Робърт караше по смрачения път доста по-бързо, отколкото караше обикновено. Понеже колата на Елизабет бе с една идея по-мощна от неговата, той си позволяваше да отпуска крака си върху педала на газта, особено сега, когато тя спеше. Къдрокоската бе заспала, облегнала се на стъклото, позволила на умората да я обгърне в прегръдка.Опаковката от сандвича бе изхвърлена в поставката за напитки, а в ръцете си тя все оше държеше млечния шоколад, подарен й от Алекс. Робърт забеляза това и махна едната си ръка от волана, за да сложи сладкото в жабката на колата.

-Какво й стана?-Кортни наруши гробната тишина между компанията, щом забеляза невинното движение на Робърт. Той насочи очи към огледалото за задно виждане за секунда, преди да си поеме дъх и да изрече:

-Не е хапнала много през деня и през целия ден е била на лаптопа, за да работи по поръчки. Преуморява се и започвам да се ядосвам.

-Знаеш, че обича това, което прави и знаеш, че обича да се справя сама. Познаваме я.

-Парите не са ми по-важни от здравето на сестра ми. Нали се сещаш?

-Няма нужда да си груб.-чернокоската продума раздразнено. Момчето подбели очи и въздъхна огорчено-беше забелязал колко се е изнервила Елизабет след разговора си с нея.

В този момент телефонът на Елизабет започна да звъни настоятелно, мигновенно събуждайки я. Тя спеше изключително леко и дори и най-малкия шум бе способен да я изкара от сънищата й. Момичето рязко се изправи и започна да търси телефона си, защото мразеше да игнорира телефонни обаждания- никога не знаеше дали я търсят за поръчка, за нещо спешно или просто за приятен разговор. Комбинацията на лесното й събуждане и непрекъснатите телефонни обаждания понякога й изиграваха лоша шега, но тя бе свикнала на това. Къдрокоската намери телефона си паднал в краката й и набързо го грабна с ръцете си. Очите й се фокусираха върху яркия екран и тя леко ги присви, за да успее да види кой й звъни.

-Н..Наоми?-съненият й глас проехтя в колата, а Робърт инстинктивно намали музиката, за да не пречи на разговора им.

-Ало, Лис? Защо звучиш така?

-Задрямала съм в колата. Вие пристигнахте ли?

-Д..да. Чакаме само вас. Момчетата са на барбекто. Вие докъде сте, има ли движение?

-Във Фриско сме. До половин час сме при вас. Ако Робърт продължи да кара както кара в момента, може и до двайсет минути да сме при вас.

Брюнетът присви устни поздразнено и отпусна с нежелание педала на газта. Елизабет само това чакаше и се засмя звънливо, вече видимо разсънена и по-спокойна. Тя протегна свободната си ръка и започна да чеше главата му-това бе нещо, което той много обича.

-Много си досадна.

-И аз те обичам.-тя отвърна и отново насочи вниманието си към телефонния разговор с Наоми.-Всичко е наред, пътуваме към вас, не се тревожи.

-Добре. Очакваме ви.

Наоми затвори телефона, прекъсвайки разговора им. В този момент тя усети две мускулести ръце, обгръщащи крехкото й тяло, и за момент стомахът й се изпълни с чувство за топлина и пеперудите започнаха да танцуват. Майкъл зарови глава във врата й, облян в парфюм и позволи на ноздрите си да поемат целия магически аромат. Момчето допря топлите си устни до ухото и, позволявайки на диамантената й обеца да ги погали нежно.

-Къде се губиш, сладурано?-шепотът му погали слуха й тя се засмя тихо. Усмивката й озари лицето й като слънце- симпатиите й към него караха сърцето й да бие по-силно. Наоми насочи погледа си към него- широко усмихнат, красив и щастлив. С едно движение той я обърна към себе си-лицата им останаха на сантиметър едно от друго. Майкъл залепи устните си за нейните, обгради тънката й талия с двете си ръце и я повдигна нагоре.

Къдрокоската се протегна, за да прогони и малкото останала сънливост в себе си. Чувстваше се една идея по-добре, но сякаш умората все още не бе готова да си тръгне. Явно тя наистина имаше нужда от по-дълга почивка, но мечтите й бяха на първо място пред всичко. Упоритата работа даваше най-добрите резултати и тя даваше максимума от себе си. Робърт винаги я бе подкрепял в мечтите й, но не одобряваше, че се преуморява и не си дава достатъчно почивка.

