Съжалявам за изкараните ангели/дяволи на някои хора заради предната глава. Чувствайте се предупредени, че тази книга, разделена на части, няма да е особено лицеприятна.

Част II

Тъмно е. Пропадам все по-надолу в мрака.

Летя. Нося се сред чернотата, гъста като катран. Няма нито капчица светлина в тази непрогледна тъма, която ме обгръща. Само мрак и пуфтене.

Не знам какъв е този шум, но той се усилва. Приближава. Става нетърпимо силен. Бучи в тъпанчетата ми, пронизва ги рязко и бързо. Хващам се за главата, покривайки ушите си, но звуците не спират. Връхлитат ме като хали.

- Ааааа - изкрещявам и тупвам на земята. Отварям очи и забелязвам, че съм в Чистилището. Лежа на земята. Чевръсто се изправям на краката си и ококорено се оглеждам наоколо. Но съм сам. Няма жива душа. Къде са другите?

Тръгвам бавно по неравната земя. Бос съм. Но не това е странното. Не чувствам никаква болка в гърба или задника си. Докосвам талията, плешките, гръбнака си, но те са съвършено гладки - сякаш никога не са се докосвали до камшик. Няма нито една рана. Нито едничка. Това ме кара да се засмея щастливо, защото разрезите ги няма. Няма болка, кръв и бинтове.

Поглеждам ръцете си и те са съвършено бели. Няма мръсотия под ноктите ми, пръстите ми са дълги и грациозни ( не личи някога да са били счупвани). Оглеждам и краката си - без нито една синина, белег или натъртване. Аз съм чист, здрав и читав. Но радостта и насладата ми не траят вечно, защото осъзнавам, че това не е истина. Реалността ме удря с желязната си ръка и аз едвам не се строполявам на земята от обзелото ме последвало униние. Очите ми се напълват със сълзи. Това е само сън. В действителния свят - аз съм обезобразен до неузнаваемост, а психиката ми се клати заплашително над пенещото се море. Господарят Ким за пореден път ме пречупи безмилостно и без всякаква капка свян.

Шумът се завръща и ме блъсва в лицето. В главата ми зазвучават гонгове - гърмят и трещят. Падам на колене, хванал с две ръце главата си. Песънчки се завъртат във вихрушка около мен. А от нея излиза една фигура - Марипоса.

- Твоят остър език ще те погуби, момчето ми - изсъсква, а думите ѝ се сипят като киселинни капки дъжд. - Ще страдаш, ще умираш отново и отново, но след това ще възкръсваш от мъртвите - приближава се към мен. Очите ѝ не ме изпускат от тежкия си злобен взор. Върви, но крайниците ѝ започват да се огъват гротескно. Дясното ѝ рамо пада на надолу, кожата ѝ започва да се разлага. Очите ѝ изпъкват и изхвърчат от орбитите си. Сърцето ми започва да бие неистово, хванато в капана на някоя стоманена ръка. Тя го стиска яростно. Почти забравям как се диша. - Ти - посочва ме с изкривен пръст - стоиш между живота и смъртта. С единия крак си стъпил в единия свят, а с другия бродиш из задгробния живот. - Тя крачи настойчиво срещу мен, а месото ѝ капе по земята, а самото ѝ тяло се деформира дори повече. Очните ѝ ябълки падат, в мен вече се взират две кухини. Езикът ѝ се гърчи в устата ѝ като червей, докато се опитва да произнесе последните си думи. - Ти може и да умираш безброй пъти, но душата ти - не. - Гласът ѝ прилича на шкурка - грапав и нечовешки. Все едно да слушаш как камъни се трият един в друг. - Тя ще остане обезобразена и грозна. Ще гориш във вечни мъки, момчето ми. Съдбата ти е предопределена - Марипоса се сгърчва и пада, а аз започвам да отстъпвам назад, отласквайки се с ръце и крака. Костите ѝ са се деформирали под неправилен ъгъл. Черепът ѝ е сплескан, а косата оредява. Заприличва на чудовище от Ада, - но ще се загубиш по средата на пътя. - Марипоса настървено пъзли, за да стигне до мен. Месото ѝ продължава да капе, устата ѝ се изкривява в грозна гримаса. Продължавам да отстъпвам назад, но опирам в стената. Парализирам се от страх. Марипоса не прилича на себе си. Това не е Марипоса. Вече не. Тази жена е с разлагаща се плът, без очи и език. Дори няма човешки облик. - Дързостата ти ще те погуби - изхърхва за последно с гробовния си глас, тъмните ѝ кухини ме гледат от някакъв друг свят. Сърцето ми бие безумно, защото тя е опасно близо до мен. Мога да подуша миризмата на разлагаща се риба, която идва от нея. Челюстта ѝ изтраква за последно и тя се строполява напълно - костите се подават над месото, стърчат, сякаш са нарочно счупени и изкривени. Няколко кичура коса висят от голия ѝ череп.

