаждането. В телефонната слушалка се чу пискливият радостен глас на Кортни:

-Здравей, скъпа. Какво правиш?

-Нищо, работя по уебсайта. Скучая, общо взето.

-Скучаеш? Не си забравила за хижата, нали?

Хижата. Мамка му, хижата! Елизабет се удари по челото звучно-пренесла се в свой собствен свят, тя напълно бе забравила за събирането тази вечер.

-О, ъ...не. Не съм.-къдрокосата възкликна, псувайки се наум.

-Спокойно, не бързай.-Кортни се засмя звънливо.-Чух се с Алекс, каза ми, че и той ще идва. Робърт също е с нас, нали?

-Да.

-Мини да вземеш Алекс, после минете да вземете Роб от работа. Поне аз мисля, че това е добър вариант. Ти как мислиш?

-Няма смисъл. Робърт трябва да се прибере, да си вземе душ и да...

В този момент входната врата се отвори звучно и в къщата нахлуха Робърт и най-добрия му приятел Александър. Двете момчета бяха изключително развеселени и усмихнати-изобщо не им личеше, че са били на работа цял ден.

-Току-що дойдоха и двамата. Мисля, че плана е ясен.-Елизабет се засмя звънко, а Кортни я последва.-Ела към вкъщи. Мама и татко пътуват за Арвада, така че не е проблем.

-Не ти обещавам нищо. С колата съм и чакам Наоми да ми каже дали ще трябва да пътувам с нея, Ерика и Мелиса. Би трябвало до няколко минути да ми е казала, ако не трябва да ги карам до хижата, ще дойда.

-Добре. Ще очаквам. Ще си изкараме страхотно, нали?

Кортни се усмихна самодоволно-усмивка, която Елизабет познаваше дори и по телефона. Тези събирания се свързаха с изключително забавление и много щастливи спомени. Последва кратко мълчание, което Кортни наруши със заразния си звънлив смях,а след това отговори високо:

-Разбира се. Ще ти се обадя да ти дам отговор. До скоро!

-До скоро, скъпа!

Разговорът прекъсна и Елизабет остави телефона си на масата. Насочи поглед към двете момчета, които си шушукаха нещо тихичко, явно за да не прекъсват разговора й. Тя се изправи от масата и закрачи към тях, за да ги посрещне. Робърт се усмихна щастливо и разпери ръцете си, в знак тя да се сгуши в обятията му, което тя и направи. Затоплен от включения климатик в колата си, момичето изпита вълна от уют и спокойствие, щом го прегърна.

-Как беше на работа? Виждам, че сте още с униформите.-момичето се засмя звънливо, вглеждайки се в двете момчета. Те работеха като сервитьори в един страхотен ресторант, който Елизабет обичаше да посещава, когато бе навън. Храната бе божествено вкусна и обстановката бе изключително приятна, персоналът беше вежлив и отговорен. Робърт и Александър харесваха работата си, най-вече заплащането, а фактът, че работеха заедно правеха работния процес още по-приятен. Работните смени преминаваха с малко напрежение, тук-таме някой глупав спор, но с много смях.

-О, да. Веднага тръгнахме към вкъщи. Отбихме до Алекс да си вземе дрехи и дойдохме насам. Ще вляза да си взема едно душче.

-Добре. Искате ли кафе, чай?

-Аз искам кафе. Дълго със суха сметана и една лъжичка захар.-Робърт продума и се запъти към банята. Елизабет се усмихна топло на Алекс, който седеше до закачалката и продума:

-Не стой на вратата. Влизай, чувствай се като у дома си. Искаш ли чай, кафенце? Мама вчера изпече сладки.

-Чайче искам, благодаря ти много.-момчето продума плахо и седна на масата, обхващайки главата си с ръце. Напоследък изпитваше ужасно главоболие, като се надяваше, че е от умората покрай работа. Стараеше си да си почива, доколкото времето му позволяваше.

