Ще си направя този труд отново да предупредя хората със слаби сърца да не четат. Вече ми излизат пришки на пръстите от тези предупреждения.

III Част

- Честит ти първи оргазъм - прошепва в ухото ми Анхел, докато ръцете му галят осеяните ми с малки разрези бедра. Раните по тялото и душата ми никога няма да зараснат напълно.

- Ор...какво? - Главата ми е опряна в пода, а очите стиснати силно под въздействие на помитащите докосвания на Анхел. Дори леките му целувки, ефирните движения и гальовните му пръсти успяват да завъртят съзнанието ми около центъра му.

- Не знаеш ли какво е това? - пита, кикотейки се тихо във врата ми. Започва да оставя краткотрайни целувчици по челюстта ми. Огънят отново се разстила по мен.

- Не - а очите му срещат моите с дяволита искра. Навежда се още повече към мен, докато между устните и телата ни не останат нищожни милиметри разстояние. Все още е в мен, изпълва ме - душевно, физически и емоционално. Очите му са погълнати от черното плътско желание на похотта. Устните му са подути и червени от разменените целувки помежду ни. Погледът ми не може да се откъсне от запотеното му лице, което изглежда толкова окрилено и освободено в момента. Чертите му са отпуснати, но груби. Меки, но ръбести. Деликатни, но изпити.

- Това е моментът, когато - обяснява ми той плътно прилепнал по мен - се разтърсваш под напора на възбудата. - Но аз продължавам да го гледам все така неразбиращо. - Добре - въздъхва, - ще пробвам да ти обясня по друг начин. Когато свършваш, тялото ти се разтреперва за няколко секунди. Това е моментът, в който получаваш оргазъм - ухилва ми се на моето незнание и ми лепва една бърза целувка. Измрънквам от загубата на допира му.

- Да, усетих и как ти започна да трепериш също - ухилвам се хлапашки. А споменът за силното му изригване кара сърцето ми отново да забие лудо.

- Да - поставя лактите си от двете страни на главата ми, - защото получих най-хубавия оргазъм в живота си - засмива се гръмко и аз бързам да запуша устата му преди някой да го е чул как се смее.

- Тихо, Анхел - помръдвам се изпод него, а очите му се разширяват и стават кръгли като паници. - Нали не искаш да ни хванат точно сега? - прошушвам съблазнително в ухото ми, а бузата ми се протрива в неговата. Затягам хватката си около кръста му, а той въздъхва мъчно.

- Не искам - изговаря едвам, едвам през ръката ми.

- Наистина ли ти хареса да правиш секс с мен? - махам ръката си от устата му. Похотливият му поглед отново ме сгащва на едно място.

- О, да. Опеределено успя да ме задоволиш. - Коремът ми се усуква по хиляда възможни начина само докато го слушам да ми говори така. За този момент се чувствам специален и значим. А това не са толкова често срещани чувства, които можеш да изпиташ в Чистилището.

- А искаш ли да получиш още един оргазъм? - питам го спокойно, неотделяйки взора си от тъмните му ресници, които галят бузите му при всяко склопяне на очите.

- По-спокойно, тигре - засмива се гърлено. - Имаме цялото време на света пред себе си - промърморва многозначно и загадъчно.

Опирам пети о пода, защото краката ми започват да изтръпват от вдигната поза, в която са. Издишвам облекчено.

- О, Анхел, това не е така - отвръщам му с горчивина в гласа. - Тук нямаме нищо. Не притежаваме дори телата си - поклащам мрачно глава. Лицето на Анхел застива в студена, изострена мимика, която ме кара да потреперя, но не от удоволствие, а от студ.

Внезапно и отведнъж той излиза от мен и се справя бързо. Шок минава през мен, после объркване, а накрая хлад и празнота. Топлината на Анхел вече не е по мен.

Той е изправен - с гръб към мен, а аз още лежа на земята, разкрачен и оголен до мършавата си същност.

- Нещо неправилно ли казах? - сядам бавно и полека на студения под. Свещта огрява килера, но светлината ѝ свършва опустошително бързо. Знам на какво се гневи, но как не му става ясно, че не трябва да имаш светли представи в това изпиващо жизнените ти сили място? - Знаеш, че е така - продължавам да дълбая в темата ядосан. - Не се опитвай да пренебрегнеш реалността, Анхел - ставам на крака с тихо охкане. Сексът не е толкова безболезнен. Но все пак зависи на кого отдаваш душата и тялото си. - Тук оптимистите не оцеляват - изплювам, а мускулите на гърба му се свиват и отпускат. - Забрави за надеждите си в Чистилището - говоря му тихо и с равен глас. - Никой не е в безопасност, никой няма време дори да издиша - както онази прегърбена жена каза по-рано днес. Права е - нямаме време дори да мислим.

Анхел се обръща светкавично и ме приковава с изстиналия си поглед. Ръцете му са свити в юмруци. От неотдавашната му развеселеност няма и помен.

- На какво точно се ядосваш, Анхел, защото не те разбирам? А се опитвам - скръствам ръце пред гърдите си. Сякаш с този жест мога да се предпазя от доста по-силния от мен Анхел. - Не знам в какъв свят живееш, но тук долу нещата стоя доста по-различно - обръщам му гръб и тръгвам да търся дрехите си и из без това изключително тясното помещение.

Не го чувам да се приближава, но усещам, когато притиска тялото ми в своето.

- Ядосвам се на това, което става в Чистилището. Аз не съм роден под земята като теб и много други - изрича уморено в ухото ми. Само атмосферата тук може да те изсуши до крайности. А гледките могат да те довършат окончателно и да сложат край на възвишените ти блянове. - Смъкнаха ме долу преди две години, а от три месеца работя в твоята смяна - ръката му обгръща кръста ми. - Исках...исках да пречукам копелетата, които те изнасилиха пред очите ми - гласът му е изпълнен с гняв и омраза. Той трепери от яростта, която изпълва и тялото му. Завибрирва по кожата му, а от тихото му ръмжене космите по ръцете ми се изправят. Очите ми се напълват със сълзи, когато си спомням за случката от преди три седмици. Сърцето ми се свива, защото още мога да чуя кикотенията им и мръсните им ръце по мен. Но дори те не са толкова големи чудовища като господаря Ким. - И всеки път, в който ги видя, искам да им изтръгна главите от тялото - но в самия му тон се долавя повече от привидната му ненавист. Там се крие и капчица страх.

Обръщам се в прегръдката му и притискам ухо към гърдите му. Сърцето му бие силно. Ръцете му ме обвиват още по-плътно. Чувствам се на място сред тях.

- Знам, Анхел - подсмърчам. - Всички искаме да видим надзирателите мъртви, но не това е решението. Трябва да си много внимателен какво говориш, защото ще се озовеш в покоите на господаря - потръпвам силно и се сгушвам още повече в Анхел. „Дързостта и душата ти ще те погубят", нашепва глас в мен. Сърцето ми бие като брадва по дърво.

- Спокойно, няма. - Само как се лъже. Тук най-вече стените имат уши.

- Как се озова тук долу? - питам, докато слушам забързания ритъм на сърцето му.

- Майка ми умря, когато бях на седем. С баща ми имаха бизнес, но татко ми от мъка се пропи и фирмата му започна да фалира. Започна да губи пари и затъна в дългове. Един ден преди две години и половина го блъсна кола. Дължеше пари на някакви типове, но умря, а аз нямаше как да ги изплатя и ме пратиха в Чистилището да работя и да изплатя задълженията на баща си. - О, наивен Анхел. Няма никога да ги изплатиш, защото тук ще работиш, докато не умреш.

- Нали знаеш, че няма измъкване от тази дупка? - питам го направо и без заобикалки.

- Знам, но след като съм с теб, всичко ще е наред - вдига главата ми нагоре, навежда се и целува мокрите ми устни. Целувкат ни е горчива, осеяна с много гняв, желание, болка. И двамата сме загубили най-близките си роднини и сега сме сами, но може би имаме себе си и това би било достатъчно, ако не се намираме в Чистилището и смъртта не е наша спътница.

Отдръпвам се от лицето му и го поглеждам строго в очите.