Усещам пулса на сърцето си чак в слепоочието си. Гледката на разпадащата се Марипоса ме смразява, потрисава ме до дъното на душата ми. А аз си мислех, че съм видял всичко най-противно и гадно. Сгреших.

Изправям се отривисто и моментално на краката си. Те треперят, но в главата ми се върти само една мисъл. Трябва да се махна оттук. Марипоса вдига глава, изкрещява, разинала уста и започва да пъпли по земята. Краката ми се задействат сами и побягват към вратата на Чистилището. Докато се опитвам да се измъкна, писъкът на Марипоса ме преследва. Удря ме като гръм и се загнездва в гръбнака ми. Нарочно не се обръщам, но докато блъскам вратите на Чистилището, с крайчеца на окото си забелязвам как тялото ѝ бива погълнато от паткани. Това ме мотивира двойно и се затичвам по коридора с пълна сила.

Бягам по полираните коридори. Стените с факлите минават покрай мен като на лента. Не спирам да се движа, но нямам представа накъде отивам. Страхът не ме напуска напълно. Сграбчил ме е и заплашва да ме запрати на земята. Ръцете ми изтръпват.

В края на коридора виждам двойна врата. Краката ми бързо ме отвеждат до нея. Дъхът ми свести през зъбите. Гърдите ми се надигат и спадат тежко.

Бутам вратите и се озовавам в кръгла стая. Няма нито един мебел. Стените са голи и бежови. Пристъпвам плахо напред и навлизам в помещението. Бавно и полека се отправям към средата. Оглеждам се около мен и забелязвам, че вратата е изчезнала. Затворен съм.

Изведнъж от нищото се появява Грозна мутра и ми се усмихва злобно. В лявата си ръка държи камшик, който се удря мощно в пода. Преглъщам мъчително, гърлото ми се стяга болезнено.

- Дързостта и душата ти ще те погубят - прошепва. Твърде сме отдалечени един от друг, но аз ясно чувам зловещия му глас. Той се завъртява бясно около мен и ме обвива в своя злостен пашкул. Грозна мутра се приближава към мен, но моите крака са се сляли с пода. Не мога да си помръдна стъпалата. Устните му са разтеглени в сардонична гримаса, а камшикът плющи заплашително. Той се вие като змия във въздуха. Черна, пагубна сила.

Грозна мутра се движи бавно, белегът му изпъква яростно върху лицето. Кожата му се изопва, а лявото му око ме следи безкомпромисно.

Стигнал достатъчно близо до мен, той вдига камшика високо и го сваля със страшна сила към мен. Той минава през лицето и част от дланите ми, които вдигам в опит да се защитя. Падам на земята, а Грозна мутра продължава да ме налага с черното чудовище.

Камшикът разкъсва дрехите ми, нарязва ги на лентички. Кървави резки се подават изпод моите разпадащи се дрипи. Кръв обагря земята. Устата ми се напълва с вкус на желязо.

- Дързостта и душата ти ще те погубят - мълви като мантра, а камшикът не спира да дере кожата ми. Крещя, свит на кълбо. Парлив мирис навлиза в носа ми и го изпълва. Сълзите се смесват с кръвта ми, а думите на Грозна мутра не спират да се търкалят навън от устата му. Но те звучат кухо като стържене на нокти по дъска. Звукът се забива в главата ми и както чукът набива пирон в дъска, така и думите им се вковават в съзнанието ми - дълбоко и необратимо.

Ударите спират. Парлив дъх докосва шията ми.

- Кажи ми, робе мой, колко си готов да дадеш от душата си? - Не изчаква да му отговоря. - Защото намерението ми е да ти я взема цялата - до последната капка - допълва с медения си глас, от който цялото ми тяло се облива със студени вълни.