-Имам чай от малина, ягода, мандарина и мента. Какво предпочиташ?

-Мандарина, благодаря ти. Имате ли мед?

-Разбира се. Ще ти дам да си сложиш колкото искаш.

Александър се усмихна- винаги се бе чувствал като у дома си, щом дойдеше в дома на Робърт. Кухнята се изпълни с прекрасния аромат на горещо прясно кафе. Елизабет позволи на ноздрите си да поемат аромата и усети в себе си желанието да се поглези със сладко кафенце. Не бе смъкнала очите си от екрана на компютъра повече от девет часа и се чувстваше отпаднала. Докато изчакваше кафето на Робърт, тя извади една голяма чиния, завита с алуминиево фолио. Нейната майка Хейли бе направила от любимите й захарни сладки и искаше да ги сподели с момчетата. Оставяйки чинията със сладко изкушение на масата, Алекс облиза устни и се засмя самодоволно.

-Изглеждат страхотно, наистина. Поздрави вашите от мен, като се върнат от Арвада.

-Задължително.-момичето се засмя и остави чашата с ароматно кафе на масата. Вътре бе сложила малка капсула със сметана и една лъжица бяла захар. Робърт пиеше кафето си по този начин още от тийнейджър и му беше любимо така. Новата им кафе-машина имаше функция за гореща вода, абсолютно перфектна за чай. Елизабет натисна копчето и врялата вода напълни чаената чаша, докато тя изваждаше малко пакетче мандаринов чай.

-Какво твориш?-Александър зададе въпрос, вглеждайки се в екрана на лаптопа. Заинтригуван от уебсайта и от интересния му дизайн, той не се бе сдържал да не я попита. Любопитството му, както винаги, бе надделяло. Елизабет му подаде горещата чаша, лека червенина обагри бузите й и тя  продума:

-Работя върху новия си уебсайт. Получавам поръчки по Инстаграм или Фейсбук и съобразих, че би било по-добре да си имам уебсайт.

-Съгласен съм.-той продума.-За картини и дизайн, нали така?

-Да.

-Това е чудесно, че искаш да се развиваш и че не си се отказала. Спомням си като бях на петнайсет и идвах да спя тук и ти рисуваше на двора.-и двамата се засмяха звънливо.- Прекрасно е, че си следваш мечтите.

-Благодаря ти много. Имам няколко поръчки в момента. Работя върху тях, в студиото е голяма бъркотия.

-Може ли да видя?

Елизабет се замисли над въпроса му, изпитвайки тревога-притесняваше се да не би той да я съди, щом види каква бъркотия е студиото. Когато имаше няколко поръчки наведнъж, оставяше материалите си на лесни места, за да улесни работата си и да намали времето. Притеснението най-вероятно бе проличало на лицето й, защото момчето се усмихни топло и продума:

-Не се тревожи, ако е разхвърляно. Това е студио за изкуство, не е ресторант.

Тя се усмихна невинно и напрежението веднага се смъкна от красивото й лице. Александър също го усети и отпи голяма глътка от чая си-топлата напитка затопли тялото му. Не искаше тя да се тревожи за нещо излишно-беше му интересно да престъпи в нейния свят и да се доближи дори малко до нейното изкуство. Искаше да усети за какво ври кръвта й и коя е най-голямата й страст.

-Хайде. Ела.-момичето се засмя звънливо и закрачи към стълбите, водещи към втория етаж. Той я последва плахо, заинтригуван какво щеше да види зад стените на малкото й студио. То не бе нищо особено- средно голяма стаичка с голям прозорец и красиви телесни пердета, бюро за лаптопа и и множество художествени материали. Това бе нейният свят- причината кръвта й да кипи, причината ръцете й да творят с такова желание и хъс. Тук, в тази малка, светла и уютна стаичка тя се чувстваше наистина себе си. Александър ахна, щом влезе в студиото- дори и да беше разхвърляно, енергията беше уникална. На стените бяха окачени някои нейни шедьоври на платна или просто стари скици на аниме герои или персонажи от любимите й сериали- нещо, което допълнително изпълваше стаята с любов към изкуството.

