Страшната буря бе отминала късно вечерта, позволявайки на компанията да се прибере у дома. Улиците на Денвър бяха почти удавени от дъжда, а изпочупени дървета красяха пътищата. Въпреки стихията, всички се бяха прибрали благополучно, носейки в себе си прекрасни спомени и красиви преживявания.
Изминаха се две седмици след последните събития- живота на всички бе продължил по старо му- ежедневието ги грабна отново в хватката си, без да се замисля. Времето никога не чакаше, нали?

Днес бе изключително приятен ден- слънцето грееше из улиците на Денвър, които отново започваха да бъдат пълни с живот. Небето бе чисто като кристал- бели облаци шареха наляво-надясно, заигравайки се със слънчевите лъчи. Малките дечица отново започваха да си играят, гонейки се из големите квартали-красиви усмивки красяха поруменелите им от умора лица. Времето бе чудесно за дълги разходки или за почивка. В такива слънчеви топли дни много хора предпочитаха да излязат навън, за да изпуснат парата.

Александър днес бе на работа от рано- първите смени започваха от девет часа и приключваха към шест. Определено съботите бяха силен ден за него- повечето хора почиваха и излизаха със семействата си навън. Ресторантът, където момчето работеше днес бе пълен, както почти всеки почивен ден, но сякаш Алекс не успя да усети работата.
Той работеше на сравнително малък район сам- състоеше се от шест маси. Четири маси бяха за четирима човека, а две маси бяха за осем човека. Не бе работа, която би го затруднила, и русокоското се справяше с лекота. Униформата му бе чиста и наистина му стоеше добре- перлено бяла риза с черното лого на прекрасния ресторант и удобен черен панталон. Винаги широко усмихнат и чаровен, разговорлив и социален, той печелеше сърцата на своите клиенти и почти винаги те си тръгваха доволни и се връщаха пак. Удоволствието, което той изпитваше да работи в ресторанти, да се доближава толкова близо до своята огромна мечта, не можеше да се сравни с нищо друго. Сърцето му сякаш биеше по друг начин, а ръцете му изтръпваха от вълнение.

Александър стоеше до сервитьорския шкаф, с изражение на спокойна съсредоточеност, внимателно подготвяйки работното място за следващата смяна. С привични, плавни движения той сгъваше чистите сребърни прибори, сякаш всеки жест беше част от ритуал, който придаваше ред и хармония на пространството около него. Нежните му ръце завиваха белите салфетки с прецизност, която говореше за опит и грижа, а след това старателно нареждаха готовите прибори в лакирания дървен шкаф. В този шкаф, излъчващ топлината на дървото и грижливо поддържан, бяха подредени и други необходими консумативи, всяко нещо на своето място. Работният ден беше почти приключил, оставаха само последните мигове, в които се усещаше тишина и спокойствие, а от него се изискваше само още малко търпение – скоро всичко щеше да бъде завършено и редът щеше да царува до следващия ден, или поне докато някой друг не застъпи на смяна.

Русокосото момче тъкмо бе приключило със своите задължения и спокойно се бе облегнал на масивния шкаф, търпеливо очаквайки нови клиенти, когато до него с бърза крачка се приближи Рейчъл- нова хостеса на обучение, чието притеснение си личеше по красивото й гримирано лице.
Усмивката й бе невинна и широка, а очите й шареха наоколо притеснено, оглеждайки се за Алекс. Русокоското я забеляза и радост изпълни душата му- тя все още бе изключително объркана и новото място й бе изключително непознато, което го забавляваше. Някак си всички тръгваха строго към нея, за да се научи, докато Александър бе проявил търпение и разбиране- той прекрасно си спомняше откъде е започнал той, и бе готов да помогне.

-Рейч, какво има сега? Помощ за резервация ли?-топла усмивка се показа на бледото му лице, вглеждайки се в момичето. Тя само се засмя звънливо, умилена от топлите му думи, и продума:

-Имаш ли свободна четворка, Алекс?

Морскосините му очи зашариха наоколо, анализирайки района- в средата се показа една празна маса, очакваща своите нови клиенти. Младото момче се обърна към Рейчъл, която тръпнеше в очакване, и уверено продума:

-Маса 117 е свободна. Настани ги.

-О, ами... след малко ще бъде. Бяха изрични, че искат маса за пушачи, но след като им споменах, че всички маси навън са или заети или резервирани, се започна лек спор.

"По дяволите, Антония, какво като няма да пушиш един шибан час?" Ще оцелееш, дишай!"

