Част VI

Айндховен, улица Майне

Началото на декември, сряда

20:54, "Сет Холдинг" АД

- Здравей отново - продума Себастиен, облегнат на едната стена в коридора, докато минавах покрай него. - Как си?

- Наистина ли те интересува? - попитах го, спирайки и го изгледах изпитателно от главата до петите. Себастиен беше нагъл мъж, около двадесет и пет годишен, със загоряла кожа и наситено кафяви очи.

- След като питам, значи да - отвърна ми, като мина с дългите си пръсти през тъмно шоколадовата си коса.

- Тогава не те интересува - загърнах се по-плътно в синята си хавлия. Не исках никой да вижда ясно отпечатаното име на Господаря върху гърба ми. Стигаха ми останалите грозни белези, които покриваха цялото ми тялото.

- Доста остър език за такъв дребос - усмихна ми се мазно и не пропусна да ме огледа мръснишки отгоре до долу. Настоятелният му поглед би изплашил всекиго, но не и мен. Господарят Ким има най-зловещия поглед на тази земя, от който все още изтръпвам в кошмарите си.

- Ако не искаш един "дребос" да те затапва, не е нужно да ме пресрещаш всеки път в коридора и да ме заговаряш - върнах му мазната усмивка и забелязах как кожата на врата му поаленява.

- Ужасно си нагъл - изхърха насреща ми, мислейки си, че може да ме стресне. Но аз идвам от Ада и той ме следва по петите. Себастиен беше като играчка за забавление, която просто запълваше това, което Господарят остави като дупка в мен. А и хората са лесни за манипулация, щом веднъж намериш правилния ритъм, с който да ги въртиш на малкия си пръст.

- Така ли? - попитах саркастично, облягайки се на стената срещу Себастиен. - Не бях забелязал - усмихнах му се, не изпускайки го нито за секунда.

- Откъде са белезите? - попита ме, мислейки си, че ще ме накара да се разчувствам. Но там откъдето идвам, чувствата са забранени. А ако въобще възникнат, Господарят Ким бързо се погрижва да бъдат изкоренени. Затова любовникът ми, Анхел, умря. Господарят бе научил за нас и си го върна тъпкано, убивайки човека, в когото се бях влюбил. Любовта и милосърдието не виреят в Подземието на Господаря.

- Не виждам причина да ти казвам - озъбих му се. Вместо това с две крачки Себастиен се приближи към мен, извисявайки се с почти две глави над мен. Макар почти на 17, все още бях нисък, хърбав и слаб и това си личеше през всяка една част на тялото ми.

- Много ми се отваряш, дребният.

- Тогава се разкарай, Себастиен и няма да ти се отварям - отвърнах му наперено, вдигайки глава, за да го погледна в потъмнелите очи. Себастиен имаше продълговато лице, фин нос и малки, розови устни. Фигурата му беше идеално излята - широки рамене, тесен кръст и три реда плочки на корема. И вместо да тренира или да чука някоя жена в апартамента си, той висеше над мен, опитвайки се да ме сплаши. Но вече нямах от какво да се боя. Бях загубил почти всичко и лично гледах как изтича измежду пръстите ми. Господарят Ким се беше погрижил да ми отнеме всичко по най-болезнения начин.

- Малък остроумник си, на който много му знае хубавата уста - наведе се към мен близо до ухото ми и аз затаих дъх трептно и в очакване. - А мен ме възбуждат онези типове, които имат големи усти, които могат да използват за други дейности.

- Трябва ли да сигнализирам, че искаш да ме тормозиш сексуално, Себастиен? Или ще спреш дотук? - попитах го направо, стискайки здраво хавлията си.

- Ужасно умно момче си, но и двамата знаем, че дори не си и си помислял да ме кажеш на някого. - Което си беше и вярно. Исках да видя докъде може да стигне пенисът му, воден от либидото му. - Но запомни, дребос, накрая ще лазиш в краката ми, правейки ми свирки. - А аз се засмях толкова силно, че чак сълзи потекоха от очите ми. Проблемът на Себастиен беше, че имаше твърде голямо его и твърде малко покритие за него. Мислеше си, че светът се върти около него, а в същност аз го водех за носа, защото той беше твърде глупав, за да се осъзнае, че го манипулирам. Той беше твърде самоуверен и накрая винаги правеше това, което аз кажа.

- Твърде много си вярваш, Себастиен - избутах го от пътя си и просто го подминах, оставяйки го зад гърба си. И можех да се закълна тогава, че главата му пуши. Себастиен се оказа от тъпите мъже, но пък за сметка на това знаеше как да ме задоволи истински. Не като Господаря, но пак вършеше работа.

След няколко седмици Себастиен реши да ме причака в съблекалнята. Вече в продължение на месец нарочно ме пресрещаше в коридорите и се опитваше да ме притисне, но сплашванията и мачовските му изпълнения бяха крайно смотани. На доста пъти ми идеше да му откъсна главата, но при всички положения той щеше да ме надвие, защото беше по-силен и мускулест. Нямах никакъв шанс срещу него в открита сватка, но това не ме спираше от представите ми, в които той се гърчеше под мен в последни издихания.

- Какво правиш тук? - попитах го, крайно отегчен от тъпото му държание и изморен от тренировката си по плуване. Възстановителният ми процес беше твърде бавен въпреки сравнително бързия ми метаболизъм.

- Чакам те.

- Очевидно - извъртях очи, затваряйки съблекалнята. Самият плувен комплекс не беше много голям и приемните ми родители плащаха доста, за да бъда сам три пъти на седмица в съблекалнята. И те като мен осъзнаваха, че името на гърба ми трябва да остане потулено. - Защо ме чакаш? Нямаш ли състезание скоро, за което да тренираш? - Всички бяхме чували за невероятните умения на Себастиен Соарес във водата. Бърз като стрела, гъвкав като котка и елегантен като пантера. Но никой не споменаваше, че един тийнейджър го върти на малкия си пръст. Голям пропуск си беше според мен.

- Имам, но ще спечеля състезанието - отвърна наперено. Е, поне в това го биваше. И в секса.

- Все още не си ми казал защо отново ме безпокоиш. Не схвана ли намека ми, че не те искам наоколо? - повдигнах вежда, сумтейки.

- Лазиш ми по нервите, дребос - каза ми, ръмжейки.

- Вратата е зад мен - посочих му я с палец, усмихвайки се ехидно. И съм сигурен, че това беше най-умното нещо, което беше вършил напоследък. Себастиен стана от мястото си на пейката, дойде до мен, заключи вратата и свали с един замах кърпата, която стисках с ръката си.

- Така е, зад теб е - усмихна ми се с чаровната си усмивка и ме целуна силно, залепяйки ме за студената врата.

След секунди червените му шорти и плувните ми гащета бяха на пода, а аз в скута на Себастиен.

- Не мислиш, че избързваш? - изстенах, когато наглецът вкара палеца си в мен. Добре, че беше лявата му ръка, увързана около кръста ми, която ме подкрепяше да не се изльоскам на пода.

- Трябваше да го направя отдавна, но нали много ти знае хубавата уста и само ме вбесяваше - завъртя пръста си, а аз впих пръсти в широките му рамене.

- Ако не можеш да ме изтърпиш, знаеш къде е вратата - притворих очи от хубавите му движения. Наистина знаеше как да ме накара да хленча и да го моля да ме докосне. Но му го върнах бая тъпкано, като пораснах и открих прелестния свят на наркотиците.

- Ще те изтърпя, дребос. Дори за мен е изненада, че си такова кречетало, а ми харесваш.

- Мило - изохках силно, издавайки глава назад.

- Ако търсиш милост, не си дошъл на правилното място. - А аз се засмях силно, но смехът ми бързо секна, когато Себастиен навлезе силно в мен. Харесвах го и по друга причина. Имаше си скрита педофилска и садистична страна. Сигурен бях в това, защото никога не бях отговарял на годините си и винаги изглеждах по-малък, отколкото всъщност съм. А и при следващите ни сексуални контакти, Себастиен ставаше все по-груб и накрая взе да прилага доста насилствени методи върху мен. Измъчваше ме приятно и почти до полуда понякога, но ми харесваше. Харесваше ми как ме държеше възбуден с часове и не ми позволяваше да свърша. Харесваше ми да ме завързва и да ме чука толкова силно, докато забравя за какво в действителност съм дошъл при него. Грубият секс ме правеше жив, а Себастиен отлично разбираше от садо-мазохизъм. Накрая винаги свършвах под него, разбира се, стенейки силно името му. Себастиен беше доминантен, докато не реших да променя това.

- Милостта не е за секса - изрекох с мрачна усмивка, отдавайки се на този заблуден мъж.

Но заблудата винаги е била част от човешката природа. Носим я в себе си от самото ни раждане до самата ни смърт. Понякога тя ни пази от опасния живот, който дебне в малките улички. А доста често ни бута директно в паста на лъва, казвайки ни директно да оцеляваме както можем. Но е трудно да оцеляваш, когато не знаеш как.

