Част XIII

Айндховен, улица Грюбер

14 февруари, 8:00

- Честит рожден ден, Макс - прошепна нечий нежен глас в ухото ми, а аз измрънках недоволно, защото някой се опитваше да ме събуди, когато не исках ба дъба събуждан.

- Не може ли по-късно? - завъртях се на другата страна, покривайки се с мръсния и прашен чаршаф.

- Ставай, момчето ми - рече баща ми и аз изпуфтях раздразнено. Отворих очи, за да видя как мама и тати клечаха до леглото както винаги с угрижени изражения, перманентно лепнати върху изпитите им лица. Бях малък, за да разбера какво точно се крие зад погледите им. Но вече знам. Било ги е страх, че един ден ще остана сам и че няма да има кой да ме пази от Господаря. Но техните лица винаги бяха застинали в тъжна гримаса, въпреки че в сектор О всичко беше нормално тихо и монотонно. Знаели са какво ще стане с мен, ако смъртта ненадейно ги сполети. Знаели са, че ще страдам. Но безпомощността и отчаянието си личаха, прозираха твърде често през очите им. Усещах ги през моментите, когато родителите ми се опитваха да бъдат силни заради мен. Но някъде надълбоко в душата си знаех, че рано или късно семейният балон ще се пропука.

- Рожден ден ли? - попитах, объркан. - Откъде знаете, че днес имам рожден ден? - седнах в леглото, докато наблюдавах посърналите им очи и движения. Нищо не се запазва будно и живо твърде дълго в Подземието на Господаря. Но родителите ми се постараха да ми дадат максималната си любов, която успяха да синтезират не само от себе си, но и от това себепогубващо място.

- Да го наречем малко шесто чувство, примесено с малко математика - отвърна баща ми и се опита да се усмихне, колкото да повдигне тягосното настроение. Но родителите ми чисто и просто не можеха да ме заблудят. Можех да свържа две и две. Бях забелязал как всички свеждаха глави, когато Господарят влезе в ателието. Усещах страха им. Всички се бояха от него. Тогава не разбирах защо, но скоро след това научих на какво е способен Господарят и защо всеки гледаше да се изпокрие, когато беше в близост до него.

- А, какво е математика, тате? - смръщих вежди.

- Една велика наука, Макс - погледна ме с тъжна усмивка.

- Какво ѝ е толкова великото? - зададох друг въпрос, а мама се разплака внезапно и положи глава върху леглото в близост до тялото ми. - Мамо, защо плачеш? - тихо попитах и взех ръката и в своята. - Да не казах нещо грешно? - натъжих се, а тати постави ръка на рамото на мама в опит да я утеши. Но хлиповете ѝ ставаха все по-отчетливи и високи. И по някаква непонятна причина знаех, че предстои нещо ужасно.

- Всичко е наред, Макс - успокои ме тати, докато ме наблюдаваше кротко с ясните си сини очи.

- Тогава защо плаче мама? - недоумявах.

- Съжалявам, момчето ми - проплака силно тя и стисна ръката ми крепко. Исках да отнема страданието от нея, да попия тъгата ѝ, но това нямаше как да се случи. Защото не бях в състояние да разбера причината за сълзите в очите ѝ. Просто не разбирах. А когато най-сетне проумях цялата картина, беше твърде късно за всичко. - Не искам да става така - говореше доста накъсано и несвързано. - Опитахме се да те предпазим - погледна първо тати, а после впери зеления си взор в мен, - но се провалихме. Нямаме власт тук, Макс - поклати глава тя.

- Какво става, мамо? - погледнах я, но тя се разхлипа отново. - Тате? - обърнах се към него, но устните му бяха свити в права линия, а лицето му бе на границата между обезсърчението и дълбоката мъка.

- Чуй ни много внимателно, Макс - започна баща ми колебливо, а някакво неприятно чувство се загнезди в стомаха ми. - Скоро ще се наложи да се разделим - а аз го погледнах неразбиращо.

- Ние никога няма да се разделим - заявих сериозно, не знаейки, че се самозаблуждавам. След няколко дни веднъж и завинаги бях откъснат от родителите си. Смъртта ни раздели. И всичко стана толкова неочаквано, че нямах време дори да си поема дъх. Господарят бе решил да започне бавно да руши живота ми.

- Макс, чуй ни внимателно - помоли ме тати с угрижено изражение на лице. - Един ден ще ти се наложи да живееш далеч от нас и да следваш определени правила. Знам, че си умно момче и че ще ни разбереш - гледах ту него, ту мама и наистина не разбирах за какво ми говорят, но се опитвах да намеря логиката зад думите им. Да намеря скритото послание, но хората винаги се учат в движение. Не можеш да накараш един човек да те слуша, докато той самият не си научи урока по най-болезнения начин. - Запомни, че трябва да слушаш и да се подчиняваш, Макс. Не питай, отговаряй само когато ти задават въпрос и винаги изпълнявай това, което се изисква от теб - говореше мило баща ми, а мама плачеше тихо между нас. - Бъди силен, Макс. Ти си смело и умно момче - а аз кимах отсечено. - И се надявам един ден да ни простиш, че не успяхме да ти дадем онова, от което се нуждаеш - с тъга произнесе той, а аз просто ги наблюдавах внимателно, докато в сърцето ми се просмукваше чувство на задух и тягостност.

- Но на мен не ми трябва повече - отвръщах, сигурен, че си имам всичко нужно на това ужасно място. Имах мама и тати и не ми беше потребно нищо друго. - Имам вас и ви обичам - стиснах силно тънките пръсти на мама.

- И ние те обичаме, Макс - с треперещи устни произнесе мама, поглеждайки ме в очите. - Но някои неща не зависят от нас, момчето ми. - Но ние сами ковем живота си. Всяко наше действие си има противодействие. С един погрешен ход можеш да се окажеш притиснат в стената без изход. "Нашето съществуване е проекция на всекидневния избор, който правим", е казал Албер Камю. Всичко зависи изцяло и единствено от нас. И не можем да обвиняваме никого за това. - Над някои неща нямаме власт. - Защото в Подземието действат други порядки и закони.

- Като човека, който винаги ви плаши ли? - попитах. Не го бях виждал, но винаги усещах студеното му присъствие, когато беше наоколо. Мама и тати с причина ме криеха от него и не ми позволяваха да го наблюдавам дори тайно.

- Да, Макс. Той е над нас, ние сме негови подчинени - прошепна мама, страхувайки се, че някой може да ни чуе. - Запомни, Макс-с - пое си дълбоко въздух тя, - че трябва винаги да го слушаш. Не го ядосвай по никакъв повод, иначе ще те накаже много жестоко - говореше ми твърдо.

- Ще ме на бие ли? - със затаен дъх попитах.

- По-лошо от това, Макс. Много по-лошо - поклати глава мама, а русата ѝ коса се посипа покрай продълговатото ѝ лице, изпито и пребледняло. - Ако не го слушаш, ще те наказва. Но ти ще бъдеш послушно момче, нали? - попита ме мама, поставяйки ръка върху бузата ми. - Обещай ми, Макс, моля те - изхлипа тя, а аз кимнах в съгласие. Оказва се, че се превръщаме в лъжци от малка възраст. И това обещание бе първата лъжа, която мнямо изрекох.

Мама ме прегръщаше дълго време, плачейки върху рамото ми. Воплите ѝ ми късаха сърцето, защото ме болеше да я виждам по такъв начин. Знаех, че родителите ми не заслужаваха такъв живот. Никой от нас не заслужава. Затова просто я прегръщах силно, докато се успокоеше напълно.

На последния си рожден ден получих нов синкав панталон и блуза, ръчно ушити от майка ми и баща ми. И наистина бях неземно щастлив. Но дълбоко в себе си знаех, че това е една красива илюзия. Усещах, че това място е твърде токсично, за да може любовта да оцелее. Не и когато Господарят лично се грижеше за отровата.

След няколко дни видях как изнасят родителите ми. Надзирателите ги влачеха по пода като парцали. О, колко плаках и се дерях. Колко ритах с крака и беснеех. Но животът за мен вече бе свършил. Край. За един момент имах всичко, а в другия - нищо.

Бях изплашен, когато ме помъкнаха нанякъде. Исках родителите си. Исках да знам къде са ги отвели, но никой нищо не ми казваше. Опитах се да се измъкна, но надзирателите бяха силни и ме държаха здраво за ръцете. Захвърлиха ме като боклук в една огромна стая и заключиха след мен.

- Искам родителите си - блъсках силно по златната врата, инкрустирана с различни орнаменти и блестящи камъни. - Моля ви - плачех срещу нея, но всичко беше късно. Твърде късно. Родителите ми бяха мъртви.

- Те няма да се върнат, изверг такъв - изплю някой ядно зад мен, а по гърба ми пробягаха ледени тръпки. Бях чувал този глас как раздава заповеди на хората от ателието - мощен, заповеден и леден. - Но аз винаги ще бъда тук. - Усещах присъствието му като студен полъх. И това ме караше да се страхувам от него - всичко у него бе мрачно. - Отсега нататък ще ми викаш "Господарю", робе - чух силен плясък зад себе си и от страх се напиках.

И тогава проумях всичко онова, което родителите ми ме накараха да обещая пред тях. Но беше късно.

Твърде късно.

Господарят Ким ме заклейми като свой роб в онзи ден, изнасилвайки ме за първи път.

- Честит рожден ден на мен - прошепвам срещу прозореца, докато гледам как слънцето се опитва да пробие гъстата утринна мъгла с лъчите си.

Поставям чело на прозореца и затварям очи. Днес е последният ми ден с Тулу, а в края на деня ще се наложи да го убия.

Аз.

И никой друг.

На вратата се позвънява и отивам да отворя. На прага ми стои угрижената Наталия, облечена в черен клин и дълга блуза, която достига малко до под средата на бедрата ѝ.

- Влизай, ще направя кафе - не ѝ се усмихвам, колкото и да искам да го направя. Просто не мога. Днес е траурен ден за мен.

- Май не е удобно да ти пожелая много щастие и весели дни, нали? - криво ми се усмихва, когато влиза и събува обувките си, за да обуе тъмнокафявите си пантофи с кучешки лик.

- Никак даже - свивам устни в една черта и заключвам след нея.

- Ужасно съжалявам, Хенри - плахо изрича тя. - Но знай, че винаги ще бъда до теб. Историята, миналото ти и ти самият ме трогнахте дълбоко. Ще ми се да можех да направя нещо повече за теб - с тъга изрича, а аз искам да умра само заради това, че забърках и Наталия в тази каша. Въобще някога ще мога ли да си простя? Или смъртта ще бъде достатъчно назидание за мен?

- Никой не може да направи нищо за мен, Наталия. Всички около мен страдат - пускам кафе машината, която за минута-две обгръща бокса и всекидневната с шумното си боботене. - Може би в следващ живот всичко ще е различно. Аз ще бъда различен, няма да бъда роб, няма да страдам. Но в този живот ще нося кръста си, докато не умра - занасям чашата на масата, където Наталия се е свила на единия стол.

