- Коя си ти? - очите ми се отвориха широко при тези думи.
Обърнах се бавно, а зад мен бе принц Ча Хак Йон, наблюдавайки ме любопитно.
Взех бялата си кърпа и се изправих бързо.
- Ваше Височество...- поклоних се.
- Не отговори на въпроса ми. Коя си ти? - продължи той и се приближи - Не съм те виждал преди. Да не си новоназначена?
- Ани! - отговорих засрамено.
- Ами тогава? - усмихна се леко и усетих как се изчервявам.
- Аз съм дъщерята на Чои Мо Ра. - отговорих избягвайки погледа му.
- Чои Мо Ра има дъщеря? Не знаех за това. А на колко години си? - продължи принца с въпросите.
- 17...- промълвих.
- Арасо...А къде работиш тогава? - разпитваше ме принца.
Не можех да повярвам, че наистина го виждам и говорим!
- В подземната кухня, готвя за стражите. - обясних.
За момент и двамата замълчахме.
- Така и не разбрах как се казваш. - промълви принца.
- Чои Ин Ра...- преглътнах.
- Принце, къде сте? - чух нечии глас и Хак Йон се обърна.
- Яя, То Ру, не съм малко дете, че да ме придружаваш навсякъде! - провикна се той.
- Може и да сте на 20, но и на 40 да станете, пак ще трябва да ви придружавам! - отвърна топчестият мъж - А и кралицата ви вика за закуска.
- Айш, не съм гладен! - прошепна принца и леко се подсмихнах.
Той забеляза това и също се усмихна.
- Идвам след малко То Ру! Можеш да тръгваш към двореца. - обърна се за последен път Хак Йон.
- Трябва да се храните принце, а закуската е най-важното ядене за деня. - започнах да говоря.
- Моля те, Ин Ра, не започвай и ти с това! - думите му ме накараха да млъкна изплашено - Аз трябва да тръгвам...
- Приятен ден, ваше Височество! - поклоних се.
- Джагбьол инса/ Довиждане/, Ин Ра! - и с тези думи принцът тръгна към двореца.

- Бо Ра! Къде си? - развиках се щастлива, когато връхлетях в кухнята.
- Яя! Ин Ра! Ще събориш нещо! Успокой се малко! - погледна ме, докато миеше чиниите в бурето.
- Бо Ра, няма да повярваш какво стана! - приближих се усмихната.
- Буе? - изглеждаше изморена, затова аз отидох при другото буре и започнах да мия чашите.
- Срещнах принца...- започнах.
- БУЕ?! - тя изтърва една от чиниите на земята от изненада.
- А казваш, че аз съм непохватна. - засмях се и и помогнах да събере парчетата.
- Кога? Къде? Как? - обстрелваше ме с въпроси Бо Ра.
Разказах и всичко.
- Яя, Ин Ра! Такава късметлийка си! - възкликна приятелката ми.
- Може би мечтите ми не са чак толкова невъзможни...- усмихнах се и продължих с работата си.
*************************************- Пристигнахме! - провикна се кучеяшът и каретата ни спря.
Отворих вратата и слязох. Хората обикаляха хаотично и разнасяха храна, седла, дрехи и оръжия.
- Санг Хьок! - чух настойчивият глас от каретата и помогнах на омма да слезе.
- Къде е театърът? - попитах я.
- По-надалеч. Сега трябва да се настаним в къщите, които ни подари негово Величество. - омма ме потупа по рамото и прислугата на двореца дойде, за да вземе багажът ни от каретата.