Почти девет е и чакам Господаря да цъфне на врата ми, за да "ме изхване", докато спя на работното си място. Но този път съм буден, чакайки го. Смятам да се изправя веднъж и завинаги пред него. Вилхелм ме посъветва да послушам поривите си. И според мен е прав. По-добре близо до Господаря, отколкото далеч в опит да го изкарам от главата си.

Поне при единия случай мога да потуша огъня в мен.

Тъкмо изключвам лаптопа си, когато Господарят Ким се промъква тихо и безшумно през вратата. Като котка.

- Добър вечер, господин Шулц. Радвам се да Ви видя буден.

- Добър вечер и на Вас, но не мисля, че заспивам толкова често, колкото си мислите - изричам, но все още не го поглеждам.

- Карате ме да връщам записите от камерите, господин Шулц.

- Обичате да наблюдавате служителите си през работно време? - най-сетне затварям лаптопа и се обръщам към Господаря Ким, който се е облегнал на касата на вратата, хапещ алени устни и гледащ ме предизвикателно.

- Обикновено не - усмихва се мрачно и сваля очилата си от главата с лявата ръка. Стойката му е непринудена, прилежно подпрял дясно рамо на касата и прехвърлил единия си крак въз другия, - но някои служители заслужават по-специално внимание.

- Значи трябва да си извадя заключението, господин Ким, че съм специален? - обелвам зъби в студена усмивка.

- Харесва ми мисленето Ви, господин Шулц - облизва устни и се отласква от вратата. Походката му е отчетлива, премерена и изключително съобразена. Всяко негово движение е елегантно и грациозно. Винено червената му риза е запасана в черните му прилепнали дънки. Черна вратовръзка краси деликатния му врат, силно стегната около гърлото му. След две крачки се намира от другата страна на бюрото, оставя очилата си с кръгли рамки до папките ми и ме поглежда с потъмнял поглед. - Но след като сте тук, значи, че сте специален. Иначе не бих Ви наел.

- Оценявам комплимента, господин Ким - минавам надясно покрай бюрото си, заставайки срещу него. Господарят Ким се извърта към мен, повдигайки абаносови вежди.

- Искам да Ви питам нещо - обляга се на бюрото. Гласът му е дързък, мек и дълбок.

- Някога нещо да Ви е спирало? - питам саркастично, скръствайки ръце пред гърдите си. Господарят ми се усмихва загадъчно и ме оглежда изпитателно от главата до петите.

- Не - изправя се и се приближава една крачка към мен. Готов ли съм наистина да се поддам за пореден път на Господаря? Заслужава ли си рискът? Заслужава ли си да пропадна в тази непрогледна тъма, пълна с отколешни спомени и лъст? - Защо ме целунахте миналия петък?

- А защо ми отвърнахте? - отвръщам на въпроса с въпрос. Господарят въздъхва плитко, идеално отиграно, и поклаща театрално глава.

- Умен отговор - поглежда ме от отдолу с потъмнял поглед и полуотворени уста. Флуоресцентната светлина се отразява в лъскавата му тъмнокафява коса и ми се приисква да прокарам пръсти през нея. - Отвърнах, защото така пожелах - приближава се още малко към мен. Мога да избягам. Да се скрия като най-големия страхливец. Но осъзнавам, че е крайно време да спра да бягам и да започна да следвам мелодията на сърцето си. А и докога мога да крия себе си и тайните си копнежи? - Целувката Ви бе...толкова плаха - размахва леко ръка във въздуха, - но копнееща - отвръща с шепот. - Лека, но търсеща.

- И разбрахте всичко това от една целувка? - питам, повдигайки вежди в престорена почуда. Сладките ти омайни думи няма да ме впечатлят, Господарю. Мога да прочета в бездънния ти поглед мрачното желание на похотта. Почти мога да усетя как копнежът ти се носи на талази от теб, струейки из въздуха. Винаги си бил лаком и ненаситен, искащ и вземащ. Въпросът, който трябва да си задам обаче, е какво искаш в момента?

- Разбрах много повече за Вас, господин Шулц, отколкото си мислите - протяга ръце напред, хващайки ме за реверите на пепялово синьото ми сако, присламчвайки се по-близо към мен. Мога да забележа уголемените му зеници, зловещия му загадъчен поглед, високите, остри скули, деликатния нос. Но най-отчетливо усещам аромата му - на зелена ябълка и билки. - Хората винаги са били лесни за разгадаване - наслага се върху мен, прилепвайки плътно по тялото ми. Просто пасва толкова идеално на фигурата ми, извива се по мен като лиана и се опитва да ме задуши с омайните си сладострастни приказки и дълбоки очи. - Но трябва да призная, Хенри, че Вие сте приятна загадка, която гъделичка сетивата ми. Много искам да разбера какво се върти в главата Ви в този момент - говори бавно и отчетливо с плътен, тих глас. Надига се леко, носовете ни почти се допират. Аха ще се докоснат. - Хората си имат модел на разгадаване и лесно се манипулират, но Вие не се поддавате. Само бягате като подплашена газела - прошепва, не отделяйки поглед от моя. - Искам да разбера защо - гледа ме с големи, котешки очи настоятелно и взискателно. Бягам, защото не искам да падам в обятията ти. Страх ме е не от теб, а от това, което ще изпитам, когато те целуна отново.

- Не мисля, че е етично да целувам шефа си - сбръчквам нос, докато черните му очи ме завладяват.

- А ако имате разрешението за това? - повдига вежди и приближава устните си на милиметри от моите.

- Целунах Ви, защото така пожелах - повтарям думите му и притискам устните в неговите.

Господарят Ким отвръща моментално на целувката, все още стискайки реверите ми. С дясната си ръка обхващам тънкия му кръст и го прилепям максимално плътно до себе си. Господарят се лее по мен, излива се, вие се, за да прилегне на тялото ми.

Устните му имат все същия вкус, изкустелни са, плътни и толкова добре се движат по моите. В синхрон, бързо, завладяващо и диво. Целувката става по-наситена, огнена, прогаряща и пепелна. Защото след нас, няма да остане нищо живо и дищащо, а само развалини, смърт и пепел.

Лявата ми ръка пропълзява през неговата косата към тила му и се закотвя там, приближавайки главата му към моята. Искам да взема повече от дъха му, от него. И затова го целувам по-силно, устните ми го изследват грубо и лакомо. Ръцете му се придвижват нагоре към врата ми и той се надига на пръсти. Обгръщам кръста му по-крепко и рязко издърпвам косата му с лявата си ръка. Господарят Ким изстенва лаконично, но оголва врат.

Вдишвам от мускусния му аромат, примесен със зелена ябълка и билки. Потъвам в мириса му, единственото естествено нещо у него. Минавам с устни през адамовата му ябълка, през врата му, по челюстта му и отново устните ми се залепят за неговите.

Горя.

Отвътре навън.

Изграям.

Целият.

Копнея.

Да имам и да забравя Господаря Ким.

Сърцето ми бие като подивял мустанг, но не спирам.

Продължавам.

Да напирам.

Да целувам.

Да желая.

Ръцете ми се спускат по гърба му, през стегнатия му задник до бедрата му и го повдигам, за да увие крака около мен.

"Спри се!" - крещи глас в мен. Гласът му е дразнещ и назидателен. Осъзнавам, че трябва да спра.

Но не мога.

- Изчукайте ме - заповядва ми Господарят, отделяйки се от мен.

- Не - преглъщам тежко, докато главата ми се върти шеметно. Устните ми са подути, горещи и копнеещи. Но бавно и полека здравият ми разум си проправя път през пелената от объркване и жажда.

- Моля?! - пита объркано и ме поглежда право в очите.

- Чухте ме - изричам, запъхтян, но не от целувката, а от урагана от чувства, която поражда тя.

- Не можете да ми отказвате - притиска се плътно о мен, а аз го чувам едва-едва през бумтенето на сърцето си, което напира през слепоочията ми.

- Така ли? - питам самодоволно. - И защо да не мога? Не сте ми никакъв - усмихвам му се студено, а Господарят Ким стяга челюст, но след това се усмихва в мрачна гримаса.

- Ще видим тази работа, Хенри - бавно се потърква в мен, а пръстите му се впиват в тила ми, причинявайки ми приятна болка. - Запомнете едно обаче - почти изсъсква, - винаги получавам това, което поискам - наблюдава ме зорко с чисто черни очи. - А в монета искам теб - изрича с плътен глас и се откопчва от мен. И аз го пускам да стъпи на земята. - Сигурен съм, че ще се върнеш при мен. И тогава...- прави многозначителна пауза - ще искаш повече от мен и аз ще ти го дам, защото ще си готов да ме слушаш внимателно какво точно искам от теб. А сега - поглежда ме с мрачна усмивка, подути устни и рошава коса, - можете да избягате отново. Не се тревожете, няма да Ви спирам или следвам - измъква се ловко от хватката ми, отива до бюрото и се обляга на него. Взема очилата си и ги поставя на носа си, а след това с жест ме подканя да си тръгвам. Оставам втренчен в него още няколко секунди, опитвайки се да го разгадая, но Господарят Ким се е обегнал непринудено на бюрото и ме гледа над очилата си с кръгли рамки. Както той иска да разбере какво се върти в мъгливата ми глава, така и аз бих дал всичко, за да разбера какво се върти в психопатското му съзнание. Отчаяно искам да проникна в обърквания му перверзен ум и да разбера какво иска от мен.