- Нарочно е избрал рождения ти ден, който по случайност е и празникът на влюбените - заключва тя, а аз кимам. Разказах на Наталия цялата истина, след като журналистът в нея изведнъж ме притисна. И аз приказвах ли, приказвах, докато не усетих как в мен не остава нищо освен една празна празнина. Но поне това ѝ дължа, след като я лъжех месеци наред.

Но колкото и да гледам навътре в себе си, търсейки светлина, ще открия само сенките на мрака.

- Всъщност не знам кога съм роден - повдигам рамене. - Когато ми правеха фалшивия акт на раждане, казах на приемните си родители, че съм роден вероятно в началото на годината и те избраха 14 февруари. Тогава не знаех, че това е Свети Валентин. Но в момента ми се искаше да не се бях съгласявал с тази дата - скръцвам със зъби.

- Защото ще боли двойно, след като ще ти се наложи да убиеш Тулу - приглася след мен. И за него ѝ обясних и как сме се разпознали, и че неведнъж съм ѝ изневерявал с него. Но Наталия преглътна и тази обида, защото щом погледна в очите ѝ, виждам голяма доза тъга. А ако се загледам малко повече в нея, мога да видя отражението на онази снимка, която ми направиха лекарите, в очите ѝ. Докато тя не може да забрави тази гротескност, аз не мога да преглътна тъмните очи на Господаря и розовите му устни.

- Наистина съжалявам, че научи всичко по този ужасен начин. Не исках да те замесвам, не и теб - прокарвам ръка през косата си, докато се боря отчаяно с последни сили да измисля нещо. За да ги извадя от блатото.

- Имаш предвид, че Чихьон ще ме убие ли? - Въпросът ѝ остава да виси няколко секунди между нас, но и двамата знаем как ще завърши цялата история - със смърт. Няма смисъл да се лъжем.

Не и когато лъжите ни докараха дотук.

- Да - ясно казвам. - И въпреки това не заслужаваш да умреш заради моите грешки. Не разбирам защо не си тръгна, когато можеше. Онзи ден, след като ме видя с него, можеше да не дойдеш да чуеш какво имам да ти казвам. Но ти дойде. И остана. А можеше да ми обърнеш гръб и да ме забравиш.

- Да, можех. Наистина мислех да не дойда при теб - съгласява се. - Плаках и плаках, и счупих три чинии - засмива се сухо и сръбва от кафето си, - но след това в съзнанието ми изникна образът ти. Ти беше толкова разкаян, отчаян и тъжен. Не бях виждала такова лице. Повечето хора, които изневеряват, се преструват на съжаляващи. Но ти беше искрен. Казвам ти го като журналистика, която доста се е наслушала на лъжи. В погледа ти имаше много гняв, но и тъга. Исках да разбера защо - отговаря ми искрено.

- Но защо не си тръгна, като ти разказах на какво е способен той? - недоумявам.

- Отказваш ли се, Хенри, от нещо, което копнееш с цялото си сърце? Спираш ли по средата само защото е трудно? Не - отговаря вместо мен, а тъмните ѝ очи със сенки под тях се впиват в моите. - И ти сам осъзнаваш, че има неща, които ни карат да продължаваме да живеем. При мен това са историите. Не клюките по жълтите вестници, а историите на хората, които могат да преобърнат нечий живот. А аз искам да покажа на света истината на Ким Чихьон и да разкажа за теб. Един човек, който продължава да се бори въпреки всичко. Един мъж, който търси праведност в живота и иска да отвоюва народа си. Ето за това живея, Хенри. За хора като теб, които са живели в мъки и страдания, но намират смисъла, хващайки се за него - разказва ми пламенно, но точно този пламък на копнежа ни докара до прага на смъртта.

- Това не е така, Наталия - опонирам ѝ. - Знаеш, че не се боря. Вече не - въздъхвам. Защото няма за какво. Господарят Ким мо отне всичко. Как се бориш без цел?

- Така се възприемаш ти, Хенри, но аз виждам един смел и достоен мъж, който заслужава признание. И смятам да ти го дам - поглежда ме ясно с кафявите си очи.

- Дори с цената на живота си ли? - питам плахо.

- Дори с цената на живота ми - повтаря като ехо, твърдо и непоклатимо.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

9:00

Наталия се суети в апартамента, опитвайки се да ме разведри, но не ѝ се получава. Но въпреки това се радвам на компанията ѝ.

Защото и тя скоро ще свърши.

Помага ми да избера семпли дрехи, с които ще прекарам целия ден с Тулу. И въобще нямам намерението да ходя в компанията. Поисках седмица отпуск от Господаря, но той не я подписа и ми се наложи цялата последна седмица да прекарвам само вечерите с Тулу. Затова ще прекарам последния си ден с него далеч от надменния поглед на Господаря.

Няма да му доставя това удоволствие да ме гледа как плача.

- Май Тулу пристигна - изчуруликва Наталия, когато се позвънява по домофона. - Прелестен си. Стига си се пулил срещу огледалото - сгълчва ме, изтичвайки да отвори на Тулу. - Хенри - привиква се Наталия от коридора, - Тулу те чака долу. Каза, че няма да се качва.

- Добре, ей сега слизам - въздъхвам тежко.

- Тези дънки ти стоят убийствено - хвали ме Наталия, докато навличам палтото си. Клякам, за да завържа връзките на кубинките си, но нещо ме блъска право в гърдите и малки сълзички се заформят в края на очите ми. Сядам на пода, поемайки си дълбоко въздух в опит да прогоня паренето в очите и стягането в гръдния си кош. Наталия забелязва внезапната промяна в настроението ми и кляка до мен на земята.

- Хенри, ти си силен. По-силен отколкото си мислиш. Не позволявай на един човек да те спира от целите ти - топло ми споделя.

- Не съм силен - преглъщам и поглеждам с насълзени очи тавана. Не мога да убия Тулу. Просто не мога.

- Тогава бъди силен заради Тулу и заради народа си. Ако не заради себе си, направи го заради тях - казва ми сериозно и аз вдишвам, и издишвам дълбоко. В думите ѝ има разумност и логика, но нямам сили да се боря. Как да се бориш, когато ти отнемат ден след ден надеждата? Надеждата не е философска категория. Тя е хора. Хората ти дават надежда - чрез думите, действията си, чрез самите себе си. И когато те умират и то пред очите ти, губиш всичко, в което си вярвал. А какво остава след загубата на надеждата?

Една празнина, която да пълниш с фалшификати.

- Нямам сили, Наталия. Днес трябва да убия Тулу. Как да го гледам цял ден в очите, а накрая на деня да отнема живота му? Всичко друго съм, но не и лицемер - избърсвам сълзите си.

- Питай го как се чувства и ще разбереш, че за него този ден ще е най-щастливият в живота му - обяснява ми сериозно.

- Не мисля така, Наталия. Всички умеем да се самозаблуждаваме, докато в един момент наистина не повярваме на небивалиците, които сме сътворили. Тулу просто си внушава, че е щастлив.

- Защо просто не го питаш? - повишава глас.

- Ако успея да го погледна в очите - промълвявам. - Не мога да му го причиня. - Не мога да го убия.

- Не можеш или не искаш? - пита скептично тя.

- Обичам го. Как да убия човека, в когото съм влюбен? - Но тези думи звучат така виновно в главата ми, назидателно. Защото знам, че моята любов в пагубна.

- Ти ще го убиеш именно, защото го обичаш и искаш да го спасиш от Чихьон - припомня ми тя.

- Да, защото предпочитам да умре спокойно, отколкото в адски мъки - преглъщам сълзите и се изправям. - Но това не ме кара да изпитвам по-малко вина, Наталия - прошепвам с топче на гърлото.

- Забрави за това сега. Тулу те чака долу. Стегни се, Хенри - твърдо произнася тя и отключва врата. - Не мога и да си представя мъката, която изпитваш, защото не всеки е емпат. Но запомни, че именно заради хора като него, Анхел и Мариета, продължаваш да се бориш за каузата си. Наистина си помисли какво те кара да искаш да спасиш народа си и да унищожиш Чихьон - напомня ми с точност тя.

Но Наталия греши. Вече не става дума само за спасението на народа ми. Това се превръща в сблъсък на интереси.

Вече на бойното поле стоим аз и Господарят.

Чий цар ще бъде пометен пръв?

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

9:07

Долу на улицата ме чака цветнокожият Тулу, опрян на лъскавата си черна лимозина. Оставам няколко секунди, закован на вратата на блока, за да огледам Тулу, който стои небрежно облегнат на луксозната си кола.

Сърцето ми се свива, докато наблюдавам леко свитите му устни, благото изражение и изтупания му костюм. "Не мога да ти го причиня. Не искам да ти отнемам живота. Ще ни заболи и двамата твърде много".

Искам да избягам като последния страхливец, но Тулу ме вижда и сияйна усмивка грейва върху скованото му лице. Той се приближава към мен с блеснали перлени зъби, не откъсвайки поглед от мен. Издърпвам сакото си надолу и зарейвам взора си по сградите и останалите хора, защото не мога да се преборя с това да видя лицето, което ще отразява собствената ми вина. Твърде болезнено е.

- Честит рожден ден, Хенри - поздравява ме, а същата онази болка хваща с ръцете си сърцето ми. - О, не, Хенри. Не, не, не плачи. Всичко е наред - започва той, когато стените около сърцето ми отново рухват без предисловие.

- Не искам да те убивам, Тулу. Но не искам и той да те убива - изхлипвам.

- Хенри, погледни ме - а аз клатя глава. - Хенри - натъртва, но аз отново отказвам да срещна черните му очи. - Няма да ме убиваш. Както ти казах и в сватбената зала, ще подготвя всичко сам. Не бих позволил на Чихьон да ме докосне дори с пръст - злостно изрича. - И не бих си простил, ако те накарам да ме убиеш - твърдо заявява.

- Съжалявам, Тулу - хвърлям се в ръцете му. - Не исках да става така. Не исках. Но Господарят е зъл. - Чувства, които си мислех, че съм заключил в някоя златна клетка, изскачат като зайци от шапка на фокусник. Опитвам се да ги натикам обратно, но налягането ги тласка нагоре и накрая се оказвам повален от мощта им.

И те се изливат.

Изливат.

Преливат.

Задушават ме.

И всичко става толкова бързо, че дори не ми остава време да се проконтролирам. Въздухът ми свършва, а емоциите ме притискат в здрава хватка след толкова години на потискано затишие.

Започвам да плача върху гърдите му, докато ръцете му ме обгръщат. Светът и хората около мен губят очертанията си, размазват се. Звуците стават приглушени, миризмите непонятни. Единственото, което усещам, е болката в сърцето си. Тази непонятна отрова, която ме поразява психически и ме кара да страдам.

Никога не съм я разбирал. Появява се внезапно, атакува те като разгневен стършел, а след това те оставя бездиханен, смълчан и променен. И никога няма да бъдеш същият.