Озоваваме се в покоите му. Те са ярки и изпепеляват очите ми. Господарят ме приковава към едно бюро. Коремът ми се среща с острия му ръб. Шумът в главата ми се завръща. Стяга я и тя се завърта шеметно.

Господарят Ким сваля панталоните ми и навлиза в мен, а коремът ми се забива в бюрото. Двамата се срещаме там, където бива заченат моят гняв и започната неговата лудост.

- Дързостта ти и душата ти ще те погубят - запяват в хор Марипоса, Марко, Грозна мутра, Гаден дъх, Анхел, Матю и другите роби. Те се скупчват около нас. Виждам белязаните им лица, бездушните очи и отпуснатите им крайници. Те не спират да напяват едно и също изречение, а господарят се тласка в такт с монотонните им думи.

Те ни обграждат, затварят ни в кръг. Главата ми бумти. Всичко се върти. Вече усещам само полуделия ритъм на сърцето си, което заплашва да излезе от гърдите ми.

- Дързостта и душата ти ще те погубят - изкрещявят те силно заедно с господаря Ким, който извиква силно в кулминацията на своя екстаз. Всичко се смалява до една малка точка.

Събуждам се и ставам рязко, при което звездички прибягват в периферията на видимия ми взор. Главата ми се олюлява и аз повръщам. По гърба ми пробягва смъртоносна доза мълния. Продължавам да се напъвам да изхвърля нещо от стомаха си, но там няма нищо. Само зараздаща се омраза.

Ръцете ми опират в мръсния под, а слюнка от кръв се процежда през сухите ми, надъвкани устни. Червата ми се свиват и разпъват мъчително. Стискам здраво очи, докато коремът ми се опитва до скъсване да изхвърли храната и веществата, които просто вече липсват в организма ми.

Дишам тежко и накъсано, а гърбът ми се опъва жестоко при всяко присвиване на мускулите. Болка ме раздира при всяко вдишване и издишване, което белите ми дробове предприемат.

Една ръка се докосва внимателно до гърба би и аз изпищявам. Прикривам се и започвам да треперя неистово.

- Спокойно, детето ми. Успокой се - нечий глас се опитва да проникне през бариерата ми от мъка и страх. - Аз съм Марко. Няма от какво да се боиш. - Само колко се лъже. Най-големите ми кошмари тепърва започват да се сбъдват. Силуетът му изниква от тъмното и кляка до мен. - Спокойно - повтаря, докато спирам да треперя от конвулсии.

- Нищо не е спокойно - изписквам през сълзи. Разридавам се. - Нищо не е като хората - започвам да скубя косите си от яд и болка. Марко хваща ръцете ми, преди да съм тръгнал да дера и очите си в опит да потуша спомените си, които напират да изплуват. Те яростно искат да излязат на повърхността. Да ме залеят. Да ме удавят.

Мятам се лудо в ръцете му. Искам да се отскубна и да се съсипя.

- Не издържам, Марко - споделям му заваляно, докато риданията изпълват и мен, и тихата стая. - Той ме обезобрази. Той ще ме съсипе, Марко. Не мога да понеса повече. Не мога - въздишам тежко. Хрипове накъсват тялото ми на части. Паренето в гърба ми се завръща и това ме кара да се сгърча в собствената си черупка. Аз избледнявам, деформирам се точно като Марипоса от кошмара ми. „Дързостта и душата ти ще те погубят" нашепва ми тя през тракащи челюсти, които се хлопват зловещо. - Моля те, спри болката. Не се чувствам. Всичко ме боли - зрението ми се замъглява от целия порой сълзи, които се изливат от очите ми. Проплаквам силно. - Моля те - хриптя и се мятам диво, но Марко ме стиска за китките здраво и държи, не пуска. - Моля те - изплаквам за последно, преди да се отпусна в ръцете на Марко, които ме обгръщат и полагат внимателно на постелката. Сърцето ме боли, остра болка го пронизва и аз се хващам с ръка за гърдите. През кожата усещам ускорения си ритъм.

Притихвам със сълзи на очи, облян в спазми и мъчителни схващания на мускулите. Целият ми познат свят се срутва, а на негово място господарят Ким създава един нов, по-гаден и безпощаден свят, където моята същност е изтъкана от освирепяла омраза, нестихващ гняв и първично отмъщение. То се надига в мен, за да посрещне новото ми Аз, което копнее да види господаря Ким гърчещ се и страдащ, така както само един роб може.