Да ме съсипе?

Унищожи?

Пороби?

Завъртам се с ясното съзнание, че е лоша идея да обръщаш гръб на най-големия си враг, но искам да се махна от тази стая, която още малко ще се пръсне по шевовете от напрежение и страст.

Защото Господарят Ким е едновременно нещо ново, но и старо. Познато, но и чуждо. И това ме привлича към него като с магнит. Привлича ме тъмната му страна.

Но с всяка следваща целувка усещам как неконтрилируемостта и желанието пърхат като птици в мен - силно и свободно. Искат да ме завладеят, ограбят и унищожат.

С ясно съзнание оставям Господаря Ким зад гърба си, знаейки, че отново ще се върна при него и че ще взема всичко от него, давайки всичко от себе си, за да утоля сухата си жажда, която ме погубва бавно.

И няма измъкване от този двойствен капан. Щом един път си влязъл в него, следваш правилата му и играеш. Няма измъкване. Няма отказване.

А и винаги сме играли на котка и мишка с Господаря.

Сега е мой ред да го преследвам.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Събота, 12:30, улица Грюбер

Пред вратата на Наталия съм с букет зюмбюли в ръка. Ароматът им се вие около мен, но в носа ми още витае мириса на зелена ябълка и билки, които само дразнят съществото ми.

Осъзнавам, че от 20 минути стоя като истукан в коридора, не правейки нищо. Просто трябва да натисна звънеца и да поговоря с нея.

Наложителност или желание?

Искам ли да бъда с нея или се налага да бъда с нея?

Готов вече да натисна звънеца, вратата се отваря, което ме сварва неподготвен:

- Хенри? - пита учудено Наталия, загърната в черното си дебело яке и увързана с пухкав бял шал. - Какво правиш пред вратата ми? - поглежда букета в ръцете ми и повдига кафяви вежди.

- Мисля, че е очевидно какво правя - отвръщам леко хапливо, а тя скръства демонстративно ръце пред гърдите си. - Дойдох да поговорим, защото е важно.

- Значи сега ти се договори? Преди не беше удобно ли? - сопва ми се.

- Наталия...- пристъпвам с малка крачка към нея.

- Какво "Наталия"? - изглежда ме изпод смръщени вежди. Бариерите, които държат емоциите ни са крехки като скрежта. Лесно се ронят и накрая след тях остава само помен, сладко-горчив.

- Не се цупи, Наталия - издишвам тежко през нос, стискайки силно дръжката на букета, - дойдох, защото така прецених. Ако не бързаш - оглеждам я от главата до петите, - отдели ми няколко минути, за да поговорим.

Мога да видя по красивото ѝ лице как се менят различни чувства - гняв, омиротворение, страх, трепет, но и голяма доза съмнение. Кафявите ѝ очи трептят и ме гледат настойчиво. Правя го заради теб, Нати. Искам да те защитя.

И от себе си, и от Господаря.

Искам да си добре, защото заслужаваш по-добър човек от мен:

- Влез - отмества се от вратата, - след като си дошъл при мен, значи е важно. Поне ще те изслушам - разкопчава якето си, а аз събувам обувките си и влизам в уютния ѝ топъл апартамент. Посреща ме сладникавата миризма на женски парфюм, примесен с нещо готвено.

Наталия затваря врата зад мен и ме повежда директно напред по облицования с тапети на кафяви кръгове коридор към всекидневната, която се състои от кафяв диван, малка холна масичка с чаша отгоре ѝ и оставено, разгърнато списание; затворена тераса с простор, върху който висят дрехи; телевизор и голяма библеотека, пълна с книги и порцеланови чаши и чинии:

- Между другото - обръщам се към нея, - тези цветя са за теб - подавам ѝ ги.

- Досетих се - изсумтява. - Ще отида да намеря ваза - завърта се и изчезва през една дъбова врата с обла арка. След малко се връща с голяма стъклена ваза, пълна с вода и я поставя върху дървената масичка, покрита с цветна мушама. - Сложи цветята вътре - нарежда ми и аз се приближавам, поставяйки ги вътре.

След това двамата сядане в двата края на дивана и помежду ни настъпва тягостно, кратко мълчание, което Наталия прекъсва с рязък тон:

- Дошъл си да говориш, говори - почти ми се скарва тя.

- Преди доста години имаше едно момче - започвам плахо, поглеждайки деформираните си пръсти, белязани от старите удари с камшик, - блъсна го кола - скръцвам със зъби, защото лъжа, докато спомените ме преобръщат. - Напусна ме внезапно. Дори не успях да му кажа, че го обичам - изхриптявам, свивайки пръстите си в юмруци. - Помня...- правя пауза. - Помня ясно, когато отидох на местопроизшествието и видях цялото му тяло, обляно в кръв, смачкано и обезобразено. - Спомням си хърбавото тяло на Анхел, висящо от тавана и нацъфкано от всевъзможни рани, кървящи и загнояващи. Искам да забравя, но бездушните му очи ме навестяват в кошмарите ми. И дори на прага на смъртта той беше неслоним. Но неговата смърт беше назидание за моите постъпки.

- О, Хенри...

- Беше ми трудно да преодолея кончината му - все още гледам свитите си юмруци, чиито кокалчета побеляват. - Трудно е да се влюбиш отново, Наталия. Не искам и ти да ми бъдеш отнета. - Не искам Господарят да те докопа и да те измъчва. Не се е родил такъв човек, който да издържи на мъченията му.

- Няма да ме изгубиш - присламчва се към мен и поставя деликатната си ръка върху левия ми юмрук. - Винаги ще бъда до теб - а аз само поклащам глава. - Заедно ще минем през всичко, Хенри. - Така каза и Мариета, която е мъртва. Колкото повече се стремя да избягвам хората, толкова повече беди ги сполетяват заради мен и моите постъпки.

- Така казаха доста хора, Наталия - опонирам ѝ, - и по една или друга причина ме изоставиха. Страх ме е да обикна някого отново. Обичал съм различни хора и сега те са просто помен. Повечето са мъртви, но какво значение има дали са мъртви или живи, като ги няма около мен. - Дланта ѝ силно се притиска към сключения ми юмрук. Дава ми подкрепата и утехата, от които се нуждая. Но те не да достатъчни да бъда успокоен и стабилизиран. Няма нещо, което да обуздае дивия плам в мен.

- Харесвам те, Хенри и наистина искам нещата между нас да потръгнат. - Едва ли тази връзка, Нати, ще просъществува дълго. Аз съм повреден, изгубен, воден единствено от инстинкта си за самосъхранение и отмъщение. Твърде много неща погубих и изгубих през годините, за да мога да възвърна себе си. - Прекарах достъчно време с теб, за да разбера, че си свестен. - Защото не си видяла истинското ми Аз, Нати. Това, което гледаш, е един образ, който измислих и изградих, за да мога да оцелея измежду другите. Хората носят маски, е, аз съм част от моята маската, както и тя е част от мен. Едно сме.

- Можем поне да пробваме, нали? - разтварям юмрука си. - Но накрая да няма сърдити и разочаровани. - Не успявам да се засмея.

- Няма да има - обещава ми, прелитайки пръсти с моите. Ръката ѝ изглежда толкова малка в моята - гладка и ефирна на фона на грубата ми длан, сполетяна от неизбледнели белези.

- Знаеш, че няма да бъда перфектен в отношениятя ни, Наталия, но ще се опитам да бъда максимално добър - свивам пръсти около нейните.

- Аз и не искам повече, Хенри. Стъпка по стъпка ще оправим нещата - мило ми казва тя.

Стискам крепко пръстите ѝ с ясното съзнание, че няма как да оправим нищо. Никой не може да излекува дупката в мен.

Освен Господарят Ким.

Той е онзи опиат, който ме поддържа жив. Той ме запълва с устните си, с угнетяващото си присъствие, със свежия си аромат, с обатяелното си очарование и дразнещо държание.

Господарят Ким не ме лекува, той просто ми връща онези части от мен, които взе от мен като малък.

Връща ми възприятията, болката, копнежа, гневът. Разпалва ги у мен, будейки спящия дявол в мен.

Грешно е, защото го мразя.

Но той чисто и просто ме възпламенява.

И аз горя.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

20:03 басейн "Оливия и Амундсен ван Хоф"

Излизам от басейна, а водата се стича от мен. Ръцете ми треперят, докато се набирам, за да седна върху плочките. Би трябвало да изляза по стълбите, както си му е редът, но винаги съм обичал да нарушавам правилата.

Затова и любимите ми хора умряха.

Защото съм непостоянен, изменчив и доста непресметлив на моменти.

Но затова сме хора, за да грешим, но си мисля, че аз правя по-недопустими грешки от останалите.