- С мен нищо не е наред, Анхел. Заради мен ще страдаш - „Дързостта и душата ти ще те убият". - Заради мен може и да умреш - натъртвам. Искам да му покажа важния акцент, да го накарам да прогледне за истинската същност на този подземен свят. Но Анхел сякаш е решил да се пъне на всички правила, които господарят налага, а така не бива. Защото когато нарушаваш правилата, въведени от господаря Ким, биваш наказван - а аз знам в какво се изразяват неговите мъчения - същинска плетеница от изтезания, с които пречупва не тялото ти, а душата ти. Той иска да види как се прекършваш до последната си живителна частица. И успя - той ме сломи веднъж и завинаги. - Не мога да си позволя да те загубя, Анхел. Не и сега, когато те открих. Господарят ме е взел на мушка. Моля те, Анхел, не се забърквай с мен. Тук любовта не вирее. Няма място за връзки, защото те просто не оцеляват - гледам го право в очите и не откъсвам поглед от неговия. - Послушай ме и нека забравим, че нещо между нас е ставало - забелязвам как тялото му се напряга, ръцете му ме стягат жестоко и ме отлепя на няколко сантиметра от пода. Очите му горят, но лицето му остава непоколебимо като на Марко. Сякаш и двамата са изтъкани от една и съща нишка неустрашимост и непреклонност.

- Всеки умира рано или късно - проговаря той, а гласът му е натежал от спомени и чувства. И те го помитат и заплашват да залеят и мен.

- Но не аз искам да стана причината за твоята смърт - заявявам ясно и се опитвам да се отскубна от хватката му, но той няма намерението да ме пуска нито сега, нито никога.

- Аз съм готов да умра за теб, а ти? - въпросът му изкарва въздуха от дробовете ми. Поглеждам го слисано, но той е непоклатим.

- Не ставай смешен, Анхел. Точно заради мен не си струва да умреш - казвам му ядно и продължавам да се извивам в ръцете му, но той затяга обръча около кръста и сърцето ми и чака капанът на щракне.

- А ти спри да ми говориш глупости - изръмжава тихо. - Обичам те, по дяволите - зяпвам го втрещено. - И не ми пука за никого. Ако ще и да умра заради предразсъдъците си, поне ще знам, че съм се борил за правилното нещо. Така че ти спри да се самосъжаляваш за нещо, което дори не е станало. - Ролите ни се сменят. В момента Анхел води битката и изглежда ще спечели. - Както ти самият каза, нека се имаме тук и сега. Трябва ли да повтарям всичките ти думи, за да се увериш, че...- целувам го, за да млъкне.

- Много говориш. Разбрах те и първия път.

- Но се инатиш и се прав...- запушвам устата му с устните си и поставям десния си крак на таза му. Той се усмихва в целувката, защото знае, че е победил.

Свещта угасва, но на нас не ни трябва светлина, за да се виждаме. Защото сърцата ни се отварят пред другия - искрено и изцяло. И дори на тъмно ние се разпознаваме, защото душите ни намират утеха и подкрепа в отсрещния. Не търсим, защото вече сме се намерили - открили сме онова парче от нас, което ни прави цялостни и завършени.

Поставям и левия си крак на таза му и притискам ядосано устни в неговите, докато сълзите на огорчението се стичат от очите ми върху лицата ни.

Той ме приковава в стената малко по-грубо от нужното и аз изстенвам в целуваката ни. Анхел е сърдит на упоритостта ми, но не искам добри хора да страдат заради мен и моята уста. И в момента си го изкарва върху мен, защото неговата същност не пасва на умрялата обстановка. Той е разочарован от суровата действителност и не може да се пребори с жестоките ѝ ограничения, които го задушават.

Той пъха палеца си в мен и аз заскимтявам в целувката ни. Ръцете ми са впити в косата на тила му. Започва да движи пръста си бързо, ядно, възмутено. Желае да изкара горчилката от негостоприемната среда върху мен. Да си го върне тъпкано.

- Ще умреш заради мен - прошепвам, опрял глава върху ключиците му, докато ме обработва с палеца си. Той се върти в мен, извива, приближава ме до прага на пълната лудост. Изважда пръста си от мен и хубаво ме намества върху кръста си и стената зад мен. Мрънкам недоволно заради загубата на съприкосновение между мас. Сърцето ми бие лудо, а цялото ми тяло трепери от напрежение и скрито желание.

- Някой май се възбуди - пъха палеца си в мен отново и запушва устата ми с целувка, от която започват да валят стонове. Вкарва го рязко и го изкарва бързо навън. Ръцете ми го придърпват за раменете. Притискам се по-плътно в пръста му. Желая го. До безумност.

- Така изглежда - проплаквам през една изнурителна въздишка. Ако имаме едно и също определение за възбуда. Ако тя се равнява на „тялото ми всеки момент тотално ще се срине", то изглежда имаме попадение.

През мъчителните вкарванията и изказвания на палеца му, чувам дръжката на вратата да се върти.

- Кой е вътре? - изгърмява нечий глас, а цялото ми тяло замръзва. Това е краят на нашата малка, но разтърсваща афера с Анхел. Пипнаха ни.

- Давам урок на един малък пикльо - избоботва гласа на Анхел и така пъха пръста си в мен, че гърбът ми се извива в арка, а сърцето ми се качва в гърлото. От другата страна чувам искрен смях, зад който се крие голяма доза задоволство. - Ще ми се разхожда той по коридорите - изважда палеца си, но пък вкарва други два пръстта (вероятно показалеца и средния пръст) и натиска здраво, докато не започвам да се огъвам в ръцете му. - Ей, сега ще го науча кой командва парада. Ще ми се прави той на важен - силно завърта пръстите си, а те сякаш дращят надълбоко в мен. Отварям устата си, но оттам не излиза нищо. - Миличък - шушне в ухото ми, - включи се и ти - а пръстите му правят някакви кръгови движения, които карат очите ми да се завъртат в кухините си.

- Моля ви...- накъсано изговарям. - Не го правете...- проплаквам и като по команда очите ми се напълват със сълзи.

- Покажи му на това малко лайненце как се прави - отвръща му предоволно надзирателят от отдругата страна на вратата. - Такива като тях заслужват само наказания и бой. От нищо друго не отбират - допълва злостно. Анхел ме изхлузва от пръстите си и ме кара да стъпя на слабите си крака.

- Прав си приятелю - отвръща му преправено Анхел. Толкова е убедителен в това, което говори, че наистина успява да заблуди и мен за части от секундата. - На колене, псе долно - изгърмява гласа му и аз изпълнявам. Заставам на четири крака, докато тялото ми преминава през различните етапи на възбуда и треперене. Чак физическа болка ме обладава. - Още ще си играеш ли с нервите ми? - пита реторично и ме удря с ръка по дупето. Звукът е по-силен отколкото се предполага, защото отеква гръмливо в малката, тясна стая. Но от плясването му не ме заболява, но пък има ефект върху надзирателя, който се кикоти злорадо. Моля се с всички сили да се хване на играта на Анхел и да ни остави на мира, защото балансирането между опасността и безопасността е мъчно. И границата е хубаво размита. Страх, примесен с желание бумти в мен в такт с изхвръчащото ми сърце. Усещам дъха на непосредсравната заплаха толкова близо до нас, че чак мога да я прегърна и целуна. Но на точно това обричам зараздащата се връзка между мен и Анхел - на един неприкрит риск, който поставя живота му на прага на смъртта.

Шляпва ме още веднъж, а аз се чудя колко дълго може да продължи този фарс. „Скимтя" и „се моля" да спре да ме „измъчва". На едно хубаво нещо се научаваш в Чистилището - как да залъгваш и преиграваш.

- Е, оставям те да се развихриш - изкисква се надзирателят, а в мен отново се разстила тъй познатият гняв, от който пред очите ми пада кървава пелена. - Приятно чукане.

- Пожелвам ти и аз приятен улов, приятелю - отвръща му Анхел и чуваме отдалечаващите се стъпки на надзирателя.

Едвам дочаква пазачът да се оттегли на достатъчно голямо разстояние, когато се втурва да се мушне в мен. Пробожда ме без предисловие, без някакъв миниатюрен намек. Покривам устата си с ръка, защото се страхувам, че някой ще чуе стенанията ми.

Измъква се от мен и отново с един тласък ме изпълва. Отново изкрещявам диво в ръката си, докато другата едвам ме крепи да не рухна окончателно. Коленете ми са здраво забити в пода.

Пот избива по челото ми, а сълзи се заформят в краищата на очите ми. Анхел стои и не мъдра. Махам ръката си и я поставям на пода. Дишам тежко, въздухът излиза мудно от дробовете ми. Гърдите ми се движат със скоростта на някоя хлебарка - бързо и скърцащо.

- Така ли си го връщаш? - питам останал без дъх. А дори не сме започнали.

