Никога не бих си позволила да напиша заглавие на мое произведение на друг език освен родния ми. Душата ми си пада патриотска и държа много на българския език като такъв, но мисля, че ще направя изключение за тази песен и точно за това заглавие, защото ме разчувстваха дълбоко. Рускоговорящите ще си го преведат, а аз останалите ще кажа, че заглавието означава "Любовта на уморените лебеди", т.е. се разказва за два лебеда, които не могат един без друг, защото лебедите не са създадени да бъдат сами, но любовта им е толкова силна, та чак боли и ги изгаря. Песента е невероятна, а Димаш, изпълнителят, направо ми свива сърцето с гласа си и ужасно препоръчвам да чуете песента, защото ще ви остави без дъх и думи. А текстът е ужасно въздействащ, ако се вслушате внимателно в него.

Песента очевидно няма да зареди в този живот, нищо че сложих видео с превод, за да се докоснете по-хубаво до същността на песента и разказа ми. Ще се наложи да си го търсите сами, защото текстът е невероятен наистина. И дълбоко препоръчвам да хвърлите около и на официалното видео, защото е още по-изумително и грабващо. Лично на мен рядко ми се случва да бъда повлияна толкова дълбоко от някоя песен и тя да ме разчувства по този начин.

Освен това ви пожелавам и честит Великден - "Христос воскресе!" и нека всички бъдем по-щастливи, по-добри и по-ведри, защото колко повече се мусим, толкова повече си вредим. Всичко започва от щастието и завърша с него. Бъдете позитивни и всичко ще се нареди. Прекарайте си хубаво на този ден. Обичам ви.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Какво правеше тези хора толкова уникални? Какво ги различаваше? Какво им придаваше особено и специфично обаяние, което караше всеки чифт очи да се забие в тях като карфица и да не мръдне?

Дали не бяха дрехите? Очите? Походката ми? Омаята, която се виеше магически около тях?

Не.

Не беше това.

Не беше и всичко онова, което бихте си помислили.

Защото не ги познавахте.

Честно казано и те не се познаваха, но деляха една съдба и бяха свикнали да я вървят. Бавно. Полека. Внимателно. Но същевременно я изживяваха диво, ненаситно и под знамето на страстта. Защото се обичаха. А любовта не им позволяваше да се разделят. Защото имаха нужда един от друг. Но тази любов ги съсипваше, опропастяваше, унищожаваше.

Точно по тази причина ви се струваха различни, защото не бяхте виждали любов, която да руши, вместо да гради. Не бяхте изживявали любов, която всеки ден да ви погубва, но да ви прави живи и да горите в пламъци. Не бяхте горяли, за да знаете, че бяхте своеобразни феникси, които чакаха своя крах, за да се преродят. Но цената на прераждането беше твърде висока и непосилна за тези две души, чиято любов бе по-смъртоносна и от нож, забит в сърцето.

Не знаехте, не бяхте чувствали, но я виждахте в тези двама души. Защото беше очевидна тази любов, която вие мислехте за толкова уникална и красива. А тя беше в своята същност толкова мощна, че тези два лебеда едвам я удържаха. И не можеха да я озъптят. Изгаряше ги. Боже, колко болеше от любовта им. Толкова силно, че завладяваше и вас. Но вие бяхте свикнали да виждате хубавото, невинното, чистото, а не грозното у хората. А тези две души блестяха.

Искряха в бяло.

Затова се спирахте по средата на тротоара и ги наблюдавахте как се целуваха, прегръщаха и обичаха.

Но видяхте ли очите им, когато се гледаха? Усетихте ли тъгата им, когато се целуваха, като че ли нямаше да има утре? Не проблесна ли съмнение у вас, че всъщност тази любов не бе онази сакралност, която търсехте? Просто призматичността на тяхното сияние ви заслепи. И вие повярвахте във вашата утопия за любовта.

Казвам ви го, защото и аз бях там онзи ден. Гледах същото, което и вие. Виждах това, което и вие самите. Но ще ме попитате тогава защо говоря така горчиво и трагично за тези два лебеда, когато любовта им бе толкова огряваща, че караше цялата природа да блести заедно с тях. Как можеше две човешки същества да страдат толкова много, а всъщност да раздават толкова много радост и фееричност? И правилно ще кажете - като че ли не бяха подвластни на природните закони, извън това време и пространство. Нещо отвъд познатите ни закони, норми и общоприети схващания. Защото не беше нормално две същества, които се обичаха до полуда, които изпитваха нуждата от другия, да се самопогубват. Едва ли някога ще разберете, но тези два лебеда бяха толкова уморени, че вече нямаха сили дори да се усмихнат. Оставаше им само огнената любов, която преливаше от тях и караше всеки един да се застопори и да ги погледне като че ли гледаше самото слънце. А самото то днес светеше в съзвучие със самите лебеди, че почти можехте да видите как бели линии тичаха из въздуха на зиг-заг. И въпреки че ви заслепяваше, пак не можехте да откъснете очи от тях. Бяхте хипнотизирани.