Грешки, които костват доста животи.

- Изглеждаш унил, Хенри. Мога ли да попитам какво става? - обижда се Вилхелм иззад гърба ми. Свалям очилата и плувната си шапка и ги поставям отстрани себе си. Прокарвам ръка през косата си и забелязвам, че е пораснала. Вдишвам дълбоко, но думите не идват. Просто засядат на гърлото ми. Издишвам, но колкото и да дишам, мечтаното умиротворение няма да дойде. Не и при мен, не и сега.

Прасците ми са потопени в басейна и леко, и спокойно, обратно на бушуващата в мен война, пръстите на краката ми подритват водата. Гледам белезите, оставени от колана и пръчката, които осейват кожата ми. Накъдето и да се обърна, виждам само делото на Господаря Ким. Той е навсякъде. По тялото ми. По кожата ми. В ума ми. Няма спасение от него, а само по-дълбоко и трайно забвение:

- Не знам - отвръщам тихо.

- Доста определено.

- Не знам откъде да започна - пояснявам.

- Защо не дойдеш да седнеш при мен и да ми разкажеш? - предлага мило.

- Мисля, че трябва да станеш терапевт и да ми вземаш пари за това, че те тормозя - и чувам смеха му зад себе си.

- Нито едно от двете няма да направя - прави пауза. - Виждам тъгата в стойката ти, Хенри. Живял съм малко по-дълго от теб. Като превалиш петдесетте и вече гледаш на нещата с други очи - обяснява ми. - Преди нямаше да забележа унилостта ти или промяната в настроението ти, но сега го правя.

- Надявам се и аз един ден да мога да правя същото.

- С възрастта всичко ще си дойде на мястото, Хенри. - Обаче не е сигурно, че ще доживея твоите години, Вилхелм. Тук и сега живея ден за ден. Изправям се внимателно, защото не искам да се пребия върху плочките и да си строша главата. Не, че ще умра, но ще ми трябват доста години да се излекувам. Бавно и полека сядам на втория пластмасов стол до Вилхелм.

- От отдавна планираш това, нали? - питам го, когато изпъвам врат, за да погледна през стъкления купол, където дебели и тъмни облаци се кълбят върху небосвода.

- Чудно ми е, че въобще забеляза стола. Но с времето човек се научава на търпение, Хенри.

- Нямаш ли по-приятни занимания в една съботна декемврийска вечер? - срещам светлосините му очи. Забелязвам бръчките по челото, в краищата на устата и очите му. Чак сега забелязвам прозиращата през тялото му старост.

- И ти би трябвало да имаш, но стоиш тук - усмихва ми се.

- Мислех, че водата ще ме отпусне, но...- отмествам поглед.

-...не се получава - довършва вместо мен.

- Да, някои неща не се получават.

- Какво имаш предвид? - пита ме мило, докато очите ми блуждаят из помещението. Усещам полъха на зимата да прониква през стените. Не искам или не мога да срещна настоятления му поглед.

- Става въпрос за Наталия - признавам и го поглеждам право в очите, но тялото му остава спокойно, но гласът му трепва леко.

- Какво за нея?

- Опитах се да ѝ обясня, че с мен е опасно - започвам с обясненията. Или по-скоро оправданията, - но тя не чува. Или по-скоро не иска да чуе.

- Да не си някакъв наркобос или издирван престъпник? - очите му се свиват със смях в своите отсенки. Нямаше да се смееш, Вилхелм, ако знаеше какво чудовище се движи из града. И как никой не знае какви ги върши Господарят Ким, докато всички спат спокойно в леглата си при своите любими хора.

- Моля ти се, не - засмивам се сухо, за да разчупя скованата атмосфера, но съм цяло кълбо от нерви. Всеки нерв е оплетен с другия, здраво, непоклатимо. Електричество се образува между тях и то пращи из мен. Искам да го обуздая, да намаля това напрежение, но не мога. С нищо не мога да се осмиря.

- Тогава едва ли си толкова "опасен" - изсумтява той, не осъзнавайки каква опасност мога да бъда в действителност. Каква заплаха съм, щом познавам Господаря Ким.

- Опасен съм, Вилхелм - натъртвам отново. - Не знам как да ви го обясня по-точно.

- С истината, например - минава през боядисаната си черна коса, чиито сиви корени избиват.

- Моля?

- Белезите. Не са от баща ти, освен ако няма азиатска кръв. Но като те гледам нямаш никакви белези на монголоидната раса - заключва, а аз потрепервам и то не заради студения въздух, който бръсва кожата ми. Просто се чудя колко още хора ще разберат за Господаря Ким.

- Прав си, не са от него - изричам със стоманен глас. - От друг човек са.

- Но няма да ми кажеш - повдига вежди.

- По-добре да не знаеш. И много ли си личи името?

- Не, просто твърде много седиш с гръб към мен и имам възможността да те наблюдавам.

- Откъде разбра, че е азиатско?

- Преди време имах ученик с китайско име и много ми заприлича като това на гърба ти.

- Трябва да призная дедуктивните ти способности - а Вилхелм само се засмива.

- Не, момчето ми, просто трябва да си по-наблюдателен. Но новото поколение все бързате и не виждате малките детайли - издишва малко облаче пара. Ще ми се да имах време за подробностите, които все ми бягат по трасето, но цялото ми внимание е винаги съсредоточено върху Господаря Ким. Винаги и единствено върху него. Не че успявам да разгадая какво се крие зад леко кривата му усмивка и лежерна походка. - Но нещо друго те тревожи.

- Имам чувството, че ще загубя Наталия, а не искам - признавам, но знам, че не е само предчувствие. Господарят Ким е непредсказуем, дълбок и незнаен. Като Марианската падина.

- Ако си мислиш, че ще я загубиш, то това ще стане рано или късно.

- Не мисля, че всичко опира до съдбовна предначертаност.

- Не това имах предвид - поглеждам го в недоумение. - Преди години имах едно интересно момиче - започва да разказва, облягайки се на стола си и опъвайки крака. - Плуваше сносно, но не беше родена за плувец. И тогава ѝ казах, че не мога да я взема на състезание, при положение, че няма данните за това. Но - загадъчна усмивка изгрява върху устните му - тогава стана някакво чудо. Момичето започна да плува страхотно и техниката ѝ се подобри, а се виждахме три пъти на седмица. Един ден я попитах каква е тайната ѝ, а тя ми отвърна, че е прочела "Тайна за тийнейджъри" на Пол Харингтън и че той и неговите писания са ѝ помогнали да стане по-уверена и да се вземе в ръце. Реших да намеря тази книга и да видя за какво става реч и останах приятно изненадан от написаното. Да, отначало го сметнах за голяма глупост, но се сетих за момичето и нейния напредък и разбрах, че всичко идва от мисълта. Чрез мисленето си ние оправдаваме нашето съществуване. По-важното е, че трябва да мислим позитивно, за да ни се случват хубави неща.

- Т.е. колкото повече мислиш за дадено нещо, толкова то повече ти се натрапва.

- Нещо такова.

- Интересна теза, но невинаги зависи от нас за кого или за какво ще мислим. Някои неща са просто вклинени в съзнанието ни.

- Това е така, защото не искаш да ги пуснеш, Хенри - поглежда ме строго със светлосините си очи. - Всичко зависи от теб.

- За жалост, не всичко определям аз. Границите и пределите на живота са поставени от друг - отвръщам му хапливо, защото не е прав. Никога не съм имал право на избор. Господарят Ким се погрижи да ми ограничи всяка възможна проява на свобода. Каквото и да направех, винаги завършваше зле. По логиката на Вилхелм, заради негативното си мислене съм тук и в тази ситуация. И заради "грешното" си мислене, народът ми биваше убиван и сега страда. Само заради мисленето ли сме в този безпощаден и неправдид кръговрат? - Не всичко зависи от нашето мислене Вилхелм. Не мислите ни, а действията говорят по-добре. Ние не сме мислители, а дейци. Човечеството не е създадено да стагнира, обмисляйки различни ситуации. То съществува точно заради предразположението си към работата. - А и никой от народа ми не е избрал да живее в тези непосилни условия. Кой от нас е искал да бъде роб? Кой от нас е желал да бъде изтезаван всеки ден? Наистина ли Вилхлем смята, че този целият свят, създаден от Господаря Ким, е продиктуван единствено от нашите мисли? - Защото не всеки избира дали да бъде изнасилван и малтретиран, Вилхелм. Това никой не иска да си го докара на главата - завършвам, осъзнавайки, че съм казал повече, отколкото трябва.

- Бил си изнасилван? - почти заеква той.

- Казах ти повече, отколкото беше нужно. Въобще не трябва да те замесвам - гледам през стъкления таван и смръщените облаци. - Беше глупаво от моя страна да го правя - изправям се, когато Вилхелм ме хваща за китката, спирайки ме.

- Какво имаш предвид? - поглеждам го, докато той затяга хватката си около ръката ми.

- Имаш двама прекрасни синове, Вилхелм. И внучка - допълвам, гледайки го сериозно в очите. - Аз нося само нещастие на хората, които искат да ми помогнат.