Плача, докато прегракна, защото мислите и случките ме убиват - бавно, но ефективно. Все още усещам ръцете на господаря, докато се впиват в раните на гърба ми. Как пръстите му натискат - по-надълбоко и по-яростно, защото и двамата ни изпълва една и съща жажда да видим другия погазен и на ръба на живота. Не мога да забравя безпощадността му и дивия му, неопитомен глад, докато се тласка в мен. Какво чудовище трябва да си, за да имъчваш хората по този начин? Какъв изрод трябва да си, за да изпитваш наслада от чуждото страдание? Но това, което движи господаря е не нещастието, което ние робите изпитваме, а болката, която съпровожда телата ни, когато се опитваме да останем в съзнание. Когато се борим за живота си на простосмъртни.

Обръщам се на една страна, зашеметен и с объркано съзнание. Докосвам гърба си и пръстите ми напипват грапавини. Тънки конци кръстосват като бродници по цялото протежение гърба ми. Зашили са ме. Шевовете са направени умело, макар и не толкова прецизно. Но ние не разполагаме с толкова подръчни материали. И въпреки това Матю се е справил по-добре, отколкото повечето професионалисти биха могли.

Кръвта ми застива, когато мисълта, че господарят Ким ще види бродовете, минава през сънанието ми. Той може и вероятно ще убие лекаря ни заради това, че ме е закърпил. Осъзнаването, че смъртта ще сполети този добър човек, ме сграбчва за раменете и ме раздрусва здравата. Дъхът ми застива и излиза жилав през стиснатите ми зъби. Напрягам цялата си надежда и я отправям в една молитва Матю да бъде спасен от среща с господаря. Защото малко хора оцеляват след този мъчител. Но не това ме притеснява толкова, а знанието, че аз мога да стана виновникът за убийството на един хрисим, смирен човечец, който върши добро на това противно място, обляно с дъха и миризмата на разлагащи се трупове.

Марко ме притиска към себе си. Държи ме, за да не извърша някоя глупост. Но тялото му не ми носи успокоение, когато на раменете ми виси отговорността за биещите сърца на толкова много хора. Защото на господаря Ким не му пука за човешките животи. За него те са игра, залог ( при това нищожен). За него ние сме по-несъстоятелни дори от животните. А има ли въобще шанс за промяна?

Мислите ми не спират да бръмчат. Надпреварват се за власт над все още правилно фукциониращата част от мозъка ми. Всяка от тях е еднакво смразяваща и пагубна. Но самият аз съзнателно усещам как се предавам.

Предавам се на мрака в душата си.

Клепачите ми се затварят, сълзите за застинали неподвижно по бузите ми. Гърлото ми е пресъхнало и дращи като шкурка.

Но аз политам, за да срещна тъмнината.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Някой ме бута и вече инстинктивно се свивам на кълбо. Скривам лицето си с ръце и тихо заскимтявам, очаквайки поредната доза бой.

- О, милото ми момче - прошепва с изгубен глас Марко и аз надигам глава. Макар и в напълно тъмната стая, забелязвам изпитите му бузи, хлътнали навътре; очите му са се прибрали в главата му и мязат на две черни дупки отчаяние и загуба. - Ще ми се да мога да направя повече за теб - промълява с копнеж в гласа. Но обещанията на това място струват колкото хлебарките и мишките, които търчат наляво и надясно из тунелите.

- Можем да направим - надигам се от земята, - но Марипоса е права. Тук дори стените имат уши - пришепвам му тихо, а думите ми остават да висят застрашително из пространството. Почти директно заявих, че трябва да направим преврат срещу господаря Ким. Очите на Марко се разширяват до неузнаваемост и той трескаво започва да клати глава. Това, което казвам, звучи абсурдно. Но знам, че всеки си е помислял за тайно общество, което да срази влиянието на госпадаря над нас. Защото робите трябва да спрем да се делим. Можем да успеем само тогава, когато се обединим в една обща кауза и цел.

- Обичам те и ме е грижа за теб, момчето ми, но спри с тези самоубийствени предложения. Виж, докъде се докара - промърморва гневно. - Искаш болката и мъченията да спрат, нали? - а аз кимам. - Е, спри да си отваряш устата там, където не трябва, защото това, което ти направи господарят вчера, ще е най-малкото, което ще си навлечеш - казва ми строго. Очите ми се напълват със сълзи. Марко е ядосан. Заплашва ме. Но въпреки това е прав. Истината ме зашлевявя като с мокър парцал. Започвам да мигам като цапнат.