Накланя се към мен, гърдите му се залепят за гърба ми. Сърцето ми заплашва да изхвръкне, а дишането ми е повърхностно и все още накъсано. Изпъшквам, когато се намества по-удобно в мен. Стискам очи, но гърченето в корема ми не престава. Даже напротив - усилва се.

- Заради теб щяха да ни хванат - гризва ме леко по ухото и се задвижва внимателно в задника ми. Ръката му запушва устата ми, защото нови стонове напъпят на надъфканите ми устни, - защото си много палав. - Разгъвам пръстите му.

- Заради мен ли? - питам нечуто и подтискам поредния стон заради неговото проникване. - Ако не виждаш...- поставям ръката му устата си, защото ме пронизва силно отзад. Въздишам. - ти си решил да ме измъчваш.

- Така ли? - невинността във въпроса му ме кара да захапя ръката му силно. Чувам неговото ръмженето в ухото си, а аз се усмихвам доволно. - Е, сега ще видиш - кани се, а моята победоносна усмивка изчезва от лицето ми.

Излиза от мен изцяло и се забива точно в центъра ми. Разтрепервам се - от главата до петите. Взема косата ми в ръка и дърпа, докато се ръга в мен безмилостно-сладко, но тези тласъци само ме карат да се гмурна още по-дълбоко в тази опасна връзка.

Завира се там, където се съдържа цялата ми енергийна топка от напражение, която започва да се разплита - бод по бод. И той не спира да уцелва онова специално място от мен, която направо плаче от удоволствие. Сълзи на наслада потичат по бузите ми.

- Аааааа - изстенваме двамата, а коремът ми се завърта с един оборот. Продължава да нацелва слабата ми точка - отново и отново, а аз се разлагам под тялото му. Изсъквам, когато дърпа косата ми и кара тялото ми да се извива.

Сблъсква се за последен умопомрачителен път с мен. Пуска косата ми, а главата ми увисва. Ръцете ми треперят върху пода, лактите ми се огъват. Някава течност се стича по краката ми.

- Каква е тази течност? - питам, задъхан, пометен, опустошен до дъното на сърцевината си.

- Сперма - отговаря просто и едвам доловимо продължаваме да се клатим.

- Спер-ма? - питам насечено. - Какво значи това? - веждите ми се сбръчкват.

- Ти наистина си ужасно невинен - навежда се, отново слепяйки телата. Тихо пляс се чува, когато бедрата ни се срещат.

- Необразован имаш предвид. Тук няма невинни хора. Не и за дълго - издишам продължително. Той поставя ухото си върху разранения ми гръб.

- Когато един мъж свършва, тестисите му отделят малки нещица, наречени сперматозоиди. Тези сперматозоиди съставят спермата. - Мозъкът ми трескаво се опитва да погълне новата информация, но твърде много неща не знам, за да разбера нещо. Дори не мога да чета.

- Твърде сложно за мен. Нямам образование като теб - промърморвам тъжно. Такъв е светът тук долу - не ти трябва да знаеш много, след като единственото, което ти е нужно, за да оцеляваш, е как да буташ прътовете на колелото.

Анхел излиза от мен и се просва на земята, въздишайки тежко и дълбоко. И аз лягам до него и поглеждам към тавана, който се намира на няма и три метра от мен. Подът е приятно, студено изкушение след огнения секс, който все още пълзи като жарка змия по кожата ми.

- Ще хвана клаустрофобия тук - засмива се сухо Анхел.

- Клау...какво? - питам вече тотално объркан от всичките непознати думи, които използва.

- Страх от тесни пространства - пояснява и ме придърпва към себе си. За по-удобно се настанявам върху него.

- Толкова много неща не знам - казвам мрачно и въздишам.

- Съжлавам, за което - милва косата ми, а аз го первам през ръката.

- Стига с това съжаление. Вече ми призлява, да знаеш - усмихвам му се в тъмното. Замлъквам за малко, за да се насладя на момента, който споделяме. - Чувствам се по-някакъв начин прочистен и освободен. Сякаш някакъв товар е паднал от раменете ми - споделям му след малко, залепил ухо точно над сърцето му.

- Сексът определено действа отпускащо - и поставя голямата си длан на дупето ми. Бузите ми пламват наред с останалата част от тялото ми. Разположил съм се почти изцяло върху Анхел. - Искаше ми се първият ни път поне да е на легло, а не в някой килер, който направо ще ме подлуди - играе си с косата ми и подръпва от време на време заплетени възли в нея.

- И така е перфектно - целувам гръдта му. - Всичко е повече от идеално.

- Мислиш ли?

- Да, абсолютно - показвам му ухиленото си лице. Надигам се леко, така че лицата ни да се изравнят и го целувам бавно и продължително. Кожата ми пари, а сърцето ми направо бяга из мен.

- Как се казваш, тигре? - пита и прибира един кичур зад ухото ми.

- Максимилиан - прошепвам загадъчно.

- Максимилиан - мълви с възхита. - Прекрасно име, прилягащо на красивия му собственик.

- Така ли, ангелче? - вдигам вежди в почуда.

- Да знаеш като информация, че никой не знаеше името ти.

- Така е. Знам го само аз, Марко - казвам му, правейки пауза - и вече ти. - Целувам го скромно, а неговите ръце се заравят в косата ми. Моите са върху бузите му. Намествам се по-удобно върху голото му, ръбесто тяло. Изпъкналите му ребра се впиват в гърдите ми. Устните ми се впиват лежерно в неговите, докато ръцете му започват да се местят надолу по гърба ми. Притихвам, когато пръстите му започват да обхождат раните и шевовете ми.

- Какво ти е сторило онова копеле в...- запушвам устата му.

- Тихо - съскам. - Господарят. Така го наричай. Не, копеле - гледам го изплашено. - Господарят - шушна, а сърцето ми бумти здраво. - Господарят - повтарям като ехо. Главата ми се завърта. - Моля те, Анхел - поглеждам го в тъмното, ръката ми все още е на устата му.

Той я маха и ми отвръща:

- Господарят, та господарят - казва с преправен глас и върти очи. - Един мухльо, който си мисли, че може много - очите ми се напълват със сълзи. Ставам от Анхел и с треперещо тяло, и свит корем се отдалечавам от него. - С какво толкова се страхувате от него?

- Н-н-н-не си минавал през п-п-п-покоите му - отвръщам му, треперейки. Сърцето ми буксува в гърдите ми, - не и по онзи начин. - Обърнат съм с гръб към Анхел и треперя от студ. Хладни тръпки пъплят по кожата ми. - Н-не знаеш какво е...Спри да говориш така неуважително за господаря. - Анхел се изправя и усещам невидмия, студен поглед по зашития си гръб.

- Какво толкова може да прави това майчино синче? - приближавам се към него и му удрям шамар.

- Да изнасилва, ето какво - разплаквам се. - Господарят не взема само тялото ти, но и душата ти. Чука те до припадък. Бие те, докато не започнеш да кървиш хубаво - почти крещя. Налагам си да се успокоя, но се треса - от яд, от омраза, от страх. И не мога да спра да рева. - Преди година ме пратиха в покоите му. Знаеш ли на колко бях? - главата му рязко се обръща към мен, но той я поклаща в отрицание.

- Бях на 12, по дяволите - изграчвам изнемощяло. Дори в тъмнината виждам как очите му се разширяват и той отстъпва една крачка назад. Трескаво клати главата си. - Какво стана, Анхел? - започвам да говоря жлъчно. - Да не би да пребледня? Да не би да се изплаши? - питам го с повлиян от горчивина глас. Но не звуча като себе си. Не мога да се позная.

- Не може да си бил толкова малък...- колебливо ми опонира.

- Бях и все още съм - прекъсвам го. - И знаеш ли какво стана преди година, Анхел? - пристъпвам към него, а той отстъпва към стената, но скоро аз го притискам към нея и той се вижда в чудо къде да ходи. Очите му се въртят бясно. А спомените ми се завъртат шеметно през съзнанието ми. - Тъкмо бях изгубил родителите си, бях обгърнат от мъка и сълзи - подсмърчам - и някакси се озовах в леглото на господаря - скръцвам със зъби. Омразата ме обгръща и ме посреща като стара познайница и любовница. - Не знаех какво ставаше и защото той правеше това. Бях съвсем малък и не разбирах, че ме изнасилва. Тогава знаех само, че ме боли и то ужасно много. Удряше ме с колана си понеже плачех. Но бях само едно дете, не разбирах жаждата му и нестихващия му порив да чука всичко живо.

- Нимфоман и педофил - едвам чувам какво казва Анхел, защото произнася думите със силата на шепот. Пренебрегвам непознатите думи и потискам любопитството си да ги науча.