- Не те разбирам - челото му се сбърчква в недоумение. Господарят Ким ще убие всеки, когото имам дързостта да обичам. Затова се притеснявам за теб, Наталия и всеки, с когото съм бил в досег. Господарят Ким е безпощаден, нехуманен и безкомпромисен. Няма да се спре пред нищо, за да ме унищожи и съсипе.

- Нека остане така, Вилхлем. По-добре е за всички ви. - Очите му ме изглеждат със стаено ужасено любопитство. - Колкото по-малко знаете за мен, по-добре за вас. - Задържаме очен контакт за още няколко секунди, в които зениците на Вилхелм се разширяват и смаляват. Не знам какво минава през съзнанието му и какви мисли върлуват там. Но е за негово добро да не ме допуска твърде близо до себе си. Накрая всички ще изгорим.

Най-сетне ме пуска внимателно със свити устни в права линия и пронизващи светлосини очи, които приличат на две ясни езера. Завъртам се и бавно се оттеглям към съблекалните, за да се изкъпя.

Усещам, че накрая всички ще узнаят най-голямата тайна, която се опитвам да скрия - Господаря Ким.

Останалото сами ще сглобят.

Лошото е, че повечето започнаха да се досещат.

Изкъпвам се набързо и излизайки навън в студената декемврийска нощ, виждам как дебел сняг се сипе от масивните небеса. Снежинките се носят бавно из пространството, ефирни, необезпокоявани, сякаш извън това време и място. С тежка грация се разтопяват на топлия асфалт, полепват по дебелото ми черно яке, наслагват се върху мократа ми коса.

Затварям очи за момент и вдигам глава. Снежинките падат леко върху лицето ми, разтапяйки се. Чувам шума на коли и хора покрай мен, но се отдавам на моментното чувство, което ме обзема. Просто искам да изпитам частица от земната хармония, да се слея със спокойствието и тишината. Но дори в нея винаги ще съществува шум, породен от собственото ми съзнание.

Бавно и полека се прибирам вкъщи към десет вчерта, достатъчно изнурен и умърлушен, за да потърся утеха в медальона, където са скрити двата мини портрета на Анхел и Мариета. Израженията им са спокойно застинали във вечността, величествени и горди. Далечни, откъснати, отвеяни.

Целувам леко портретите им и ми се ще за пореден път да имам тяхната подкрепа и сила, защото в момента те са ми крайно нужни, но няма кой да ми ги даде. Няма на кого да споделя за болезнените си перипетии. На всички казвам предварително измислени лъжи, истории и случки. Понякога се случва да кажа и по някоя полуистина, но те няма няма как да успокоят напрегнатото ми съзнание, защото няма къде да излея цялата си болка и огорчение.

Навън продължава да вали - силно, безпощадно и невиждано. В душата ми се разиграва същата сцена на притихнала мощ - ледена тундра е налегнала вътре в мен, смразяваща и неприветлива, ръбеста и усойна. Нищо не вирее там овен злоба, ярост и цъфтящо отмъщение.

И въпреки тази ледена празнина, присъствието на Господаря Ким ме кара да горя. Целувките му ме изпълват с жар, ръцете му ме изгарят, очите му ме разтапят с чернотата на своята неизвестност и необятност.

Дори сред леда можеш да запалиш буен огън.

Опитвам се да заспа, но ме застигат отново кошмари, където Господарят Ким отново ме държи за вериги в покоите си. Усещам присъствието му, нахалните му груби ръце, мръсната уста. Отново ме изнасилва, а аз рева силно, стенейки от болка. Но точно това подхранва либидото на Господаря, храни се с нашите сълзи, отчаяние и агония. И става по-настървен, безмилостен и коравосърдечен. Сълзите ми са толкова реални, чувствата почти истински, а Господарят Ким толкова плътен. Аха-аха ще го усетя по кожата си.

Събуждам се, плувнал в пот, разтърсен от преживяното. Лежа известно време, опитвайки се да асимилирам случилото се, което бе почти реално. Опитвам се да се отърся от кошмара, но се усещам как треперя конвулсивно. Стискам завивката силно, докато цялото ми тяло спре да трепери, но силните усещания си остават все там, загнездени в съзнанието ми.

Господарят Ким винаги ще бъде част от мен.

Където и да отида. Каквото и да правя.

И не ми остава много, освен да се отдам на първичните си инстинкти.

И да изгоря в самозаблуда.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

19:23, "Сет Холдинг" АД, предпоследният ден преди Коледната ваканция

22 декември е и утре заминавам за Кьолн, където ще празнувам Бъдни вечер с приемните си родители, а Коледа с Линда и останалите. Чух се с Карла, която ми каза, че тази година ще празнуваме Коледа в голямата им къща (което автоматично значи голяма трапеза и качване на няколко килограма). Разбрахме се, че трябва да отида отрано, за да наготвим и да подредим празничната трапеза.

Тази година ми бе по-трудно да им избера подаръци, но се справих и с тази задача и се надявам да им харесат.

Украсяването на Айндховен е доста по-различно от това в Кьолн. Тук няма Weihnachtsmärkte, където можеш да си купиш джинджифилови сладки или Stollen-и. Няма я онази претруфена атмосфера от цветни лампички, павилиони и немски Würstchen и Glühwein.

Но и коледната украса в Айндховен си има своя чар - елхата в центъра на града е украсена подобаващо с цветни лампички и гирлянди, а голяма златна звезда краси върха ѝ. Самата елха не е исполинска, но придава обаяние на градчето заради бялата завеса от сняг, който се изсипва върху нея всекидневно. Всеки магазин в околовръст напластява витрините си с празнични лепенки и гирлянди. Някои магазинери и служители носят коледни червени шапки или зелени като на джуджетата. По прозорците и вратите на всеки дом висят или венци, или лампички. Който има къща с двор, е поставил различни фигури на Дядо Коледа (в различни размери) върху навалелия сняг. Всеки уикенд от две седмици насам наблюдавам как децата се пързалят надолу по склона със шейни (някои имат и големи кучета, които да дърпат съответните шейни). Всеки един човек се приготвя трескаво за празника и това си личи по трафика из улиците. Много студенти заминават от града, за да отидат при семействата си. Останалите жители на Айндховен пък бързат да пазаруват за празниците - било то храна или подаръци в последния момент.

Мразя Господаря Ким заради това, което всекидневно лишава народа ни. Защо го прави? Защо ги държи там долу, изтезавайки ги? Не мога да разбера каква облага получава от това. Не разбирам как работи повредния му мозък. Точно този факт ме кара да го ненавиждам още повече. Защото за 15 години успях да видя колко неща съм изпуснал от живота и колко още мога да изживея. Успях да усетя толкова различни неща, да вдишам толкова нови миризми и да се насладя на различни кухни и вкусове. И всичко това е един огромен лукс, като се има предвид в каква мизерия и нищета съм живял. Желая да освободя народа си, за да може той да преживее всичко онова, което му бива отнето насилствено. Късметлия съм, че имах възможността да видя света извън пределите на царството на Господаря Ким, но и нещастник, че съм бил роден там долу. Точно заради това съм толкова неподготвен за живота на повърхността въпреки суровия начин на пребиваване в Чистилището.

От две седмици насам сякаш нарочно Господарят Ким ми дава повече работа и имам чувството, че нарочно е казал на всички да ме отбягват, но все пак си говоря в обедната почивка с Лукас и Джансу, с които започвам да се сприятелявам доста. И двамата са невероятни по характер и енергия. Другите хора, с които контактувам повече от другите са Петър, Айзен и Валентина, която ме наблюдава доста изкъсо. И започвам да усещам, че тук има нещо доста гнило. Господарят Ким отново си е наумил нещо. Другото странно нещо е отсъствието на Антоан. Не че с него си говорим много, но поне той се опитва да ми обяснява всичката документация, която имам да изпълнявам. Но него го няма от две седмици и честно казано започвам да се притеснявам за него.

Вписвам последните данни от отчетите на компютъра и го изключвам като се облагам назад.

Затварям очи, разтривайки слепоочия.

Ставам, вземам лаптопа и папките и се качвам на горния етаж при Господаря Ким.

Този път тръгвам с повече увереност и хъс, които все пак се изпаряват щом вратата на асансьора се отваря пред мен. Минавайки по сиво-синия мокет в коридора, поглеждам наляво през панорамния прозорец и пред мен се открива спиращата дъха гледка на нощния, коледен Айндховен. Отново лек сняг прехвърча към града, облян в силна светлина. Всяка къща свети весело, оповестявайки, че е жива. Всеки прозорец прилича на малка звезда, което трепка в нощната, студена омара.

- Красиво е, нали, господин Шулц? - продумва Господарят Ким, застанал на прага на офиса си. Би ме стреснал, но го чух как отваря вратата тихо като мишка. Няма да ме стреснете, Господарю Ким. Не мисля, че е останало нещо, с което да ме сплашите.

- Особено в това време на годината - въздишам.