И въпреки това правиш грешката да обичаш отново, защото знаеш, че след зимата идва пролетта.

- Моля те, не плачи, Хенри. Не искам да те гледам тъжен - целува нежно челото ми. - Имаш рожден ден все пак - мило започва.

- Не те заслужавам, Тулу - изплаквам. - Прости ми, че те замесих в това. Но съм обречен да нося смърт на хората, които обичам - изхлипвам.

- Прощавам ти, Хенри, въпреки че няма за какво. А и аз сам се забърках в живота ти - повдига лицето ми с огромната си измръзнала длан. - Ако не бях тръгнал да ровичкам из миналото ти, вероятно никой от двама ни нямаше да е тук. Но - изтрива сълзите от мокрото ми лице - не съжалявам. Да, ще умра, но ти ми показа, че отново мога да обикна някого. След смъртта на Стефан си мислех, че ще тъна в самота и скръб още дълги години, но след това те видях на онзи балкон. Видях студените ти очи в нощта, усетих кръвожадността ти, след като се дрогира. Докоснах се до мрачната ти страна. Но на следващата сутрин ти се каеше токова много, беше толкова тъжен и потиснат. Различен. Не бях виждал преди толкова празни и скръбни очи - прошепва, а очите ми отново се наливат със сълзи. - Но сега, знаеш ли какво виждам в тях, любими? - Усните ми потреперват, докато дланите му обхващат бузите ми. Лицето му е толкова смирено, топло и красиво. Тъмните му очи са като две копчета вселена, които разкриват един душевен свят на морал и устойчивост. И въпреки че Тулу е пласьор на дрога, не съм срещал по-честолюбив и искрен мъж.

Защото няма.

- Виждам любов. Към мен. И това ме прави неземно щастлив, любими, защото каквото и да става, каквото и да правиш, знам, че винаги ще ме носиш в сърцето си. Ти си дар, но и проклятие, но те приемам, защото те обичам безкрайно. Не съжалявам, че реших да те проуча, не съжалявай и ти, че сега сме тук... - Но аз просто се надигам на пръсти и го целувам силно.

Никога не ме е бивало в говоренето. Никога не съм можел да изказвам или изразявам чувствата си. Но телата и нямите съзнания понякога казват повече, отколкото сме в състояние да изговорим с думи.

Устните му са студени и нацъфкани от студа, но все така апетитни и омайни. Имат лековат вкус и се плъзгат идеално по моите.

И това е нежна, бавна и лирична целувка. Като пърхане на крилата на пеперуда. Просто искам да покажа на Тулу колко много го ценя. Че ще го помня. И че един ден ще отмъстя за него.

"Обичам те" - казвам с целувката си, вливайки в нея много огорчение, презрение, любов и тягостност.

Отделяме устни едни от други и аз прошепвам две думи, които вятърът завърта около нас и отнася надалеч.

- Обичам те.

И наистина ги мисля.

И наистина ги чувствам.

Те са част от мен.

Част от нас.

И ако любовта означава да се раждаш, умираш и прераждаш.

То, аз искам да бъда вечен феникс.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

9:22

- Та, къде отиваме? - питам, вече успокоен.

- Ще видиш - подсмихва се.

- Да знаеш, че изненадите не са ми по вкуса - изсумтявам и намирам ръката му, прелитайки пръстите ни.

- Свети Валентин е, не се муси, а и имаш рожден ден.

- По странно стечение на обстоятелствата рожденият ми ден съвпада с празника. А и кому е притрябвало специален ден, за да покажеш на партньора си, че го обичаш? - муся се.

- Не е нужно. Но е хубаво хората да почетат в един ден любовта си - простичко казва.

- Ако погледнеш навън, ще ти се доповръща - посочвам му какво става навън.

- Усещам как ще намериш горелка и ще изпепелиш всички сърца и бонбони - засмива се.

- Забрави павилионите. Само погледни - соча му през прозореца, дърпайки го за ръката. - Всичко е розово и червено. Мразя червеното - изсъсквам.

- Защо? - поглежда през прозореца.

- Това е любимият цвят на Господаря - със злост изричам.

- Вече разбирам защо не харесваш Свети Валентин - засмива се за кратко.

- Нима? - питам саркастично.

- Много червено - засмива се, след което ме целува по бузата.

- Никога не съм го празнувал. Е, не и по традиционния начин - добавям.

- Казваш ми, че не си правил подаръци и романтични вечери? - в гласа му се долавя смях.

- Не точно - смръщвам се. - Правил съм, защото всички, с които бях, искаха проява на повече емоциалност. Но тогава не бях готов да отворя раклата с чувствата си. Тогава си бях чисто и просто едно безсърдечно копеле, което не мислеше с мозъка си, а с пениса между краката си - искрено му доверявам.

- Интересна личност си бил - ухилва се, а черните му очи все така блестят радостно.

- Нищо не ме интересуваше тогава. Бях самотен, изгубен, лутащ се. Търсех нещо и не го намирах. Но сега се върнах там, откъдето започнах. И може би един ден ще намеря покой - въздъхвам.

- Е, надявам се, че сега не мислиш с онова между краката си - усмихва се ярко.

- Я, пак помисли - и Тулу се засмива и ме придърпва в скута си, прегръщайки ме.

Домът е там, където хората те обичат повече от собствения си живот.

След около петнадесет минути пристигаме пред един увеселителен парк, а докато слизаме, доста погледи се заковават върху лимозината на Тулу.

- Защо не си купиш нормална кола? Ще ти спести доста зяпане - констатирам, докато очите на хората изпровождат тръгващата си кола.

- Любов от пръв поглед. Наистина си прав, че можех да си взема обикновена кола, но с Алф се харесахме за няколко секунди - с обич изрича.

- Алф? Сериозно?

- Не ме съди. Обичах да гледам онова космато извънземно. Хуморът и сарказмът му бяха ненадминати. Гледах го постоянно. Даже бях научил наизуст няколко епизода - замечтава се Тулу.

- Не съм го гледал - смръщвам вежди. - Можем да го изтеглим епизодите някой ден. - И в същия момент истината ме удря през лицето.

Защото с Тулу нямаме време.

Не и достатъчно.

- Кога за последно си ял захарен памук? - сменя темата Тулу и ме повежда към бутката за билети.

- Мисля, че никога - смръщвам нос.

- Не ми казвай, че не си се возил на влакче или че не си бил на блъскащите се колички - с невяра изрича той.

- Не съм - измърморвам.

- Трябваше по-рано да те заведа тук - въздъхва тежко.

- Да ти напомня ли, че това "тук" е за деца? - изваждам пари от задния си джоб, но Тулу ме изпреварва и плаща и за двама ни. - Няма аз да съм женчото в тази връзка - смръщвам се.

- Само преди половин час рева - подава билета ми, а аз го стрелвам с лош поглед и ядно изтръгвам билета си от ръката му и тръгвам напред.

Проверяват билета ми, дават ми някаква карта за съоръжението и най-сетне влизам, а Тулу след малко нарочно се блъска в гърба ми и аз за малко не се строполявам сред влюбените двойки и хвърчащите балони.

- Няма да ми избягаш, Хенри. Белезници ли да търся, за да те закопчая за мен? - пита ме, прегръщайки ме изотзад.

- Няма нужда - тросвам му се. - Не разбирам тази карта - въртя я на всичките страни, но не ми изглежда все още понятна.

- Защото не я държиш правилно - взема я от ръцете ми и я завърта. - Я, пробвай сега. Как е? - пита иронично.

- Не ми се подигравай - но той се разсмива, а сърцето ми се свива болезнено, като знам, че този смях скоро ще секне завинаги.

Проблемът с атракциите идва оттам, че има много дълги опашки пред тях, а аз се изнервям бързо, защото всички се кискат, държат абсурдни балони с различна големина и форма, а навсякъде около нас има много гирлянди и светещи фенери. Гледам хората и си представям, че след година с Тулу ще се върнем отново тук, ще се смеем, ще си приказваме и ще се обичаме.

Но това е една представа.

В реалността имам няколко часа да кажа и да направя всичко онова, което повечето двойки и за цял живот не успяват да извършат и изкажат.

До един на обяд с Тулу успяваме да се качим на едно ужасно огромно влакче, което успява въпреки това да преобърне стомаха ми; да минем пеша през някакъв светещ тунел и да се понатискаме в него; и два пъти се качваме и на блъскащите се колички, защото Тулу искаше реванш.

Вземаме си храна и сядаме на една пейка в близост до някакво изкуствено езеро. Виждам как хората карат лодки из него.

- Искам реванш - оплаква се Тулу за пети път от десет минути насам. - Не играеше честно - обвимява ме.

- Съвсем честно си играех - отвръщам му, докато оглеждам дърветата и залепените по тях сърца. - Мен да питаш, дори не знам какво правех - поглеждам го в очите. - Но пък се кефех да ти гледам смръщената физиономия. Беше безценна - усмихвам се за кратко.

- Няма да се откажа, докато не те надвия - сериозно ми заявява и отхапва от сандвича си.

- Играй с някого другиго. Искам да стрелям с пушка. Видях на картата такава атракция. Нещо забавно в този увеселителен парк - издишам. - Останалото не струва - и посочвам с палец дървото с налепените сърца, върху които пише различни имена на вероятно влюбени двойки.

Тулу става от пейката, обикаля дървото няколко пъти, търсейки нещо.

- Не ми казвай, че търсиш лист - невярващо казвам.

- Не само търся, а и намерих - победоносно се обажда и вдига едно сърце от земята.

- И сега нямаш химикал.

- Имам - усмихва ми се мазно и изважда от вътрешния джоб на якето си един химикал.

- И той не пише - продължавам, а Тулу поклаща глава и се засмива.

- Престани вече - скарва ми се. - Имаш рожден ден.

- Какъв рожден ден само! - възкликвам с ирония в гласа. - В края на деня ще умреш. Умреш! - повишавам тон, а някаква топка засяда в гърлото ми. - И то от моята ръка. Мразя рождения си ден - заравям лице в шепите си. - Мразя Господаря.

- Хенри - сяда до мен и поставя ръка на рамото ми, - знам, че ти е ужасно трудно, но ще трябва да минеш през това. Не живей в миналото. - Това е проблемът. То винаги ме преследва като хрътка и не иска да ме остави на мира.

- Не мога. Толкова дълго време опитвам да продължа напред, но винаги нещо ме дърпа назад. А сега ще загубя и теб. Господарят Ким спечели. Той ме съсипа. Иска да ме гледа как страдам и се мъча. И той пределно добре знае, че след като вече те няма, ще пълзя в краката му - кухо говоря.

- Ще ме погледнеш ли поне, докато ми говориш? - пита ме и насила ме накарва да го погледна. - Не трябва да приемаш любовта ни за слабост, а за сила. Черпи сили от нея, Хенри, когато се налага. Спомняй си думите ми, че каквото и да става, аз винаги ще бъда до теб. - И Анхел казваше същото и умря. И вече не усещам любовта му. Защото е мъртъв!

