– Какво сладко момченце си имате! – възкликна възрастна жена до мен. – Сигурно се чувствате късметлия.

– Направо не мога се отърва от късмет – промърморих мрачно, клатушкайки се в ритъма на движещия се автобус. Трябваше да поддържам лигавещият се на рамото ми Техьонг и ръцете ми вече бяха започнали да умаляват.

– А къде е майка му?

– Сигурно в ада.

– Боже, какъв език имате само! – възкликна неудобрително жената.

– Ще ви помоля да не го споменавате тоя. Доста съм му насъбрал – казах и това явно беше последната капка за жената, която стана от мястото си до мен и се премести няколко седалки напред. Идеално. Можех да оценя относителната тишина след кошмарната нощ, която бях изкарал.

Имаше още две спирки до църквата.