-Съжалявам за бъркотията.

-Глупости. Изглежда супер. Значи тук рисуваш?

-Да, тук прекарвам голяма част от времето си. Моят малък свят.-Елизабет се засмя звънливо.-Ето там стои лаптопът ми. Приемам поръчки, поръчвам материали, пресмятам стойността на продуктите ми.

-Коя ти е най-любимата поръчка, която си получавала?

-Обичам да рисувам животни.-тя се усмихна топло.-Спомням си,че имах поръчка да нарисувам един голдън ретривър на плажа. Собственичката му ми се обади по телефона и плачеше, защото кученцето имаше рак.

Александър въздъхна огорчено-чуеше ли за болно животно, изпитваше болка в сърцето си. Любовта му към животните бе изключително огромна.

-Нарисувах го на плажа, с пясък по муцунката, а за козинката му използвах течно злато. Когато жената я получи, дойде до вкъщи, за да ми благодари и до ден-днешен ще си спомням колко много плака и колко силно ме прегърна.

Последва кратко мълчание между тях, просто се вглеждаха един в друг мълчаливо. На лицето на момчето имаше само една лека усмивка-осъзнаваше, че зад нейното изкуство не се криеше само това да получиш поръчка и да я нарисуваш, а да направиш някой човек щастлив.

“Най-доброто нещо, което можеш да направиш за себе си, е да направиш добро за някого!”-това обичаше да му напомня покойната му майка, преди да си отиде.

-Друго, което обичам да рисувам са пейзажи. Не обичам да рисувам много абстрактни неща.

-Сега какви поръчки имаш?

-Имам само две поръчки в момента- морски пейзаж и..бяла женска котка.

-Е, щом обичаш да рисуваш домашни любимци.

-Жената иска да я нарисувам с перлен гердан и изкуствени мигли.

-Сериозно ли? Изглежда, че котката се готви за червения килим! Надявам се, да няма голяма опашка за автографи след това!

Елизабет се засмя звънливо на шегата му и го погледна отново. Очите му бяха морско-сини и прекрасни, прекрасно подхождащи си с късата му руса коса. Някак си винаги бе усмихнат, когато и да го видеше, и тя не можеше да си обясни как го прави. Не знаеше историята му така, както Робърт я знаеше, но неговата компания бе истински приятна и се чувстваше добре. Надяваше се, че зад стените на всичкия този позитивизъм и щастие не се криеше много болка. Той не бе гледал на нея така, както другите, а се отнасяше с уважение и разбиране. За него тя бе негова близка приятелка, не само сестрата на най-добрия му приятел. Уважаваше я, защото беше добър и умен човек.

В този момент в художественото студио нахлу Робърт- кестянявата му коса все още бе мокра, но той бе сложил нови чисти дрехи и ухаеше на своя любим мъжки парфюм- Oud Wood на Tom Ford. В ръцете си държеше чашата с топло ароматно кафе и се вглеждаше в студиото.

-Алекс, ще се къпеш ли или ще си вземеш душ направо на хижата?

-Влизам. Няма да се бавя.

-Оставил съм ти дрехите в моята стая, униформата я оставих в банята, ще ги изперем в други ден, като се приберем.

-Добре. Успех с Мадона!-Алекс продума, отново насочвайки вниманието си към Елизабет. Тя отново се засмя звънливо.

Александър излезе от студиото, насочвайки се към банята, за да се изкъпе и да позволи на тялото си да се отпусне след тежкия работен ден. Имаше нужда от топло душче, за да отпусне мускулите се и ума си, преди да потеглят за хижата и да се позабавляват. Да работиш с клиенти понякога можеше да бъде тегаво, но за да сбъднеш мечтите си, трябва да започнеш отнякъде, нали така?