- Игра си с мен цяла нощ - бях му невинната играчка. Отне ми всичко - прошепвам безстрастно и безмилостно срещу Анхел. - Взе душата ми, семейство ми. Отне ми девствеността. Обезобрази ме. Все още мога да се сетя в какво състояние си тръгнах оттам. Едвам ходех, кръв капеше от тялото ми. Целият бях в синини и порезни рани - гласът ми спада с една октава и трепери от ярост. - Тогава Марко ме взе под крилото си, но - впервам немигащ взор в Анхел, който е застинал неподвижно като някоя статуя - никога няма да забравя онази нощ - сълзите дълбаят бразди по бузите ми, - защото това беше денят, в който се промених и посрещнах реалността. - Ридания ме разтърсват и аз подсмръквам силно. - Мислиш, че си видял всичко, Анхел, но не си видял чудовищната страна на господаря. Ако разбере как говориш за него, ще те убие бавно и мъчително. Даже вече си пътник - изсъсквам му и се обръщам да си търся дрехите.

Треса се от непредвидени гърчове, защото спомените ме заливат на талази. Не издържам, навеждам се и повръщам цялата горчилка, която се спотаява в мен. Коремът ми се преобръща отново и отново, неспирен цикъл на болка, спазми и изтощение. Гърлото ми се напъва заедно със стомаха. Съзнанието ми агонизира под напора на нестихващите образи - те се завъртат и ме отнасят. Спомням си как коланът на господаря раздира кожата ми, как му се моля за пощада, но в него не е останало милосърдие. Няма нищо освен празна злоба и грубост.

Падам на пода сред тъмнина. Главата ми се завърта и се удря със земята.

- Макс - лицето на Анхел изплува пред мен. - Макс - повтаря, но гласът му заглъхва. Ръцете му галят бузите ми, устата му не спира да се мърда, но думите му не достигат до мен.

- Искам болката да спре - промълвявам. Световъртежът се завръща и ме атакува право в предната част на главата ми.

- Макс - изрича изплашено Анхел, преди мракът да ме вземе в прегръдката си.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
- Събуди се, тигре - шепне ми някой. Опитвам се да отворя очи, но те са толкова тежки. - Хайде, скъпи, можеш. - Клепачите ми тежат безумно много и не искат да се вдигнат. - Иначе ще закъснеем за закуската, а ти имаш нужда от храна.

Отварям здраво стегнатите си клепачи и погледа ми попада на мъжа под мен. Анхел.

- Охххх - изстенвам и се опитвам да раздвижа стегнатите си мускули. - Къде е Марко? - питам, докато се мъча да се изправя от приятно затопленето тяло на Анхел.

- Излезе, но каза да се погрижа да отидеш за закуска.

- Винаги се грижи за мен - казвам с тъга, а опитите ми да стана, се провалят и отново тупвам върху неравното тяло на Анхел. Измрънквам гърлено и се намествам по-удобно върху него.

- Хич не ми се и намествай, а ставай.

- Не искам - мърморя, докато се притискам по-силно в тялото му.

- Голямо си дете - целува ме по темето.

- Такова съм - претъркулвам се отстрани него и сядам сред чистоплътния мрак. Събитията от вчерашния ден ме връхлитат със страшна скорост и аз отново се оказвам затиснат под тяхната тежест. - Какво точно е станало вчера?

- След като припадна ли? - пита, а в гласа му се долавя спотаена нервност.

- Аха.

- Нищо особено. Просто те домъкнах дотук и останах с теб за през нощта.

- Марко тук ли беше? - питам. Знам, че той все още не ми е простил и това ме убива. Бих направил всичко, за да си върна Марко. Не предполагах, че думите ми ще имат такова нечувано въздействие върху Марко.

- Тук беше - отговаря напрегнато.

- Кажи какво има и защо ми говориш толкова троснато? - повишам тон и се обръщам към него.

- Аз трябва да съм ти ядосам - сочи ме с ръка и сяда. - Спах с дете!

- Това ли бил проблемът? Че съм малък? Я, се озънай - озъбвам му се.

- Аз съм 11 години по-голям.

- Е, и? Какво е толкова важно във възрастта ми? Просто едно число - ставам, охкайки. От вчерашните ни игрички сега няколко дена ще ме боли задникът. Тръгвам към вратата, нежелаещ да водя този безмислен и безпредметен разговор.

- Къде тръгна? Не съм свършил - повишава глас, хваща ме за ръката и ме обръща към себе си.

- Аз мисля, че свършихме - казвам двусмислено. - Просто драматизираш - повдигам рамене и се опитвам да се измъкна, но пръстите му се затягат около бицепса ми.

- Спах с дете. Това се нарича педофилия. - Тъкмо ще го питам какво значи, когато той ми обяснява. - Буквално да си педофил е да имаш сексуално влечение към деца.

- Но ти нямаш. Не се паникоьосвай - издишам, раздранен.

- Еквивалент е да спиш деца. Това пак те прави педофил - продължава да упорства.

- И какво от това, Анхел?- натъртвам. - Ще спреш ли да ме желаеш по-малко? Да искаш да ме чукаш по-малко? - правя пауза, докато гледам как му влияят думите ми. - Да ме обичаш по-малко? Тук долу всеки намира утеха и секс в каквото му дойде на душа. А ти се притесняваш от възрастта! - възкликвам, пръхтейки. - Държиш се глупаво, Анхел. Вземай се в ръце. - Правя пауза. - Ако те тревожи, че съм на 13, си тръгни. Ако любовта ти не е толкова силна, че да надмогне тази незначителна глупост, вратата е там - ръмжа му. Но той само стои и ме зяпа. Тишината се проточва. - Имам...нужда - въздъхвам - от...теб. Ще ме лишиш от присъствието си ли? - с насълзени очи го питам.

Мога да усетя как в него се борят две стихии - две части влизат в люта свада. „Избери мен", крещя вътрешно. „Хайде, Анхел. Моля те". Времето сякаш се проточва безкрайно.

Хватката му се отпуска и без предупреждение впива устни в моите. Усмихвам се в целувката.

- Радвам се, че избра мен - промърморвам в устата му и не спирам да вземам от естествения му вкус, който полепва по езика и кожата ми. Опиянен съм от тази мускусна миризма - смес от пот и мъж. - Вече не те ли притеснява това, че съм малък? - питам, хилейки се.

- Прав си, тигре - прошепва в ухото ми. - Не мога да се откажа от това да те чукам бясно - обяснява, а коремът ми отново се усуква.

И тук започва връзката ми с Анхел, която раздира правилата на господаря Ким. Тук се срещаме веднъж и завинаги и създаваме красота с туптящите си сърца, от които пораства градина.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Мога да кажа, че не съм се чувствал по-свободен, откакто съм с Анхел. Връзката ни е неочаквана, възбудаща и ме изпълва с живот на това забравено от Бога място. Странно, че Го споменавам, когато не вярвам в нищо, дори в себе си. Но едно знам и то е, че никой не бди над нас. Ние сме отпадъкът на обществото - отритнати, забравени, сами. А в Чистилището винаги ще е по-зле. Тук си сам за себе си.

Но вече имам човек до себе си. И това е тъмнокосият и тъмноокият мъж на име Анхел. Е, той наистина е ангел в моите очи.

Обичам всяка една част от него - тъмните му наситени очи, гъстата му черна коса и сприхавия му нрав, който на моменти избива на дълбоко съжаление. Но ние двамата съумяваме да създадем любов на това място, където вирее само смъртта и болката. И нашата любов пуска дълбоки корени в съществуването ни, загнездва се в сърцата ни и бавно ни погубва.

Любовта превзема душата ми, за да я напасне на тази на Анхел.

Срещаме се след смяната ни и се отдаваме на поривите си в клаустрофобичния килер (Анхел ме научи да изговарям думата правилно). Само тогава сме истински и оголени - до последната частица на мършавите си тела. Сношаваме сме под булото на опасността, която тегне над главите ни. Но е приятно, защото съм с любовника си. Защото сме заедно. (А и само тогава мога да го целувам, през останалото време можем само да се гледаме тайно).

На закуска обикновено си говорим. Той ми разказва за живота си над повърхността - за майка си (която била испанка), а баща му (германец). Гледам го как разпалено говори за миналото си с родители си - за сестра си и брат си (оказва се, че той е най-малкият от тримата); за всичките лудории, които е правил с тях (когато обръснали котката или замеряли хорските къщи с торбички от лютив сос). Просто го слушам колко е жив и разпален в своите искрени излияния, които напират и излизат толкова естествено от устата му. Осъзнавам, че той е щастлив да ми разказва за тях. А аз нямам нищо против да слушам него и неговите истории.