Стаята ми беше голяма, а леглото изключително меко.
- Айгуу! - хвърлих се на него.
- Айш, Санг Хьок! На 19 години си вече! Не си малко дете! Бъди по-възпитан! - възропта омма и се изправих бързо - Щом приключиш с багажът върви при другите.
- Арасо, омма. - отговорих и тя излезе от стаята ми.
Имах предчувствието, че тук ще се случи нещо, което ще промени живота ми из основи. Може би тук щях да открия голямата си любов.
************************************
  Щом с Бо Ра приключихме с работата си засега решихме да посетим баща и в кралската градина.
- Аппа! - тя го прегърна силно.
- Как си аджуши? - попитах го.
- Добре съм, момичета. - усмихна се - Тъкмо засадих един розов храст. Казват, че семената били донесени чак от Франция.
Докато Бо Ра си говореше с баща си, аз реших да се разходя из градината и да разгледам растенията.
Изведнъж погледът ми се спря върху принца и неговият слуга. Реших, че е по-добре да се скрия.
Щом приближиха успях да чуя разговора им.
- Принце, защо говорите с прислугата? - попита го слугата.
- То Ру, просто ми беше интересно да се запозная с нея! Какво толкова е станало? - възмути се Хак Йон.
- Вие сте от царско потекло, принц Хак Йон! Ако говорите така с простолюдието всички ще загубят респект към вас! - продължи То Ру.
- Тя е просто прислужница! - малко ме заболя от тези думи, макар да бяха самата истина.
- Няма ли придворни дами, че със слугините да общувате? - какво ставаше тук?
- Просто исках да се позабавлявам малко, То Ру! Нито съм се влюбил в нея, нито ще се оженя за нея, нито пък имам намеренията да контактувам отново с нея! Тя е просто една слугиня! Разбра ли? - сълзи се застичаха по лицето ми.
Значи принцът изобщо не се интересуваше от мен? Години наред си мислех, че той е благороден и мил, а се оказа, че просто съм живяла в илюзия за всичко. Явно мечтите ми освен че са невъзможни са и глупави!
Изчаках принцът и слугата му да се махнат и побягнах към стаята си едва сдържайки сълзите си.
" Тя е просто слугиня!"
************************************
   - Яя! Хонг Бин! Къде са останалите? - провикнах се, след като излязох от къщата.
- Не знам. - отговори ми той.
- Как успяха да изчезнат за по-малко от час, след като пристигнахме? - възмутих се.
- Не знам, Хьок. - отвърна ми Хонг Бин по същия начин.
- Ще кажеш ли нещо друго, освен не знам? - изнервих се.
- Добре! - усмихна се злорадо той.
  - Айш! Много обичаш да ме дразниш! - начумерих се.
- Това е най-любимото ми занимание. - потупа ме по рамото и ми намигна.
Какво не му беше наред?
- Хайде да ги потърсим! - въздъхнах и тръгнахме из кралството.
*************************************
- Знаеш ли, че си много красива? - попитах момичето, което продаваше вино в бакалията.
Тя се смееше засрамено.
- А си мислех, че в кралството няма по-красива жена от кралицата Ча Ха На, но явно много съм грешал. - продължавах да флиртувам.
- О, моля ви господин Лий...- беше поруменяха доста.
- Наричайте ме просто Кен! - усмихнах се и понечих да се наведа към нея, когато някой ме дръпна за палтото.
- Лий Дже Хуан! - изръмжа човекът и се обърнах.
- Хьок...- усмихнах се невинно - Аз просто си говорех с тази млада и красива дама. Моля те, нека продължа разговорът си.
- Добре, както искаш! - подсмихна се Хьок.
- Сигурен ли си, че е красива? - попита ме Хонг Бин.
- Ама разбира се...- обърнах се към бара и там стоеше грамадна жена с...мустаци?
Къде изчезна красивото момиче?
  Жената тропна с крак и се обърнах към момчетата.
- Да си вървим! - прошепнах и побягнах към вратата, слушайки смехът на Санг Хьок и Хонг Бин.
************************************
  - Какво искаш бе, момче? - попита ме грубият търговец.
- Дошъл съм, за да печеля! - отговорих.
- Не можеш! Твърде си слаб за тази игра! - ухили се бакалинът.
- Но имам много пари, които искам да заложа. - усмихнах се.
По лицата на мъжете пробягна очудване, а след това злобни усмивки и накрая ме погледнаха.
- Хубаво! А как се казва богатото момченце? - включи се друг мъж.
- Рави. - отговорих и седнах.
Знаех много добре как да мамя в тази игра.

- Измамник! - извика единият мъж.
- Върни ми парите, че да не те убия! - другият ме замери с дървен стол, докато бягах.
- Не съм виновен, че сте толкова глупави и лесни за изиграване! - провикнах се.
- Какво каза, слабако?! - обади се бакалинът.
- Сега ще ти счупя аз краченцата! Да те видим после как ще бягаш! - включи се търговецът.
Айгу, играта загрубя.
- Ким Уон Шик! - чух истинското си име и видях как Хьок, Хонг Бин и Дже Хуан приближават.
- Бягайте! - извиках, като се приближих.
- Но защо? - очуди се Дже Хуан.
- Ще ти избия зъбките, Рави! - извика някой от грозноватите мъже и момчетата ме последваха.
- В какво си се забъркал пак? - въздъхна Хьок.
- Глупаците просто не могат да си пазят парите. - отговорих и продължихме да бягаме.
*************************************
  Стоях под едно дърво и четох ренесансовия сборник на Джовани Бокачо "Декамерон". Един търговец ми продаде преписано на корейски копие.
- Здравей! - вдигнах поглед и красива млада жена се настани до мен - Какво четеш?
Показах и книгата.
- "Декамерон"? Това не струва! - изсмя се тя и се намръщих.
- Трябва да прочетеш романа "Дон Кихот" на Мигел де Сервантес! Той е истински писател! - възкликна тя.
- А ти малко вземи се образовай, жено! Джовани Бокачо е един от най-великите ренесансови автори! - извиках.
Тя пък какво разбираше от изкуство?!
- И кой си ти, че да смееш да пртиворечиш на една от придворните дами на кралицата?! - разкрещя се дамата.
- Човек на изкуството! А ти си просто глупава жена! - изправих се рязко.
- И как се казваш? - попита ме.
- Лео! - отговорих.
- Джънг Тег Ун! Какво става тук? - Хьок се появи, следван от Хонг Бин, Кен и Рави.
- Тази жена не разбира от изкуство! - отговорих бесен.
- Аз ли? - извика тя и събу обувката си - Сега ще ти покажа аз кой не разбира от изкуство!
Тя хвърли обувката, а ние побягнахме.
Сега женските обувки се славеха с остри токове, които можеха да извадят човешко око. Сигурно женско оръжие!

- Сега какво ще правим? - попита Рави щом спряхме пред къщата на Санг Хьок задъхани.
- Имам идея! - включи се Хьок.
- И каква е тя? - обяди се Кен.
- Нека направим спектакъл за простолюдието. - отговори той.
- Ами майка ти? - намесих се.
- Лео, тя е на вечеря в замъка. Дори няма да разбере. - заговори Хонг Бин.
- Сигурни ли сте, че идеята е добра? - промълви Рави.
- Няма какво да изгубим. - успокои ни Кен.
- И какво ще изиграем? - попитах аз и ентусиазма слезе от лицето на Санг Хьок.
- Идея си нямам...- погледна към небето.

Ето я и първа глава! Гласувайте и коментирайте ако ви харесва фика! Ще се постарая много скоро да кача и втора!😊
Saranghaeyo!♥️♥️♥️