От устните на Алекс се изтръгна звънлив смях- тази ситуация бе изключително често срещана тук. Наскоро ресторантът бе отворил и външните райони- малка лятна градина и един малко по-широк район, който всички наричаха "ВИП район". Името му произхождаше от факта, че на този район присъстваха само големи маси и винаги големи компания се настаняваха. Всички обичаха да работят на този район заради високия оборот, но в това прекрасно слънчево време всички предпочитаха да са навън и почти нямаше свободни маси.

-Навън отново няма места, а?

-Да. Оливия е самичка на ВИП, Маргарет си тръгна, просто защото се скара с управителя, на който не знам името.-невинна усмивка отново обагри лицето й.-Голямо е бебе. Понякога имам чувството, че-

-Рейч.-момчето отново се засмя, поставяйки малък кичур кестенява коса зад ухото й.-Ще настаниш ли клиентите?

Момичето се засмя звънливо и одобрително кимна с глава, насочвайки се към главния вход на ресторанта. Рейчъл бе изключително разговорлива- способността й винаги да поддържа разговора бе направо учудваща. Това й помагаше да се отърси от притеснението около новата работа.
Русокосото момче грабна малка черна табла и бавно закрачи към бара, очаквайки Рейчъл да настани новите му клиенти. Дългите му пръсти нежно взеха четири стъклени чаши и внимателно ги наредиха на таблата. Връщайки се отново до шкафа си, за да вземе и прибори, той забеляза хостесата, придружавана от четири момичета. Едно от тях сякаш успя да прикове морския поглед на Александър върху себе си, не му позволявайки да се откъсне.

Пенелъпи Андерсън крачеше с непоколебима увереност и изтънченост, които я открояваха сред трите й приятелки. Дългата й, права руса коса се спускаше нежно като коприна по раменете и гърба й, разпръсквайки деликатния и запомнящ се аромат на "Good Girl" от Каролина Херрера. Тя беше облечена в къса рокля с изумителен тюркоазен цвят, която подчертаваше всяка извивка на добре оформеното й тяло, излъчвайки женственост, сила и непоколебима увереност. Дългите й, елегантни пръсти, с изящно направен френски маникюр, внимателно държаха скъп сребърен портфейл, който безупречно се съчетаваше с бляскавите й сребърни обувки и диамантените бижута, които украсяваха китките и шията й. Личеше си, че Пенелъпи е жена, която не само обича да се грижи за себе си, но и да излъчва неподправена елегантност и лукс.

Когато тя мина покрай русокосия мъж, той усети как сърцето му сякаш прескача два удара. Погледът му не можеше да се откъсне от нея, омагьосан от нейната походка и уханието, което оставяше след себе си. В сърцето му се разля топло самодоволство, щом видя как Рейчъл ги настанява на маса 117. Естествена и красива усмивка се появи на лицето му, осветявайки чертите му и придавайки му допълнителна привлекателност. Александър грабна четири менюта в ръце и с уверена крачка се отправи към масата на новодошлите момичета. Усмивката му не се помрачи, когато поставяше менютата пред тях, а гласът му прозвуча топло и приветливо:

-Здравейте, момичета! Как сте днес?

В гласът му бе примесена нотка на приветливост и учтивост. Етикетът на работното място бе ключов за него и за заплатата му- нямаше значение какъв си в живота, тук си човек на място. Понякога бе трудно за преглъщане, като се имаше предвид, че работата с клиенти бе изключително трудна.
Клиентките му се усмихнаха топло, а непознатата красавица отвърна:

-Здравей. Имаме повод за празнуване. Препоръчай ни едно хубаво бяло вино.

Светлозелените й очи огледаха Александър от глава до пети, излъчвайки сексапил и мистеориозност. Бялата копринена риза описваше перфектно мускулестото му тяло, дори и леко втвърдилите му се зърна. Кожата му ухаеше на чудесен парфюм на Calvin Klein- Eternity for Men бе като негов вечен партньор. По дланите му имаше изпъкнали вени, които бяха сякаш като перфектно нарисувани.
Гледката определено й допадна- в момента, в който очите им отново се срещнаха, красива, но някак си ухажваща усмивка се показа на чаровното й лице.

-"Величествените". Любимо шардоне от прекрасната Австралия.

-"Къщата на картите", а?-блондинката повдигна вежда.-Харесва ми избора ти. Две големи бутилки, моля.

Александър извади малкото бяло тефтерче и химикал и записа избора.

-Желаете ли нещо друго или да ви оставя да си изберете?

-Дай ни няколко минутки, няма да се бавим.