Чернокосото момче усети как Елизабет хваща ръката му, която седеше спокойно на скоростния лост. Много му беше благодарна, че бе загрижен и за най-малкото-любов като неговата не бе срещала в никой друг. Копнееше един ден да намери такава любов в някое друго момче. Любовта бе най-красивото чувство за нея и искаше да го изпита, беше търпелива и знаеше, че каквото й е писано я чака. Момчето я погледна с крайчеца на окото си-лека усмивка заигра по лицето му. Оставаше им още съвсем малко до хижата-в момента наближаваха изхода на малкото градче Фриско, което бе тихо и спокойно по това време. От време на време преминаваше някоя кола, но нищо повече от това. Часът вече беше почти девет през нощта-хората по това време вече или си почиваха, или бяха в леглата.
Нощта бе спокойна и мистериозна, луната осветяваше празните пътища, безкрайните гори и красивите планини в Денвър. Тук, в сърцето на планината, природата бе невероятна, способна да омагьоса всеки само с един полъх. Спокойствието, което изпълва душата ти, чистият въздух, навлизащ в дробовете ти-нещо подобно те караше да се чувстваш свободен. Това бе силата на природата- да те завладее, да те отпусне, да те отвлече от всички грижи и проблеми. Бягството от всичко понякога бе спасението.

Компанията си бе организирала малко туристическо пътуване-веднага след хижата, те щяха да потеглят към Herman Gulch- то лежеше точно между Джорджтаун и ски зона Ловленд. Паркингът на изхода преспокойно можеше да побере техните няколко коли-капацитетът му бе сравнително голям. Оттам те щяха да поемат към езеро Херман-една прекрасна разходка из планините, която щеше да ги заведе на едно магическо място. Езерцето Херман бе малко, но изпълнено с невероятна вътрешна красота. Високо в планините, далеч от всичко, то бе обичано от много туристи и не само. Бе любимо място и за нечовеците-хората често водеха и своите кучета тук. Животинките бягаха из големите поляни или се плискаха в езерцето, усмихнати до уши. Това място бе прекрасно за пикници- компанията щеше да се възползва от тази възможност.
Робърт може би бе най-доволен от това- на ето такива невероятни места страстта му към фотографията започваше да изгаря в него. Желанието му да държи фотоапарата и да запаметява красотата на природата бе обгърнало ума му още в момента, в който се разбра, че ще се ходи там. Нямаше търпение.

-По-добре ли се чувстваш, Лис?-Кортни продума, започвайки да си играе с косата на Елизабет-нещо, което тя знаеше, че приятелката й обожава.

-Да.-тя отговори плахо, разтърквайки очите си.-Като хапнах се почувствах наистина по-добре, и като поспах.

-Дояж си щоколадчето.-момчето продума топло.-На хижата със сигурност няма да има сладко.

От устните на Елизабет се откъсна звънлив смях и тя се намести удобно на пасажерската седалка. Преди да грабне млечния шоколад в ръцете си, тя отново обгърна тялото си с мекото одеалце, защото усещаше как й е леко студено. Топлината от него и мисълта, че е подарък от любимия й човек я караше да го обожава. Робърт отново усили музиката- в колата зазвуча Candy Shop- една от любимите песни на Кортни и Мелиса. Двете момичета запяха с пълно гърло, като чернокоската подкани и Елизабет да се присъедини към техния мини-концерт. С леки колебания, тя се съгласи и започна да пее с тях-настроението определено се повдигна, и всички се забавляваха. Александър закри лявото си ухо с ръка, понеже Кортни пееше високо и ухото му започваше да се чувства некомфортно. От погледа му не обягна това, че лицето на Робърт продължава да е фокусирано върху пътя, сякаш не позволяваше на ума си да се забавлява, заедно с малката компанийка.

"посмеей им се малко, виж колко зле пеят"

Александър му написа на лично съобщение и отново се разрови из телефона си, забавлявайки се тихичко на изпълненията на момичетата. Секунда по-късно телефонът на Робърт, оставен близо до скоростния лост започна да блести и брюнетът само го погледна с крайчеца на окото си. Текстовото съобщение някак си му донесе комфорт и той си отдъхна. Два чифта морскосини и кестеново кафяви очи се срещнаха в огледалото за задно виждане.