Робърт придърпа малката си сестричка в топла прегръдка отново и я целуна по главата.  Много я обичаше- тя му беше слабото място и я пазеше повече от себе си. Знаеше колко е крехка и знаеше през колко много бе преминала, и си бе обещал, че ще я пази като очите си. 

-Искам тази вечер да се отпуснеш малко и да се позабавляваш. Имаш нужда от почивка.

-Да, бате. Искам аз да карам.

-Добре. С Пежото ли ще пътуваме или с Хондата?

-С Хондата. Знаеш, че не съм свикнала да карам Пежото още.

Елизабет се отскубна от топлата прегръдка на Робърт и се насочи към своята стая, за да се оправи за хижата.Времето напредваше с всичка сила, без дори да се усеща. Трябваше съвсем скоро да тръгнат, а тя дори не бе приготвила багажа си.
Те бяха част от много голяма компания- техни много близки и не толкова близки приятели се събираха на хижа винаги, щом имаха възможност. Обичаха клубовете, ресторантите и местата за забавление...но когато бяха на хижа, с домашно приготвена храна, с качествен алкохол, със силна музика, се чувстваха много по-спокойни и много повече се забавляваха. Събирането на хижа с компанията действаше отпускащо на всички- говореха си, всеки имаше какво да сподели за себе си или за своя живот, музиката бе силна, танците бяха безкрайни, както и глупостите на момчетата. Всички се сближаваха и се обичаха много.

Александър спря душа,позволявайки на горещата вода да спре да се стича по мускулестото му тяло. Русокосият излезе от банята и се насочи към стаята на Робърт, за да се облече. Чувстваше се много по-добре, тялото му бе отпочинало от натоварването и от него се усещаше прекрасния аромат на кокос. Нямаше търпение да стигнат до хижата, да се види с приятели и всички грижи да заглъхнат някъде в съзнанието му за малко.
Момчето нахлу в стаята на Робърт, за да се облече с новите си чисти дрехи. Беше си подготвил черно дънки и бяла тениска с надпис “Calvin Klein”. Чисто и удобно, облекло точно като за хижа. Никой не се стараеше да изглежда добре на подобни събирания, защото когато се забавляваха, беше най-важно да им бъде удобно и комфортно.

Преди да напусне стаята, русокоското не пропусна възможност да я огледа-толкова много спомени се криеха зад тези четири стени. Стаята на Робърт бе една и съща, откакто той се помнеше- момчето никога не беше искало да променя нещо в нея, за да не умира детското в душата му. Стените бяха оцветени в наситено кралско синьо, а на тях бяха окачени стелажи с книги, рамки със снимки или спортни трофеи от детските му години. Като малко момче Робърт бе страстен волейболист- за него волейбола бе като неговия по-любим различен свят, където всички грижи изчезваха, ако едно дете можеше да нарече това “грижи”. Ударът на току-що надутата топка в дланта му, а след това отскачаща в противниковите ръце, бе звук, който пълнеше душата му с удовлетворение. С годините страстта му за спорт рязко охладня и на нейно място се появи страстта му към фотографията. Първия му фотоапарат- разбит дисплей и съсипан от снимки, все още седеше на едно от стелажчетата окачени на стените. Това бе новият му вид трофей. Александър беше до него през всичко-всяка една негова мечта, негов провал- през цялото това време беше до него, за да го бута само напред, както правят истинските приятели.

Александър и Робърт бяха деца, когато се запознаха- на една детска площадка, мъчейки се да правят пясъчни замъци с пластмасови играчки. Две малки дечица, със зачервени бузки и големи невинни сърца се закачаха един с друг и се замеряха с гаден пясък, без да предполагат, че след седемнадесет години още ще бъдат заедно, неразделни и непобедими срещу света. Съдба го наричаха хората, те го наричаха късмет.