Момчето кимна одобрително и с плавна стъпка се отправи към своя шкаф. Пенелъпи го наблюдаваше с нескрито любопитство, дори докато водеше разговор със своите приятелки, които определено бяха забелязали интереса, искрящ в зелените й очи. Александър от своя страна се беше върнал към разговора си с Рейчъл, която беше излязла в почивка. Усмихната топло и говорейки му мило, Рейчъл се стараеше да задържи вниманието му, но погледът му все пак неусетно се връщаше към непознатата блондинка. Усмивка едва доловимо заиграваше на лицето й, а тя прехапваше устни всеки път, когато срещнеше погледа му.

Дългите пръсти на Александър се вкопчиха в гърлата на двете бутилки скъпо бяло вино. Студът, който ги бе обвил в пръгръдка, достигна и до него, карайки го леко да настръхне. Слагайки ги на таблата, в компанията на четири красиви чаши за вино, той закрачи уверено към масата на четирите момичета- до него достигаха красиви гласове и смях.

-Избрахте ли си, момичета?-приветливият му глас отново достигна до тях. Пръстите му нареждаха красивите чаши на масата внимателно, и Кристъл продума:

-За мен една салата Фатуш, и лазаня. Също така и една голяма минерална вода.

-Разбрано. За Вас?

-Аз искам студен чай с праскова, една салата Коб и хрупкави сладки картофки. Може ли сосът да не бъде йогурт, а да бъде чеснова майонеза?-Аманда продума, гласът й бе пресипнал заради щур купон снощи.

-Разбира се. Аз лично бих го съчетал с ранч, желаете ли да пробвате?

-О, да. Абсолютно.

Александър записа два допълнителни соса към поръчката на Аманда и се насочи към Антония, която продължаваше да гледа менюто заинтригувано. Тя си пое глътка въздух и погледна към момчето, което очакваше поръчката й.

-За мен ментова лимонада, картофена салата, ако е възможно без кисели краставички...и Путин.

-Лимонадата малка или голяма да бъде?

-Малка, благодаря много.

Александър започна да пише- химикалът сякаш танцуваше по бялата хартия, оставяйки пътечка мастило. Думите бяха написани четливо и подредено по такъв начин, че готвачите да разберат поръчката. Много спорове бяха избухвали в кухнята заради почерка на сервитьорите.

-За вас, госпожице?

-Просто Пенелъпи.-звънлив смях се изтръгна от устните й.-Няма нужда да сме толкова официални.

-Съдейки по скъпото вино и по красивото облекло, явно имате повод. Ще бъде ли нахално да полюбопитсвам?

Широка усмивка обагри лицето на Пенелъпи- интересът към нея я караше да се чувства уверена и желана. Бузите й продобиха аленочервен нюанс, каращ я да изглежда нежна и красива. Красавицата отмести дългата си коса от раменете си и продума уверено:

-Получих позицията на брокер, както и очаквах — все пак, никой не е по-добър от мен в тази игра. Това е само поредната стъпка към върха, който ми е предопределен. Ще бъде забавно да наблюдавам как останалите се опитват да ме настигнат.

Самоувереността й направо подпали бурен огън в гърдите на блондина, чийто интерес растеше с всяка изминала минута. Александър отвори първата бутилка скъпо вино и наля първо нейната чаша, директно гледайки в очите, които сякаш бяха готови да го пронизат. Изпитателни и мистериозни- мамка му, тези зелени очи. Нарочно пълнейки я почти до горе, той продума:

-Честито. Пътят към върха не е лесен, нали?

-Не, но победата е толкова сладка. Сладка като пълна чаша Астралийско шардоне, налята от красив сервитьор.

Усмивката й, пълна с флирт и забавление, отново се показа на лицето й. Ръката й вдигна високо нежната стъклена чаша, пълна със студено вино-ароматът му напомни на победа и на сила. Александър продължаваше да наблюдава обстановката, която Пенелъпи поддържаше с високо настроение с огромна лекота.

-Благодаря за компли-

-Имам един въпрос към теб?-самоуверената блондинка го прекъсна, разклащайки чашата си.- Искам да направиш тази вечер незабравима. Ще успееш ли?

Самодоволен смях се изтръгна от устните й, виждайки как лицето на чаровния непознат светна, наслаждаващо се на откритото й флиртуване. Той кимна одобрително и уверено заяви:

-Няма да я забравиш...Пенелъпи.

-Не се и съмнявам.