Половин час по-късно Робърт паркира Хондата в близост до хижата-пътуването им бе преминало безаварийно и приятно за всички. Фаровете угаснаха, музиката спря да звучи в ушите на всички пътуващи. Момичетата излязоха по-развеселени от всякога и закрачиха към хижата, хванати за ръце, смеейки се. На прага ги посрещнаха Наоми, Майкъл и Емануела. И тримата седяха на стълбите, шегувайки се един с друг, подкрепени от хубаво питие и сандвичи с шунка и слайсове чедър. Музиката вече бе усилена на макс-през голямата уредба се чуваше My Eyes на Травис Скот, а компанията, седяща пред малката хижичка, се поклащаше в ритъм на песента.

-Здравейте!-Наоми възкликна развеселено, изправяйки се на крака, за да прегърна своите приятелки. Мелиса и Елизабет я придърпаха в топла и радостна прегръдка-ароматът на горчива праскова, любимият парфюм на Наоми, обагри сетивата им.

-Как сте? Как беше пътуването?

-Добре. Имаше малък инцидент по пътя, но всичко е наред вече.

-Какво? Какъв инцидент?

Кортни се обърна бавно назад, търсейки двете момчета-тя забеляза как те продължават да стоят в колата и си говорят, видимо развеселени. Александър бе получил обаждане от доведения си брат, а Робърт бе останал заедно с него, за да се бъзикат. Чернокосата отново закрачи бавно към черната Хонда Сивик, за да прави компания на момчетата, когато изключително ярки дълги светлини заслепиха зрението й.

Бял Ланд Крузър се показа пред малката хижа. Джипът беше вече стар на години, но определено бе поддържан. Колата бе чиста и лъскава, с леки козметични забележки, обичана и уважавана в три поколения семейства. Марк Томсън бе зад волана на величественото возило- ръцете му с лекота въртяха волана, дланите му галеха коженото кормило с изящна лекота , а ръмжащия звук на дизеловия двигател изпълваше ума му с възбуда. Негова компания бяха Алиша Мартин и Джон Ханкс- негови близки приятели, наскоро присъединили се към компанията, още преди неговата раздяла с Елизабет.
Марк Томсън бе първата любов на Елизабет- богаташки разглезен син, научен, че докато задоволяваш собствения си интерес, винаги ще спечелиш. Родителите му бяха собственици на три автокъщи в Денвър- бизнес, постигнал изключително висок успех. За съжаление успехът може да бъде както най-голямата ти гордост, така и най-голямата ти грешка. Семейството на Марк бе алчно и егоистично, ставаше ли дума за пари и далавери. Децата бяха научени по същия начин-отгледани от бавачки и шофьори, родителите откупваха вината, че не прекарват достатъчно време с децата си чрез скъпи подаръци и прищявки. Марк имаше същия манталитет- той виждаше добротата в Елизабет и умело се възползваше. Нечестността му и игричките му бързо лъснаха и тя бе решила да продължи напред, защото тя бе толкова пълна с живот, не за да позволява да бъде просто едно "може би" за някого.

Марк паркира колата точно до черната Хонда Сивик нарочно, защото бе забелязал, че Робърт и Александър все още са вътре. Натискайки спирачките рязко, той успя да привлече вниманието на двете момчета, погълнати от разговора с Антоан. Два чифта кафеви очи се взираха един в друг-Робърт усети как слепоочията му започват да пулсират от напрежение. Изражението му говореше само едно-неприятна изненада, която бе накарала цялото му лице да помръкне. Александър забеляза това на момента и също погледна изпитателно Марк-и двамата забелязаха самодоволната усмивка, която се показа на лицето на разглезеното момче, сякаш надменна и подигравателна. Алиша не изпитваше никакви лоши чувства към двете момчета и им махна развеселено.

-Копеленце.-Робърт стисна зъби ядосано и измръмжа под нос. Стомахът му се сви на топка, щом очите му мярнаха гнусната за него, до болка позната физиономия. Русокосият Александър го потупа леко по рамото, в опит да успокои насъбралия се гняв в него.

Марк излезе от колата си-облечен небрежно, в светли дънки, черна тениска и червена разкопчана риза, той изглеждаше безгрижен и отпуснат, напълно в свои води. Погледът му зашари наоколо, за да открие повече познати лица. Очите му започнаха да се взират в Елизабет, която си приказваше с Мелиса, Наоми и Майкъл. Смехът й зазвъня в слуха му като детска песен и той отново се усмихна самодоволно. Момчето се приближи към нея, отмести гъстата й къдрава коса от слабите й рамене и продума:

-Елизабет, винаги си център на внимание - подхвърли той, като се наведе над нея. - Какво толкова смешно си разказвате?