Елизабет застана пред  голямото огледало в своята стая и започна да се оглежда несигурно, сякаш виждаше нещо грешно в себе си. За нея въшния й вид и имиджа, който показваше, бе изключително важен, и тя беше несигурна в себе си. Още от дете бе страдала от липсата си на самочувствие, и постоянното желание да бъде перфектна във всичко. Никой не очакваше тя да бъде перфектна, а да бъде искрена, най-вече със себе си.

За облекло къдрокосата също бе избрала нещо семпличко- светлосиньо дънки, бяла широка риза и черен колан, който да съчетае всичко заедно. Момичето раздели почти половината си коса и я завърза на задна опашка- по този начин красивото й лице се показа на показ. Тя потърси малкото си червено несесерче с грим, за да освежи леко лицето си, преди да тръгнат. Малко гланц за устни, водоустойчива спирала за обем и дължина, съвсем малко течен руж, който да подчертае естествената руменина на бузите й, и златеникав хайлайтър. Това напоследък бе нейната грим рутина- нежно и естествено, но ефектно.

Момичето хвърли последен поглед в огледалото, преди да грабне ключовете за колата си и да напусне стаята си. В този момент телефонът й иззвъня и на екрана се изписа името Кортни. Тя се усмихна топло и прие обаждането, закрачвайки по стълбите.

-Какво стана, да минавам ли да те взимам?

-Проблем ли ти е да вземеш и Мелиса, заедно с мен? Наоми и Ерика ще пътуват с Майкъл и Джордан. Малко тенекийка връзват, ама...

-Знаеш, че Наоми си е по-близка с Майкъл. Не ми е проблем, ще ви взема.-къдрокоската насочи погледа си към двете момчета и им кимна към входната врата, в знак да тръгват. Те я послушаха и се изправиха от масата. Преди да излязат, Алекс остави двете мръсни чаши в мивката.

-По-близка е с Майкъл, защото се чукат и си мислят, че никой не знае.-Кортни се засмя подигравателно.-Не сме родени вчера, нали така?

-Кортни, остави хората да се...харесват.-след тези нейни несигурни думи нейната приятелка избухна в подигравателен смях.

-Миси, чу ли какво каза Лиса?

-Не.-още един писклив глас се дочу в телефонната слушалка. Мелиса бе до Кортни и хапваше домашни шоколадови бисквити, докато ровичкаше из телефона си.

-Наоми и Майкъл се били харесвали. Ха!

До ушите на момичето достигнаха два звънливи смяха- нито Кортни, нито Мелиса харесваха Майкъл и не одобряваха занимавките им заедно с Наоми. Знаеха, че колкото и да й говорят, тя няма да ги послуша, и им беше писнало да й дават съвети, които тя не приема. В момента и двете бяха изнервени, че тя им е вързала тенекия в последния момент и използваха хумор, за да не помрачават настроението си. Елизабет бе видимо подразнена от това и изрече:

-Затварям ви. Ще се видим след малко,

Елизабет се качи на шофьорското място и въздъхна огорчено- понякога мисленията им с Кортни се различаваха страшно много и такива коментари я дразнеха. Лицето й бе помръкнало и огорчено, когато запали двигателя на колата, който изръмжа мощно, сякаш толкова много време бе чакал отново да потегли с висока скорост по пътищата. Тя бе фен на скоростното шофиране- кракът й често тежеше на педала на газта, но сякаш не усещаше. Бе свикнала с колата си и с начина си на шофиране.
Робърт и Александър седнаха отзад, защото знаеха, че момичетата ще се заприказват и със сигурност щеше да има поне един спор, на който да се подсмихват тихичко. Елизабет включи на задна скорост и започна да излиза назад от големия гараж, като внимаваше да не удари огледалото на колата на Робърт. Ръцете й играеха по волана, сякаш бяха създадени само за него. Тя включи телефона си и отвори Ютуб, за да пусне малко музика и да приповдигне малко настроението си. Тя пусна песента Obsessed на Limi и излезе на улицата, която бе оживена по това време- пика на пътищата вече бе започнал. Момичето грабна скоростния лост, превключи на първа предавка и потегли по Денвърските улици. Пътят до квартал Central Park, не беше особено дълъг, но може би щеше да има трафик и тя беше постоянно нащрек. На първия възможен светофар момичето спря колата и потърси цигари в джабката на колата си- за нейн късмет бе останала една почти пълна кутия лилав Дънхил, а вътре бе любимата й черна запалка. Тя постави една цигара между устните си и я запали- катраненият вкус напълни устата й и изпълни ума й с леко успокоение.