Уморената им страст зареждаше природата около тях. Дърветата бяха по-зелени, цветята с по-богат околоцветник, храстите се бяха разлистили и нацъфтяли до неузнаваемост. Всяко растение бе обърнало глава към тях и наблюдаваше с притихналост какво щяха да направят двата лебеда. Те бяха омагьосали всичко дишащо и го бяха подчинили на своята метафизика. Всяко живо същество бе зяпнало в почуда спектакъла, който се разиграваше в най-вихрения си замисъл. Чудехте се кога ли щеще да дойде кулминацията, защото по някакъв начин се срамувахте от красотата, която те излъчваха от себе си. Може би ви стряскаше невинността, която си мислехте, че те излъчваха. Но дълбоко в себе си знаехте, че имаше нещо повече зад белотата, но не искахте да повярвате.

Но вие не видяхте умората в движенията им. Не забелязахте проблясващите сълзи в края на кристалните им очи. Вие бяхте заети да изпитвате наслада от силната експлозия, която предизвикваха, но забравихте за имплозията, която ги разпиляваше. Целувката им не беше страстна, както си мислехте, а вечно прощална. Телата им не бяха идеално свързани, а прегърбени от огромната тежест, която носеха върху раменете си. Очите им не бяха преизпълнени с наслада и вълнение, а с огромно униние и скръбна любов. Те страдаха, докато се обичаха взаимно.

Усещам, че все още не ми вярвате. Честно казано и аз не бих повярвала, ако ми кажат толкова абсурдно нещо. Защото, повярвайте ми, и аз видях колко силно искряха те. Всяка целувка караше сърцата ви да туптят, а очите ви да се пълнят със сълзи, защото не бяхте виждали такава платонична любов, основаваща се на взаимна хармония и уединение. Струваше ви се, че тези два лебеда не бяха от този свят, докато ги наблюдавахте кротко отстрани с отворени сърца и души.

Но може би просто не искахте да повярвате, че тези две души, произлизаха от нашата Земя, че бяха като вас. Но всъщност вие идеализирахте представата за любовта и по тази причина за вас тя изглеждаше толкова невероятно неосъществима. Не можехте да повярвате, че една любов би могла да бъде толкова силна и заслепяваща. Но в действителност тя беше пропита с толкова мъка, че чупеше сърцата им на части.

Ще попитате в такъв случай коя съм и защо говоря така. Аз съм тяхната мняма сянка, която ги следва навсякъде и не се откъсва от тях дори за секунда. Аз съм част от тях и те са част от мен. Свързани сме, защото аз представлявам щастието, което те завърлиха за сметка на трагичната си любов. Лебедите не могат да живеят далеч един от друг, защото любовта е по-жестока, когато са разделени. Те не виждат нищо друго освен другия. Отсрещният определя цялото им съществуване.

Сигурно ще се запитате след известно време, след като осъзнаете истината, защо тези два лебеда продължават да са заедно, когато ги боли. Нима си заслужава да те боли, за да обичаш? Нима трябва да страдаш, за да си до любимия?

Не. Не трябва.

Но всеки прави грешки, а тези два лебеда сгрешиха твърде много, а сега злочестината ги преследваше. И те нямаше как да се измъкнат от хватката ѝ. Затова приемаха сълзите, болката и любовта си. Защото единственото нещо, което ги топлеше, бе знанието, че взаимната им любов, единственото останало свято нещо на този свят, ще ги спаси. Като се надяваха, че ще ги и съхрани.

- Не си тръгвай - плачеше единият. - Моля те, недей. - Това се случваше често посред нощ, когато земята и небето спяха, а душите търсеха ефимерния си покой. Но не и тези. Защото точно тези постоянно вряха и кипяха. И не можеха да угаснат. Защото нещо не им даваше покой.

- Докога ще правим една и съща грешка? Докога? - разплака се и другият.

