- Оппа! - дотичах при Кен, усмихвайки се.
- Яя, Саку, gwenchana? - застана мирен със сабята в ръка.
- Искам да ме научиш и аз да се бия като теб! - отвърнах - Искам и аз като теб да побеждавам лошите! - обърнах се към публиката, размахвайки ръце и издавайки бойни звуци.
- Успокой се малко, войне! - "брат" ми сложи ръка на рамото ми, а думите му предизвикаха смях.
Завъртях се и хванах ръката му.
- Ще ме научиш ли? - попитах пак.
- Но момичетата не бива да се бият! Трябва да са нежни и грациозни...- заобяснява тръгвайки напред, а така започна и първата ария от операта.
- Дамите сабя не държат! Ветрило размахват и с поглед пленяват. Грация и красота показват, за да може господата по тях да се прехласват. - изпя - Не съм ли прав, господа? - обърна се към публиката въпросително и всички закимаха - Дамите носят дрехи красиви, не броня и оръжия страховити. А ние господата, се прибираме уморени, а от усмивките на дамите оставаме запленени. - изведнъж музиката се смени от мажорна в минорна, а ето, че дойде и моят ред да запея.
- О, братко моля те чуй! Аз не съм създадена за туй! Искам да владея сабята и кинжала, не опита на жената да съблазнява! Искам да водя битки епични! Да се разказват приказки за мен различни! Моля те, братко, научи ме да владея изкуството на войната, не искам да уча това на лъжата! Дай ми кон и сабя, не ветрило и маска! Искам да сбъдна мечтите свои, не затворена и във вечен покой! Моля те братко, войната ме зове! Недей и ти да ми казваш, "Върви да плетеш!"! - арията приключи, а зрителите ни аплодираха бурно.
Музиката отново затихна и се върна към началната си тема.
- Е, добре! Няма да те спирам! Но помни, че е трудно да усвоиш отъжието! - предупреди ме.
Пред въртящото се платно имаше едно изкуствено черешово дърво, на което Кен бе подпрял друга сабя.
Той отиде до дървото и ми подхвърли ножницата. Извадих сабята и се огледах в нея.
- Сигурна ли си, че искаш да се научиш? После да не плачеш! - усмихна ми се Кен, а аз хвърлих ножницата и го нападнах. Сабите издаваха оглушителни звуци, когато се срещаха. Аз изпуснах няколко пъти сабята, но след това започнах да се бия умело.
Изведнъж Кен се строполи на земята и се закашля.
- Оппа! - извиках и паднах на колене до него.
- Нищо ми няма, Саку...- закашля се още няколко пъти.
Сложих ръка на челото му.
- Та ти гориш! - изненадах се, а музиката стана напрегната.
Кен не спираше да кашля,
- Саку, аз...- и "припадна" в ръцете ми, а музиката стигна до кресчендо.
- Оппа! Не! Моля те! Не ме оставяй! - заплаках, а главата му бе в скута ми.
Завесите се спуснаха, а музиката продължи. Хонг Бин и Лео избутаха дървото зад сцената, а след товзаедно с Хьону и Рави завъртяха платното, което сега приличаше на малка стая с прозорец, от който се виждаха кръглата луна и звездите. Момчетата за секунди изкараха едно легло, състоящо се от две завивки и дървен стол, на което аз легнс Кен, на който набързо сложиха пудра по лицето, за да е по-блед, а аз седнах до леглото и подпрях глава на стола, затворих очи, малко преди завесата отново да се вдигне. Чух стъпките на Хан Ю Ри, която играешеш ролята на моя майка, заедно с Джунг Хе, възрастен мъж, който беше един от първото поколение актьори на Корея.
- Виж я само! Отказва да го остави и да си легне в своята стая! - възкликна Ю Ри.
- Брат и е много зле. Не се събужда от както е припаднал...- добави "аппа".