Но най-много обичам да ми приказва за самия живот отвъд този дяволски затвор, обричащ душите ни на вечно забвение. Карам го да ми описва що е това „небе", „море", „планина", „сняг" (и още толко много други, че чак се главозамайвам). А той ми отвръща, че морето е точно с цвета на очите ми - неповторими и искрящи. Очите ми били големи и пастелено сини (каквото и да значи това). А аз само му се ухилвам в отговор (не съм виждал море, за да имам база за сравнение. Познавам само този изпит свят, който ме погубва). А снегът бил бял като душата ми - чист и неопетнен( а аз му отвърнах, че от всичко съм най-малко невинен).

Анхел има дарбата да разказва и дори най-дребното описание ( дори на някоя дума) го пресъздава по изключително интересен и вълнуващ начин ( и няма начин да не се захласнеш по думите му).

Обаче най обичам да ми говори за безбройните държави, намиращи се отгоре, над земята. Разправя ми за Испания (че винаги било сравнително горещо - особено лятото. Там живеели, докато майка ми била жива. После се преместили в Германия), за забележителностите ( според Анхел това били просто купчина стари сгради, които носели званието „музей" и бивали назовавани като забележителности, а всъщност не били толкова атрактивни и интересни. Не че особено му вярвах, но исках сам да видя с очите грохналите, рушащи се сгради), за футболните отбори (Реал Мадрид - любимият му отбор). Бъбри за САЩ ( съединените американски щати), Русия (той се позачуди дали не съм оттам, но му отвърнах, че не знам родословното си дърво), Северна Корея (и неприкритите ѝ опити да се опитва да сплаши САЩ). Питам го дали знае къде се намираме, но той печално ми отвръща, че бил в безсъзнание.

Всеки ден през изминалите два месеца го слушам на закуска да ми предава познания си за света (които са толкова много и толкова обширни, че не мога да ги побера в главата си). Точно заради това се влюбвам повече в него (защото Анхел е добър разказвач и умее да те приласкае с причудливите си думи, които омайват съзнанието ти до крайни предели).

Но днес ставам със свит стомах и странно чувство в гърдите си. Не знам какво е това усещане, но никак не ми харесва.

Анхел не ме чака както обикновено пред вратата, усмихнат и с дяволит поглед. Коридорът е почти празен, по него пъплят около десетина роби, но сред тях не е моят любим.

Запътвам се към столовата с прескачащо сърце и бърза крачка и се моля да открия Анхел там, не мога да си помисля какво би станало, ако очите ми не го намерят из тълпата от дрипави окаяници.

Втурвам се бързо в залата за хранене, погледът ми обследва всяко едно малко кътче и дупка от залата, но Анхел го няма никакъв. Страх сковава кръвта във вените ми (Анхел ме научи що е това „вена" и „артетия"). Мога да докосна непосредствената болезненост, която се забива яростно в сърцето ми със силни, импулсивни бодежи.

Оглеждам столовата отново, но откривам само Марко на една от масите. Вземам си храната от готвача, който изглежда необичайно навъсен. Менюто ни за днес е: къшей мухлясъл хляб, кафеникава супа и вода (супата може да се прави в по-големи количества и затова е основното блюдо на таблите ни).

Приближавам се към Марко и той вдига глава от купата си и ме поглежда. ( Отношенията ни са доста обтегнати, но поне си говорим. Никога няма да бъдем като преди, но все още се чудя какво се промени? Къде сгреших?). Под очите му има големи черни сенки, лицето му и тялото му са необичайно изпити, ръцете му треперят (знам, че крие нещо, но не знам какво. Все се прибира по странни часове, става рано. Толкова потаен не съм го виждал и се тревожа, защото Марко ме гледа с изплашен поглед, което не е много характерно за него). Виждам, че Марко не е добре. Болестта го е покосила и го трови, но има нещо повече зад стреснатия му поглед, което не мога да разгадая.

- Да си виждал, Анхел? - питам, дъвчейки долната си устна.

- Не дойде ли да те вземе? - пита объркано Марко.

- Не - отговарям глухо, а сърцето ми барабани. Моля се истински Анхел да е добре, просто да се е успал за закуска. „Ще го видя при колелото.", обнадеждавам се, но това не помага на душата ми да се успокои. Усещам, че нещо не е наред и това ме побърква. Бавно и жестоко ме човърка.

Столовата се изпълва с народ и аз мълчалив и напрегнат чакам да видя тъй познатото ми лице, но то не се появява.

Времето се точи безкрайно бавно и мъчително, докато закуската свършва. Не успявам да хапна нищо. Коремът ми е свит на такава плътна топка, че ми причинява ужасен дискомфорт.

Ставам, отнасям таблата си на импровизирания тезгях и краката ми автоматично ме превеждат по пътя към Чистилището.

Посреща ме същата задушлива, парлива миризма на Пещта. Мога да забележа как животът се оттича от това място, схумва се по ръбовете, докато не останем и то, и ние голи обвивки - скелети на живота.

Нареждам се на колелото и започвам да бутам. Анхел така и не идва, което ме кара да си мисля за най-лошия сценарий.

Не след дълго ме издърпват от моя прът и аз като послушен роб падам на колене и чакам наказанието си (тук получаваш по някой друг удар с камшик, просто защото на надзирателите им е станало скучно и искат малко развлечение).

- Господарят те вика, малко псе - Гаден дъх ме дърпа да стана. - В последно време нещо много те викат при него - озъбва ми се и започва да ме мъкне като парцалива кукла, но не нагоре към покоите на господаря Ким, а надолу, където се намират същинските подземия.

Кръвта ми изстива, започвам да скимтя.

- Мъртъв съм - мърморя, а Гаден дъх ме влачи грубо за ръката все по-надолу и по-надолу. Направо, надясно, направо, наляво (и това се повтаря три пъти. Все още ме мислят за глупав, което е в моя полза).

На единия завой успявам да се отскубна от хватката на Гаден дъх и побягвам, но той ме хваща за косата и аз падам по дупе върху мекия килим. Започва да ме тътри по пода за косата, а килимът се събира зад мен. Опитвам се да използвам петите си и да се застопоря, но не се получава. Ходилата ми се хързалят.

След себе си събарям шкафове, за които отчаяно се пробвам да се хвана и в чиито опити се провалям главоломно. Падат вази, счупват се на парчета, вода се лиска, а тялото ми трепери.

Защото ме водят в мъченицата на господаря Ким.

- Мъртъв - рева.

- И още как - отвръща весело Гаден дъх и ме засилва към края на коридора. Превъртам се няколко пъти и с пукот се удрям в една от стените. Завесите ме обгръщат, а как искам направо да ме скрият от света. Гърбът ми изпращява звучно и аз се свивам на кълбо.

Гаден дъх отново ме подхваща и продължава да ме тегли и води към най-големия ми наличен, съществуващ кошмар.

- Вече съм мъртъв - плача. Сълзите се стичат по бузите ми. Ще си отида от този свят в невиждани мъки. А дори не успях да се сбогувам с Анхел и да му кажа последно „обичам те".

Красиви картини и колони профучават покрай мен, но биват изместени от влажно, мръсно и мокро, спираловидно стълбище, което ме приближава до окаяната ми съдба.

Мятам се в ръцете му, пързалям се по неравните стъпала, а в слепоочията ми се е събрала нестихваща болка, която тупти. Завива ми се свят.

- Ще ми се да можех да остана и да гледам как ще те оскатят, малък червей такъв - казва Гаден дъх с невиждан ентусиазъм (дума, която научих също от Анхел). - Но поне господарят хубаво ще си поиграе с теб, - а аз точно от това се боя - от гадните, садистични игрички на господаря Ким. Рева тихо, а осъзнаването, че няма кой да ме спаси, е почти парализираща.

Когато стигаме метална, мръсно зеленикава врата, по която има дебел слой гъста мръсотия, сърцето ми заплашва да се изключи, а мозъкът ми да спре да функционира.

Гаден дъх почуква три пъти, а тези три почукванив отекват като три предсмъртни бича в съзнанието. Предвестници на смърт и насилие.

Вратата се отваря със скърцане навътре и Гаден дъх ме бута в нея, но онзи, когото виждам да виси от тавана, ме кара да изпищя.

Анхел.

Изкрещявам, а сълзите рукват наново. Тръгвам бързо към него, но някой ме притиска за гърлото изотзад.