- Вероятно вечно. - Да ги гледаш по този начин толкова унили и скръбни, би скъсало сърцата ви. Но те умееха да се прикриват, така че никога да не забележете сълзите в очите им и раната в сърцата им. И те се справяха много добре, нали? Вие дори не усетихте, че нещо не бе наред с тях. Дори природата не забеляза. Но понякога любовта заслепява дълбоко.

- Нима си заслужава да го правим отново и отново? Заслужава ли си да се нараняваме?

- Това е цената на любовта ни - скръбно изрече първият, а очите му бяха като две черни дупки - засмукваха всичко по пътя си. - Цената е твърде висока, нали?

- Непоносима - избърса сълзите си вторият лебед, но нови потекоха. И така до безкрай. Аз съм тяхното щастие и въпреки това не можех да се поставя на тяхно място. Не можех. Но разбирах болката им, доколкото можех да се докосна до нея. Защото тя беше смъртоносна за мен и не смеех да се приближавам до нея. Само те можеха да я поемат и износят. Само те и никой друг. - Но ти все още ме обичаш, нали?

- Винаги. Това ни свързва все пак - нашата неугасваща, но горчива любов. Ще трябва да се справим - подсмръкна.

- Как? - Вторият лебед се бе почти предал. Нямаше сили да продължи напред. - Вече не мога да издържам. Ужасно много боли. Сърцето ми кърви. Не мога ли просто да го извадя от гърдите си и всичко това да спре?

- Искаш да се разделим. А как ще живея без теб? Помисли ли затова поне за един момент? - приближиха се един до друг. - Не мога да живея без теб. Това би ме убило. Не ни го причинявай. Двамата сме силни заедно, запомни го - и първият лебед целуна втория с цялото си сърце. За вас красотата на тяхната любов бе най-красивото и най-изящно нещо, което бяхте съзирали. За мен тъгата между тях беше най-истинското нещо, което бях виждала. Те не се страхуваха да признаят, че любовта им ги разрушаваше. Не се бояха от това, че един ден ще догорят докрай и че ще загаснат. Важното беше да го направят заедно. И се надяваха грешките им да ги последват с тях в отвъдното. За да не населяват земята и да не тровят живота на нея. Защото никой друг не биваше да страда по този начин. Едва ли някой друг би могъл да издържи теглото, с което се бяха нагърбили тези два лебеда.

- Не мога да продължавам да те наранявам - отделиха се един от друг. - Не и по този начин - прошепна вторият лебед. - Не искам да го правя, но въпреки това го правя - сълзите отново започнаха да текат от кристалните му очи и не след дълго и тези на другия ги последваха като по команда. - Не искам. - Шепотът му бе достатъчно красноречив. Можех да почувствам ултиматума, който ги пропиляваше. Такава силна любов, а толкова тъжна история. Иронично, нали? Толкова да се обичаха, а така да се нараняваха.

- Но това прави любовта ни по-силна, нали? - Така си и беше, но и двата лебеда страдаха отвътре. А това беше повече от достатъчно.

- Денем се самоунищожаваме, а нощем се любим - изплака вторият и постави ръката си върху бузата на първия. Нежно. Полека. И с болка. - Докога ще го правя? - изплака, а поредните сълзи се търкулнаха по бледите им лица.

- Не го правиш само ти - тихо му отвърна първият и го притисна близо до тялото си. - Не си само ти. Но ме обичаш повече от всичко, нали?

- Да. Така е - погледнаха се като две самотни звезди, които се търсеха из необятния космос и чакаха своя сблъсък. Затова се целунаха отново, за да се опитат да се открият по някакъв начин. И да заличат болката от изминалия ден.

Вие бяхте виждали нежните им целувки, бавните и лиричните, но не бяхте виждали бързите, учестените и страстните. Нямаше и как, защото само посред нощ те си позволяваха да бъдат диви и ненаситни. Тогава и само тогава се изпиваха, обричаха и погубваха взаимно. Вземаха и даваха до насита, докато не останеше само искрящата любов в сърцата им. И тя винаги е била ужасно заслепяваща. Защото не невинността я правеше толкова туптяща, а греховете, които я съставляваха.

Целуваха се бързо, диво и с любов. Нямаше задръжки между тях. Нямаше на практика нищо, което би ги спряло да се обичат и да се отдадат на другия. Защото бяха сам-сами в притихнала стая, а мракът вече бе налегнал отгоре им.