-Просто говорим, Марк. Остави ни на мира - каза тя, опитвайки се да запази спокойствие.

-О, хайде, не бъди такава. Винаги съм искал да знам какво обсъждат красивите момичета - отговори той, докосвайки леко рамото й. - Има ли нещо интересно за мен?

-Няма нищо, което те засяга - Елизабет се отдръпна, но Марк се наведе още по-близо, усмихвайки се самодоволно.

-Знаеш ли, липсваш ми. Твоето мълчание е толкова пленително - прошепна той, като я хвана за китката. - Искаш ли да се разходим? Само аз и ти, без някой друг да ни притеснява.

Мъжки подигравателен смях се изля в пространството. Робърт излезе от колата и блъсна силно вратата, привличайки внимание върху себе си. Забелязвайки неудобството върху лицето на Елизабет, която беше изключително неконфронтиращ човек и често си мълчеше, той закрачи напрегнато към малката компания. Мускулестите му ръце бяха стиснати и вените му бяха изпъкнали, кръвта му бе започнала да кипи от напрежение. Вечерта му бе напът да бъде развалена.

-Нямаше ли си друга работа, че ходиш да закачаш сестра ми?

-Не. Забавно е. - Марк нахално насочи вниманието си към чернокосото момче. Очите им се бореха за надмощие, а Робърт дори не мигаше. В момента Марк държеше кибрита в ръцете си и беше въпрос на време да драсне клечката. Изкашляйки се, той отново заговори:

-Какво ще направиш? Ще ме набиеш? - усмивката му бе дразнещо самодоволна, сякаш предвкусваше победата.

-Може би. Ако още веднъж те видя около нея - гласът на Робърт трептеше от гняв, а лицето му беше мрачно като буреносен облак. Той направи крачка напред, навлизайки в личното пространство на Марк.

-Големи приказки за момче, което не може да защити собствената си сестра - изсмя се Марк, сякаш опитвайки се да разпали още повече гнева в Робърт. Той направи още една крачка напред, приближавайки се близо до лицето на Робърт, сякаш предизвиквайки го.

Робърт стисна юмруци, усещайки как адреналинът го завладява. Всеки мускул в тялото му беше напрегнат, готов за действие. Знаеше, че един удар може да сложи край на всичко, но трябваше да се контролира, да не позволи на Марк да го провокира.

-Това е последното ти предупреждение, Марк. Остави я на мира, иначе ще съжаляваш горчиво - гласът му беше нисък и заплашителен, като шепот на хищник преди да нападне.

-Да не би да ми се заканваш? - Марк направи крачка назад, сякаш предизвикателно показвайки, че не се страхува. Усмивката му беше студена и презрителна, очите му светеха от злорадство.

-Наричай го както искаш. Просто стой далеч от нея - прошепна Робърт, гласът му беше тих, но изпълнен с решителност. Той не откъсваше очи от Марк, като се опитваше да проникне в душата му и да го накара да осъзнае сериозността на заплахата.

-Ще видим - Марк се обърна бавно, с насмешка в очите, и тръгна, оставяйки Робърт кипящ от ярост и решимост.

Момичето остана на място, опитвайки се да се успокои, знаейки, че този конфликт далеч не е приключил. Той почувства как вълната на гнева постепенно утихва, но в сърцето му остана твърда решителност - няма да позволи на Марк да нарани сестра му отново. Той беше готов да направи всичко необходимо, за да я защити, дори ако това означаваше да се изправи срещу най-лошите си страхове.

-Бате, всичко е наред.-Елизабет подшушна тихичко, вече започвайки да се плаши. Знаеше, че Робърт избухне ли, може да стане страшно. Той бе спокойно момче, добряк по душа, но настъпеха ли го там, където не трябва, кръвта му почваше да кипии с гняв и контролът му се губеше. Слабото му място бе по-малката му сестричка-позволиш ли си да я нараниш, радара веднага те показва.