- А-а - изцъква, - не бързай толкова. Хубаво огледай творението ми. Трудя се над него цяла вечер - кръвта ми замръзва, става на кубче лед. Не чувствам нищо, нито тялото си, нито света около мен, защото всичко се срутва като кула от карти.

Пищя диво, нечленоразделно. Анхел е окован. Веригите тръгват от тавана и стигат някъде по средата на стаята. Гол е. Обезобразен. Мятам се в ръцете на господаря Ким и не ме интересува дали ще ме накаже, искам за последен път да докосна любимия си и да го целуна. Да се сбогувам с него. Но господарят ме държи с учудваща сила за гърлото, достатъчно да ме задържи, но не и удуши.

От китките му капе гъста червена кръв и се събира на локва под стъплата му, които едвам опират пода. Самият той виси, отпаднал и бездушен. Окови са здраво стегнати и около глезените му - разкъсват плътта там. Рани се виждат по цялото му тяло.

Дърпам се диво, използвам омразата и гнева си, за да се изплъзна, но господарят Ким е по-висок, по-силен и по-здрав. Нямам никакви шансове, но това не ми пречи да спра да опитвам.

- Каква борбеност - мазно прошепва в ухото ми. Стяга хватката си, а аз дращя по ръката му. Хърхам, а мъстта в мен гори като пещите в Чистилището. - И колко само ме възбужда това. Винаги съм харесвал хората с буен, огнен нрав - прошепва с дълбок глас и ме целува по бузата. Аз започвам да се дърпам още по-отчаяно. Мисията и целта ми е да стигна до Анхел - любовта на моя живот.

Господарят Ким ме блъсва силно и за падам на земята. Болка разтърсва колената и дланите ми, но не може да се мери с агонията, която сковава любовта ми. Тръгвам да пъпля, пренебрегвам всичките си болежки, но господарят Ким ме натиска надолу към земята с ходилото си.

- А-а - цъка разочаровано с език. - Лошо момче - казва с детски глас, а аз се опитвам да се надигна, но кракът на господаря ме приковава напълно към обсипаната с кости, прах, мухъл, кръв и смрад земя. Вдигам погледа си, за да срещна череп. Изкрещявам.

- А - възкликва, - виждам, че се запознаваш с другите обитатели на мазето. Бих те представил, но нито твоето име знам, нито техните помня - засмива се злорадо и ме притиска още повече.

Очите ми намират Анхел, който все още е там с оклюмала глава. Черната му коса е сплъстена от кръв, лицето му е подуто със синкави оттенъци, а по него се стичат тънки струйки мръсотия. Върху тялото му с големи букви пише „КИМ ЧИХЬОН". И то точно върху гърдите и корема му. Името на господаря изглежда е било издълбано с нож по кожата на любимия ми Анхел. Забелязвам през плътната обвивка от сълзи, че два от пръстите на левия му крак липсват.

- Анхел - изкрещявам.

- Така ли се казва устатия роб? Много интересно - кракът му все още ме държи здраво прикован към земята, както Анхел е окован за тавана. - Беше изключително вълнуващо да го режа и кълцам - ентусиазирано казва господарят. - А сексът беше още по-хубав - въздиша с копнеж той, а това ме кара да полудея. Защото заради мен Анхел е вероятно мъртъв или ще издъхва в адски мъки.

Крещя диво и се гърча на пода. Звуците, които излизат от устата ми, не са човешки - това е ръмжене на загубата и жлъчта. Душата ми загива, кашля, издъхва, а аз губя своя любим, който умира пред очите ми. Или вече е умрял.

- Спокойно, мисля, че все още диша - със съмнение изрича, а моите пръсти дращят по дупчестия под - ноктите ми се чупят в каменните пролуки.

- Анхел - извиквам диво и той сякаш ме чува, изморено вдига глава и ме поглежда с бездушен поглед. - Анхел - издишам през тежки ридания. Плачът ми изпълва черната тъмница, но това, което ме убива, е погледът на Анхел, в който липсва всякаква емоция. Очите му са разширени, неразпознаваеми и абсолютно черни. Няма живец в тях. Няма нищо.

- Не го наранявайте - проплаквам силно. Пред очите ми пада пелена от сълзи. Всичко е замъглено. - Ще направя всичко, само го пощадете. Моля ви...- плача с цяло гърло.

- О, каква самоотверженост! О, каква саможертва! - простенва. - Но съм съгласен с предложението ти, робе. - Бих направил всичко за Анхел. Абсолютно всичко. Но знам, че тук има някаква уловка. При господаря Ким винаги има и задни мисли. - Отдай ми се така, както и на завързания си любовник не го правиш. Искам душата и тялото ти и ги искам сега, и когато друг път пожелая - прави пауза. „Дързостта и душата ти ще те погубят". - И ще те чукам пред любовника ти. - Очите ми се разширяват. Но за да спася Анхел, ще продам душата си и на дявола. Няма нещо по-важно от любовта ми към Анхел.

- Съгласен съм - отвръщам твърдо през стегнатото си гърло, раздрано от сълзи и спазми. Готов съм да пренебрегна страха си от господаря. Готов съм да жертвам себеуважението си, за да спася Анхел.

- Не го прави, тигре - прошепва Анхел през хрипове, а цялото му тяло се разтърсва от кашлица. От ъгълчето на устата му потича тънка струйка кръв, която се влива в останалите кърви по тялото му. - Ако все още ме обичаш и ме уважаваш, няма да си легнеш с него и то пред собствените ми очи - казва отпаднало, но с някакъв откъслечен плам в гласа. В мен нещо се чупи отново и отново, когато чувам този хриптящ глас. Не мога да търпя да го гледам толкова очукан и паднал духом. Но бих ли имал дързостта да правя секс с господаря пред очите му и да го пречупя напълно? Как мога да направя такова нещо дори и със съзнанието, че вероятно ще го избавя от гибел?

- Аххх, какъв романс. Готово ли си, говедце? - насмешливо ме пита господарят Ким.

- Да - отвръщам му все така твърдо, но душата ми плаче заради предателството, което ще направя спрямо Анхел и себе си.

Господарят Ким маха стъпалото от гърба ми и аз треперливо се изправям. Срещам яростните, но погубени очи, а моите собствени се напълват с извинителни сълзи. Достатъчно е да прекараш и няколко минути с господаря, за да те обезобрази.

- Не го прави - предупреждава ме Анхел и се опитва да се помръдне, но аз виждам колко му е трудно дори да говори. Раните му кървят, а той бързо губи кръв. Не искам да го губя. - Не ми го причинявай. Предпочитам да умра - плюе не срещу мен, а срещу господаря.

- Аххх, точно затова те харесах, устатият - прогърмява гласът на господаря Ким и усещам присъствието му зад тялото си. - Само лаеш, но не хапеш. Безобиден си. Като те гледам, май ти трябва още бой. Много си нагъл за роб - веригите на Анхел се разлюляват, когато се опитва да се помръдне. Господарят бързо отива зад гърба му, намира камшик и го удря. Анхел простенва и още кръв потича от него върху оцапания, черен под. Всеки удар се забива като плесница в мен и ме кара да подскачам. Боли ме, но тази болка е душевна и ме погубва. Чувствам се празен и разтресен. - И понеже не осъзнаваш последиците от думите си, любимото ти тигърче ще си изпати.

Впервам поглед в босите си мръсни крака и чакам нарежданията на господаря. Сълзите рукват, но трябва да съм силен. За двама.

- Събличай се, робе. Време е да се развихрим - камшикът отново се среща с кожата на Анхел и аз потрепервам. Гласът му е весел, изпълнен с радостна възбуда. Свалям дрехите си и стискам клепачи.

- Моля ви, господарю - изплаквам. - Не го наранявайте повече...нека аз поема наказанието му. Ще изтърпя всичко. - Господарят Ким се предвижда зад мен и ме удря. Болка изпълва полезрението ми, но аз стискам зъби. Удря ме пак, но по-силно. Падам на земята и започвам да плача. Защитната ми стена рухва. Камшикът проехтява отново и се среща отново с плътта ми. Изкрещявам.

- Какво става, робе? - пита ме, дърпайки косата ми назад. - Да не би да се предаваш? Мога да те оставя на мира, но за сметка на устатия ти лпбовник.

- Да - казва Анхел.

- Не - отвръщам му аз. - Продължавайте - и стискам очи.