Александър й намигна с дяволит блясък в очите, след което уверено закрачи към кухнята, за да предаде поръчката на момичетата. Стъпките му бяха леки, но решителни, а усмивката на лицето му издаваше нещо повече от обикновено внимание. Пенелъпи го наблюдаваше, докато той не изчезна от погледа й — зелените й очи шареха неспокойно наляво и надясно, следейки всяко негово движение. В тях се четеше смесица от любопитство и леко вълнение.
Антония, забелязала този малък момент и се усмихна лукаво и закачливо я сръчка с рамо, сякаш казвайки без думи, че е разкрила тайната й. Пенелъпи се усмихна леко, но все пак се опита да запази своята загадъчност.
Кристъл и Аманда, които седяха на съседната маса, се засмяха тихо, споглеждайки се. Те наблюдаваха случващото се като сцена от забавен театър, наслаждавайки се на напрежението и малките емоции, които се развиваха пред очите им.

Пенелъпи се изправи от стола си с грация, която привлече вниманието на всички в ресторанта. Стройната й фигура сякаш бе оживяла, като стара картина в художествен музей, където всяка линия и детайл бяха изпипани с прецизност. С движения, плавни и уверени, тя вдигна високо чашата си, пълна с бяло вино, което искреше като рубин под светлината. Тънката й ръка се отпусна елегантно, а погледът й стана по-сериозен. Гласът й, мек и наситен с емоция, прозвуча ясно:

-За новите възможности и смелите решения!

В този момент Пенелъпи сякаш водеше тост не само за компанията около себе си, но и за собствените си надежди и очаквания. Въздухът се изпълни с лека възбуда, докато приятелките й, усмихнати и развълнувани, се присъединиха към тоста, вдигайки своите чаши в знак на съгласие и подкрепа.

Робърт навлезе в ресторанта, говорейки развеселено по телефона. Широката му усмивка можеше да се забележи сякаш от километри, а в очите му сияеше искра на непоколебимо щастие. Александър забеляза това, докато се отчиташе на сервитьорския шкаф, в компанията на Кара- новата отговорничка за сервитьорите. Тя го наблюдаваше сериозно, стараейки се да направи добро впечатление на управителите.

-Добре, Ели.-гласът на брюнетът достигна до тях.-Да, радвам се, че снимките са ви харесали. Удоволствието беше мое.

Александър вече разбра защо такова щастие сияе по лицето на най-добрия му приятел, а това го накара да се усмихне. Всички бяха забелязали радостта и хъса, с които Робърт снимаше из безкрайните прекрасни планини на онзи поход. Някак си никой не бе предполагал, че мечтите могат да летят толкова високо.

-Добър ден , колеги.-момчето продума развеселено.-Как е, братле?

-Добре е, братле.-двете момчета се придърпаха за кратка прегръдка.- Маса 117 са си платили сметката, но момичетата не са приключили с хапването. Ще ги изчакам и ще си тръгвам.

-Добре. Аз ще си поръчам едно кафе, докато вляза на смяна.

-Роб, поръчай ми едно капучино, моля те. Имам спешна нужда от кафе, толкова ми е уморено.-Александър помоли мило, докато пръстите му продължаваха да броят банкноти.
Брюнетът го потупа по рамото и решително закрачи към бара. Кафевите му очи веднага забелязаха Уилиам, който прилежно чистеше чаши за вино, приказвайки си със рижавата Скарлет, която се смееше изключително високо на шегите му, които дори не бяха толкова забавни. Играейки си с кичур коса, очите й седяха впити в него, неспособни да се откъснат.

-К'во става, Роб?-барманът подаде ръката си към брюнетът.- Много си подранил.

-Време за едно кафе, пич.-закачлив смях се изтръгна от устните н Робърт.-Обичайното за мен и за Алекс.

Слънчева усмивка се нарисува върху лицето на Уилиам, който почти бе приключил с чашите. Кимайки одобрително с глава, момчето закрачи към новата кафемашина, за да изпълни молбата на Робърт, чието самодоволство бе като калиграфия върху чаровното му лице.
Кафявите му очи зашариха наоколо, обхождайки оживения ресторант. Мястото бе изпълнено с живот, като вълна от топлина и звуци, които се носеха из въздуха. Разговорите на посетителите се преплитаха с мелодията на нежната джаз музика, която плавно се разливаше в пространството. Саксофонът и пианото звучаха меко, придавайки на обстановката усещане за спокойствие и уют. Светлината на свещите по масите хвърляше меки, златисти отблясъци върху лицата на присъстващите, придавайки на атмосферата интимност и топлина. Сенките на танцуващите пламъци се движеха в синхрон с музиката, като че ли самото време бе забавило своя ход. Хората сякаш бяха загубили представа за времето, потопени в удоволствието от компанията си и магията на вечерта. Всеки детайл – от приглушените звуци на разговорите до мекото осветление и изискания декор – създаваше усещането, че това е място, където можеш да избягаш от ежедневието и да се потопиш в спокойствие. Миговете тук бяха пропити с усещане за безвремие и удоволствие, като че ли всичко наоколо беше съвършено в своята хармония.