-Ела да помогнем с барбекюто, оставяй го този олигофрен!-Александър се опита да успокои положението.
Робърт отпусна ръката на по-малката си сестра, която се бе зачервила от натиска, и закрачи към хижата, заедно с Александър. Лицето му бе почервеняло от ярост, сякаш момчето бе готово да му налети на бой, но присъствието на Елизабет до него сякаш го караше да запази самообладание. Точно преди да прекрачи прага на хижата, чернокосият рязко се обърна назад- Елизабет все още разговаряше със своите приятелки и се опитваше да изглежда спокойна, усмихвайки се широко. Робърт посдвирна с уста нежно така, че да получи вниманието на сестра си. Щом горскозелените очи се срещнаха с неговите, той продума:

-Тук ли ще стоиш?

-Да, ще си поговорим още малко и-

-Не.-Робърт я прекъсна грубо.-Влизай с мен.

Раздразнение се изписа върху нежното лице на Елизабет, но не бе сигурна дали й се спори точно в този момент. Пределно бе наясно, че манипулаторските тактики на Марк са били само театър, с който да подразни Робърт, но и да искаше не можеше да му го обясни. Робърт бе инато човече- никога не слушаше и винаги мислеше, че е прав, докато не се изгори. Тежка въздишка се изтръгна от устните й, преди да закрачи към входа на уютната хижичка. Кортни също я последва, за да се опита да я разсее от напрежението.

Вътре обстановката бе съвсем друга-компанията бе започнала да подрежда масата и вече готовата храна-красива бяла покривка бе разпъната, украсена със стъклени чаши за безалкохолни напитки и алкохол. Ароматът на вкусно месо, изпечени багети с чесън и моцарела бяха обгърнали уютната хижичка в топла задушаваща прегръдка. Приборите бяха прилежно сгънати в яркочервени салфетки.
От уредбите се чуваше Mad Love и Патрисия бе започнала да танцува в такт с музиката. Късата й рижава коса се разтилаше по нежна отпусната бяла рокля, a наситената черна татуировка на змия пробляскваше под светлината на ярката лампа. Къдрокосата Елизабет я придърпа в нежна прегръдка, на която танцуващо момиче отвърна изненадано. В момента, в който Патрисия видя кой е виновникът за тази приятна прегръдка, на лицето й се изписа щастие, показано с една прекрасна широка усмивка. Слабите й ръце придърпаха Елизабет към обятията й.

-Здравей! Толкова се радвам да те видя! От толкова време не съм те виждала! Защо не дойде на рожденния ден на Костантин?

-О, ами-

-Беше велик купон! Та, защо не дойде?-Патрисия имаше навика от време на време да прекъсва хората, докато говорят. Не беше нещо често, нито много дразнещо, но правеше впечатление.

-Катастрофа с Пежото.-Елизабет се засмя звънливо на смешното пътно-транспортно проишествие, което я бе възпряло от купона тогава.-Стига, минаха два месеца. Той не ми се сърди вече...нали?

Константин изскочи зад ъгъла, дочул името си в неизвестен за него разговор. Свалил вече мръсната си тениска, изцапала се от барбекюто, оформеното му тяло бе на показ. Цялото му лице бе изцапано с барбекю сос, което накара Елизабет и Патрисия да се засмят звънливо.

-Чух си името. Пак ли нямаш за какво да говориш, че мен намесваш?-момчето я придърпа в топла прегръдка, вдигайки я нагоре. Елизабет изписка леко от изненада.

-Споделят ми за твоят рожден ден.

-О, ще ми се реваншираш, не се притеснявай. Не съм забравил!-от устните му се изля звънлив смях.-Как можа да удариш Пежото в знака?

Компанията, към която се бяха присъединили всички, включително и Кристина, Меган, Никита и Колин, избухна в заразителен смях. Марк и Ашли бяха единствените, които се бяха настанили удобно на верандата, очаквайки компанията да седне на масата. Между плътните устни на момичето се бе настанил дебел масур марихуана, а в пръстите й танцуваше кървавочервена запалка. Марк безцеремонно дръпна масура от устата й, за да попуши и той и да отпусне ума си преди истинския купон.

-Това не беше готино, Марк.

-Кое? О, я стига!

Нощта настъпваше плавно, обгърнала хижата с тъмните си крила, сякаш за да я защити от външния свят. Свежият и прохладен въздух се впиваше в кожата като леко докосване, докато огънят в камината пръскаше мека топлина и танцуващи сенки по дървените стени на всекидневната. Компанията от приятели, вече нахранила се, беше насядала около масата, която беше осеяна с чаши и бутилки. Смехът и оживените разговори постепенно отстъпваха на по-тихи и интимни шепоти, когато Клои предложи да играят "Истина или предизвикателство". Тази игра винаги носеше със себе си обещание за забавление, но и опасността да събуди стари рани и скрити конфликти.