- Така да бъде - изткикотва се, а камшикът изплющява силно, при което притискам чело в мръсния, миришещ на разлагащо се месо, под. Остротата на камшика ме шиба по гърба, разпаряйки старите рани, образувайки нови по краката и дупето ми. Всеки плясък и следа по тялото ми, ме карат да подскачам и да плача. Но ме крепи упованието и надеждата, че Анхел ще бъде пощаден. „О, скъпи, не знаех, че любовта ще стане причина за погрома ни". Анхел острани крещи изнемощяло „Не", но аз продължавам да насърчавам господаря Ким, защото бих поел и цялата болка на света, стига да знам, че спасявам любимия си.

Плача, защото не толкова болката, колкото огорчението и страха ме заливат. Рева, защото любимият ми страда и то незаслужено, но така стоят нещата в Чистилището. Всички биваме наказвани заради предразсъдъците и желанията на господаря.

Запушвам ушите си с длани, защото чувам ужасяващият писък на камшика всеки път, в който се среща с кожата ми. Стискам здраво очи и уши и се надявам да видя Анхел здрав, усмихнат и с палави искри в погледа, но това няма да се случи. Никога повече. Ако въобще излезем живи от тази стая, то и двамата ще бъдем коренно променени.

Господарят Ким най-сетне спира, а за не мога да си поема дъх от толкова много плач. Кръв отново се стича от мен, за да слее с останалите нечистотии по пода. Не се чувствам, но по-лошото е, че кухината в мен се увеличава скорострелно. „Дързостта и душата ти ще те погубят", напява някой в мен и аз наистина започвам да вярвам в това, което каза Марипоса от кошмара ми, а именно, че душата ми ще остане изгнила и деформирана. И аз го виждам кристално ясно - душата ми вече е почернена и променена към по-лошо.

Но в Чистилището не може да вирее светлина. Толкова надълбоко слънцето недостига.

- Ще го убиеш! - ръмжи Анхел.

- Е, и? Още роб по-малко. За мен тези неща нямат значение. Бройката е доста подценявано число - подмята насмешливо господарят и усещам езика му да ближе раните ми. Не раните, а тяхната кръв. Тялото му е приведено над моето, за да лочи кръвта ми. Потрепвам от докосванията му. Смразявам се. На ръба на лудостта и паниката съм.

- Ти си някакъв откачен психопат-садист.

- А-а, без такива думи, устатият - натиска отново с пръста си в една от раните ми. Проплаквам. - Казжеш ли още нещо обидно, или въобще кажеш ли още нещо, ще му причиня нечувани мъки. Това е едва началото - продължава да пие. Усещам как езика му се спуска по гърба ми, ближе кървавите струйки, а дъхът му се сблъсква на топли валма с кожата ми.

Продължава по-надолу и достига до дупето ми. Не мога да помръдна, дори и да искам. Облизва лакомо едната ми буза и изненадващо пъха палеца си в мен. Сгръчвам се от докосванията му, но си налагам да се отпусна заради Анхел. Господарят никога не ще може да ме докосне с толкова страст и нежност, както го прави Анхел. Никога.

Продължава да натиска с пръста си (но това е като да бъркаш в нечия уста - неприятно и некомфортно), докато нестихващата му уста пъпли и по краката ми. Анхел може само да ръмжи тихо, а аз поне да се напъна да стена, но госппдарят Ким не е Анхел, който може да ми повлияе само с погледа си.

Знам, че изневерявам на любимия си, но това е цената, която трябва да платя, за да откупя живота му. Ще бъда курвата на повикване на господаря. Ще си лягам с него когато и където трябва. Ще му се подчинявам безпрекословно, стига да имам тази утеха да чувам ударите на сърцето на Анхел.

Господарят Ким изкарва пръста си от мен и гърдите му залепват за кървавия ми гръб. Раните пищят, когато плът се докосва до тях. Съскам и здраво стискам зъби след това.

- Ще продължаваме ли? - пита господарят Ким в ухото ми, но достатъчно силно, за да го чуе и Анхел.

- Да - отвръщам през нова вълна от болка, която ме разтърсва. Анхел изръмжава и чувам как нова кашлица го разтърсва.

Господарят ме обръща по гръб, а той се впива в ръбестата земя. Малки камъчета и костици се забиват в отворените ми рани. Изплаквам силно, но противно на всичко се нанизвам по-силно, така че малките твърди частички да се забият до мъчително-сладко неудобство в гърба ми. Изстенвам, когато сълзи потичат по бузите ми. Въздъхвам.

- Не го прави - ръмжи Анхел, - ще ме загубиш завинаги. - Но предпочитам завинаги да дишаш, вместо завинаги да посещавам несъществуващия ти гроб. Господарят Ким ми удря силен шамар и главата ми се завърта надясно.

- Казах ли ти да мълчиш, устатко? - пита го, разгневен господарят. Бузата ми пари. - Караш ме да си го изкарам на любовника ти. - Понадигам се, придърпвайки господаря за врата.

Впивам устните си в неговите и двамата падаме назад. Земята се среща с разранената ми кожа. Господарят се намества между краката ми, като се усмихва в целувката ни. Ръцете му намират място отстрани на шията ми.

- Моля те - молбата на Анхел къса сърцето ми, разбива го на парчета. Знам, че по този начин го унищожавам, но и моята душа умира с принудителните ми действия.

Господарят ме разкрачва, натискайки бедрата ми настрани. Забива се силно в мен, а аз изкрещявам заедно с Анхел. Гърбът ми се плъзга по земята. Сгърчва се. Пропадам.

Господарят се изплъзва от мен и с ръмжене навлиза в мен. Извивам гръб и отварям очи, за да срещна лапмите по тавана, които сякаш ме укоряват на изневярата. Стискам очи и въздъхвам при поредния му тласък, който ме изпраща в света на звездната болка. Поставям ръце на раменете му и впивам нокти.

Той се притиска о мен, целувайки ме. Веднага му отвръщам с гняв и омраза, които ме изпълват от главата до петите. Устата му е мека и има вкус на кръв. Езикът му си играе с моя и вплита в него собствения си железен дъх. Отвратен съм от себе си до краен предел, но това е най-доброто, което мога да направя за Анхел.

- Аааа - изстенва силно, хапейки ме по врата. Ръцете ми се разхождат по гладкия му широк гръб. Впивам пръсти между плешките му, с което си спечелвам зъбите му по шията си. - Видя ли, че не е толкова лошо да ми се отдадеш? - доволно мърка в ухото ми, тласкайки се без контрол в задника ми. Господарят ме покрива изцяло, а главата му е заровена във врата ми.

Сълзи на огорчение и отвращение се стичат от очите ми, наравно с монотонното му тласкане и диво охкане в ухото ми. Преглътвам и сълзите, и гордостта си и допускам господаря Ким още по-навътре в мен. Давам му достъп да си играе с мен и да ме използва, както пожелае.

Заедно се мърдаме върху мръсния под, устните ни все по-хищно се докосват, бутат, опитвайки се да се напаснат на другите. Но това никога няма да стане, защото тялото ми е предназначено за размерите на Анхел.

По-надълбоко се опитва да проникне господарят. Усешам го как трепери в мен - твърд и голям. Това е неговото наказание затова, че проявих своеволие и свобода. Челото му е опряно на гърдите ми, докато тялото му се плъзга в моето безпощадно. Въздишам, охкам, треперя, треса, а зад мен чувам плача на Анхел. „Не плачи любими." , мисля си. „Твърде много те обичам, за да те оставя да умреш в ръцете ми". А картините на окървавения Анхел напират заедно с бруталното желание на господаря.

Вплитаме се още по-настървено, забравили за обноски и морал. Ние сме просто две тела, които се сблъскват изкуствено, неподходящо. Но продължаваме да напъваме, сякаш това сношение ще проработи правилно.

Впивам пръстите си още по-силно и дърпам косата на господаря, докато устата му ме открива жадно. Дърпа долната ми устна, докато тласъците му стават по-резки и бързи.

Заедно се клатим в този безумен кръговрат, когато проумявам нещо изключително важно.

Господарят иска любов, но съзнанието му е толкова похабено и изкривено, че не мисля, че някога може да получи истинска обич.

Изригваме, а след това притихваме на фона на пращене и ридания - мои и Анхелови.

Не чувствам гърба си, главата си,  тялото си и с право, те никога не са ми принадлежали.

- Защо го правиш? - не знам към кого е насочен въпросът. Господарят надига глава от гърдите ми и му отговаря.