Момичетата от маса 117 бяха приключили и се подготвяха да си тръгват. Подпийналат компания се смееше високо и се забавляваше. Успехът бе нещо трудно постижимо, но красиво.
Александър се насочи към масата решително, за да изпрати клиентите си и да почисти. Нежните им гласове достигнаха до слуха му, слени със звънлив смях. Пенелъпи се изправи от своя стол, а след секунда нейните приятелки повториха това нейно движение- момичетата си бяха изкарали прекрасно и бяха готови за почивка. Леко подпийнала, Пенелъпи постави ръка върху гърдите на Александър, което сякаш прокара ток през цялото му тяло. Уверена в себе си, тя продума:

-Успя да си спазиш обешанието.

Сините му очи блеснаха от вълнение, и дрезгавият му глас прозвуча мило из слуха й:

-Радвам се, че съм задоволил очакванията ти.

-Знаеш ли?-ръката й започна бавно да се спуска по ризата му.-Очакват те само добри неща.

Изричайки тези красиви, но загадъчни думи, блондинката премахна нежната си ръка от гърдите му, които се повдигаха бързо заради учестеното му сърцебиене. Чувствайки се в свои води, тя закрачи към изхода на красивия ресторант, последвана от своите приятелки. Александър усети как цялото му тяло изтръпва от допира й и пенисът му започва да се втвърдява. Не можеше да определи кое бе запалило интереса в него, но определено искрата на желание бе проличала в очите му. Опитвайки се да избяга от чувството, оставено по гърдите си, той се зае да почисти.
На масата бе оставен обилен бакшиш, както и малко хартиено листче, което Александър грабна в ръцете си, изпълнен с любопитсво. Красивото телесно червило с розов подтон бе изобразено във формата на целувка, почти обагряйки цялата картинка. С красиво написани букви бе изписано прекрасното име Пенелъпи и телефонен номер.
Стомахът му се изпълни с еуфория и самодоволство, щом прочетеното достигна до него. Неволна усмивка обагри бледото му лице и той прибра листчето в задния джоб на панталона си, знаейки, че ще потърси мистериозната красавица отново. Само с няколко думи тя бе успяла да подпали интереса му- никоя преди не бе успявала да грабне по този начин окото му.

Александър се качи в своето червено Рено и запали двигателя, готов да потегли към дома си. Умората от смяната сякаш вече бе безсилна срещу еуфорията покрай непознатата блондинка. Жена със самочувствие, красива и поддържана, а някак си толкова мистериозна. Не всеки може с толкова малко думи да зареди ума ти с еуфория и да запали огън в стомаха ти. Загадъчността й го бе накарала да изпитва неописуем интерес.

Червеното Рено се движеше по Денвърските улици, които по това време на деня бяха пълни- хората бързаха да се приберат от работа, за да бъдат със семействата си, да излязат с приятели или просто да си почиват. Александър нямаше търпение да се прибере у дома, да хвърли униформата в пералнята и да вечеря със своето семейство. Знаеше, че тази вечер всички ще бъдат на масата, а не на работа, както за съжаление напоследък често се случваше. Младото момче бе очаквало тази вечер с нетърпение-стомахът му бе изпълнен с радост и вълнение.
Алексей бе ревматолог в една от най-престижните болници в Денвър-той обожаваше своята работа, колкото и изтощаваща да беше понякога. За него да спасяваш животи и да помагаш на хората бе Божи дар. Мечтите му бяха ангелски криле, които много хора се бяха опитвали да отрежат със съмнения и недоверие, но неуспешно. Упоритата работа и безсънни нощи бяха дали страхотен резултат, за които много хора му завиждаха.
Той се прибираше у дома с една единствена цел- да осигури прекрасен живот на своето семейство и да ги прави щастливи.
Кристина имаше свой собствен ресторант в прекрасния център на Денвър, както и в Лейкуд- изградила своята малка империя от нула, тя знаеше каква е цената на успеха. Изучавала кулинария и кулинарен мениджмънт в разкошната Австралия, нито за миг сърцето й не се поколебало, че това е нейната цел в живота. Разведена, отглеждайки сама своето дете, тя бе успяла да достигне върха, без да разчита на никой.

Съдбата я срещна с Алексей три години след като беше преминала през болезнения си развод – и то в момент, когато най-малко го очакваше. Една привидно случайна среща в уютно кафене близо до Cherry Creek се превърна в началото на нещо толкова силно и дълбоко, че сякаш самата вселена бе заговорила. Любовта разцъфтя между тях като нежен цвят, който се разгръща на фона на студеното минало, носейки със себе си топлина и надежда.