- Не мога - премигвам.

- Можеш - а аз клатя глава. - Можеш - разтърсва ме. - Чихьон няма да има власт над теб, докато не му я дадеш. Веднъж покажеш ли му, че може да те разиграва, той ще го прави. Трябва да му покажеш, че си по-силен от него - пламенно ми говори.

- Не - изшептявам, а Тулу ме разтърсва по-силно. - Той е по-силен. Не мога да се боря с него. Виждаш какво става, когато реша, че мога да го победя. Той ми го връща тъпкано. И няма значение колко пъти му се противопоставям, винаги става на неговото. Той винаги побеждава. А аз страдам, защото съм избрал грешния път. Защо трябва да умираш заради глупостта ми. Кажи? - питам го за сигурно хиляден път.

- Пусни ме да си отида. Готов съм да умра. Вече съм мъртвец. Но проблемът не съм аз, нали? Дори самите Анхел и Мариета не са. - Гледа ме известно време с втренчен поглед сякаш искайки да разголи душата ми. И почти успява. Но не ме познава толкова добре. Само Господарят ме познава в дълбочина. Защото знае къде да натисне, за да ме заболи толкова много, че да забравя дори кой съм. - Изпитваш вина, която не можеш да преглътнеш. Заради нея не можеш да продължиш. - Очите му не се отделят от моите. Бих искал да разбера какво си мисли в момента, да прозра зад стенната му фасада. Но хората никога не са били толкова лесни за разгадаване.

- Живея с вината над повече от 15 години, Тулу. Гледах как любимите ми хора умират заради мен - гласът ми потреперва. - Господарят ги убиваше като мухи. Газех в кръвта им, падах сред труповете им - хващам го за предмишниците, докато той държи лицето ми в шепите си, - виждах изпълнените им със страх очи, мъртви и празни. Как да продължа напред, Тулу. Кажи ми? Как да забравя всичко това? - прошепвам с гробовен, дрезгав глас, а спомените за кръв, трупове и отсечени глави се завъртат като на лента из ума ми - толкова ярки и наситени.

Тулу се взира още известно време в мен, но не казва нищо. Защото не знае как да отговори.

В тягосна тишина си дояжда сандвича, а преживям над моя. Не съм гладен, а и не мога да ям, когато знам, че още един човек ще умре заради мен.

След това все пак отиваме при атракцията с пушките и успявам да уцеля достатъчно пъти мишената, че да спечеля някаква малка, бяла, плюшена мечка, която държи розово сърце, върху което пише "I love you".

- Е, заповядай - подавам му мечето, - специално го спечелих за теб - добавям, докарвайки една угодническа усмивка. - Не е ли сладко? - питам с писклив престорен глас.

- Да, сладко е и ужасно много ми харесва - ухилва се широко като малко дете.

- Вдетиняваш се - изпуфтявам.

До шест часа вечерта Тулу ме принуждава да се качим отново на блъскащите се колички, при което просто не се старая да го блъскам толкова и най-сетне Тулу слиза доволен от тях. Минаваме през още едно влакче и се качваме на лодка, с която минаваме през тунел, целият осветен в меко розово и червено. Ядем захарен памук и сладки и посещаваме някаква топка, в чиято вътрешност е изобразено като че ли цялото нощното небе.

А сега стоим на нещо като площад в центъра на увеселителния парк. Нощта е спуснала тъмните си балдахини, звездите трепкат като малки брокатени копчета, но всичко е в някаква странна хармония - всичките тези хора, събрани на едно място на групички или по двойки и държащи червени фенери с написани върху тях имена. Фенерите трептят в мека оранжева светлина и площадът заприличва повече на море от огън.

С Тулу държим фенер, върху който написахме имената на любимите ни хора, които по една или друга причина вече не са сред нас. А аз написах всяко едно име, което се сетих, независимо дали съответният човек е жив или не. Просто искам да почета паметта им и да пусна фенера да се рее из небесата, носейки имената и душите им из вселенския простор.

След няколко минути всички пускаме пламтящите червени фенери, които се издигат все по-нагоре и по-нагоре. Наблюдавам този спектакъл, сгушен в Тулу, като се моля за спасението на народа си, защото не желая нищо повече или по-малко от това да ги видя свободни, а Господаря - мъртъв в ръцете ми.

Фенерите разцепват тъмата, превръщайки всичко наоколо в ярка нощ със светлината си и това ми напомня, че дори сред мрака може да се зароди светлина.

А тази светлина се нарича любов.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

19:03

- Приготвил съм и вечеря - казва ми Тулу в лимузината, а аз повдигам вежди учудено. - Добре де, казах да приготвят вечеря за двама - поправя се.

- Така съм по-съгласен - поглеждам го с натежало сърце. - Нали отиваме към къщата?

- Да не би да ти хареса? - повдига тъмните си вежди засмяно.

- Хареса ми балкона, който гледа към всичките ти съседи - а Тулу се разсмива високо и ме целува силно и страстно, че чак душата ми ме заболява, като знам, че скоро няма да усещам месестите му устни по своите или топлите му ръце, които да ме докосват навсякъде и да ме обгръщат с ефирността и топлотата си.

Влизайки в къщата, забелязвам, че дивана в хола го няма, а на неговото място е поставена кръгла маса с тъмносиня покривка и два стола с наредени различни блюда, две чаши за вино и свещи по нея. В стаята е затъмнено, като свещите хвърлят бледа сянка върху стените и създават тайнствена и романтична обстановка.

- Честит рожден ден, Макс - прошепва с басов тон Тулу в ухото ми, от което коремът ми се усуква. - Първо искам да ти дам подаръка за рождения ти ден, а след това ще минем към вечерята - казва направо.

- А аз си мислех, че имаме еднопосочен билет към спалнята ти - засмивам се.

- И дотам ще стигнем - засмива се в ухото ми и ме целува нежно под него.

Тулу се отделя от тялото ми, застава пред мен с усмивка на лице и изважда малка кутийка от джоба на сакото си.

- Знам, че не вярваш в значението на любовта, Макс, и че се страхуваш от нея, но ще ти дам нещо, което ще искам да носиш - отваря кутийката и изважда от нея златно герданче, а върху него закачен златен пръстен.

- Не е това, което си мисля, нали? - питам плахо.

- Зависи какво мислиш - засмива се.

- Брак ли ми предлагаш? - Очите ми се напълват със сълзи. Защо болката трябва да е толкова тъжна?

- И да, и не - въздъхва. - Не искам да ти причинявам повече болка, отколкото изпитваш в момента. И двамата знаем, че ми остават няколко часа живот, но искам да го носиш, а ти го възприемай, както пожелаеш - усмихва ми се омайно и минава зад мен, за да постави гердана с пръстена върху врата ми. - Но все пак ми е интерсно. Би ли ми казал "Да", ако пръстенът значи предложение за брак? - пита, закопчавайки верижката около врата ми. Болка пронизва гръдния ми кош, а ръцете ми потреперват.

Мълча дълго време, докато никой от двама ни не мърда. Мога ли да загубя повече, отколкото вече съм загубил?

- Да, ще се омъжа за теб - прошепвам тихо, късайки сърцето си на части. Обръщам се и го целувам право в гръглата уста, а две сълзички се спускат от очите ми и попиват в целувката ни. Бавно поглъщам устните му, надигайки се на пръсти. Искам да го запеметя точно по този начин в съзнанието си - мил, грижовен, щастлив. Искам да попия колкото мога повече от него.

Да го завладея.

Да се потопя в него.

За да знам, че накрая на нощта и двамата ще сме взели и дали толкова, колкото е било необходимо.

И че ще можем са умрем спокойни в обятията на другия.

Отделям се, задъхан от него с подути от целувката устни.

- Ще бъдеш ли мой съпруг за тази вечер? - изшептявам толкова бързо и тихо думите, че за един момент си помислям, че не съм ги изрекал на глас или че той не ме е чул.

- Ще бъда твой съпруг завинаги - целува ме настоятелно и чувствено. Разтапям се, докато в мен върлува ледена вихрушка от вина и скръб.

Сядаме на масата, като преди това светваме лампите. Тулу изчезва за няколко минути нагоре из етажите, а аз сядам унил на масата и започвам да човъркам чинията с вилицата.

- Ако обичаш, не разрушвай посудата ми. Този сервиз ми е любим - придърпва един стол и сяда от другата страна на масата точно срещу мен.

- Дразни ме колко добре е полиран - усмихвам се бегло.

- Ако трябва, ще ти дам друга чиния, но да не си ми осквернил тази - мята ми една перлена усмивка и започва да си сипва от различните ястия.

- И лични готвачи си имаш, нали? - задавам му очевидно реторичен въпрос.

- Не точно, но с пари можеш да купиш всичко - усмихва се кисело. - Няма ли да си сипваш? - поглежда празната ми чиния.

- Ако ти кажа, че не съм гладен - оставям вилицата отстрани и се облягам на стола.

- При теб всичко явно ще става на сила - става от стола и го придърпва до моя. - Ще те храня като малките деца, тъй като гледам - а аз сбръчквам нос срещу него.

- Не си сериозен - скръствам ръце пред гърдите си.

- О, как не си познал - показва ми дяволита усмивка и присламчва към себе си купата със зелената салата.

По време на вечерята Тулу ми разказва смешни случки от детството си - как окъпал съседкото куче с маркуча, как бабите от квартала го гонели с метла, защото той и другите деца вдигали много шум, кога целунал първото си момче и осъзнал че е хомосексуален. А аз просто седя и го наблюдавам - веселите пламъчета в очите му, голямата му усмивка и добродушното му лице.

И мечтая.

За една друга реалност.

И през цялото това време не спира да ме храни, докато накрая едвам не повръщам от погълната храна и капитулирам върху стола.

- Да не съм пуйка, че ме натъпка така? - с раздразнение се обръщам към него, когато тръгваме нагоре към спалнята му.

- Пуйките имат поне месо по себе си, а ти си станал кожа и кости. Нали те виждам - повдига рамене.

- Още малко и ще повърна от всичката тази храна. Дори не знам какво изядох - сбръчквам нос.

- Да ти кажа честно и аз не знам. Казах да приготвят нещо вкусно за мен и моето гадже - размива се.

- Следващия път поне изготви меню - изричам и в следващия момент се заковавам по средата на коридора, усетил, че следващ път няма да има. - Не исках да го кажа по този начин - въздишам тежко и настигам Тулу, който отключва стаята си. - Казвам го така сякаш имаме цялото време на света, но истината е, че ми се ще да имахме поне още един ден заедно - с тъга изричам.