- Какво ще правим, ако той никога не се събуди? Лечителя каза, че Джънг Шик е смъртно болен! А за неговата болест няма лек! И се очаква скоро да издъхне. - заплака "омма", а музиката беше тъжна.
- Не говори така! Ще намерим начин да го спасим! - знаех, че сега прегръща Ю Ри.
По стъпките им разбрах, че слязоха от сцената.
След малко светлините се усилиха малко по малко, заслепявайки зрителите, а музиката стана силна и развълнувана. Сега следваше сцената със Сонг Хуа. Обещах си, че ще бъда съсредоточена напълно.
- Дете...- започна тя тихо - ...събуди се, дете мое.
Отворих бавно очи и се огледах.
Пред мен стоеше или по-точно висеше Сонг Хуа, усмихвайки се добродушно.
Да я имам в актрисата!
- К-коя си ти? - промълвих изплашено, дърпайки се назад.
- Важното сега е не коя съм аз, а защо съм тук! - отвърна ми тя и се приближи до Кен, като въжетата се смъкнаха така, че да може да седне до него - Той е смъртно болен...
- Знам! - заплаках отново.
В последно време толкова много плачех, че вече знаех как да се разплача нарочно.
- Има един лек, който може да го излекува. - започна Сонг Хуа и я погледнах изненадано.
- Джинджа? - попитах.
- Да, но трябва да го намериш до 3 дни и да го дадеш на брат си, иначе той ще загине. - обясни ми.
- Какъв е този лек? Веднага ще тръгна! - извиках и се изправих, а Хонг Бин дръпна въжетата на Сонг Хуа, издигайки я високо над мен.
- Трябва да намериш черешовото дърво...- започна.
- Но отвън има градина с черешови дървета! - прекъснах я.
- Това, което ти трябва е едно единствено на света! Преди векове се появило първото черешово дърво на този свят. Трябва да го намериш! То притежава могъща магия, способна да излекува брат ти! Но побързай! Ако не го донесеш до третия ден по залез слънце, момчето ще загуби живота си. - довърши, като я съпровождаше нежна музика, а изведнъж сцената потъна в пушек.
- Чакай! Не си отивай! Къде да го намеря?! - извиках.
- Четирите стихии ще ти покажат пътя! Следвай ги! - когато мъглата се разпръсна, Сонг Хуа беше изчезнала.
Погледнах нагоре, а после към лицето на "брат" си и го погледнах, погалвайки нежно косата му.
После се изправих и взех ножницата със сабята, намираща се до леглото.
- Ще видиш, ще те спася! - казах. Момчетата бяха изкарали и малка масичка с пергаментови листи и мастилница с перо на нея.
Взех го и започнах да пиша. След като бях готова, го оставих до "оппа" и влязох зад кулисите.
Бързо започнах да събличам кимоното си, заменяйки го с броня, а докато Зуни сплиташе косата ми, Ю Ри и Джунг Хе излязоха на сцената.
- Но къде е Сакура? - чух гласът на "омма" и през завесите видях как се приближава до леглото и вдига писмото.
-Какво е това? - пита я "аппа".
- От Сакура е! - възкликва тя.
Отваря плика и зачита на глас.
" Омма, аппа, аз заминавам, за да намеря първото черешово дърво на света! То е единствената ни надежда оппа да оцелее! Не се притеснявайте за мен и се грижете за него! Ще се върна! Обещавам!
С обич, Сакура!"
Хан Ю Ри пусна писмото на земята и се свлече на нея плачейки.
- Тя ще е добре! И двамата ще са добре! - уверяваше я Джу Хе.
- Бог иска да ми отнеме едното дете! Защо трябва да ми отнеме и другото? - проплака ръководителката - Моля те, Сакура, само се върни жива и здрава!
Завесите паднаха отново, обявявайки края на второ действие.
Вече бях напълно готова. Кен се изправи и се махна от сцената, влачейки завивките и стола със себе си, а другите издърпаха масичката.