Но въпреки тази неочаквана радост, пътят им беше осеян с трудности. Две малки души, изпълнени с болка и объркване, трябваше да намерят своето място в новата реалност. Александър, със своите тъжни очи, продължаваше да скърби за изгубената си майка, чиято липса бе като тежък облак над сърцето му. А Антоан, носещ в себе си гняв и обида, не можеше да прости на баща си за ужасяващия развод, който бе разтърсил детския му свят. Неговото сърце беше като бурно море, изпълнено с ненавист и неспособно да приеме промените, които новата любов на баща му донесе.
В тази сложна плетеница от чувства и отношения, новата връзка между нея и Алексей трябваше да намери своето място, да преодолее препятствията и да излекува раните, оставени от миналото.

Русокосият Александър внимателно паркира колата си на заден ход, точно до черното Сузуки на Антоан. Внимавайки да не одере колата на по-големия си брат, ръцете му си играеха с волана грациозно, правейки маневра след маневра.
Кристина се бе настанила удобно на верандата, дългите й пръсти държаха "Римска тайна" на Карън Суон, а на стъклената маса стоеше чаша ментов чай, подсладен с уникален домашен мед. Прелестнте й зелени очи веднага забелязаха Алекс, който крачеше плахо към входа на къщата. На зачервеното й лице се показа широка усмивка.

-Здравей, Алекс!- тя остави дебелата книга върху стъклената масичка и се изправи, за да придърпа в прегръдка доведения си син. Момчето се усмихна топло, отвърна на чувствената прегръдка на Кристина и продума:

-Здравей, мамо. Как мина деня ти?

-Изморително. Пътувах до Лейкуд за среща с управителите, имало някакъв проблем със счетоводителите. Цял ден съм на тръни, толкова съм притеснена.

-Моля те, успокой се. Ще си починеш, а аз ше направя вечеря.

-О, не, слънчице. Поръчала съм пица.-жената се засмя звънливо.-Не ми беше до готвене, а и ти си бил цял ден на работа. От време на време трябва да се глезим.

Кристина леко се надигна на пръсти и постави нежна целувка върху бузата му. Тялото му бе обгърнато от умиление след този нейн жест. Момчето грабна дебелата книга и горещата чаша, пълна с вкусен чай и закрачи към дома си, последван от доведената си майка.
В къщата бе топло и приветливо, с дъх на уют и любов. Антоан и Алексей бяха във всекидневната, наслаждавайки се на компанията си, играейки видеоигри и ядейки чипс с лук и сметана. Развеселени от играта, двамата мъже натискаха трескаво копчетата и се смееха високо. Тери, който лежеше на мекия килим пред телевизора, усети аромата на Александър и светкавично се насочи към входната врата, за да го посрещне. Голямата му рунтава опашка бе готова да се откъсне, а кафявите му очички се вглеждаха в блондинът с много любов и радост. Момчето приклекна и започна да го гали и да раздава целувки по сладката му муцуна.

-Здравей, мое голямо момче!-гласът му се покачи с няколко тона, карайки кученцето да заподскача щастливо около него. Придърпал го в чувствена прегръдка, Алекс усети как сърцето му прескача два удара- в сърцето си, той носеше огромна любов към животните. Голямото езиче на Тери също започна да раздава нежни целувки по зачервеното от смях лице на русокоското.

-Алекс, ще вземеш ли пиците? Отвън са.

Момчето отново излезе навън- млад мъж, на около тридесет години бе отвън и търпеливо изчакваше да остави поръчката си. Александър го поздрави приветливо, а кученцето послушно стоеше до краката му, очакващо внимание от непознатия човек.

-Добър вечер. Тридесет и пет долара, моля.

Блондинът му подаде парите, оставяйки му бакшиш- за него това бе форма на уважение и респект към хората, работещи в ресторантьорския и хотелиерския бизнес. Тези, които се държаха зле с хората, работещи в тази сфера, нямаха никакво уважение нито към работата, нито към себе си. Доставчикът видимо се зарадва на топлия жест, пожела приятна вечер и бързо закрачи към служебната си кола.
Тери отново започна да подскача весело, надушвайки аромата на вкусна пица, знаейки, че и тази вечер ще използва своите тактики за подмазване на масата. Младежът внимаваше къде стъпва, за да не настъпе лапичките на кучето, което бе изпълнено с еуфория и нямаше търпение да вечеря заедно със своите любими стопани.

Големите картонени кутии, ухаещи на божествена пица бяха оставени на голямата снежнобяла маса в кухнята. Кристина се зае да пълни чиниите, а Антоан се изправи, за да вземе чаши и безалкохолно.