Елизабет седеше до брат си Робърт, усещайки неговата защитническа енергия като невидим щит. Срещу нея, с цинична усмивка, играеща по устните му, беше Марк. От раздялата им насам, всяка среща между тях беше натоварена с напрежение, което можеше да се реже с нож. Марк обичаше да я провокира и унижава, намирайки удоволствие в това да я наранява при всяка възможност.

Кристина завъртя бутилката, която се въртеше бавно, докато не спря, сочейки към Марк. Тя изтегли листчето от купчината и го разгъна, очите й проблясваха със задоволство.

-Кое е най-лошото ти преживяване по време на секс? — прочете тя на глас.

Лицето на Марк се изкриви в усмивка, която всички наоколо разпознаха като предвестник на нещо неприятно. Погледът му се спря върху Елизабет, и тя усети как стомахът й се свива на топка. Тишината в стаята беше натежала като буреносен облак, който всеки момент щеше да се спусне.

Марк не отместваше погледа си от нея, наслаждавайки се на напрежението, което беше създал. Елизабет чувстваше как всяка дума, която той щеше да изрече, ще бъде като остър кинжал, насочен право в сърцето й. Тя стисна чашата си по-силно, опитвайки се да събере кураж, но знаеше, че Марк беше майстор в това да я наранява.

Стаята замръзна в очакване, а времето сякаш се разтегли в безкрайно напрежение. Очите на всички бяха вперени в Марк, очаквайки следващите му думи, които щяха да разтърсят крехката хармония, създадена от огъня и приятелството.

-Нека ви разкажа за едно ужасно изживяване- започна той с подигравателен тон, като се облегна назад на стола си.-Имаше една дама, която беше толкова бездарна в леглото, че цялото преживяване беше пълен кошмар. Дама, която единственото, което можеше да направи, е да легне на шибаното легло, едва-едва да си разтвори краката и да лежи като паметник, гледайки ме тъпо. Елизабет, помниш ли този момент?-тонът му беше пропит с презрение.

Гробна тишина изпълни стаята, смехът тъжно угасна и всички погледи се обърнаха към Елизабет. Тя седеше там, смаяна и унизена, усещайки как очите й се пълнят със сълзи. Робърт веднага забеляза промяната в настроението на по-малката си сестра и почувства как гневът му нараства в гърдите му. Момчето се приближи по-близо до нея, увивайки едната си ръка околко леко треперещите й рамене.

-Марк, това е прекалено.-каза Робърт с твърд глас, опитвайки се да запази спокойствие.-Тук сме за да се забавляваме, а не за да унижаваме някого.

Марк се засмя грубо, пренебрегвайки думите на Робърт.

-О, моля те, не ставай толкова сериозен. Това е само игра. Истина или предизвикателство, нали така?

Робърт стегна челюсти ядосано, опитвайки се да сдържи гнева си.

-Истина или предизвикателство не означава, че можеш да обиждаш хората така. Това е подло и жестоко.

Марк се наведе напред, сякаш се готвеше за битка-стискайки двете си длани една в друга, той продума самодоволно:

-Ако Елизабет не може да понесе малко истина, може би не трябва да играе. Всички знаем колко е чувствителна.

-Ти наричаш това истина? – тонът на Робърт се повиши с няколко октави, като погледът му се втренчи в Марк. -Сериозно ли мислиш, че това е забавно,а?

Марк се усмихна още по-широко.

-О, я стига, Робърт. Погледни я-крие се зад теб като мишка, защото знае, че не може да се защити. Слабачка.

Елизабет се опита да каже нещо, но Марк я секна безмилостно:

-Дори не си й помисляй да си отваряш устата.

-Какво каза?-Александър повиши тон, вече достатъчно ядосан от думите на това нагло келеме.

-И знаеш ли, Робърт, може би ти си този, който й прави лоша услуга. Постоянно я защитаваш, като че ли е малко дете. Може би ако я оставиш малко да се справи сама, ще видиш колко неспособна е всъщност.

-Марк, затваряй си шибаната уста веднага. Това, което правиш, е недопустимо. Не съм длъжен да търпя тези обиди към сестра ми.