Рави и Хьону се нагласиха до завесите, а аз се настаних на гърба на Рави върху наметката.
Сега пейзажа бе зелена трева и сутрешно небе, озарявано от изгрева. Бяха изнесли широко ниско дървено курито, оцветено в зелено и пълно с вода. Представляваше езеро.
Завесите се вдигнаха и "конят" ми тръгна напред. Аз си предадох вид на изморена и спряхме по средата на сцената.
Слязох от "коня" си и отидох до езерото.
- Умирам от жажда! - възкликнах и потопих ръце във водата.
Но тогава от водата започна да се издига пара ( Хонг Бин хвърли димна бомбичка отгоре). Сцената отново се замъгли, а когато се махна, над езерото "летеше" Бо Ми.
- Коя си ти? - попитах отново.
- Аз съм първата стихия. - отговори тя усмихвайки се.
- Водата? - предположих.
- Да. Търсиш първото черешово дърво, нали? - кимнах и тя продължи - Де Ру, излез! - извика и едно малко момченце със синя коса долетя при нея от "небето".
- Да, омма? - проговори.
- Отведи я до кръстопътя! - заповяда му и той ме погледна - А ти! - погледна ме тя - Пази се! - от ръката на Бо Ми падна още една димна бомбичка.
- Но от какво? - извиках през дима, но Бо Ми беше изчезнала.
Една от завесите се дръпна леко към сцената, за да издърпат "езерото".
- Готова ли си да тръгваме? - попита ме летящото водно момченце.
Кимнах и се качих на "коня".
Платното започна да се върти, показвайки поляни и планини, водното човече летеше, а Рави и Хьону потропваха на едно място. По едно време спряхме и се обърнахме с гръб към публиката. На въртящото се платно бяха изрисувани две тесни пътеки.
- Тук се разделяме. - обърна се към мен Де Ру - Пази се! Огнената повелителка е много опасна! - и с тези думи излетя нагоре, оставяйки ме сама, загледана в пътеките, докато завесата се спускаше.
Рави и Хьону се изтеглиха от сцената, платното се завъртя, показвайки зелената гора.
Хонг Бин спусна голям дървен обръч от тавана, а той се долепи до земята.
Завесите отново се вдигнаха.
- Къде да търся огнената повелителка? - говорех си.
Изведнъж пейзажа се смени, небето беше сиво, а по него бяха изрисувани светкавици.
- Но какво става? - очудих се, заставайки в кръга.
Тогава една дървена светкавица падна от горе, като в същото време някой хвърли запалена клечка върху дървения кръг, който леко се повдигна, за да не запали самата сцена. За пръв път в театъра се използваше истински огън.
Музиката стана напрегната.
Започнах да се давя от пушека на пламъците.
- Помощ! - извиках, а публиката се изплаши.
Тогава Санг Хьок излезе бягайки на сцената и прескочи кръга, влизайки при мен.
Той ме вдигна на ръце и отново прескочи пламъците.
В същото време аз изпаднах в несвяст. Тогава от "небето" започна да вали, мокрейки нас, докато потушаваше огъня. Санг Хьок ме остави в единия край на сцената и отиде да доведе "коня" ми, заедно с още един, но неговия беше истински! Решиха, че изкуствения няма да издържи двама, затова вкараха на сцена и красив черен жребец. Но отвърза юздите на коня ми и го потупа. Взе едно копче от ръкава си и го завърза с мъничко въженце около врата на "коня".
- Върви, момче! Върни се в дома си! - каза му и го тупна, Рави и Хьону се затътриха бавно под костюма  към изхода на сцената.
Хьок отново ме взе на ръце и качи на своя кон, а после седна зад мен и облегна главата му на гърдите си, поемайки юздите на жребеца. Усещах хубавия му аромат, който толкова харесвах и толкова ми липсваше. Дори и да бяхме пред публика се чувствах защитена.
