************************************* - Ин Ра? Къде си? - чувах гласът на Бо Ра от коридора.
Вратата на стаята ми потръпна.
- Ин Ра! Знам, че си вътре! Отвори ми! - тропаше приятелката ми.
Изтрих сълзите си и се изправих. Трябваше да бъда силна! Какво изобщо очаквах? Престолонаследникът да се влюби в слугиня от най-нисш ранг? Сега като се замисля осъзнавам, че тази картина е толкова смешна, колкото и нереална.
Отворих вратата и Бо Ра се олюля пред мен, за малко и да падне. Явно се бе подпряла на врата.
- Какво стана? Защо избяга така? - попита ме тя.
- Не се чувствах добре...- промълвих, гледайки надолу.
- Не на мене тия, Чои Ин Ра! Видях те! Ти плачеше! А принцът също беше в градината. Да не е станало нещо с него? - лицето и придоби разтревожен вид.
- Не! - побързах да отговоря, тъй като не исках да я натоварвам с проблемите си както винаги.
- Лъжеш! - отсече Бо Ра.
- Не е вярно! - отговорих.
- Чои Ин Ра! Не смей да ме лъжеш, иначе ще кажа на майка ти за уро...- запуших и устата.
Омма не знаеше, че продължавах да пея. Когато получех някакво заплащане за труда си, отивах в църквата и взимах уроци по пеене от диригента на църковния хор. Правех го от 3 години насам. Преди аппа ме учеше. Тогава омма обичаше музиката колкото нас, но след смъртта на татко я намрази. Взе всички ноти от стаята му, заедно с лютнята му и ги изгори. Не искаше тези спомени, защо те я караха да скърби толкова много. Забрани ми да пея или да имам връзка с музиката по какъвто и да било начин. Защото за нея музиката носеше облика на аппа. И скръбта, загубената любов и щастие.
Но аз въпреки всичко продължих да пея. Защото аппа ме научи да обичам музиката с цялото си сърце и никога да не я забравям.
Ако омма разбереше, щеше да побеснее. Точно затова не биваше да се случва.
- Не викай! Ами ако някой те чуе? - зашептях.
- Тогава ми кажи какво се случи! - продължаваше непреклонна.
- Хубаво! - въздъхнах и се предадох.
Разказах и всичко и тя остана потресена.
- Сериозно ли? - очите и се разшириха, а аз кимнах тъжно - Знаеш ли, всички кралски особи са такива. Мислят, че са над всички.
- Ама то си е така. - вмъкнах.
- Не във всички отношения. - намигна ми Бо Ра - Не се разстройвай!
- Опитвам се, но все още ме боли...- една сълза пак се стече по бузата ми и тя побърза да я избърше, след което ме прегърна.
- Знаеш ли какво? Имам една идея! - усмихна се.
- Твоите винаги са лоши. - отвърнах стресната.
- Не е вярно! - възрази момичето.
- Сигурна ли си? - попитах я, спомняйки си всички пъти във които тя казваше "Хей, имам идея!" и после майка ми и баща и се извиняваха на стражите.
- Добре де! Но тази наистина е добра! - защити се.
- Хубаво! - съгласих се да я чуя.
- Носи се слух, че днес при езерото Хак Йон ще има спектакъл. - започна Бо Ра и се засмях - Какво му е смешното?
- Че си се хванала на такъв очевидно фълшив слух. - смеех се.
- Ама не е фълшив! Казват, че някои от по-младите актьори на Хан Ю Ри са решили да направят малко представление за простолюдието. Не е ли прекрасно? - усмихваше се.
- Да, защото не е истина! - тупнах я по главата.
- Да се обзаложим? - усмихна се.
- Добре, защото знам, че ще спечеля. - изправих се.
- Не бъди толкова сигурна Чои Ин Ра...- ухили се лукаво.
- Ако загубиш, което със сигурност ще стане, ще правиш закуската на стражите сама в продължение на седмица. - започнах.
- А ако ти загубиш ще целунеш главния актьор! - каза и я замерих с една от възглавниците.
- Омо! Ти полудя ли? - развиках се и усетих как се изчервявам.
- Нали казваш, че слухът е фълшив? - замери ме и тя - Тогава какво ти пречи да се съгласиш?
Позамислих се. Бях сигурна, че съм права!
- Добре! Съгласна съм! - протегнах ръка и се здрависахме.
- А сега, трябва да си намерим други дрехи. - дръпна ме за ръката и тръгнахме към стаята и.
Тя, за разлика от мен, имаше рокли, макар и не толкова пищни, като тези на кралицата, но красиви и цветни. Преди да почине, майка и била придворна дама.
- Облечи тази!  - Бо Ра тикна в ръцете ми рокля в синьо и жълто.
- Сигурна ли си? - очудих се.
- Да! Пробвай я! - бутна ме зад паравана и продължи да рови в скрина си за други рокли.
Въздъхнах и замених кафявата си фуста и бяла риза със дългата синя рокля на Бо Ра. След това излязох из зад паравана.
- Омо, виж се само! Приличаш на придворна дама! - възкликна.