- Виждаш ли, устатият, каква малка курва си имам? - измърква доволно и отново ме обладава силно. Изохквам през сълзи. - Този малък роб, както виждаш, си разтваря краката за всеки. И ти го обичаш? - засмива се гръмко и смехът му отеква и в моето тяло с мощен тласък. - Всички роби сте тъпи неблагодарници - ръмжи, движейки се бурно. - Виждаш ли, устатият, как ме приема целият и иска още? Малкото ти тигърче е доста ненастино - вика през силни пъшкания. - Оххх, да, малкият - грубо ме разширява, плъзгайки се докрай. Извивам се изпод него, треперейки. Облизва ухото ми и тови път прошепва тихо, така че само аз да го чуя. - И ще ти се наложи да избираш между любовника и стареца.

Кръвта ми се смразява напълно. Светът се забавя до последното издихание на смъртник. Чувствам се невероятно лек. Стискам очите си здраво, вече не усещам тежестта от тялото на господаря Ким.

- Как така? - прошепвам, невярващ, недоумяващ.

- Да не би да оглуша, робе? - шушне подмолно в ухото ми, напъвайки до безпощадност в мен. - Трябва да избереш между окаяния си любовник или умиращия старец. Просто е - изкисква се ехидно, стискайки бедрата ми. Големите му ръце ги обгръщат и ги притискат към кръста си.

Отдавам му се, плачейки. Сам си противореча - мразя го, но обричам тялото си на госппдаря Ким. Как мога да избера между мъжа, когото обичам и човека, който ме издърпа от смъртта? Как?

- Не ме карайте да избирам. Моля ви - изплаквам в ухото му, обгръщайки с ръце врата му. Отново горя като огън. Косата му е мокра, когато прокарвам пръсти през нея. Гърбът му е стегнат и влажен под дланите ми.

- Не стават така нещата, робе - засмива се, а телата ни се трият още по-ожесточено помежду си. - Имаш няколко рунда да решиш. Съдбата им е в твоите ръце.

И в този момент на пагубност и горест, осъзнавам, че ме чука най-голямото чудовище, която земята някога е съзирало. Отдавам тялото, но не и душата си на дявола. С когото сключих сделка на живот и смърт.

Плача дълго, колкото трае освобождаването на господаря. И той отново застива. От болка и жар не чувствам тялото си. То е погубено, но душата ми е тази, която е безвъзвратно заточена в отвъдното. Спермата му се оттича от дупето ми.

Играта ми с господаря сякаш продължава вечно. Не знам кога започват трескавите му движения и кога свършва оргазма му, но кръстопътя, на който ме поставя, ме кара да му издера очите и да му изтръгна пеперливия език. Светът е заглъхнал - не усещам нищо. В главата ми бушува само въпросът - кого да жертвам в името на другия?

Изведнъж ме повдига и сяда на земята с мен в скута му. Изстенвам, когато отново се нанизвам на дължината му.

- Време е да пробваме нещо различно, робе. Ти ще си сравнително отгоре - казва ясно и отчетливо, за да чуе и Анхел. Чудя се докога ще ме измъчва, защото не мога да издържа повече. Не и на условието, което ми поставя. - Трябва да си повдигаш измършавелия задник и да се нанизваш на патката ми? Ясно? - изчуруликва, а на мен само ми се реве от изнемога.

- Да, разбирам - отвръщам му.

- Последният рунд започва, робе мой. Времето тиктака - изрича спокойно в ухото ми.

- Убий мен. Вземи моя живот, но пощади тях - умолявам го.

- Няма да е забавно иначе, робе. Избирай мъдро - и повдига таза си нагоре, навлизайки в мен. Изпъшква силно, а пред погледа ми пада червена пелена. Мъстта се надига за последен път в мен и иска да бъде отприщена. И аз ще ѝ позволя това последно своеволие, защото имам нужда от отмъщение.

Изплъзвам се от него и силно се плъзвам надолу, като се подпирам на раменете му. Лицето ми се сгърчва в мъчен тик, когато стигам до топките му. Ръцете му са поставени върху долната част на гърба ми. Надигам се и се спускам по втвърдената му дължина, която пулсира в мен.

Налагам болезнен за мен ритъм, но само това е останало в душата ми - куха болка, която започва със сърцето ми.

Впивам ядосано устни в неговите, докато се мърдам в скута му. Целувам устните му, които имат метален вкус, а аз прибавям отгоре горчивина и безпомощност. И в тази комбинация се втурвам и потапям. Обезумявам напълно, когато ноктите му се впиват в раните на гърба ми в отклик на моята гневна молба.

С помрачено съзнание извивам гръб, приплъзвайки се докрай по него. Боли. Изсъсквам. Разтърсвам глава в опит да се отлепя от натрапчивото чувство, което ме обзема. Болката започва да ми допада и не мога да пренебрегна това.

Става ми горещо. Ужасно горещо. В далечината на слуха си чувам как веригите на Анхел дрънчат силно. Още повече се ядосвам и захапвам долната устна на господаря.

Неговите нокти дълбаят в кървавите ми резки и сякаш се опитва да стигне до сърцето ми и да го разкъса на части. Да го раздели, както само той би могъл.

И отново стигаме момента, в който двамата се сблъскваме в лудо чукане, докато бедрата и телата ни се съвкупляват ненаситно. Чувам моите стонове, примесени с неговите. Усещам моята кръв по пръстите му и моята уста, превземайки неговата.

Разбирам със замъглено от болка и мъка съзнание, че душите ни са еднакви - и двете се гърчат нечувано грозно. И двете са твърде пречупени, за да функционират правилно. Те се срещат и се свързват трайно в нишката на времето, която плете съдбите ни.

Чувам скимтенето си и ръмженето му и извивам глава и му давам достъп до изпъкналата част на гърлото си. Господарят Ким лакомо засмуква кожата, докато ноктите му все така дълбаят в гърба ми. Сексът с Анхел беше любов, нежност, споделени чувства, а с господаря е грубост, ненаситност, гняв. И все пак точно това ме мотивира да го мразя с цялата си същност. Точно тази коравосърдечност ме държи жив. И аз се пристрастявам към нея.

Възгрубо и недодялано се спускам по него в дивашки вик, който ме кара да затреперя. Давам всичко на този дявол, за да спаси любовника ми. Продавам дори сърцето си. Господарят изкрещява с мен, докато ме бута още по-надолу по себе си, до края си, където се срещаме с безумието.

Полагам глава на дясното му рамо, дишайки тежко. Капки пот се стичат по мен и се смесват с кръвта ми. Загубих Анхел, но дали изгубих и живота му?

Ноктите на господаря са все така заровени в плътта ми. Чувам тежкото му дишане и усещам спермата му, която лигава, се стича за пореден път между нас.

- Торо - изкрещява и ме сепва, - ела тук! Веднага! - Металната врата се отваря и чувам хрущене под обувките на Грозна мутра. - Издърпай този парцал и го дръж здраво. - Грозна мутра се приближава, но преди да ме вдигне, господарят Ким прошепва в ухото ми. - Времето изтече, робе и мисля, че ти направи своя избор.

Преди да съм имал възможността да кажа нещо Грозна мутра ме изтръгва от капана на господаря.

Разбирам какво ще направи. Но въобще има ли значение кой ще избера? - той ще убие всички, на които държа.

Започвам да се мятам в ръцете на надзирателя. Гърбът ми ме раздира при всяко дърпане от моя страна.

- Убий мен, моля те - поглеждам Анхел, който ме гледа с напълно бездушен поглед. - Обичам те, Анхел. Прости ми, моля те. - Господарят Ким се изправя, отива зад любимия ми и вади нож от дрехите, сритани в ъгъла. - Моля...те...- проплаквам. - Убий мен - сълзите потичат. Връща се при Анхел, който се е примирил със ситуацията и гледа безразлично. Лицето му е бяло, цялото в засъхнала кръв. Тялото му е отпуснато. Чака смъртната си присъда. - Анхел, обичам те - рева, а сърцето ми бумти. Дърпам се освирепяло, но Грозна мутра ме държи здраво.

Госппдарят забива ножа в тялото на Анхел, а върхът му се подава от корема на Анхел.

- Неееее......- крещя, мятайки се, докато лицето ми се облива в празнота и сълзи.

Отпускам се в ръцете на Грозна мутра, увисвам като парцалена кукла.

- Обичам те, Анхел. Прости ми - гърдите ми се разтрисват от ридания. Свел съм глава, защото не мога повече да гледам безчувственото лице на любовта на живота си.

- И...аз...те...обичам...Макс - промълвява Анхел през хрипове и аз вдигам глава...

...за да видя как главата му клюмва завинаги, а моето сърце отказва да работи в момента, в който неговото умира.

С Анхел искахме да вземем една частица от вечността и да си я подарим. Да бъдем за един миг от безкрайността.

Но заплащаме голяма цена за желанията си.

Особено аз.