Дрехите падаха секунда подир секунда, а двата лебеда оголваха за пореден път душите си. Телата им блестяха с крехко сияние в тъмната стая, когато се придърпаха за поредната пламенна целувка. Ръцете им се търсеха, устните се намираха, а пръстите им тукакси обхождаха другия с желание и похот.

Сега може би е моментът да ви кажа защо така ги порицавам, като ги изкарвам толкова лоши. Вероятно ще ме изгледате доста скептично, но тези две души ден подир ден си изневяряват. Но как ще запитате. Защо го правят, когато любовта им е способна да огрее и зареди всичко? Да запълни всяка празнина, пролука. Да съшие всяко разбито сърце и да заличи нещастието от земята. Защо, Боже? Защо?

Защото само по този начин съхраняват връзката си жива. Взаимната им болка я храни и ѝ дава крила. И те летят. Наистина го правят. Наранявайки се, те се освобождават.

Знам, че не ми вярвате. И аз не бих си повярвала, но това е чистата и неподправена истина за тях. Можеше любовта им да изглежда невинна във вашите очи, непокътната и свята, но не знаехте цената, която трябваше да платят за вашето щастие. Защото по някакъв странен начин болката им успяваше да ви излекува, нали? Не лъжете, знам, че се почувствахте пречистени, докато ги гледахте как се целуваха по средата на улицата днес. Нещо олекна във вас, нали? Някакъв товар като че ли падна от раменете ви. Права съм, нали? Е, това бяха вашите грехове. Те ги изтръгваха от вас като лош кошмар и ги поемаха в сърцата си. Те бяха носителите на вашите простъпки, които вие никога не бихте си признали. Но те знаеха за тях и затова не се бояха да кажат истината в лицето на другия. Защото лъжата щеше да ги погуби допълнително. Единственото, на което са способни, е да се обичат и да са искрени. Нищо повече и нищо по-малко.

Затова всичко искреше в бяло и ви заслепяваше, за да не видите колко чернота и гротескност пълзяха около вас като змии. Точно затова се превиваха двата лебеда като плачещи върби - нараняваха себе си; оскверняваха любовта си, телата си, душите си; почерняха живота си, за да раздават любов на вас и да повярвате в нея. Така както те вярваха в половинката си.

Но ще кажете, че това е най-тъжното и жертвоготовно нещо, на което сте ставали свидетели. Не. Не беше. И никога нямаше и да бъде, защото те избраха пътя на болката, изневярата и чернотата. Любовта им се градеше именно на греховете. А една любов, изградена върху тях, нима оставаше вечно чиста и свята?

Но ще трябва да споделя с вас едно последно нещо, за да не си помислите, че всъщност любовта между двата лебеда не е истинска и духовна. Тя е най-силното нещо на този свят, до което някога някой би могъл да се докосне. Защото все пак те делят една съдба. Един общ път, който вървят, хванати ръка за ръка.

Гледала съм как си изневяряваха по всевъзможни начини, как се самонараняваха заради това, как плачеха денем тихи вопли, защото не можеха да променят хода на събитията. Но не сте зървали дори за секунда как се любят. Толкова страстно и ненаситно. Колкото и чужди устни да целуваха, нищо не можеше да се сравни с любовта, която бликаше от тях посред нощ, докато всички вие спяхте спокойно със спомена за двата бели лебеда.

Целувките им бяха горещи, бързи, бурни като лодка насред буря. Ръцете им се търсеха като спасителен пояс. Искаха да се хванат. Искаха да се намерят. Защото знаеха, че след няколко часа обреченият цикъл щеше да започне наново. Така че двата бели лебеда с кристално черни очи имаха няколко часа да съединят изгубените части от себе си. Вземаха и даваха. Но никога не мразеха. Само обичаха. До болка.

Вглеждаха се един в друг, като че ли търсеха собственото си начало в познатите очи - дълбоко и всевиждащо. И не спираха да шептят "Обичам те, обичам те, обичам те."

Не знаеха кой къде започва и къде свършва. Но единственото, което имаше някакво значение, бе, че виждаха себе си в другия. Виждаха уморените си изражения, изпитите бузи и непрестанното желание да са близо един до другиго. Колкото може по-близо. Колкото може по-далеч от останалия свят.

Защото все пак те са две самотни звезди, които светеха бездомно в нощта.

Но преди всичко са два изморени лебеда, които не могат да живеят един без друг.

Нищо, че собствената им любов ги погубва по начин, който никога не бихте разбрали.