-Някой иска ли цигара?

-Аз.-Александър продума, а Елизабет му подаде кутията.
Робърт я гледаше изпитателно в огледалото за задно виждане, но тя не му обърна особено внимание. Цигареният дим изпълни колата- момичето бе свикнало, защото почти всички около нея бяха пушачи. Тя самата не бе активен пушач- пушеше само и единствено на събирания или в случаи, в които е под напрежение запалваше по една-две цигари, колкото леко да се замаи. На Робърт това му бе достатъчно, за да се заяде, но в момента реши да си замълчи. Знаеше колко изнервяща може да бъде Кортни и бе съобразил, че сестра му се е напрегнала достатъчно, за да посегне към цигарите.

-Кортни те издразни, а?-Алекс продума, засмивайки се леко с цигарата в устата си.

-Мхм.-къдрокоската измънка тихо и усили музиката, за да отпусне ума си малко. Брат й бе наясно с това нейно движение-направи ли го, не й е до разговори. Той направи движение на Алекс да се облегне на седалката и да си поприказват сами, за да може тя да си кара спокойно и да остане малко сама с мислите си. Thelema звучеше в ушите им, а колата се движеше спокойно по пътищата. Елизабет се опитваше да подреди мислите си и да не обръща внимание на коментарите на Кортни, но когато не беше съгласна с нея беше трудно. Кортни никога не и се сърдеше, когато проявяваше несъгласие, защото не и пукаше особено, стига спора да не пречи на отношенията им.

Няколко минути, изпълнени в мълчание, по-късно, те вече бяха пред дома на Кортни. Момичето живееше в сравнително стар блок, сама на квартира, която определено не й харесваше, но само това можеше да си позволи в момента. Справяйки се самичка, тя никога не бе позволявала на някой друг да я съди, дори и да не знаеше историята й.

Кортни бе напуснала дома си заради родителите си- още от детството си бе чувала думите, че е грешка и че всичките им проблеми са започнали, когато тя се е родила. Те не се грижиха за нея, не я даряваха с любов, но очакваха да чисти, да готви, да има перфектни оценки. Кортни никога не им се даде- бе принудена да порастне по-бързо от връстниците си и да понесе ударът, който е най-страшен за едно дете- омразата на родителите си. Бе започнала работа още на петнадесет годишна възраст, за да се издържа сама и да не зависи от хората, които не я обичаха, но имаха наглостта да се наричат нейни “родители”. Денят, в който напусна родния си дом, бе най-хубавият ден в нейния живот, защото бе готова да започне на чисто и да забрави тези чудовища. За съжаление нанесените удари я бяха накарали да взима грешни решения, за които до ден днешен плащаше цената. Болката от омразата и изоставянето на родителите й я бе тласнал към ужасния път на алкохолизма-много време бе отнело, докато тя потърси помощ и най-накрая спре да се самоунищожава. Зависимостта бе нещо ужасно и момичето си бе обещало, че никога няма да си позволи да се върне по този грешен път, за да почеше егото на хора, които не я обичат.

Кортни и Мелиса отвориха входната врата на входа и бързо закрачиха към черната Хонда Сивик. Двете момичета се смееха звънливо и се чувстваха добре, знаейки, че тази вечер ще се позабавляват с приятели. Понеже беше средата на Март, вечерите бяха по-топли и имаше много хора из улиците на Денвър-градът беше оживен, ресторантите бяха пълни, пред музеите и галериите имаше опашки от хора, центърът на града бе претъпкан. Александър, Робърт и Кортни разбираха по-добре от Мелиса и Елизабет- да работиш с хора и пари бе тегава работа. Малката разлика беше, че момчетата работеха в елитен, изключително оборотен ресторант с високо име, а Кортни работеше в малък наргиле бар, където често й бавеха заплатата и я задържаха извън работно време, защото нямаше работна ръка. Всеки се справяше с работата си различно.