- Това няма да намали болката, Макс - тихо изрича. - Колкото повече отлагаш едно нещо, агонията и тъгата няма да станат по-малки - влиза в стаята, а аз го следвам. Затварям врата и тъкмо се обръщам към него, когато той ме притиска към нея с масивното си тяло. - Но искам едно нещо от теб - но аз не кимам в съгласие. Не искам да се съгласявам или примирявам с нищо. - Не стой в миналото, Макс - прошепва твърдо. - Не ме забравяй, но ме преодолей. Винаги съм си мислел, че няма да мога да намеря друг човек в живота си, след като Чихьон обезобрази съпруга ми по този начин. Но срещнах теб и ти възроди надеждата ми за любовта. Толкова си различен от всички, с които съм бил - честно ми споделя. - Не знам дали те познавам толкова добре, колкото ми се иска, но забелязвам колко трудно преодоляваш всичко. Просто ми обещай да не вършиш глупости, повлиян от гнева или други емоции. Обещай ми - примолва ми се. Но аз не мога да му дам подобно обещание. Знам, че ще се върна при Господаря и знам, че ще допусна още някоя грешка, за която ще съжалявам по-късно. Но как да ти обещая, Тулу, че няма да страдам? Как да ти обещая, че няма да плача и да се раздирам от мъка?

- Не мога да ти обещая подобно нещо, Тулу - едвам прошепвам. - Ще те излъжа, а аз не искам - искрено му казвам. - Съжалявам, но ще трябва да приемеш, че няма да мога да те преживея и че смъртта ти ще тежи на душата ми - поглеждам го сериозно в очите и сблъсквам устните си с неговите. Докато вината и скръбта ме прояждат.

Разтварям месестите му устни с езика си, вкусвайки от сладко-горчивия му дъх на вино, примесен с разнородни подправки и аромати. Целувам го силно, страстно, обикаляйки цялата му вътрешност с езика си. Отделям се от него задъхан, но Тулу не ми оставя време да си поема дори глътка въздух, а отново слива устните ни в бурна целувка, която кара косъмчетата на ръцете ми да натръхнат.

Повдига ме леко за бедрата и аз подскачам леко, за да увия крака около таза му. Понася ме към леглото и ме стоварва върху него.

- Охо, май някой е възбуден - облизвам предизвикателно устни и се надигам на лакти.

- Същото мога да кажа и за теб - събува кубинките, а след това чорапите ми. - Но скоро ще решим този проблем - ръцете му намират катарамата на колана ми и я разкопчават. Откопчава копчето на дънките ми и сваля ципа, и започва бавно да издърпва дънките откъм глезените ми. - Никога ли не носиш бельо? - пита, когато отстранява дънките от краката ми.

- Не, не ми трябват - отвръщам и се заемам да разкопчея връхната си дреха.

- Днес аз ще те съблека - категорично заявява и ме бута да легна.

- А теб кой ще съблече, многознайко? - облягам се на лакти. - Или ще ми направиш хубав стрипийз? - повдигам вежди с дяволита усмивка. - Не бих имал нищо против.

- Както искаш - показва ми една ослепителна усмивка и след малко отстранява горницата и ризата ми, оставяйки ме гол с верижката и пръстена на врата ми.

Той започва бавно да се разсъблича пред мен. Ръцете му минават флегматично през цялото му тяло, което ме възбужда още повече. Копче подир копче пръстите му пробягват по материята на ризата и накрая тя се озовава на земята. Без да бърза разкопчава дънките си и ги сваля по мускулестите си крака, докато не остане по боксерки. Затварям очи, вдишвайки дълбоко. Възбуда и тъга се омесват в мен, стигайки до еднородна смес, която ме кара да изпитвам съжаление и удоволствие в едно.

Тулу ме покрива и целува клепачите ми, поставяйки ръце от двете страни на главата ми.

- За какво мислиш? - пита ме тихо.

- Колко ще ми липсваш - отварям очи и срещам тъмния му поглед. - И как искам да те имам за една последна нощ. - Думите се сливат с дъха му, когато го целувам изпиващо.

Докато се целуваме, Тулу се намества между краката ми, но аз рязко и с много сила ни преобръщам и се озовавам отгоре му.

- Обичате ли да Ви яздят, господине? - усмихвам се и потърквам дупето си в дължината му. Ръцете ми спокойно си почиват върху масивните му гърдите, а герданчето с пръстена се залюлява, когато се навеждам към лицето му.

- Може би - отвръща уклончиво, но с усмивка, а аз го дарявам с още една пламенна целувка, която изпраща вибрации по цялото ми тяло, предизвикани от басовото ръмжене на Тулу.

- Но ще трябва малко да ми помогнеш - произнасям до лицето му.

- За теб винаги, красавецо - с дрегав глас произнася.

Надигам се нагоре, докато се намествам върху главичката на половия му член.

- Ще трябва - изсъсквам - да ме натиснеш надолу, защото иначе няма да влезеш в мен. - Съсък излиза от устните ми, когато се спускам частично по дължината му. Тулу сграбчва тялото ми и с едно рязко дръпване и проникване в мен успяваме да се съединим силно, но докрай.

Изкрещявам, когато навлиза целия в мен, и впивам пръстите си в гърдите му за опора.

- Аааа - задъхвам се. Усещам как Тулу пулсира в мен.

Докосва ме.

Разтяга ме.

Изпълва ме.

Сърцето ми бумти силно в гърдите ми, докато дишам тежко.

- Всичко е наред, нали? - пита, притеснено Тулу и се намества върху леглото, което ме кара да затегна още по-силно хватката си около таза му.

- Да - изшептявам сипкаво, клатейки положително глава.

- Да продължавам ли? - пита, докато ръцете му галят бедрата ми успокоително.

- Аха - поглеждам го, срещайки един напълно черен поглед.

И той отново се тласва в мен.

Изпълващо и завладяващо.

- Оххх - изстенвам, когато започвам да се движа по него.

Нагоре.

Надолу.

Нагоре.

Надолу.

Сливаме се изцяло, един в друг.

Преплетени.

Сплетени.

Обладани.

Телата ни се срещат бурно.

Копнеещо.

Изискващо.

Молещо.

- Обичам те - изгъргорва с всеки следващ тласък, който прави в мен. А аз само охкам, пъшкам и поемам.

Проникванията му ме разтърсват и се усещам как бавно изтичам върху корема му.

- Докосни ме - намирам и хващам ръката му и я придвижвам по гърдите си. - Моля те - изскимтявам, когато навлиза толкова надълбоко в мен, че очите ми се завъртат в кухините си.

- Зърната ли? - пита с дрезгав глас и едвам разбирам какво казва.

- Да-а-а-а - изстенвам накъсано и затягам хватката си около таза му.

Големите длани на Тулу покриват гърдите ми, а след това палците му натисват силно зърната ми и аз изпищявам гъргорещо.

- Погледни ме, Макс - нарежда ми и със замъгления си поглед го фиксирам. - Това е слабото ти място, нали? - натисва отново зърната ми и аз потрепервам наистина силно върху тялото му.

- Да - дрезгаво изшептявам и разтърсвам потната си глава. - Така свършвам по-бурно - със съсък му казвам.

- Истинска скрита лимонка си, Макс - засмива се.

- А аз се чудя как още не си разбрал за това място - бързо и задъхано изговарям.

- Не съм бил достатъчно наблюдателен - облизва устни с похотлива усмивка. - Трябва ли да знам за други подобни местенца? - прави кръгчета върху зърната ми, напълно застинал в мен.

- Има - отвръщам скимтящо, - но ще ти кажа за тях по-късно - задвижвам се отново по него.

Притискам ръцете му към гърдите си, доколкото мога, защото трябва да пазя опора и да не се изтърся директно върху него.

Пот се стича от мен, докато продължаваме да се сношаваме. Крясъците ми огласят стаята и се смесват с ръмженето му.

Любенето ни се превръща в дива игра, където и двамата се опитваме да достигнем климакса си.

Свършвам, викайки силно името му, докато пръстите му пощипват зърната ми. Изтичам целият върху плочките на корема му, а Тулу продължава да се тласка бързо и дълбоко в мен.

Хленча от удоволствие, докато набъбналата му ерекция ме разтегля и разширява.

- Хайде, Тулу, свършвай - изпъшквам, спускайки се чак до основата му.

И след малко Тулу свършва надълбоко в мен, разтърсвайки се изпод мен.

Загубвам опора и се строполявам върху тялото му, а спермата ми полепва по кожата ми.

- Боже, Макс - издишва силно. - Винаги ли ще ми вземаш акъла и силите по този начин? - пита.

- Тепърва започваме - издишвам през зъби.

- Ще ме довършиш просто - засмива се рязко.

И двамата потъваме в сладкото удоволствие на похотта с оплетени крака, ръце, души.

Усещам любовта му, нежното му отношение и добрата му покорност. Слуша и изпълнява всяко едно нещо, което му кажа. И то точно.

Но го обичам. Не само тялото му, но и душата му.

Влюбих се в тъмната му като нощта кожа, в големите черни очи и прелестна усмивка.

Обикнах нежността и чувствеността, с която ме дарява.

И докато се сливамв дълбоко и първично, не спирам да му го повтарям.

"Обичам те".

Две думи.

И един толкова голям и многозначен свят.

И за пръв път от много време насам успявам да изтласкам Господаря Ким от съзнанието си.

Сега сме само двамата с Тулу в нощта.

Сенките ни обгръщат, докато ние прегръщаме сърца.

- Обичам те - изкрещявам.

И искрено се надявам любовта на Тулу да се гравира в сърцето ми и да я нося вечно като талисман.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

00:02

Възглавничките на пръстите му ефирно минават през белязания ми гръб, докато аз лежа върху него и слушам ритъма на сърцето му. Ръцете му галят тялото ми и се задържат по-дълго върху жигосаното име на Господаря.

- Благодаря, че направи този ден толкова специален, Тулу - прошепвам с буца на гърлото си. - И не ме оставяй, моля те - стисвам здраво очи. - Щ-ще направя всичко, за да останеш жив. Ако трябва ще падна в краката на Господаря и ще го умолявам да не те убива, но не ме напускай - надигам се и го поглеждам в тъмните очи. - Моля те, Тулу, не ми го причинявай - проплаквам жалко.

- О, Макс, любими - прошепва с дрезгав глас, - знаеш, че Чихьон ще ме намери и ще ме убие въпреки всичко - тъжно произнася.

- А-аз ще намеря начин - припряно казвам. - Ще измисля нещо, но не ме напускай - няколко сълзи падат върху лицето му. Тулу докосва въртящия се пръстен и избърсва сълзите ми.

- И двамата знаем, че няма друг изход. А и вече е късно - тихо прошепва.

- Моля? - ставам от него и го поглеждам паникьосано. - Какво искаш да кажеш?

- Спомняш ли си, че се качих за няколко минути горе? Е, взех отровата, Макс. Скоро ще умра - скръбно промълвява.

- Не говориш сериозно - не му вярвам. Не искам да му вярвам. - Не ти вярвам - заравям лице в шепите си.

- Истина е, любими. Остават ми може би няколко минути - а аз се разплаквам. - Чуй ме внимателно и спри да плачеш, Макс - маха дланите от лицето ми и ме заставя да го погледна в очите. - Има писмо в гардероба. Написах го преди няколко дни и искам да го прочетеш открай до край. Погрижил съм се за всичко, в писмото си го пише - въздъхва. - Само трябва да го прочетеш, след като умра - добавя.