Сега огледах роклята.
  Дългата пола от нея бе синя със жълти цветя по края, а ръкавите в същият цвят имаха сини кантове около врата. Целият костюм, подобен на кимоно, бе от сатен.
Завъртях се от радост.
- Но с тази кърпа на главата...- въздъхна намръщено и тогава, слагайки ръка на главата си, усетих, че още нося бялата работна кърпа.
Махнах я.
- Ти какво ще облечеш? - попитах я, а тя измъкна от скрина подобна рокля в лилаво и розово и се шмугна покрай мен зад паравана.
След минути излезе и се завъртя.
- Как изглеждам? - усмихна се кокетно.
- Добре, но тази рошава плитка изобщо не се връзва с останалото. - отговорих искрено.
- И твоята не изглежда по-добре. - Бо Ра седна пред огледалото си и извади дървена четка от някакво чекмедже. Среса дългата си черна коса и започна да си прави сложен висок кок, а след това извади собственоръчно направените си бои, като оцвети устните си в червено, а с черно прокара тънки линии по краищата на клепачите си. Юн Бо Ра като нищо можеше да бъде придворна дама.
- Сядай! - заповяда ми и ме настани на своето място.
Развърза плитката ми и започна да реше дългата ми кафява коса.
Моята прическа бе различна.
Хвана предната част на косата ми и след като я сплете на плитка я завъртя като роза отзад. Около нея завърза наниз от малки бели цветя. Останалата част от косата ми остана пусната. Повтори същите неща на лицето ми, като на своето и се усмихна.
- Сега вече наистина приличаш на придворна дама! - каза ми.
Погледнах се в огледалото. Всъщност бях...красива! Усмихнах се на отражението си.
- И все пак защо се нагласихме, след като няма да има нищо? - попитах въпреки всичко.
- Айш, Ин Ра! Казах ти вече! Наистина ще има спектакъл! - възмути се Бо Ра.
- По-добре се приготви да готвиш закуска цяла седмица! - подхвърлих развеселено.
- По-скоро ти се приготви за целувчица с господин красив актьор! - отвърна ми и събра устни, издавайки целуващи звуци и приближавайки се към мен.
- Мечтай си! - изсмях се и сложих ръка на устата и.
- Ще видим...- скръсти ръце - Сега да тръгваме!
Излязохме от стаята и. Трябваше да излезем от двореца незабелязано и да отидем при езерото Хак Йон. Навън беше тъмно, само звездите и Луната осветяваха пътя ни до езерото.
- Виждаш ли? Няма никой! - започнах като стигнахме до езерото, когато пред очите ми се запали факла, осветяваща всичко наоколо.
Държеше я момче със...бяла перука? Та перуки, доколкото знаех, се носеха от благородници те в Европа, а не в Азия. Дрехите му също бяха необичайни за нашата култура.
- Граф Бартолемю, как можахте да ме предадете така? - заговори момчето, аз продължавах да се чудя какво става и тогава, сякаш в отговор на неизречения ми въпрос светнаха фенери, огряващи малка сцена, на която освен момчето с факлата имаше и друго, облечено по същия странен начин.
- Но как така съм ви предал, принц Джезуалдо? - проговори той,  вадейки сабя и тогава си спомних, че съм чувала за композитор с такова име.
Мисля, че беше Карло Джезуалдо? Не съм сигурна...
- Вашият брат отне сърцето на обичната ми съпруга от мен! - продължи "принцът".
- Какво става тук, господа? - появи се трети човек, отново изглеждаш по същия начин.
- Реналдо, приятелю мой добре, че дойде! - каза му "графът".
- Леонардо, ела! - изкрещя Джезуалдо и тогава излезе още едно момче.
Добре, 4 момчета с бели перуки и странни дрехи. Освен, че действието явно се развива в Европа, друго не разбрах.
- Карло, ти си полудял! - възкликна Бартолемю.
- Твоят брат извърши грях и си плати за него. Сега и ти ще си платиш! - и с тези думи принцът пусна факлата на земята, като се хвърли към Графа съд сабя в ръка. Надигна се огън, но той не продължи извън сцената. Хората извикаха развълнувано, наблюдавайки битката между четиримата. Изведнъж светлините угаснаха, както и пламъците. Публиката издиша очакващо.
Тогава един фенер светна, огрявайки силуета на друго мускулесто момче. Кожата му бе бяла като порцелан. Той не носеше нито перука, нито дрехите му бяха същите като останалите. Косата му бе черна и къса, а дрехите му...доста оскъдни бих казала.
Носеше черен панталон и риза в същия цвят, но разкопчана, разкривайки мускулестото му тяло. Усетих как сърцето ми заби по-бързо, а няколко момичета извикаха доволно.
- Колко глупави са човешките същества само...- заговори с дълбок глас момчето и тръгна напред, като светлината се движеше над него и огря графът.
- Избиват се помежду си заради пари и жени...- продължи към Леонардо, който бе замръзнал на мястото си - Подчиняват се на глупави хора и точно поради тази причина са по-глупави и от тях. - усмихна се и разкри два остри предни зъба.