-Здравейте!-двете момичета възкликнаха щастливо, заемайки своите места в колата. Кортни придърпа Елизабет в топла прегръдка, но тя й отвърна сякаш студено. Момичето не хареса този нейн внезапен жест и продума:

-Всичко наред ли е? Крива си.

-Всичко е наред. Миси, настанихте ли се отзад?

-Да, Лис. Всичко е точно, хайде да тръгваме.-пискливият глас на Мелиса достигна до слуха й.-Липсвахте ми, не съм ви виждала от много време. Роб, Алекс...как сте?

-Добре сме. Подготвяме се психически.-Александър отвърна на думите й и се засмя звънливо.

-Подготвяйте се физически, не психически.
След тези думи на Мелиса, Елизабет запали двигателя на колата си, пое си дълбоко дъх и превключи на първа предавка. Точно преди да отпусне съединителя и колата да потегли, тя се погледна в огледалото и забеляза, че от носа й се стича едра струя кръв.  Тя присви очи болезнено и отпусна главата си назад на седалката. Напоследък  твърде често й течеше кръв от носа и тя самата не знаеше дали е от умора или нещо с нея не е наред. Очите на Кортни се разшириха от ужас- момичето имаше фобия от кръв, и сякаш целият цвят от лицето й се смъкна, щом забеляза състоянието на Елизабет.

-По дяволите.-къдрокосата изпсува гневно, но сякаш уморено.-Не отново.

-О, господи!

Кортни бързо отвори вратата, за да излезе от колата, защото усещаше как започва да й прилошава и как е напът да повърне от ужас. Мелиса я последва, за да помогне, в случай че припадне или й прилошее, повърне или нещо подобно. Момчетата веднага слязоха, за да се притекат на помощ на Елизабет- Робърт отвори вратата на шофьорското място,  за да види какво се случва с малката му сестричка. Той обгради нежно лицето на момичето с топлите си длани и продума:

-Ей, ей. Спокойно, няма страшно. Просто ти тече кръв от носа. Алекс, провери дали в джабката няма кърпички или вода или нещо друго!
Александър трескаво зарови из жабката, за да намери нещо необходимо, за да почистят аленочервената кръв и да освежат Елизабет. Той намери голямо шише  със студена вода и малък пакет мокри кърпички, заровени под документите на колата, кутията с цигари и още други неща. Робърт все шишето, наплиска дланите си с хладката вода и бавно започна да гали лицето на сестра си, за да може леко да я свести. Александър от своя страна отвори пакетчето с мокри кърпи и бавно започна да почиства кръвта от пребледнялото й лице. Момичето много се притесняваше, като се случи нещо подобно, най-вече защото в момента не знаеше какъв е отговора на проблема й.

-Искаш ли аз да карам?-Робърт продума, галейки я нежно по главата. На лицето му бе заформена една едва-забележима топла усмивка.

-Не, Роб, ще се оправя. Просто днес цял ден съм на компютъра, може би ми стана зле, защото не съм яла много и...

-И пуши цигари?-изражението му премина от притеснено към раздразнено. Момичето само се усмихна топло, опитвайки се да си смечки присъдата.

-Чувствам се добре, ще карам.

-Забрави.-Робърт възкликна остро, карайки лицето й да помръкне.-Алекс, ще отидеш ли до бензиностанцията, да и вземеш нещо да хапне?

-Не е нужно, добре съм.-Елизабет промълви тихо, но Алекс не й обърна никакво внимание.