Марк не се спря, въпреки неколкократните предупреждения-мислейки се за по-силен и по-способен, той игнорираше надвисналата над него опасност,

-Знаеш ли, Робърт, може би ти също си заслепен от братската си любов. Ти не виждаш реалността. Елизабет винаги ще си остане същата – жалка и неспособна.

-Нямаш право да я унижаваш така!– извика Робърт, гласът му трепереше от ярост.-Предупреждавам те!

Марк се засмя подигравателно.

-О, разбира се, че нямам. Но ти просто не искаш да признаеш истината. Елизабет е слабачка и винаги ще си остане такава. А ти си толкова наивен, че не го разбираш. О, и да...не може да се чука.

-Млъквай!-Александър изкрещя яростно, блъскайки по масивната дървена маса.

-Искам да задам въпрос към всички хуйове в тази стая-всички искате да я минете, нали? Копелето Робърт не ви позволява, нали?

Робърт почувства как контролът му се изплъзва и бурята вътре в него се отприщи. Той се изправи рязко, лицето му пламна от гняв, а очите му излъчваха чиста ярост. Без да се замисля, Робърт налетя върху Марк, хващайки тениската му в юмрук-вените му бяха изскочили върху мускулестата му ръка, пълни с бяс. Вече не му пукаше кой е тук, кой гледа или какво ще се случи-той бе изгубил напълно своя самоконтрол.

-Копеле тъпо, колко пъти ще те предупредя, преди да-

Стиснат мъжки юмрук се срещна с носа му, за момент изкарвайки го от транса на емоциите- Марк бе решил да отвърне на атаката на Робърт, без да се страхува. Мислейки се, че противникът му ще спре дотук, той бе спокоен. Ударът му обаче предизвика нещо съвсем различно, а в хижата настъпи пълен хаус.
Александър изгълта голяма чаша ледена водка на екс, преди яростно да се изправи от мястото си и да връхлети върху Марк-силната му ръка стисна челюстта му толкова здраво, че лицето на изненаданото момче придоби някаква ужасна гримаса. Русокосият сви свободната си ръка в юмрук и директно я стовари върху дясното око на безпомощното момче, без дори да се замисля. В моментът, в който ударът бе завършен, Марк се стовари върху земята, неспособен да осъзнае каква беля е докарал на главата си-марихуаната, примесена с уиски му бе изиграла ужасна шега, давайки му фалшива смелост. Робърт се отърси от първоначалния шок-от носът му се стичаше едра струя аленочервена кръв, на която той дори не обърна внимание. Адреналинът, заредил умът му, му пречеше да изпитва каквато и да е болка, само и единствено ярост. Александър му помогна да се изправи на крака, и изкрещя:

-Ще убием ли копелето, Робърт? ЩЕ ГО УБИЕМ ЛИ?!

-ДА!-чернокосият изкрещя, гласът му прозвуча като животински рев.-Ще те довърша, да знаеш!

Всичките обиди, които Елизабет бе понесла заради него, унижението, на което Марк си бе позволил да я подложи, кънтеше в главата му като удар на камбана. Позволявайки на яростта да надделее над разума му, Робърт стоварваше десетки юмруци с всичката си сила върху негодникът, победен от собствената си глупост. Жалките му опити да се защити бяха толкова смешни, че Александър бе започнал да му се смее в лицето.

-Кой е слабак сега, а?-чернокосият изкрещя вбесено, хващайки го за кестенявата коса, дърпайки я безмилостно.-Кой е неспособен, а, нещастник?

-Ставай, нещастник такъв!-Александър изпсува гневно, изритвайки го в гърба яростно.-Стани и се бий като мъж!

-СТАВАЙ!-Робърт отново изкрещя безмилостно в лицето му, обагрено в кръв.

Марк се опита да се изправи, но всеки опит бе посрещан с нов ритник или юмрук. Робърт и Александър не даваха на момчето нито миг почивка. С всяко движение на Марк се чуваха болезнени стенания и хрипове. Очите му започнаха да се замъгляват, кръвта, стичаща се от разбитата му устна и нос, се смесваше със сълзите на отчаяние.

Александър го сграбчи за яката и го изправи насила. Лицето му бе изкривено от гняв и презрение.

-Какво си мислеше, че ще се случи, а?-Александър продума твърдо, гласът му бе като стомана.-Мислеше ли, че ще ти се размине?

Не чакайки отговор, Александър го хвърли обратно на пода. Марк се удари силно и изохка, усещайки как ребрата му запищяха от болка. Робърт се надвеси над него, очите му блестяха с неконтролируема ярост.