-Как мина денят ви?-щастливият й глас достигна до всички, а усмивката й сякаш огряваше цялата кухня.-Боже, отколко много време не сме се събирали за вечеря заедно. Толкова работа, толкова ангажименти.

-Моят ден беше супер.-Антоан продума, отхапвайки парче Пеперони.-Подготвяме се за спортния фестивал в Ларами и тренировките са много ожесточени. Цялото тяло ме боли.

Тих смях се изтръгна от устните на Кристина, докато наблюдаваше сина си. Сърцето й бе изпълнено с гордост и дълбока майчина обич. Малкото й момче, което още от първите си стъпки копнееше за спорта, сега бе в разгара на силите си и реализираше мечтата си. С всяка изминала година страстта му към волейбола нарастваше, докато най-накрая не достигна върха — място в националния отбор на Денвър. Кристина знаеше колко трудно му беше, особено след като липсата на баща му, когото той не можеше да прости, често го тормозеше. Но въпреки всичко, синът й не се отказа, и с упоритост и желание продължи да преследва мечтите си. Гледайки го сега, Кристина осъзнаваше колко силен и решителен е станал, и се гордееше с постиженията му. Тя беше сигурна, че това е само началото на дълъг и успешен път.
Въпреки това, тя понякога изпитваше нотка тъга, че той не желае да последва нейните стъпки и да наследи ресторантите. От известно време бе искала да говори с него за нещо, въпреки че дълбоко в себе си тя знаеше отговора, който ще получи.

-Тони, искам да поговорим.

Горскозелените му очи директно се втренчиха в нея, наблюдавайки я озадачено. Изведнъж от щастливите очи нямаше й следа- сега имаше притеснение, което не обегна на никой в кухнята, освен на Тери, който послушно чакаше да получи пица. Алексей въздъхна тихо, сякаш опитвайки се да игнорира разговора, който щеше да последва.

-Какво има, мамо?

-Знам, че сме го говорили преди, но сега-

-О, господи, мамо.

Антоан подбели очи раздразнено и продължи да се храни-умело щеше да направи всичко възможно разгоговът им да продължи възможно най-кратко. Кристина въздъхна огорчено, надявайки се, че ще успее да довърши мисълта си, без да го нарани.

Кристина днес бе пътувала до Лейкуд, защото се бе сблъскала с неочаквано предизвикателство в ресторанта - проблеми със счетоводните отчети, които не можеха да бъдат пренебрегнати. Когато тя започна да разглежда финансовите документи, нещо веднага й направи впечатление - числата не се свързваха, а балансът изглеждаше неправдоподобно изкривен. След дълго и внимателно преглеждане, Кристина откри липсата на значителна сума пари от касата, което предизвика тревога и подозрения за злоупотреба. Налагаше се спешна намеса на полицията, за да се разследва как точно е изчезнала тази сума и кой стои зад това нарушение. Разтревожена, но твърдо решена да разкрие истината, Кристина бе потърсила помощ от властите, осъзнавайки, че това е само началото на едно по-задълбочено разследване.
Ричард- нейният бивш съпруг и също регионален мениджър на ресторанта, също присъстваше на суматохата и се опитваше да пропъди паниката, която бе обзела Кристина, но безуспешно. Веднага, щом полицията бе напуснала ресторанта и бе започнала необходимото разследване, той имаше за какво да говори с нея-нещо, което и бе докарало още повече притеснение.
Ричард настояваше Антоан да заема почетен пост в един от ресторантите, а именно-управител. Той не приемаше не за отговор и дори не бе дал думата на Кристина, която по всякакъв начин се опитваше да му обясни, че Антоан никога няма да приеме да работи това- кръвта му не гореше за това нещо, а за спорт.

-Знам, че това може да те подразни, дори се страхувам, че ще те нарани. Но разговарях с баща ти... Той мисли за теб и копнее да види как продължаваш неговото дело. Вярва в теб с цялото си сърце. И двамата искаме...– тя замълча, търсейки по-подходящи думи-... бихме искали да заемеш място, което е от изключително значение и-

-Забрави.-той отсече грубо, продължавайки да се храни.

-По дяволите, остави я да се изкаже! – Александър удари леко масата, раздразнен от намесата на Антоан, но чернокосият сякаш не го забеляза. Слепоочията му пулсираха, отразявайки вътрешното му напрежение.

-Баща ти ми сподели, че не го прави от егоистични подбуди, а защото иска да остави нещо истински стойностно за теб. – Кристина пое дълбок дъх и продължи с неувереност:

-Той наистина вярва в теб.