- Защо ми го причиняваш? Щях да измисля нещо. Щях да направя всичко, за да те спася, Тулу. Бих умрял за теб - хващам се за гърдите, там където ме боли сърцето. Там, където ме боли най-много. И най-душно и силно.

- Всеки има различни цели в живота, Макс. Някои искат да станат космонавти, други лекари, трети компютърни специалисти и т.н. Твоята задача е да спасиш онези хора, за които ми говореше преди седмица. Видях огъня в очите ти, когато ми разказваше за тях - закашля се, а аз вземам ръката му в своята. - Освободи ги, скъпи. Направи го, за да можеш да освободиш и себе си - полага глава в скута ми.

- Обичам те, Тулу - присвивам устни, когато сълзите започват да валят. - Обичам те. Ще отмъстя за теб. Обещавам. - И това е обещание, което непременно ще изпълня.

- И аз те обичам, Макс - притваря очи, а аз заплаквам силно. Но в последните му мигове той не е изплашен, а спокоен.

Спокоен, че умира в моите ръце.

- Не си отивай, не си - свеждам глава, положил ръце върху бузите му. - Недей.

Но е вече твърде късно.

Тулу е вече мъртъв.

Повече няма да видя веселите му очи, да вкуся от аромата му и да усетя топлината му.

- Нееее - изкрещявам пресипнало и силно в оглушалата за воплите ми стая.

Сърцето ми се къса.

Струна по струна.

Някой блъска силно вътре в мен и изкарва целия ми наличен въздух.

- Това е шега, нали, Тулу? Ей, сега ще отговориш очи. Само трябва да почакам малко, нали? - Но самозаблудата идва от мен. Той е мъртъв.

Целувам устните му, искайки да почувствам за последен път дъха му.

Но Тулу е бездиханен.

Мъртъв.

Плача върху трупа му, докато люлея главата му.

Шептя, че го обичам.

Сълзите ми доказват колко много го любя.

Воплите ми изказват колко много ми липсва.

Плача в тъмната като в рог стая, прегърбен и омърлушен.

Поставям чело върху това на Тулу и затварям очи, докато силни хлипове ме разтърсват.

Плача, за да мога да сваля товара от раменете си.

Но боли.

По-силно отколкото си мислех.

Психиката ме боли.

Крещя от болка и страдание.

Ридания огласят собственото ми съзнание.

И сърцето ме свива болезнено.

И то плаче с мен.

Но болката няма как да бъде заглушена.

- Нееее - изкрещявам, сякаш бих могъл да променя нещо.

Но не мога.

Просто не мога.

Затова единственото, което ми остава, е да ридая върху трупа на съпруга си.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

4:23

Лежа. До него. Сякаш е жив.

И ми се иска да повярвам, че Тулу ще отвори очи.

Но той не го прави, колкото и пъти да го умолявам.

Той го направи. Самоуби се, за да не ми се налага да го убивам аз.

Преглъщам новата порция сълзи и сядам в леглото. Вземам в шепа пръстена, а пръстите ми минават по нащърбената му повърхност. Ставам и отивам до прозореца, дърпайки пердето. Оглеждам по-обстойно пръстена на лунната светлина - в самата структура на пръстена са гравирани различни завъртулки, а от вътрешната му страна забелязвам някакъв надпис:"На Максимилиан, моя съпруг".

Знаел е, че ще кажа "Да".

- О, Тулу - поглежда към трупа му, който лежи спокойно застинал във вечността. Покривам тялото му със завивката, защото не мога да го гледам толкова безжизнен и обездвижен.

Запътвам се към гардероба и отварям вратите. Най-отгоре върху едната купчина от дрехи откривам бял плик. С треперещи ръце вземам плика го притискам към гърдите си. Трябва да го отворя и да го прочета. Трябва.

Придърпвам единствения стол в стаята до прозореца и сядам да него. Едвам отварям плика заради силното треперене на ръцете си. От вътре изваждам бял лист, изписан и от двете страни с едър, наклонен почерк:

" Любими Макс,

знам, че плачеш в този момент. Знам, че ти се къса сърцето, любов моя, но бъди силен, не само заради себе си, но и заради хората, които те очакват някъде долу под Нидерландия. Вярвам, че можеш да се справиш с всичко, Макс. Просто повярвай в себе си." - спирам да чета за момент, защото думите му ми причиняват болка. Няколко сълзи покапват върху листа, върху който и без това си личи размазаното мастило. Защо ми причини това, Тулу? Щях да измисля нещо. Щях да направя всичко, за да те спася.

" Няма смисъл да те лъжа, защото и аз не страдам по-малко, Макс. Пишейки това писмо за теб, сълзите сами се стичат от очите ми. Налага ми се постоянно да спирам и да почвам, защото ръката ми трепери толкова силно, че едвам държа химикала. Сърцето ми се къса на парчета, като знам, че трябва да те оставя сам. А как не искам. О, как не искам, повярвай ми."

- Тогава защо ме оставяш сам, Тулу? - прошепвам в ужасно тихата стая, чиято тишина наляга отгоре ми и ме задушава бавно. - Когато и ти не си искал да ме пуснеш да си отида?

" Но се налага да се самоубия пред алтернативната да гледаш как Чихьон ме разчленява парче по парче. Предпочитам да умра в твоите белязани ръце отколкото в неговите, осквернени с кръвта на десетки хора. Погрижил съм се за всичко - от това как ще умра до това кой ще наследи бизнеса ми.

За нищо на света не бих ти позволил да ме убиеш, когато всеки ден виждам тъгата в морскосините ти очи. Не искам смъртта ми да тежи на твоята съвест, Макс. Помни, че аз сам ще погълна отровата. Няма да ми я дадеш ти.

Говорих с нотариус да изготви завещанието ми. В него е написано, че ти получаваш цялата къща и ако не е твърде болезнено за теб, можете да се нанесете двамата с Наталия в нея; както и достатъчна сума пари, за да знам, че нищо няма да ти липсва..."

- Какво си направил за мен, Тулу - прошепвам невярващо, - а с какво ти се отблагодарявам аз - поглеждам към завитото му с чаршафа тяло. - Не заслужавам милостинята ти.

"...и че ще можеш да живееш достатъчно спокойно. И един ден като отново видиш детето си, ще можеш да му осигуриш спокоен живот. Знам, че си горделив и че няма да вземеш нито къщата, нито парите, но ги приеми като подарък за рождения си ден. Това е моето благодаря, че се появи в живота ми". Нова порция сълзи потичат, неканени, по бузите ми. Притискам писмото към гърдите си заедно с герданчето и пръстена и заплаквам, безметежно и жаловито. В стаята е мъртвешки тихо. Защо просто не се събудиш, Тулу?

" Бизнесът го поверих на един от най-доверените си и способни хора, за когото съм сигурен, че ми е достатъчно лоялен и че ще се справи със задачите ми. Няма да ти казвам повече, защото не искам да се заместваш в още един престъпен свят. Вече си имаш един.

В шест сутринта ще дойдат да отведат тялото ми и да го подготвят за погребението ми, което ще се състои още на същия ден. Трябваше да налея много пари в протмонето на свещеника, който ще отслужи погребението както и на погребалната агенция, защото ме изгледаха странно, когато им говорех, че търся ковчег от тъмен дъб за себе си. Но парите могат да купят всичко. С три нули повече отзад купих мълчанието им.

Ще бъда погребан в едно мирно и спокойно гробище в северната част на Айндховен, където почива дядо ми, който умря от рак на сърцето.

Това, което искам от теб, Макс, е да отидеш на гробището с Наталия и да не падаш духом. Дръж се заради народа си, любими, и помни, че Чихьон ще има власт над теб, докато му позволяваш.

Знам, че няма да издържиш на гледката да ме гледаш мъртъв, но и аз не бих могъл да издържа да те гледам тъжен и съсипан. Обичам те твърде много и затова разбирам каква болка ти причинявам със смъртта си. Но се налага да умра, Макс, и ти осъзнаваш този факт твърде ясно.

През последните седмици благодаря на Бога, че ме срещна с теб и наистина му се моля да се смили над теб, за да не страдаш толкова много. Искрено се надявам да намериш покой, така както аз намерих своя пристан в твоите обятия.

                            Завинаги твой, Тулу "

Завършвам писмото със стегнато гърло и потреперващи устни. Прочитам го още два пъти, за да се насладя на почерка и стилистиката му.

След това свалям гердана от врата си и дълго време въртя пръстена в ръката си.

Поставям го на безименния пръст на лявата си ръка и го целувам.

Ще отмъстя за теб, Тулу. Имаш думата ми.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

6:00

Точно в шест сутринта някой позвънява на вратата и аз бързам да сляза и да отворя. И както бе написал Тулу в писмото си, наистина някакви хора идват, за да вземат тялото му и да го приготвят за собственото му погребение.

Рева, докато изнасят тялото му от къщата и ги умолявам да отида с тях, само и само да съм по-близо до Тулу. За един последен път. Но не ми позволяват, а аз наблюдавам как вкарват трупа му в колата. Казват ми къде точно се намира гробището и че погребението ще започне в осем сутринта. И след това си отиват.

Оставят ме сам, съсипан и празен на стълбите пред огромната му къща. И колкото повече се опитвам да приема истината, че Тулу няма да се съживи, толкова повече съзнанието ми се опитва да противодейства на действителността.

За пръв път и двамата искаме едно и също - болката да спре и да се върнем към онзи магичен блян на съществуване.

Вземам такси, като намирам някакви пари в джоба на дънките си. Поглеждам за последно къщата от прозореца на таксито и вътрешно знам, че ще се върна.

Защото сърцето ми го желае.

Едвам се качвам до апартамента си. И в момента, в който отключвам вратата, Наталия излиза от своя и се втурва към мен, прегръщайки ме. И аз се разревавам в прегръдката ѝ, защото съм емоционално слаб. Сълзите потичат тъй естествено от мен, изливат се като река. Бавно и спокойно.

- Тулу е мъртъв, Наталия. Вече го няма - проплаквам, когато едвам влизаме в апартамента ми, а аз се строполявам на пода в коридора. - Умря - изричам просто. А толкова просто ли е де факто?

- Знам, Хенри, знам - прошепва тъжно и ме целува по челото. - Кога ще го погребват? - тъжно прошепва.

- В осем на едно гробище в северната част на Айндховен - изричам със свито гърло и сърце.

Лежа известно време в скута на Наталия, когато тя ме принуждава да ставаме, за да се оправим за погребението.

Прехвърча лек сняг, когато пристигме на гробището. Дърветата са голи, безименни, времето е мрачно и духа силен, пронизващ костите вятър.

Наталия ме е подхванала под ръка и бавно ме помъква из редиците с различни надгробни плочи. Колко ли усилия е коствало на Тулу да организира собственото си погребение? Колко ли е ужасяващо да знаеш, че таймерът на живота ти скоро ще спре да тиктака завинаги?