Играеше ролята на вампир.
- Други пък смятат, че ще решат проблемите си, като убият не само виновника, но и близките му. - отиде до замръзналия принц Джезуалдо  и дръпна мечът от ръката му, а след това го счупи на две, при което публиката извика.
- Нека те оставим, принц Карло Джезуалдо да Веноза. Съпругата ти ме обикна, защото ти я накара да те мрази, а ти глупакът реши, че трябва да убиеш и двама ни, само защото не можеше да приемеш истинската любов. - говореше равно, почти стряскащо, но не знам защо започна да ми става толкова топло.
- Но въпреки това, ти реши, че не ти е достатъчно да убиеш и двама ни, а сега се опитваш да убиеш и брат ми. - усмихна се горчиво вампирът и усетих как лицето ми почервенява - Колко глупаво! - лицето му придоби ядосан вид - Сега, заради теб, аз съм мъртъв и едновременно жив. Храня се от живите и представа си нямаш, колко искам сега лично да изпия кръвта ти...- няколко момичета изпищяха, когато той се приближи до врата на Джезуалдо - Но няма да го направя...- отдръпна се и се върна при граф Бартолемю - Отмъсти за мен, братко! - каза на ухото му и се усмихна, връщайки се в центъра на сцената - Нека види какво е да се изправиш пред царството на смъртта! - в този момент прожекторът изгасна и бързо цялата сцена блесна, огряна от всички фенери, а вампирът бе изчезнал.
Принцът се огледа за меча си, а в този момент Бартолемю се хвърли напред със своя.
- За Херомео! - извика той и прониза Джезуалдо.
Очите на принца се разшириха, а той политна назад, умирайки.
- Нека и ти видиш какво е да се изправиш пред царството на смъртта! - а след думите плътни червени завеси закриха сцената, докато публиката ги аплодираше бурно, не че аз и Бо Ра не го правехме.
След минута през завесите излезе момчето, което игра Карло Джезуалдо, но без перука. Косата му бе кафява.
- Благодарим на всички, които дойдоха на малкия ни спектакъл! Смятаме, че няма да е лошо да ви се представим. Аз се казвам Лий Дже Хуан, но предпочитам да се наричам Кен. - започна той, а до него се показа друго момче, което май играеше ролята на Леонардо но истинската му коса бе руса.
- Името ми не е чак толкова важно, всеки ме нарича Лео. - простичко се представи.
Последва Роналдо, чиято коса бе черна и се оказа, че се нарича Рави, а след него излезе граф Бартолемю или както той се представи - Хонг Бин.
- А заслугата за спектакъла тази вечер е на нашия добър приятел, който видяхте в ролята на вампир. - продължи Хонг Бин и тогава между тях застана момчето, заради което за малко да ми изскочи сърцето.
- Дами и господа, Хан Санг Хьок! - обяви Рави и се вкамених.
Това ли бе синът на Хан Ю Ри?
- Омо, толкова е красив! - възкликна до мен Бо Ра, след което ме погледна предизвикателно - И е главният актьор.
Знаех какво намеква. Бях загубила облога, така че трябваше да изпълня наказанието си, а то бе да го целуна. Но как?
- Благодаря на всички, които отделиха от времето си, за да видят спектакъла ни! Надявам се, че ви е харесало, понеже знаем, че представленията в оперния театър не са достъпни за повечето от вас и ние не сме съгласни с това. Затова  смятаме да правим такива безплатни спектакли тук всяка седмица за вас. - заговори Санг Хьок, а хората го аплодираха радостно - Знаем, че не сме всички от групата, нямаме момичета на разположение за тези спектакли, както и възрастни хора, деца и ето защо имаме предложение към всички ви. Нашият спектакъл нямаше песни и много действия, но заедно с вас можем да направим това възможно. Всеки, който иска да играе на тази сцена, да пее и да влиза в различни образи, може да заповяда тук след 2 дни, за да ни покаже възможностите си, а ние ще преценим дали те са достатъчни за нашата малка сцена. - довърши и отново бе посрещнат от щастливи възгласи.
След това всичките 5 момчета слязоха от сцената и се здрависаха с всеки от тълпата, а скоро стигнаха и до нас.
- Чои Ин Ра! - извика Бо Ра и се обърнах към нея.
- Какво...- не довърших, защото тя ме блъсна назад и точно когато очаквах да се сгромолясам на мръсната земя, нечии ръце ме хванаха нежно.
Погледнах към красивите черни очи на спасителя си.
Той се усмихваше лъчезарно, а аз усетих как сърцето ми е на път да изскочи. Той бе толкова красив, както го описа Бо Ра по-рано днес, както го видях на сцената.
- Трябва да си по-внимателна, Ин Ра...- промълви Хан Санг Хьок, а аз скоро щях да припадна.
Здравейте! Това е новата глава, малко по-дълга е. Коментирайте, гласувайте ако ви харесва. Много бих се радвала да разбера мнението ви.Съжалявам, ако има правописни грешки.
Saranghaeyo!♥️♥️♥️