-Какво искаш да ти взема?-русокоското се усмихна мило. Къдрокосата въздъхна, в знак на примирение, и отвърна плахо:

-Правят много вкусни сандвичи с песто и прошуто. Ще ти дам портмонето..-точно преди да се изправи и да потърси портмонето си, момчето излезе от колата и затвори вратата след себе си, малко по-силно отколкото трябваше. Момичето присви очи, а Робърт се засмя звънливо. Александър винаги бе имал този навик да прилага сила, щом затваря вратите.

-Позволи ми да карам.-момчето настоя отново, продължавайки да гали главата й, в опит да я успокои, знаейки, че в момента е изключително притеснена.-Ще седнеш до мен, ще хапнеш и ще се опиташ да поспиш. Всичко ще е наред.

-Как да спя? Трябва да помагам с барбекюто, с храната и с подреждането. Не съм дошла само, за да-

-Шшшт. Толкова много хора има там, не можем да изпечем едни пържоли и да направим салати ли?

Къдрокоската присви напуканите си устни- знаеше, че брат й е твърде притеснен, за да му се противопостави. Винаги, когато го видеше така, сърцето й се пълнеше с тъга и тревожност. Тя кимна плахо, вглеждайки се в кафявите му очи, които я гледаха с много любов-той я обожаваше. Усмивката, която се показа на лицето му бе безценна. Момчето постави пеперудена целувка върху челото й и продума:

-Ако случайно заспиш в колата, ще те донеса до вашата стая и ще те оставя да си починеш. Веднага, щом седнем на масата, ще дойда да те събудя.

-Д..Добре.

Той се усмихна и се отдръпна, за да й позволи да излезе от колата. Когато Елизабет се настани удобно на пасажерската седалка, тя отново се отпусна, опитвайки се да успокои напрежението в ума си. Робърт закрачи към багажника на колата, за да извади едно светло жълто одеалце- беше й го подарил преди няколко години, но тя си го пазеше и държеше в колата. Навън беше започнало да захладнява и той загърна крехкото тяло на Елизабет с него.Къдрокосата усети как се стопля от топлата прегръдка на мекото одеало.В този момент Кортни, която се бе съвзела от първоначалния си шок, и Мелиса отново закрачиха към колата.  Двете момичета веднага се притесниха, шом забелязаха, че къдрокоската седи на пасажерското място, кожата й бе бледа като лист хартия, а очите й бяха кървавочервени.

-Лис, добре ли си?-Кортни се приближи по-близо до нея, усещайки как паниката започва да я обгръща отново.

-Добре съм. Моля те, отдръпни се, усилно ми е.
Кортни послуша най-добрата си приятелка и се отдръпна, приближавайки се по-близо до Мелиса. В този момент вратата на пасажерското място се отвори- ароматът на препечен сандвич с песто, моцарела и прошуто изпълни колата. Елизабет дръпна сандвича от ръцете на Александър, не осъзнавайки, че хваща и млечен шоколад между пръстите си. Когато очите й видяха шарената опаковка, лицето й сякаш заблестя от приятна изненада.

-Благодаря ти. Нямаше нужда да го правиш.

Робърт насочи погледа си към огледалото за задно виждане- той забеляза как русокоското се усмихва широко и ощипва сестричката му по бузата. Въпреки леката вълна на ревност, той знаеше, че той не й желае лошото. Беше нащрек за всички, но само на него имаше пълно доверие.

Елизабет започна да се храни- вкусът на любимия й сандвич накара краката й да омекнат. Притесняваше се, че ще изцапа колата, но съобрази, че предпочита да се почувства по-добре, отколкото да се притеснява за пет трохи по стелките. Робърт се усмихна топло и запали колата- двигателят изръмжа настоятелно.

И най-накрая всичко беше наред и компанията потегли задружно до Francie’s Cabin- очакваше ги сравнително доста път, но знаеха, че ги очаква една прекрасна вечер, когато ще забравят грижите и ще се позабавляват така, както заслужават.