– Здравей мамо.

– Здравей, миличък. Станало ли е нещо?

– Трябва ли да стане нещо, за да се обадя на любимата си майка?

– Любима? Че ти колко майки имаш, бе? Малко ме плашиш с този внезапен интерес към мен. Да не са ти открили някаква болест? Или ти трябват пари?

[ Тежка въздишка, придружена от звучно оригване в далечината ]

– Единственото, което ми трябва, е светена вода. Но не ти се обаждам за това. Искам да те питам нещо.

– Какво нещо?

– Да си имала някакви странни случки в миналото?

– Бъди малко по-конкретен, Чонгкук.

– Ами като например да си срещала рогати същества?

– Като бикове?

– Не точно...

– Козли?

– Всъщност имах предвид същества, които приличат на хора, но не са. Само се правят на такива. Но не са. Схващаш ли?

[ Кратка пауза. Отново се чува оригване, но този път е придружено и от уплашено мяукане и странен звук, който най-лесно би бил описан като "Гуа!"]

– Да не говориш за  бащата ти и онзи път в който ми сложи рога, животното мръсно?

– Ъм... не?

– Ох, само като спомня и побеснявам. Идва ми да счупя нещо.

– Спомни си какво ти каза терапевта. Дишай и издишай, и преброй до три.

– О, дишам си. Вече почти не изпитвам желания да го убия. И почти не псувам на задръстванията. Но се  се прехвърлих на китайската керамика. И това ме подсети. Следващата коледна вечеря ще е в пластмасови прибори. Но да се върнем към въпроса ти.

– Не, знаеш ли какво. Няма значение. Чао, мамо.

– Чонгкук? Ало? Алооо?