Лунната светлина пронизваше сивкавите облаци, набраздяваше ги, разпръсквайки ги на различни посоки. И те като самотници се срещаха едни в други, прегръщаха се, викаха и беснееха. Просто бяха забравени и изтощени.

И насред този първичен хаос, излязъл от недрата на Ада, две души търсеха своя пристан. Вървяха, продължаваха да правят крачка след крачка, но никоя от тях не знаеше накъде отиваше. Светът бе толкова голям, а те бяха като тичинков прашец, подет от вятъра. Но знаеха, че имаше само един път - напред. И не трябваше да се обръщат назад.

Небето крещеше, плачеше и стенеше. Светкавици раздираха хоризонта по неговите криви и нацапани страни. Всичко избухваше в калейдоскоп от тъмни цветове. Тук светне, там потъмнее. Цветовете се сливаха, обичаха и разделяха. Преливаха едни в други, забравяха се като далечни познати и наново се преоткриваха като млади любовници.

В този момент, докато дъждът се изливаше върху земята като потоп - мощен и задушевен, двете души спряха. Една светкавица ги освети и те проблеснаха като звезди. Единствените звезди, които грееха в тази кратковременна пауза между краха и величието. Замисленост бе изписана върху младите им лица, толкова крехка и невинна. Но за какво всъщност мислеха те?

Дали миналото можеше да е новото бъдеще.

Чувство на самотност премина през тях, докато си напомняха да продължават да вървят напред. Напред към миналото, към забравата.

Още една светкавица разпра угнетеното небе, а след това гръмотевица разтресе познатия им свят, разруши го, за да го съгради наново.

Двете души се обърнаха една към друга, но ги делеше една цяла вечност. Едни мъка, страдание и спомени изпълваха пропастта, която сами бяха изкопали. А как трябваше да я прескочат?

Небето плачеше с глас, докато двете души се затичаха една към друга, устремени, празни, бездиханни, невидими.

Постепенно ритъмът на живота забумтя в тях, изпълни кухите им тела. Те бяха живи. Сърцата им се събуждаха за новата зора насред бурята.

По-бързо.

По-бързо.

По-бързо.

Тичаха, копнееха, трябваше да стигнат.

Но къде, когато и самите те не знаеха защо и накъде бягаха? Къде отиваха? Към миналото или бъдещето?

Нямаше значение, важното бе, че целта им беше накъде напред. Някъде зад стените на блещукащата тъмнина.

Но колкото повече тичаха, толкова повече се отдалечаваха една от друга. Чакай, не си отивай, не изчезвай. Стой до мен.

Дърветата виеха самотно, скърцаха пронизително. Природата беше замряла, онемяла, гневна. Звездите бяха създадени да блестят, а не да тънат в мрак. Защо тези звезди вече бяха спрели да пръскат светлина? Защо всичко бе станало толкова черно?

Двете души паднаха насред своя път, покосени, измъчени, отпаднали.

Не болеше, просто нямаше нищо. Освен дивия порой, побеснялото небе и зверския вятър.

Една свършеност се прокрадваше из изцедените оживели тела на двете души, пречупваше младите клонки на увереността им, погубваше свежестта им.

Двете души се проснаха като покосени сред прахта, кървящи и погубени. Защо им беше да се самоунищожават по този пагубен начин? Трябваше просто да се обърнат навреме, но не можеха да простят. А може би трябваше.

В момента бяха толкова близко, но и ужасно далеч.

Едвам доловимо докоснаха пръстите си, точно там където кръвта им се събираше на локва. Времето беше застинало, докато двете звезди постепенно губеха светлината си. Изчезваха.

Не умирай. Можем да оцелеем. Можем да се поправим. Прощавам ти.

Светкавица освети мъртвите им тела, застинали като колоси насред тънката граница между отчаянието и надеждата.

Но измежду пръстите им, от кървавата земя, поникна тяхната взаимна прошка.

Една червена роза.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Е, това е едно наистина кратко разказче по случай осми март. Честит празник на всички дами по големия бял свят.