-Ти наистина ли му вярваш? – гласът на Антоан стана по-дрезгав, като звук на скърцаща врата, изпълнен с болка и огорчение.-Той не ме е погледнал, майко. Умът му е обсебен от пари и власт, от алчността му. Не го мисли за мен, разбери.

-Може би не обичаше мен, но без съмнение обича теб. Ти си заслепен от гняв, но дълбоко в сърцето си ти-

-Не.– Антоан поклати глава с разочарование, което изпълни стаята.-Моят баща стои до теб, държи ръката ти. Биологичен или не, той е истинският ми баща, а не онзи задник!

-Тони, кръвта не става вода. И аз донякъде споделям неговото мнение. – гласът й потрепери, разтваряйки емоцията си пред всички.-Ние, като твои родители, сме длъжни да оставим нещо за теб. Ние не сме вечни.

Алексей стисна треперещата й ръка, като знак на безусловна подкрепа- каквото и да ги сполетеше, той винаги щеше да бъде тук

-Тогава защо ръцете ти треперят?

Кристина преглътна, опитвайки се да разстопи буцата, образувала се в гърлото й. Сърцето й бе болно, знаейки, че родното й дете мрази собствения си баща, но бе безсилна срещу обстоятелствата. Усещайки как очите й започват да се пълнят със сълзи, тя отново си пое дълбока глътка въздух и продума:

-Не искам да бъдеш такъв. Искам да продължиш напред.

-Мамо.-Антоан се изправи от стола си, едвам сдържайки гнева си.-И да изгарях за това нещо, ако го желаеш с цялото си сърце и душа...нямаше да приема. Не му дължа нищо.

Чернокосият младеж стисна ръката си в юмрук.

-Той имаше един дълг в своя шибан живот- да обича жената до себе си и да се грижи за детето си. Направи ли го, майко? НЕ!

-Аз мисля и за теб и-

-Къде беше той да мисли за мен, когато си имаше любовници и плащаше хотелите и скъпите вечери с парите от спестяванията за моето образование? Къде беше той, когато се изнесе от вкъщи, без да каже и една думичка?

-Тони, спри.-ниският глас на Алексей прозвуча из кухнята, но Антоан, който бе твърде афектиран, изобщо дори не чу.

-Мамо, твърде много те обичам...но този човек ни причини ужасно много болка. Докато ти можеш да прощаваш, в името на моето щастие и в името на ресторантите, аз не мога. Мразя го от дъното на душата си и той не заслужава прошка за нищо.

Кристина бе сломена от отговора на сина си- дълбоко в душата си, тя знаеше, че той е прав, но болката бе по-силна от разума й. Тя закри лицето си в треперещите си длани, едвам сдържайки плача си.

-Приятна вечеря. Аз не съм гладен.

Той прескочи Тери, който уплашено бе легнал до кухненската маса, вглеждайки се в заредения с динамит разговор, и бързо закрачи към стаята си, за да избяга от разговора, който толкова много го убиваше. Лицето му бе почервеняло от гняв и от болка. Сърцето му бе готово да изскочи от гърдите му.
Нещо в него се пречупи в този момент и Антоан се обърна рязко. Два чифта зелени очи се срещнаха, вглеждайки се тъжно един в друг. Гласът му, вече пречупен като парче стъкло, отново отекна в пространството:

-Знаеш ли какво, майко? Ако си готова...мисля, че някой друг заслужава тази титла много повече от мен. Просто спри да плачеш и се огледай наоколо.

Това бяха последните му думи, преди нараненото момче отново да закрачи към своята стая. В яда си той блъсна вратата толкова силно, че една снимка, закачена на стената до нея просто се свлече на земята, счупвайки се точно като мечтите на Антоан баща му да се промени.

-Аз ще отида да го успокоя!-Александър се изправи от масата, чувствайки се ужасно след случилото се, на което бе станал свидетел. Русокосото момче се насочи към стаята на доведения си брат, за да се опита да успокои бурята, надвиснала в душата му отново. Умът на Антоан отново бе обгърнат от болезнени спомени и съкрушени мечти-спомени за предателство и невъзможност.

Кристина даде сила на плача си- горчивите сълзи закапаха по зачервеното й лице, а дробовете й започнаха да се борят за глътка въздух. Алексей, който се почувства ужасно от всичко това, нежно я придърпа към гърдите си и започна да целува топлото й чело. Жената почувства безсилие и позволи на емоциите си да я победят за пореден път, сгушвайки се в обятията на своя любим.

Да бъдеш силен означаваше въпреки всичко да продължиш напред...но не бе забранено и да плачеш.
Не бе забранено да почувстваш слабост или нужда от подкрепа.
Не бе забранено да свалиш бронята и да се почувстваш човек, дори и за миг.