- Да, Коледата винаги е внасяла цвят и настроение в живота на обикновения човек - казва с монотонен глас. Но това не важи за хората, които сте поробили, Господарю, нали така?

- На всеки човек му трябва нещо, около което да се обедини. Празниците са точно такъв момент от годината, когато семействата се събират всички на една маса, разказват си за живота, наваксвайки пропуснато време досега. Коледата не е само за настроение, Господин Ким - поглеждам го в прозрачно бялото лице, подчертано от бялата риза. - Коледата е, за да се видиш с приятелите, семейството. Вие няма ли да празнувате празниците със семейството си? - питам го направо, а ирисът на очите му се обагря в чисто черно. Челюстта му се стяга за секунда, но достъчно, за да разбера, че без да искам съм напипал чувствителна тема.

- За жалост, господин Шулц, нямам с кого да прекарам празниците - подвига отиграно рамене.

- Това е толкова тъжно, господин Ким - изричам без съчувствие в гласа, при което Господарят Ким само извива устните си в ехидна гримаса. - Е, няма да ви губя времето повече. Дойдох да оставя целия отчет за приключване на годината. - А и не искам отново да ти се нахвърля, Господарю, както направих миналата седмица, когато дойдох да предам документацията. Пухкавите ти устни още ме преследват в кошмарите ми под друга форма.

- И няма да ме удостоите с една последна чаша чай за тази календарна година? - повдига тъмни, дебели вежди в престорена почуда. Тялото му е спокойно, а говореното лековато. Като тих ромон от река.

- След като няма да се видим в следващата седмица, нека да пием по чаша чай. Не виждам нищо лошо - лъжа, усмихвайки се. И мога да се закълна, че Господарят Ким разбира грозната тлъста лъжа зад думите ми.

Влизайки в кабинета му, ухае както винаги на странна смесица от билки. Един порцеланов чайник с две чаши е поставен на бюрото му. Освен моливник, телефон, затворен лаптоп, някаква дебела тетрадка и няколко папки, няма нищо друго на бюрото му:

- Оставете нещата на масата до дивана, господин Шулц. Едва ли в тази прекрасна вечер Ви се обсъждат скучни счетоводни доклади.

- Не са скучни, господин Ким - опонирам му, отправяйки се към кафената масичка в лявата част на стаята. - Счетоводство има навсякъде и все някой трябва да го води. - Усещам очите му по гърба си, докато се навеждам леко, за да оставя чаната с лаптопа и папките върху стъклената масичка. Обръщам се и го виждам да ме наблюдава предизвикателно, прехапал устни. Това си е чиста покана за секс. Черните панталони идеално оформят стегнатите му бедра. Вратовръзка в същия тон краси нежния му деликатен врат, а тъмно сако осейва набитото му тяло.

- Прав сте, някой трябва да се грижи за тези неща - прави пауза. - Дори те да са скучни - усмихва се с дълбока и тайнствена усмивка. - Сега, нека да изпием по една чаша чай - присяга се за чайника и налива от горещата течност в двете порцеланови чаши с грацията на пантера. Знам, че ще изгоря, ако се доближа. Но и без това се опарих вече. Имам ли какво повече да загубя? Душата ми е негова, тялото ми е негово притежание. Нямам нищо свое. Не притежавам дори себе си.

- С удоволствие, господин Ким - усмихвам му се с половин уста и с няколко отчетливи крачки, докато зимните ми боти ритмично тропат по мокета, стигам бюрото му. Поемам чашата с чай, при което пръстите на ръцете ни нарочно се докосват.

Поглеждам го твърдо в големите потъмнели очи и просто оставям чашата ми с чай да се разбие в пода. В същия момент Господарят Ким прави същото и звукът от счупен порцелан отеква в стаята. Хващам го за реверите на сакото му и го блъскам в бюрото. И ето тук и сега двамата се срещаме истински. Запъхтени, нетраещи и изгарящи.

Нападам устните му настървено, докато го повдигам да седне на ръба на бюрото. Целувам го грубо, ненаситно и изжадняло. Краката му ме придърпват за задната част на бедрата ми, а ръцете му пропълзяват през кръста ми, приближавайке ме плътно до него. Премествам го по-навътре по бюрото, бутайки чайника, който се строшава в пода; моливника, чиито моливи и химикали изтрополяват върху пода; лаптопа - с глух трясък пада върху мокета.

Отдръпвам се от него, за да го погледна в очите, които изглеждат чисто черни на флуоресцентната светлина. Устни му, пухкави и зачервени, са полуотворени. Гъстите му ресници тежко се склопят и вдигат, галейки острите му високи скули. Господарят Ким ми се усмихва и продумва бавно и с плътен глас:

- Отново ли смятате да бягате, господин Шулц? - Намества се по такъв начин, че да усетя еректиралия му пенис. - Или - приближава главата си към моята, хващайки в юмруци ризата ми - ще съблечете моите и твоите дрехи и ще ме изчукате - изпуска сладострастно облаче въздух, което ме бръсва по устните и се загнездва в носа ми. Вдишвам от аромата на билки, който се носи в стаята. И осъзнавам, че е прекалено късно да спра каквото и да било. Няма връщане назад, а аз трябва да спра да бягам. Но хората са създадени за това - никога да не спират, а да продължават напред свойски.

Обхваща лицето му в шепите си и го целувам още по-настоятелно, минавайки с език по пухкавите му навлажнени устни. Чувам тихите му мъркащи звуци. Или това съм аз самият? Продължавайки да го целувам желаещо и дълбоко, пръстите ми бутат сакото му надолу по раменете му и той изкарва ръцете си от него. Отделя се изведнъж и ме поглежда с мазна, победна усмивка:

- Това "да" ли означава, господин Шулц? - пита ме приласкателно, докато деликатните му пръсти се заемат с това да разкопчават копчетата на светлосинята ми риза. Съзнанието ми крещи да спра това безумие, но с всяко следващо разкопчано копче губя самообладание и контрол. С всяка следваща пареща целувка губя останалия си разсъдък. Но всичко това е, защото аз желая Господаря. "Сърцето ти и душата ти ще погубят."

Или вече са ме погубили.

- Кажете го на глас, Хенри - прошепва съблазнително, разкопчавайки и последното копче от ризата ми. - Кажете какво искате от мен - палавите му пръсти се промъкват към катарамата на колана ми, - за да мога да Ви го дам - и успешно я разкопчават.

Но този път не го спирам. Прескачам собствените си граници. Минавам онази забрана, която си бях наложил. Бях си обещал да не се поддавам на изкушението, да не поисквам Господаря, да не му позволявам да си играе с мен. Но стените ми се струват с желанието да го присвоя и да го накажа за всички мъки и страдания, на които подлага народа ми.

Навеждам се бавно към него, докато гърбът му опира о бюрото и лицето ми застава на сантиметри от неговото.

- Искам Вас, господин Ким - целувам мимолетно горещите му устни и се придвижвам със серия от целувки към ухото му. - Но не тялото Ви, а ума Ви.

- Много искате, господин Шулц - отвръща ми със сух кикот, който извибрирва срещу гръдния ми кош. - Ако толкова искате мозъка ми, ще трябва да си го вземете. - И сякаш с точно тази интонация Господарят Ким отключва нещо в мен. Нещо, което си мислех, че съм погребал надълбоко.

Отлепям се от Господаря и го обръщам по корем върху бюрото му, при което той изохква тихо. Издърпвам косата му назад силно и го притискам здраво към ръба на бюрото.

- Ще Ви взема, господин Ким - тихо просъсквам, дърпайки още повече главата му назад, а от устните му долитат стонове на удоволствие. Притискам се в него почти отчаяно. Тази игра на котка и мишка ме подлудява. Но съм твърдо решен да спечеля войната. - Ще взема всичко от Вас - допълвам и пускам косата му рязко, а той изпъшква.

Свалям вратовръзката си и с хубав стегнат възел завързвам китките му отзад на гърба. Намирам копчето на дънките му и го разкопчавам, сваляйки и ципа след това. Със затруднение успявам да смъкна черните му стегнати дънки по млечно белите му крака.

- Да не срещнахте трудности, Хенри? - пита с глава, извъртяна към мен. Усмивката му е налудничава, луда и мрачна. Разцепва красивото му лице, карайки го да изглежда неестествено зловещо на флуоресцентната светлина от лампата в кабинета и тъмната нощ, която навлиза през прозореца.

- Никакви - отговарям в същия монотонен глас и свалям боксерките му, които се свличат до глезените му при дънките. Пред погледа ми лъсва белият му стегнат задник, който просто си проси да бъде изчукан върху това бюро. - Абсолютно никакви - усмихвам се мрачно в притихналия кабинет, разкопчавайки дънките си, които се свличат по краката ми. Не нося бельо, защото Господарят Ким ме научи да не го правя.

Намествам вратовръзката му върху устата му и издърпвам главата му силно назад. Светът се смалява до малка точка и почти изчезва в забрава.

В същият момент навлизам в него и изкрещявам диво, защото той е умопомрачително тесен, а аз съм твърд до безбожност.