-Ти си жалък- прошепна Робърт и нанесе още един жесток удар в корема на Марк. Болката бе толкова силна, че Марк почти загуби съзнание. Той се сви на пода, опитвайки се да се предпази, но ударите не спираха.

Робърт и Александър продължиха да го ритат, техните ритници сякаш нямаха край. Звуците на юмруци, ритници и стонове отекваха в хижата, докато Марк усещаше как силите го напускат. Той се опита да се изправи още веднъж, но бе посрещнат с ново избухване на болка. Всеки удар, всеки ритник увеличаваха агонията му, превръщайки минутите в безкрайно мъчение.

-Това ли е всичко, което можеш?-подигра го Александър, забивайки коляно в гърдите му и чувайки как Марк изпуска въздуха си с хрип.

Марк започна да губи представа за време. Всяка секунда се струваше като вечност, а болката не спираше. Всяко ново движение на нападателите му бе последвано от нови удари, нови стенания и хрипове. Лицето на Марк беше кърваво, тялото му – разкъсано от болка. Кръвта и потта се смесваха, правейки го почти неузнаваем.

Елизабет стоеше настрана, ръцете ѝ трепереха, а очите ѝ бяха широко отворени от ужас. С всяко ново стенание на Марк, тя се опитваше да направи крачка напред, но момичетата около нея я спираха, държейки я здраво. Сълзи се стичаха по лицето ѝ, сърцето ѝ се свиваше от страх и болка.

-Пуснете ме, за Бога!-тя извика, гласът й прозвуча из хижата като болезнен плач.

-Лиса, ще го отнесеш. Стой тук!

-Вие луди ли сте, никой ли няма да направи нещо?!

Никой не смееше-Робърт и Александър бяха обезумели от гняв. Никой не пипаше огъня, знаейки, че ще се изгори жестоко. Единствената, която бе скочила в защитническа позиция бе Алиша, опитвайки се да избави приятеля си от побоя, но тя на мига бе спряна от Майкъл и Колин.

Отскубвайки се от ръцете на приятелките си, Елизабет се насочи към по-големия си брат Робърт-треперещите й ръце стиснаха тениската му безмилостно, започвайки да го дърпат назад, в опит да го отскубнат от безсилния Марк. Допирът й за момент го освободи от яростта и той спря-ръцете му бяха удавени в кръвта на противника, а белите му дробове се бореха за глътка въздух. Цялото му тяло се тресеше от гняв, който той не бе успял да задържи в себе си. Александър се изправи рязко, освобождавайки Марк от безмилостната си хватка. Той грубо се изплю върху него, с цялото си неуважение.

Марк усещаше как силите го напускат. Всяка секунда се превръщаше в безкрайна агония, а болката ставаше все по-непоносима. Робърт и Александър стояха над него, дишайки тежко и гледайки своето дело. В хижата цареше зловеща тишина, прекъсвана само от тежкото дишане на двамата нападатели и хлипането на присъстващите момичета.

-Алиша, искам да го разкараш от тук!-Робърт се обърна рязко към стресираната Алиша, която се взираше в Марк ужасено.

-К..Какво?

-Не ми пука пила ли си, пушила ли си.-той повиши тон.- Ако до десет минути още сте тук, ще го убия!

Елизабет усети как цялото й тяло изтръпва от ужас-мисълта за още насилие я подлудяваше. Мразеше да вижда брат си в такава светлина, но не смееше да го вини-знаеше, че го е направил, за да я защити от униженията.
Александър бе успял да сдържи гнева си и бе излязъл навън, за да се успокои. Той усещаше как главата му се блъска на всички страни от напрежение, как мускулите му са изтормозени от побоя. Ръцете му едва-едва държаха запалената цигара, а катранът навлизаше в дробовете му бавно и решително.

-Разкарайте го тоя боклук, не искам да го гледам!-Робърт изкрещя вбесено, усещайки как отново започва да губи контрол. Забелязвайки как кафевите очи на брат й отново се вторачват в беззащитния Марк, Елизабет уплашено продума:

-Бате, ела да излезем навън!-момичето обгърна лицето му с нежните си длани.-Всичко свърши. Достатъчно.

Марк лежеше на земята, напълно безпомощен. Глупостта му отново го бе докарала до безиходица.
Ако наистина знаеше на какво е способен Робърт, никога нямаше да извърши всички глупости.