Джънгкук бе пред вратата на стаята си и се канеше да влезе, когато Леа отвори и буквално връхлетя върху него. Силата, с която го блъсна, ги притисна към стената. Джънгкук се изненада, че тя въобще е станала от леглото.

- Леа?

Тя го бе хванала за тениската, за да запази равновесие.

- Аз исках да изляза на въздух. - отвърна му тя.

Беше замаяна и ѝ се виеше свят, затова се вкопчи още повече в него. Той обви ръцете си около нея, за да ѝ даде по-голяма опора.

- Ще те заведа в градината. Искаш ли? - предложи ѝ той.

Тя кимна. Джънгкук отскубна ръцете ѝ от тениската си и я хвана за кръста, притисна я към себе си, за да не падне. Двамата се запътиха към градината.

Настаниха се на една от пейките под голямата сянка на ябълковото дърво. Леа подпря глава на рамото му и притвори очи, вдиша дълбоко и се отпусна. Той не спираше да гледа нежните черти на лицето ѝ. След известно време тя отвори очи и забеляза, че той я зяпа.

- Какво? - попита го тя.

- Нищо. - усмихна ѝ се Куки.

Той си мислеше как сега това невинно създание е изцяло негово. Оставено на неговите грижи и милост, за да изпълнява желанията и заповедите му. Ала тя още не знаеше това.

- Май ще трябва да ти го кажа. - помисли си той, но го каза на глас.

Тя надигна глава и се изправи, сядайки така че да го гледа в очите.

- Да ми кажеш какво? - запита го.

В нея се криеше тихата надежда, че той може би ще я пусне. И тя отново ще бъде свободна. Въпреки че бе прекарала около две седмици тук, Леа почти бе забравила за живота си, когато бе на свобода. И за чувството да можеш да идеш, където си пожелаеш. През летните нощи да излезеш, обгърнат от прохладата след задушния ден, докато полъха на вятъра си играе с косите ти. През дългите дни да чувстваш силата на слънчевите лъчи върху кожата си. Да се радваш на живота без да усещаш тежестта на оковите върху китките си. Всичко това ѝ изглеждаше като стар спомен от забравен сън.

- Вече няма да си собственост на групата,... А само моя. - отговори ѝ Джънгкук.

Тя остана неподвижна, осмисляйки чутото. Тя бе негова собственост?

- Но как... - започна Леа, опита се да стане, но тялото ѝ все още бе слабо и тя тупна обратно на пейката.

Седна възможно по-далеч от Джънгкук. Загледа се в зелената трева под краката си. Безшумни сълзи се стичаха по бледите ѝ страни, мокрейки лицето ѝ.

- Пусни ме! - шептеше тя.

Погледна го с влажните си зачервени очи и го замоли:

- Пусни ме, моля те! Само ти можеш да ме пуснеш вече.

Той я гледаше безчувствено. Не бе способен да изпита съжаление към нея. Но дълбоко в душата си знаеше, че това, което върши не е правилно. И един ден сърцето му ще бъде разбито от това момиче. Но този ден все още бе далеч и засега той щеше да я държи възможно най-близо до тялото си и по-далеч от душата и сърцето си.

- Няма да те пусна. - рече ѝ той и стана.

Хвана я за лакътя и я дръпна. Притегли тялото ѝ към своето. И прошепна срещу устните ѝ:

- Ти си моя... Завинаги.

Това е новата глава! Както обещах в събота! Надявам се да ви харесва! Ако е така, задължително:
#VoteandComment
Обичкам вии😘😘😘 До другата събота❣️❣️❣️