В стаята отеква само силният плясък, който бедрата ни възпроизвеждат:

- Смятате ли, че изпитвам трудности, господин Ким? - произнасям почти на пресекулки, навлизайки в него докрай. Мога да усетя как прешленчетата на ануса му се затягат около еректиралия ми пенис. И това чувство е толкова главозамайващо и приятно. Защото в този момент завързаният не съм аз, а Господарят Ким. - Защото единствената пречка по пътя към пълното ми удоволствие е Вашата теснота, господин Ким - изричам с леко треперещ глас, когато излизам и го блъскам силно в бюрото, при което странни звуци долитат от затъкната уста на Господаря. Не искам да слушам отровните му думи, не желая да чувам плътния му присмехулен глас. Господарят Ким трябва да се научи на мълчание. Трябва да разбере, че този път аз ще победя.

В този сексуален акт няма страст, чувства. Не съществува емоция, а само стаена агресия. Искам да го боли, искам да страда и да се моли. Но знам, че Господаря Ким никога не би сторил това. Никое от изброените. Защото не е възможно да подчиниш чудовището. Няма как да надхитриш психопата.

Излизам рязко от него и навлизам грубо и безмилостно в отвора му, докато не вкарам цялата си дължина в него. От мен долитат ръмжащи стонове, а от устата на Господаря са притихнали и заглушени. Но това чукане ме изпълва с пълнота. Чувствам се съживен заради това, че искам да причиня болка на Господаря. Изпълвам се с живина, защото Господарят Ким е нещо старо, но и ново. Той е единственото нещо, което ме свързва със стария ми живот, но и присъства в новия. Той е единствената константа в моя живот.

Дърпам вратовръзката назад, с което гърбът на Господаря се вдлъбва, а той самият изхърхва нещо неразбираемо.

- Харесва ли Ви по този начин, господин Ким? - изстенвам жално в ухото му, обладавайки го дълбоко. И той се разтваря за мен. Приема ме. Иска ме. И затова ми се отдава. - Харесва ли Ви да Ви чукат като малката курва, която сте? - питам, забивайки се в него точно в центъра му, при което той се разтреперва. Повтарям същото движение, пъшкайки, а Господарят Ким почти се разлага под мен. Иска да е силен, но всеки става слаб по време на секс. Защото оголваме същността си, която излиза наяве. Показваме онези части от себе си, които държим, защото просто ги натискаме толкова силно, че те са принудени да се покажат.

В кабинета отекват плясъците между бедрата ни - силни и ясни. Продължавам да се движа в него - бързо и жестоко. И с всеки тласък, който правя, го блъскам отривисто в бюрото, притискайки се плътно в него. Безбожно тесен е, но тази теснота ме кара да искам да разпоря задника му. Да го изчукам толкова здраво, че да оставя отпечатък. Но кой остава по-големи белези по другия - аз или той?

Знам, че скимтя. Усещам как, вървейки към кулминацията си, надавам отчаяни вопли. Но не мога да спра това униние, което ме омаломощава. Тази безнадеждност е толкова отчелива и плътна, че ми причинява дискомфорт. Разрушава ме, разпарчетосва ме, прави ме на нищо. Това е немощността на моя дух.

Набирам ризата му с лявата си ръка, защото ми пречи при всяко излизане и навлизане. Пъшкам и охкам силно, докато дърпам ризата му нагоре. Пускам вратовръзката и главата на Господаря клюмва върху бюрото. Дясната ми ръка пропълзява към главичката на пениса му и с палец натискам силно, при което едвам не се строполяваме на пода.

- Намерих ли...слабото Ви място...господин Ким? - питам, докато палецът ми обхожда чувствителното му място. От неговата уста долитат неопределени звуци, които ме изпълват със задоволство. Усещам как краката му се огъват, докато пръстите ми пълзят като лиани по ствола му.

Моите движения в него стават по-некоординирани и бързи. Знам, че скоро ще свърша, но съм решен да поизмъча още малко Господаря.

Стенейки, пускам ризата му и с лявата ръка оголвам главичката му, а с дясната минавам по оголеното място, интензивно натискайки това чувствително място. Краката на Господаря се огъват, но го подхващам през кръста и не му позволявам да се строполи върху пода:

- Бъдете жилав, господин Ким - прошепвам в ухото му, когато го изправям и двамата заставаме в изправено положение. Обхващам пениса му и бавно го изтисквам. Господарят Ким потреперва конвулсивно, облягайки глава на рамото ми, и аз повтарям действието си, като включвам и китката си, за да увелича триенето. - Не съм приключил с Вас. Ни най-малко. - Вдишвам от аромата му на зелена ябълка, който толкова ме опиянява, та чак изстенвам във врата му, все още попивайки от аромата му.

Блъскам го в бюрото силно, ръцете му все още завързани за гърба му, и се напъхвам целият в него, стенейки високо.

По-бързо, по-първично, по-изнемощяло го обладавам. Дърпам косата му, защото вратовръзката се е изнизала от устата му. Вече мога да чувам неземните звуци, които долитат от пухкавите му устни. Пускам главата му, но Господарят Ким се извърта към мен. Иска да го целуна.

И аз го правя. Устните ни се срещат в магмен сблъсък. Непосилно горещо ми е, защото изгарям като фитила на восъчна свещ. Устните му са настоятелни, искащи и завладяващи. Едвам уцелвам устата му и успявам да го целуна заради неспирните ми тласъци, които ме карат да се мърдам.

По-дълбоко, по-силно, по-плътно на влизам в него, чукайки го силно. Вече едвам се контролирам и просто оставям всичко да се излее от мен - цялата мъка, тегоба, болка и отчаяние. Господарят Ким ме промени по такъв начин, че вече дори не мога да се позная. Това не съм аз.

Тогава кой съм?

Няма значение. Не и тук. Не и сега. От значение е само моментното желание, което ме кара да горя. Важно е онази животинска предразположеност, която ме кара да се забивам в Господаря, сякаш това е последният ни момент заедно.

Невъобразими звуци долитат от нас - нечленоразделни, странни, парещи.

- О, Хенри - изстенва Господарят Ким, когато издърпвам главата му за косата и свършвам надълбоко в него, при което и моите, и неговите крака се разтреперват силно за около няколко секунди.

Пот се стича от мен и капе върху бялата риза на Господаря. Положил съм глава върху гърба му и дишам тежко. И единственото, за което мога да мисля, е:"Какво сторих?" Но отговор на това нямам.

Усещам устата си пресъхнала, а сърцето качено в гърлото. Цялото ми тяло гори, изпълва ме с жар. Спермата ми се стича по бедрата му и се стича по мокета.

- Това коледният ми подарък ли е, Хенри? - пита с дрезгав глас, който само увеличава сърцебиенето ми.

- Не знам - чувам се да изговарям, все още заровил глава върху гърба му.

- О, много добре знаете, просто не искаш да си признаете - насмешливо изрича. - Трябва да призная, че Ви отне много време да го направите. Малко повече от три месеца - засмива се, а пенисът ми потрепва в него. Несъзнателно. - Не беше толкова трудно, нали така? - отново се засмива, а на мен ми е изключително трудно да се опомня. Възбудата продължава да тече из вените ми. Не е утихнала. - Знам, че няма да ми отговорите, Хенри, но можете да си вървите - дава ми позволението си. - Имах предвид отново да бягате. Няма да Ви спирам - изсмива се високо и отривисто.

Излизам от него и веднага вдигам дънките си и непохватно ги закопчавам. Светът се върти около мен шеметно, когато се обръщам, за да изляза от скапания кабинет. Но искам да избягам. Не искам да го поглеждам в похотливите очи. Не желая да съзре какво тая така дълбоко. А той ще го направи, ако се в гледа достатъчно настойчиво и дълбоко в мен. Защото винаги е бил ужасно прозорлив.

Със свито гърло, разтреперано тяло и захаросано сърце обръщам гръб на завързания Господар и излетявам през вратата на стаята. Стигам бързо до асансьора и натискам копчето и се моля той да дойде по-бързо, защото искам да се махна от този педантичен хаос, който представлява Господаря Ким.

Но обръщайки се, за да видя дали вратата на кабинета му е затворена, го виждам да развързва вратовръзката на ръцете си и да дърпа боксерките и дънките си нагоре. Усмихва ми се дяволито, размятва вратовръзката победоносно и я хвърля току пред краката ми. Вратата на асансьора се отваря и аз бързам да се залепя за стената.

- Весели празници, Хенри - извиква ми и ме поглежда със зловеща усмивка, от която космите на ръцете ми настръхват. Не му отговарям, защото думите засядат на гърлото ми. Искам да му отвърна нещо хапливо, но не мога. Затова просто го гледам право в кръглото, тебеширено бяло лице.

Последното, което виждам преди вратите на асансьора да се затворят, е неговият мрачен, дълбок и пронизващ поглед; разрошената му тъмна коса; подпухналите зачервени като мак устни; раздърпаната му бяла риза, изпод която де подава млечно бяла плът и изпъкнали ключици. Но това, което ще ме преследва, са чисто черните му очи, увенчани от остри скули, които му придават такъв страховит и респектиращ вид.