- Не исках да умира - промълвявам. - Но той се самоуби. Защо го направи, Наталия? Щ-щях да направя всичко, за да съхраня любовта помежду ни - заеквам от задуха в мен и около мен.

- Може би така е трябвало да стане, Хенри. Хора умират, деца се раждат. Всичко има някаква логика - вяло промълвява.

- Каква е логиката в това да ме боли? - едвам изшептявам. - Наистина ли всичко трябва да става по този начин? - обръщам се към нея, а тя вперва зачервените си очи в моите.

- Съжалявам, Хенри, но нямам отговор на тези въпроси - отвръща ми тъжно и с дълбока въздишка. - Винаги ми се е искало да няма страдания и мъка по света. Но е факт, че има и че нищо не можем да направи. Болестите ще съществуват, хората ще се мъчат, ще умират. Светът е устроен по този начин - заявява ми твърдо, убедена в думите си. Но това са просто факти, надълбоко вклинени в съзнанието ни.

- А какво правят хората, за да намалят болката? - питам, защото аз не се научих да я превъзмогвам. Просто не успях да намеря начин да се справя с нея. Наталия мълчи известно време и двамата тръгваме отново, обгърнати от свистящия вятър и ситно валящия сняг.

- Предполагам, че за всеки човек е различно, но за мен времето е това, което лекува. В началото е трудно, мислиш постоянно за любимия си човек, виждаш го навсякъде - в стените, в дрехите, по улицата, в сънищата си. Всяко едно нещо ти напомня за него и съзнанието ти не спира да мисли за него. Но с времето осъзнаваш, че трябва да спреш да мислиш за него, защото това ти носи само болка и сълзи. И се затрупваш с работа, хобита, нещо, което просто да ти отвлича вниманието от него. И ти се заливаш с достатъчно странична работа, за да не ти се налага да си спомняш за него. След време разбираш, че ако не направиш нещо срещу самотата и скръбта, те ще те погубят. Бавно и полека връщаш желанието си за живот, започваш да излизаш с нови хора и евентуално сред тях може и да намериш следващия човек, в когото да се влюбиш - приключва отговора си, но колкото и да се опитвам да намеря нещо, за което да се хвана в този безцветен момент, просто не го намирам. Господарят винаги ще ми пречи да гоня щастието си. Защото ще иска да ме гледа измъчен.

Скоро виждаме малка тълпа от непознати за мен хора, насъбрани на едно място. Като се приближаваме повече, забелязвам, че всички стоят на групички от по двама или трима. Чувам плач, но не мога да преценя дали е изкуствен, или не. Виждам опечалени лица, но вероятно някои от тях се преструват на тъжни, когато всъщност отвътре ликуват.

- Кой сте вие, господине? - спира ме някакъв набит, малко по-нисък от мен мъж със студени кафяви очи и идеално сресана светлокафява коса.

- Мода да Ви попитам същото - срязвам го и пристъпвам към ковчега, но мъжът отново ме спира.

- Попитах Ви нещо - строго натъртва.

- А аз Ви отговорих - вдигам вежди, раздразнен. - Не знам по каква причина ме спирате. Сигурен съм, че имам право да съм тук, колкото и Вие - озъбвам се.

- Отговарям за погребението и имам списък с хора, които многоуважаемият покойник иска да присъстват - допълва студено.

- Казвам се Хенри Шулц, а сега искам да видя съпруга си, преди да сте го положили в земята - отвръщам хапливо и отивам при Тулу, за да го видя за последен път.

Хората казват, че е хубаво да помниш любимия си човек в неговата жизнерадостна и светла страна, защото, ако го видиш мъртъв, ще го запеметиш по този начин. А никой не иска най-яркият му спомен да бъде този от деня на погребението.

Но за мен няма значение, защото искам да си кажа едно последно сбогом с Тулу.

Тулу е облечен в черен костюм, бяла риза и вратовръзка на тъмносини райета. В единия джоб на сакото му има някакво бяло цвете. Лицето му е застинало в спокойна гримаса, ръцете му неподвижно отпуснати до тялото му. И дори в смъртта той изглежда невероятно. А любовта ми към него едва ли може да бъде по-силна и по-болезнена.

Погалвам студената му кожа, пръстите ми минават през носа, бузите и устните му.

- Прочетох писмото ти - прошепвам тихо, наполовина наведен над мъртвото му тяло. - И не знам дали мога да бъде силен, Тулу. Хората са тези, които ти дават сила и опора, а ти си замина. Как да бъда силен в такъв случай? Това, че дишам и че се движа, не значи, че съм жив отвътре. В мен е пусто като ледена тундра. И може би по това си приличаме двамата с теб - засмивам се сухо - никой от нас не съжалява, че се е влюбил в другия. Когато загубих Анхел, знаех, че от любовта му ще ме боли и това е така и до днес, защото ме гони хищна вина. Виновен съм и за твоята смърт и няма да си го простя лесно. Но мисля, че осъзнах, че любовта, която хората ми даваха през годините, ще ме съхрани. Ти ми благодариш в писмото, че си ме срещнал. Аз ти благодаря в момента, че ме накара да погледна отвъд болката за момент и да видя, че любовта ти е по-силна от всичко. Защото знам, че си ме обичал истински и пламенно до сетния си дъх. Благодаря ти, любими - навеждам се и оставям пеперудена целувка върху студените му устни, покрити с малки, деликатни снежинки. - Благодаря - оглеждам го за последен път и си позволявам да се усмихна бегло.

След час държа лопатата и покривам ковчега на Тулу с пръст. Буквално го погребвам. Заравям пръст с лопатата, вдигам и посипвам отгоре. И така, докато не покрием ковчега с пръст. Докато не заровя сърцето си заедно с Тулу.

Някои от присъстващите оставят цветя върху пресния му гроб и аз си обещавам, че утре ще се върна, за да поставя и аз едно цвете.

Бавно и полека хората се разотиват, който откъдето е дошъл, докато на гроба му не оставаме аз и Наталия. Клякам и оглеждам надгробната плоча и оставените пред нея цветя. Затварям за момент очи и се наслаждавам на хармонията на това място, пълно със смърт.

- Мисля, че е време да се прибираме, Хенри - поставя ръка на рамото ми Наталия.

- Само още малко, може ли? - питам, докато въртя пръстена на безименния си пръст.

- Добре, Хенри - съгласява се унило с мен.

Тръгваме си след няколко минути и Наталия ме връща обратно с нейната кола.

- Трябва да ти кажа нещо - започва колебливо, когато паркира пред блока ни. - Вчера се отбих в апартамента ти по-късно, за да намеря една купа - засмива се неловко. - Беше си забравил телефона върху масата и той не спираше да звънни и накрая вдигнах - плахо проговаря.

- Какво е станало, Наталия? - със страх в гласа изричам.

- Съжалявам, Хенри, но ми казаха да ти предам, че Захари и Линда са загинали в автомобилна катастрофа - въздъхва, а в колата настава пагубна тишина. Земята под краката ми пропада скорострелно, когато излизам и силно затръшвам вратата на колата.

Изкачвам стълбите на бегом и с чувство не неверие и непонятност влизам в апартамента си.

Намирам лаптопа си върху леглото в спалнята и чевръсто го отварям и включвам.

- Хайде, хайде, включвай се по-бързо - мрънкам, докато тревога и плач се надигат в мен. Сякаш след цяла вечност екранът на лаптопа светва и влизам в скайп. Преглеждам кой от приятелите ми и е активен и намирам Калоян на линия. Бързо му се обаждам, а след малко измореното му и подпухнало от ридания лице се появява пред мен.

- Съжалявам, Хенри - изплаква Калоян и заравя лице в шепите си. - Ужасно съжалявам.

Строполявам се на леглото, празен и безпътен. Не изпитвам нищо.

Нищичко.

Моето момиче, нашето слънчево момиче, е мъртво.

И аз знам кой е виновен.

- Кога е станало това? - промълвявам с бездушен глас.

- В ранния обед - избърсва сълзите си, а към него се присъединява и Лена. - Пътували са към нас, защото пазаруваха. Бяхме решили да ти устроим парти оттук, нищо, че ти си в Нидерландия. Щяхме да ти звъннем по скайп-а вечерта, но на връщане от супермаркета ги блъснал тежкотоварен камион и те загинали на място. Бяха смлени, когато полицаите ги извадиха от колата. - Чувам как отстрани Лена хлипа, опитвайки се да заглуши риданията си. - Опитахме се да се свържем с теб сигурно над сто пъти - извинява се, че не е успял да ми съобщи по-рано - и накрая вдигна Наталия и тя ми каза, че ще ти предаде. Решихме да ги кремираме, защото са просто обезобразени - произнася с глух и далечен глас. - Ще разпръснем праха им вдруги ден, но още не сме решили къде. - Думите му постепенно заглъхват.

Изкрещявам силно и хващам лаптопа, мятайки го в стената.

- Проклет да си, Господарю - крещя силно, падайки на колене върху земята. - Мразя те - извиквам с пълно гърло.

" Съжалявам, Хенри, но Линда и Захари са загинали в автомобилна катастрофа."

Намирам личната си карта за компанията и изхвърчам бесен от апартамента си.

- Хенри, чакай, накъде тръгна? - крещи след мен Наталия, докато бягам надолу по стълбите.

- Имам недовършена работа - извиквам ѝ обратно с гневен тон.

Започвам да бягам по тротоара към сградата на Господаря. По пътя се блъскам много хора, на които дори не се извинявам. Повече ми се озъбват или псуват, но след няколко минути, запъхтян и изпълнен с ярост стигам високата, тридесететажна стъклена сграда.

На входа охранителите проверяват картата ми и с бърза крачка стигам асансьорите. Докато се качвам нагоре, бяс, примесен с адреналин тече по вените ми. Дишам тежко, русата ми коса е разрошена, очите ми са зачервени, а вената на челото ми изпъква при всяка систола и диастола на сърцето ми.

Още души умират. Още блока и празнина се наслагват по душата ми.

Сръцвам със зъби и стигайки последния етаж, изхвърчам от кабината като попарен. Започвам да блъскам силно по изкусно издълбаната врата на кабинета му.

След няколко секунди врата се отваря и аз влизам разгневен вътре и хващам Господаря за яката.

- Убил си ги, нали, копеле нещастно? - подвигам го от земята.

- Ужасно нетактично от Ваша страна да влизате в каб...

- Замълчи - нареждам му, повдигайки го още по-високо, при което краката му се залюляват. - Не искам да ти слушам сладките приказки - пускам го да стъпи на земята и му забивам дясно круше, като влагам цялата си налична ярост и сила в него. - Ти ги уби, нали? - надвесвам се над него.

- Не знам защо ме обвинявате за всяка смърт в живота си - изплюва кръв на идеално чистия си мокет.