Коня започна да ходи на едно място, а платното сменяше пейзаж след пейзаж, когато Хьок запя, съпровождан от музиката, която рязко премина от минор в мажор.
- Коя е тази дама красива? Да не би да е някоя самодива? И защо ли в пламъците беше? Щом я видях, сърцето ми за нея гореше! Но самодивите брони не носят? Сякаш тя бе война за който разказват! Минах през кралство великолепно, търсех момичето на сърцето си проклето. И тогава ги чух! "Замина принцесата!"  казваха те, "И войн стана, лек да открие за болестта на брат си голяма!".
Бях запленен от тази приказка прекрасна! Исках да намеря тази принцеса толкова невероятна! Кое момиче спокойствието ще замени с борба? Кимоното с броня, ветрилото със сабя?
Никога не я бях виждал, но веднага я обикнах! А сега когато я виждам съм толкова пленен! Със сигурност мога да ви кажа, че съм влюбен!  - изпя арията си и отворих очи, взирайки се в неговите.
Едва спирах сълзите, напиращи да потекат като водопади. Гледайки в очите му видях тази малка искра, показваща, че той все още ме обича.
Бързо се осъзнах и подскочих в ръцете му.
- Кой си ти?! - извиках, а жребецът подскочи изплашено.
- Просто един рицар...- отговори ми Хьок - Вие трябва да сте принцесата Сакура?
- Така е, но аз не знам името ви! - сопнах се и скочих от коня му.
- Лий Чанг. - отговори той.
- Лий Чанг? Като китайския принц, Лий Чанг? - повдигнах вежда.
- Просто имената ни са еднакви! - усмихна се глуповато.
- Чакай малко! Къде е конят ми? - извиках.
- Пуснах го. - отговори ми той.
- Но защо ще го пускаш? Как ще стигна до дървото сега? - ядосах се.
- Аз ще ти помогна. - отговори ми "рицарят".
- И защо ще го правиш? - очудих се.
- Спасих те от пламъците. Поне ми дължиш да ме оставиш да ти поногна. - намигна ми.
- Сигурен ли си? Мисията ми е опасна! - предупредих го.
- Аз не се страхувам от опасности! Качвай се! - отвърна ми и се качих отново на коня.
  По пътеката минаваше линия от пепел. Предполагам, че по този начин повелителката на огъня ми показваше пътя. По пътя му разказах за мисията си.
Тръгнахме по пътеката.  Изведнъж пепелта свърши, а ние спряхме.
- Кои стихии спомена, че ти остават? - попита ме, когато земята се разтресе, а на сцената излязоха Лео, Кен, Хьону и Рави, облечени в зелени дрехи, покрити с листа, а лицата и косите им бяха оцветени в зелено.
  Музиката отново стана напрегната, а аз и Хьок слязохме от жребеца.
- Какво искате? - извика той.
Те не му отговориха, а извадиха саби с дървени дръжки и ни нападнаха. Моментално извадих тази на "брат" ми и парирах ударите им. Гърбът на Санг Хьок се опря в моя и двамата заедно се биехме със земните войни. Бях "убила" двама от тях, а те падаха немощно на сцената.
Когато остана един, той прибра сабята си.
- Това бе предизвикателството на земната повелителка! И вие се справихте! Тя ще създаде пътека, която ще ви отведе до първото черешово дърво. - каза ни той и сцената се изпълни с пушек, а когато се изясни и четиримата не бяха на сцената.
Спогледахме се и се качихме на коня, а платното отново започна да се движи.
Момчетата избутаха голямо черешово дърво на сцената, а ние спряхме.
- Ето го! - възкликнах щастливо и се приближих до дървото, но тогава чух  силни изстрели.
Това не беше в сценария!
Хейо!
Ето я и новата глава! Надявам се да ви харесва! Скоро очаквайте следващата!
Saranghae!❤️