Вратите се хлопват, но не мога да изтрия самодоволната му усмивка от съзнанието си. Осъзнавам и че съм само по една тънка риза, а навън е почти -10 градуса. Закопчвам я набързо и се оглеждам в огледалото отляво. Имам огромни сенки под очите, бузите ми са изпити, очите помътнели и белезникави. Косата ми е рошава и аз се опитвам да я поправя малко, за да не приличам на прясно правил секс. Ризата ми е намачкана, панталоните също, но това, което ме плаши, е, че страшно заприличвам на 15-годишното си аз. И то така изглеждаше, когато го настаниха в болничната стая и го измиха.

Стигам фоайето, украсено пищно за празника. Навсякъде се мъдрят шикозно светещи лампички. Централният полилей е окичен с червени и зелени свещи, които светят празнично. Фикусите имат шапчици на райета и посипан отгоре им сняг. Дядо Коледа заедно с елените се мъдри в празната страна на фоайето. Гигантските дебели колони са обвити в гирлянди в различни цветове.

Излизам бързешком от компанията и ме посреща празнична атмосфера. Навсякъде струи коледен дух, прозира през всяка къща, сграда и лице, което срещам на улицата. Вървя между усмихнати хора, но в момента ги чувствам като духове, като едни размазани петна. Разминавам се с тях, почти бутайки ги.

Замръзвам по тънката си риза, която бързо полепва по мен. Докато стигна апартамента си пръстите ми ме болят почти до болка и едвам напъхвам резервния ключ в ключалката на вратата.

Най-сетне в апартамента, заключвам вратата и се спускам бавно по нея. Заравям пръсти в разрошената си коса и дърпам силно, крещейки диво.

- Глупак, глупак, глупак - повтарям като мантра, впивайки пръсти в скалпа си. Но това няма да промени нещата. Няма да промени желанието ми отново да имам Господаря. Поне за едно нещо беше прав Вилхелм - колкото повече мислиш за един човек, толкова повече той ти се забива в главата.

Не мога.

Не мога да си го изкарам от главата - грациозното му тяло, съблазнителния поглед, апетитните устни.

Мразя го.

От дън душа.

Искам да го убия.

Но същевременно и го желая.

И ще го съсипя, както съсипа мен.

Събличам дрехите си, защото миришат на него и влизам в душ кабината. Търкам отново и отново, докато не разкарам проклятия му аромат от себе си. Но той не е по тялото ми, а в главата ми. Но продължавам да втривам душ гела си, докато кожата ми не се зачерви и не започна да усещам пареща болка.

Излизам от банята с намерението да си легна и да поспа, но се отказвам, защото ще сънувам поредния кошмар с Господаря Ким.

Към осем сутринта някой позвънява на вратата ми и аз отварям и заварвам усмихната до уши Наталия да ме гледа щастливо:

- Здрасти, Хенри - поздравява ме, но щом виждам лицето ми, усмивката ѝ моментално угасва. - Какво е станало? - загрижено пита и оставя някакъв колет на портмантото. - Добре ли си? - протяга длан към мен и аз едвам устоявам на порива да се отдръпна.

- Просто кошмари, Наталия - уверявам я. Живи, дишащи кошмари, носещи името Ким Чихьон. - Добре съм. Просто изтощен.

- Добре, не се натоварвай - казва ми мило. - Искаш ли да направя закуска? - предлага.

- Не е нужно.

- Мисля, че е. Едно кафе може и да ти се отрази добре - приближава се към мен и аз се навеждам да я целуна по фините устни. Същите, с които вчера вечерта целувах най-големия си враг. Прокарвам ръце през мекото ѝ деликатно лице. Същите ръце, с които вчера вечерта задоволявах най-големия си враг. Аз съм ужасен предател. Предадох Анхел, а сега го правя и с Наталия. Покрай сухото гори и мокрото.

- Както кажеш - усмихвам ѝ се, щом се отделям от нея. - Това да не би да е коледният ми подарък? - шеговито подхврълям. Играй, преструвай се, оцелявай.

- В същност не - казва ми. - Намерих го пред вратата ти тази сутрин.

- Така ли? - питам учудено. - От кого ли е?

- Да не е от някой от твоите приятели? - прегръща ме през кръста и вдига глава нагоре.

- Не мисля. Ще се видя с тях днес на обяд. А и всички са много стриктни в подаряването на подаръци. Никога не биха подарили подарък за Коледа по-рано.

- Нека разберем тогава от кого е.

- Няма нужда, отиди да ми направиш кафе, а аз ще видя кой е подателят. Може да е някаква шега.

- Добре - усмихва ми се чаровно и се надига, за да ме целуне. Бягай надалеч, Наталия. Аз съм лъжец, измамник и ти изневерявам. Целувам те със същите устни, с които вчера вечерта целувах най-голямия си враг. Обхващам с ръце хубавото ѝ лице. Същите ръце, с които вчера вечерта задоволявах най-големия си враг върху бюрото в кабинета му. Бягай, скъпа.

Отделяме се и я поглеждам в топлите кафяви очи. Само какви проблеми си навличаш с мен, Наталия. Тя се завърта и влиза във всекидневната, а аз вземам колета и се отправям към спалнята си, чудейки се от кого е кутията. Няма подател или поне адрес. Сядам на леглото си и разкъсвам опаковачната хартия. Отварям кутията, но това, което виждам вътре, кара косъмчетата на ръцете ми да настръхнат.

В кутията прилежно сгънати лежат сакото и палтото ми, а върху тях са намачканата вратовръзка, ключовете с гумената фигурка на Спондж Боб и златният медальон с двата портрета на Анхел и Мариета. Светът се люшва около мен, защото осъзнавам, че съм предоставил доказателство за това, че съм жив и под носа му.

Господарят Ким е разбрал.

Той знае за мен.

Най-отгоре върху всичко има бял плик. Отварям го и вътре намирам лист. Разгъвам го и виждам четлив, ситен почерк и думи, изписани на немски.

" Весели празници, Хенри. Забрави си дрехите, разхвърляни из целия ми кабинет. Сметнах за нужно да ги събера и да ти ги пратя. Мисля, че са важни за теб. Особено медальона с двата прекрасни портрета. Наистина уникална изработка." - Светът се завърта скоростно около оста си, а сърцето ми се качва в слепоочията. Няма съмнение, че Господарят Ким знае, че съм оживял след бягството си от Подземието. Мога само да се наругавам за това, че бях толкова нехаен да го оставя да разбере. Но поне двамата с него ще престанем с преструвките един пред друг. Ще захврълим маските, за да започнем войната. "Трябва да призная, Хенри, че сте много страстен любовник. Така хубаво ме изчукахте върху бюрото ми. Беше удивително! Напред-назад, напред-назад, надълбоко в мен..."

- От кого е колетът, Хенри? - подвиква ми Наталия от кухнята. От най-голямото чудовище на тази земя.

- От един колега от фирмата е, но май е объркал първи април и Коледа - засмивам се с цялата шеговитост, която мога да намеря.

- Нали идваш да закусим?

- Да, след мъничко. Нямам къде да бягам. - За жалост. Продължавам да чета и да разбера какво още има да ми каже Господарят.

"когато свърши мощно в мен. Хареса Ви, Хенри, нали? Харесва Ви да ме чукате силно и дълбоко? Но ми е много интересно какво ли ще каже госпожица Наталия де Юнг по въпроса? Дали ще ѝ хареса видеото, което ще ѝ пратя като коледен подарък? Може пък да хареса техниката на чукане на гаджето си и да иска да го изпробвате. Кой знае?

Е, не искам да Ви разлям празниците. Ще се видим отново, Хенри, дълбоко в мен. Нямам търпение за следваща ни среща."

Няма нужда от подател, за да разбера кой ми праща това писмо. Но той ми го праща с цел да разбера, че вече ме е разпознал и няма смисъл да се крия. Знае, че робът, който избяга преди 15 години от царството му, е оцелял и сега се е върнал за него. Оказва се, че Господарят Ким е две крачки пред мен и в момента има предимство. Но това, което ме тревожи, е не постната заплаха, отправена към мен, а това, че Господарят Ким знае за Наталия. Той заплашва не мен, а нея.

Заплашва я с убийство.

Вземам медльона и ключовете от кутията, прибирам листа с треперещу пръсти в плика, а всички неща набухвам в най-дълбоката и тъмна част на гардероба, която мога да намеря. Но това не значи, че следите от Господаря Ким са заличени или че ще изчезнат.

- Нали всичко е наред, Хенри? - пита Наталия, влизайки в стаята с угрижено изражение. - Виках те да дойдеш, но ти не ми отговори. Кафето е готово.

- Да, Наталия. Всичко е наред - лъжа с най-голямата усмивка на лице.

Осъзнавам, че не мога да унищожа Господаря Ким, защото той е две крачки пред мен.

Затова единственото, което ми остава, е да открия как да сляза при народа си.

Трябва да открия входа за Подземието, за да победя Госпдаря в тази война.