- Защото си виновен за всяка смърт в живота ми - ритам го в корема, обръщайки го по гръб, при което той изпъшква. - Ти и само ти - възсядам го, докато цялото ми тяло гори от желание да разкраси хубавото му лице. Да го направи на пихтия. - Уби Анхел - изревавам силно и го удрям право в носа. Кокалчетата на ръката ми изпищяват. - Уби сума ти хора от моя народ - още един удар. - Изнасилваше деца пред мен - още един удар. - Изнасили собствения ми син - крещя срещу лицето му, докато го налагам безмилостно и без свян. - А накрая уби съпруга и приятелите ми - изкрещявам освирепяло.

Безумие.

Това е останало у мен.

Удрям го, докато не се укротя.

Удрям, докато не размажа лицето му напълно.

Гъста, почти черна кръв полепва по ръката ми и маншета на сакото. Пръстите ми треперят, насинени и подуващи се. Обхващам гърлото му с двете си ръце и започвам да блъскам настървено главата му в пода. Черепът му се счупва и обилно количество махагонова кръв изтича по мокета.

Ставам от него, оставяйки го безжизнен върху пода, целия окъпан в собствената си кръв.

Изтривам пръстите си в сакото и излизам не по-малко побеснял, отколкото влязох.

Прекосявам с три крачки коридора и оставям кървав отпечатък върху копчето на асансьора. Той пристига след малко и аз влизам вътре и натискам копчето за партера.

И преди металните врати да се затворят, една бледа ръка застава помежду им, спирайки движението им. Чува се хрущене на кост и предмишницата увисва във въздуха. Вратите се разтварят, а гърбът ми машинално опира в стената.

- Чудя се кога ли ще спреш да ме убиваш, робе - влиза вътре със зловещо лице, цялото покрито с тъмна кръв и сплъстена, мокра коса. - Но си прав. Поръчах да блъснат скъпата ти Линда, но годеникът ѝ беше бонус към всичко - ухилва се мрачно, докато ръката му виси неестествено отстрани тялото му. Кабината тръгва, а Господарят се обръща, цъкайки някакво копче и асансьорът спира, от което едвам не падам на пода, но успявам да се задържа. - Като знаеш, че аз убих безценната ти приятелка, по-добре ли се чувстваш? Душата ти осмири ли се най-сетне? - продължава да ме гледа с хиенска усмивка на лице.

- Искам те мъртъв - промълвявам.

- Много хора ме искат умрял, робе, но никой не сполучва с убийството. Както виждаш, ставам и продължавам да ходя - размърдва ръката, която до преди малко беше счупена. - Но пък някой може и да изкара късмет накрая и да ме убие - подсмихва се, защото знае, че няма как да умре. Но аз знам, че има някакъв начин. Дано Валентино Голджи да е бил прав, че и безсмъртните могат да бъдат убити.

Тръгвам да цъкна копчето, защото нямам намерението да стоя повече на едно място с Господаря, но гласът му ме спира:

- Не съм казвал да правиш нещо, робе. Защо си позволяваш толкова своеволия. - Но това не е въпрос. - Достатъчно беше, че успя да избягаш, време е да започнеш да ме слушаш внимателно какво ти говоря - с гробовен глас говори.

- Кое по-точно да слушам? - озъбвам му се, поглеждайки го директно в красивото лице и хищни очи, нацапано от гъста кръв, така че едвам се забелязва бялата му кожа. - Как ще измъчиш още някого? Или как трябва да ти се подчинявам безпрекословно? Спести си го. Ти уби двама от най-ценните за мен същества в цялата тази вселена - приближавам се към него. - Презирам те - тръгвам да замахвам срещу него, но той ме спира, хваща и огъва ръката ми, с което ме принуждава да коленича. Мога да види как черепа на главата му се намесва на мястото си заедно с челюстта му.

- Мога да те убия с един пръст, робе. Един - и стисва силно насинените ми кокалчета.

- Тогава шибано го направи - изкрещявам срещу лицето му, а той ми зашлевява силен шамар с другата си ръка, карайки ме да се строполя върху пода на кабината. - Убий ме. Какво чакаш още? - изхриптявам.

- Ти си като хлебарките, робе - побутва ме с крак и преобръща тялото ми, приковавайки ме здраво към пода с кубинката си. - Колкото и да се опитвам да те очистя, все оцеляваш - ухилва се, а кръвта му капе върху лицето ми.

- Доколкото съм чувал, хлебарките са мръсни и гадни същества. Точно като теб - усмихвам му се нагло и Господарят ме рита с обувката си право в бузата ми. Изплювам кръв и един зъб на земята. Защо просто не ме убие?

- Надявах се поне да си се научил да държиш устата си затворена, робе - топва пръста си в устата ми, а след това облизва кръвта ми, съскайки. - Но явно самочувствието ти е пораснало с оная ти работа - ухилва се, а флуоресцентните крушки карат кожата му да изглежда прозрачно бяла, докато черните му очи изпъкват на фона на перлената му кожа. Къде отиде всичката му кръв? Да не се е изпарила магически?

Опитвам се да се надигна, но Господарят ме блъска силно надолу и главата ми се среща с пукот с металния под. Звездички изскачат пред погледа ми.

- Бих могъл да те убия, робе - започва, а ръката му намира катарамата на колана ми, - но така ще ми липсваш като малка уличница - изхилва се.

- А ти какво си? Девственик? - получавам още един шамар, от което кръв швирва от носа ми. Но това не може да измести душевната ми болка.

- Знам, че ти се умира, робе, но не ми се иска да обезобразявам красивото ти лице - откопчава дънките ми, а аз се опитвам да отстраня ръцете му оттам, но не ми се получава, защото просто нямам сили повече да се боря.

Гневът бавно ме напуска, оставяйки след себе си една празнина.

- Не те желая - измърморвам, борейки се срещу нахалните му чевръсти ръце, но той трясва главата ми в пода отново и нов ред звездички затанцуват пред погледа ми.

- Не лъжи, курво моя - сваля дънките по краката ми. - Просто в момента си повече наранен и самотен, но аз мога да запълня тази празнина. - В гласа му се долавя обещание, на което аз не искам да се съгласявам.

- Не те желая. Пусни ме да си ходя - няколко сълзи се спускат по мръсните ми бузи. Празен, самотен и изгонил съм.

- Ти дойде при мен, робе - изкарва колана си, при което катарамата му издрънчава в пода. Започвам да буйствам изпод него, но главата ми се върти, а светлината на крушите ме заслепява. Набързо затяга колана около китките ми и стяга здраво. - Дори не съм те викал - опитва се да раздалечи краката ми, но аз не му позволявам. - Пак ли започваш със старите номера? - монотонно изрича през кикот.

- Разкарай се от мен. Отново ли ще ме изнасилиш? - питам, опитвайки се да се съпротивлявам на силните му ръце. Но не мога. Господарят Ким е по-силен физически. Няма моята разкървавена душа, която агонизира от 15 години.

- Да, защото си мой. Мой. Аз те създадох - с един замах раздалечава краката ми и се настанява между тях. - Аз те направих този, който си сега - мълви с отровния си глас, който искам да заглуша.

- Нека позная - започвам, докато тихи, гневни, но и отчаяни сълзи се стичат от очите ми. - Направи ме една бездушна курва, която обикна болката и искаше да я чувства всеки ден. Създаде едно чудовище от мен. Станах едно бродещо нищо, което искаше да запълни празнината в себе си. Но знаеш ли на кого приличам най-много? - питам го, въпреки че той вече знае отговора.

- На кого?

- На теб.

Разкрачва ме, колкото може повече и навлиза в мен. Затягам се конвулсивно около него, затваряйки очи. Но не изпитвам удоволствие, защото в мен няма нищо.

А едно нищо не изпитва каквото и да е било емоция.

- Имаш твърде кратък живот и твърде дълъг път да извървиш, докато се превърнеш в мен - засмива се силно и се тласка в мен силно, предизвиквайки крясъците ми. Но не ме боли физиката, а душата. И тя рони горчиви сълзи по едно по-добро и по-поносимо време. - Но мога да ти предложа сделка - мрачно промълвява, докато ме убива бавно със съществуването си.

Защото Господарят е спрял да живее от отдавна.

- Не ти искам предложенията - изплювам ядно и завъртам главата си на една страна. - Задръж си ги - изпищявам, когато ме пронизва дълбоко.

- Инат както винаги - повдига леко дупето ми и навлиза в мен бързо, болезнено и безстрастно. Викам с всеки тласък. Китките ми се разраняват от опитите да измъкна ръцете си от здраво стегнатия колан. - Спри да се опъваш, робе. Колкото повече се дърпаш, толкова повече ще боли - безлично промълвява.

- Нима има по-голяма болка от тази да загубиш любим човек? - подсмърквам, докато ме обладава бурно, карайки ме да затягам бедрата си около него.

- Защото си подвластен на болката, робе, затова я усещаш - приближава устните си до ухото ми. - Но аз мога да залича всичко - и болката, и страданието, и скръбта. Мога да ти дам всичко - пари, власт, себе си. Не само мога, аз ще ти го дам, защото съм в състояние да го направя. Само трябва да бъдеш мой. Кажи "да", робе - изпъшква басово в ухото ми, докато пръстите му стискат дупето ми, - и светът ще коленичи в краката ти. - Но в замяна ще иска да се откажа от себе си, от народа си и да стана негово копие.

А аз не искам това.

Не искам да стана като него.

- Не - изсъсквам, когато захапва меката част на ухото ми. - Няма да стане, докато съм жив. Чукай ме, като толкова искаш. Имай ме, като толкова желаеш, но сърцето ми никога няма да ти принадлежи. То е създадено за хората, които могат да обичат, а ти не си сред тях - засмивам се на свой ред, а Господарят излиза от мен и ме обръща по корем. Вдига дупето ми и навлиза в мен, докато не започна да крещя. От болка.

- Току-що допусна най-голямата си грешка, курво - прокарва нокти по бузите на задните ми части. - Но знам, че ще дойде ден, в който ще коленичиш в краката ми и ще молиш да получиш онова, което само аз мога да ти дам. Ще молиш отново и отново, а аз ще ти се смея от високо - обещава ми. Но преди това ще те убия, Господарю.

- Не забравяй, че ще дойде и ден, в който ще умреш. Може да е същият този ден, в който ще ти се моля в краката - изкрещявам на един дъх през свито гърло. Но аз му давам обещание, което малко глупци биха се осмелили да дадат.

Знам, че съм предизвикал Господаря до крайности, защото тласъците му излизат извън контрол и вече не е толкова прецизен в чукането си.

Не издава нито един звук, докато ме изпълва. Нека вземе болката и отчаянието ми. Нека ги изпие от мен като чаша уиски с лед. Нека се нахрани със сълзите и мъката ми по смъртта на Тулу.

И той ги взема.

Силно.

Диво.

Болезнено.

Защото, за да я има болката, трябва да ги има и хората.

Господарят Ким няма как да оцелее без тях.

Защото е зависим от човешките същества.