- С мен или срещу мен си, Марко? - озъбвам се. Той ме поглежда сащисано. Нито той, нито аз вярвам, че сме стигнали до този разговор.

- Точно, защото съм с теб, искам да си в безопасност, но ти всячески се опитваш да си докараш гнева на господаря. Кажи ми защо си го причиняваш? - пита ме тихо, но в гласа му се долавя паническа нотка, примесена с нарастващ гняв.

- Защото искам да унищожа господаря - просъсквам в ухото му извън себе си. - Искам го мъртъв под мен - гласът ми не мяза на себе си. Треса се от огъня, който пъпли по кожата ми. Завладява ме и ме поглъща изцяло.

Марко ми зашлевява звучен шамар и главата ми се завърта наляво.

- Никога не споменавай това повече пред мен - казва с далечен, отвеян глас, който ме поразява с хладината си. Студенината му ме обвива и ме стиска за гърлото. - Никога повече - зъбите му се потриват едни в други и заскърцват пронизително. Марко става и се отдалечава далеч от мен. Гледам го как крета на път към вратата. Натиска дръжката и излиза в светлия коридор. Хвърля бегъл поглед към мен. Очите му са големи и черни, юмруците му са свити. Но той ми е твърде обиден. Нещо повече - разочарован е от моите действия и думи.

Той излиза и вратата се хлопва зад него. Оставам сам - стреснат и останал без дъх. Едвам осъзнавам какво се е случило току-що. Скарах се с Марко. И то за първи път. И поради каква причина.

Вината започва да си проправя път през тялото ми. Гърлото ми се стяга, бузата ми пари предупредително. Направих поредната си глупава грешка. Отблъснах единствения човек, който се интересува минимално от здравословното ми състояние. Трябва да му се извиня. Сега.

Ставам бавно и трудно на краката си. Пъшкам и охкам отривисто. Болката ме пронизва, когато се изправям напълно. Шевовете се опъват под тениската ми. Сигурен съм, че в момента, в който почна да бутам колелото, раните ми ще се отворят отново. Въздъхвам и ми се иска да си зашия един шамар заради устата ми, която се отваря преди мозъкът ми да е имал възможността дори да обмисли ситуацията.

С малки крачки се дотътрям до вратата. Краката ми едвам се мърдат под мен. Не чувствам гърба си от всичките удари, които господарят Ким ми удари вчера. Безнадежден случай съм, а дори не слушам тези, които имат повече разум от мен. „А трябва" прошепва глас в мен.

Доплаква ми се от кашите, които забърквам ежесекундно. Как можах да наговоря такива неща пред Марко?! „А да не би да са лъжа?" пита тънък гласец в мен. Поклащам глава, сразен от глупостта си.

Тръгвам с плачевни крачки по коридора. Двете му стени сякаш се мръщят срещу мен. Укоряват ме за първичните ми действия. Нашепват ми какъв глупак съм.

- Идиот съм - промърморвам под нос. По коридорите се мъкнат и другите роби. Смесвам се с масите, а при всяка крачка кълбо от болка се изпраща от долната част на гърба ми към тила ми. Съскам и хапя устни. Трия сълзи и подсмърчам под нос. Озъртам се във вик на паника около мен. Наистина очаквам всеки момент господарят Ким да изникне отнякъде, да ме набележи из тълпата и да ме помъкне към леглото си, където ще измисли нови мъчения, за да получи онова, което иска. А той много добре знае какви въпроси трябва да задава.

Умислен, унил и угрижен се тътря измежду парцаливите дрехи и насинените тела на моите братя и сестри по съдба. Но тъжната истина е, че ние всички сме свързани, но не по кръв, а по участ. Орисано ни е да страдаме. Това е затворен кръг, където правиш грешка, набиват те, плачиш, носиш белезите на своето провинение и после цикълът наново се подновява. Безнадеждността и отчаянието ни следват като огладнели вълци.

Погледът ми е забит в земята, кърша пръсти пред себе си. Болка в гръбнака ми ме кара да се препъна в собствените си крака и да падна посредата на коридора. Робите се разпръскват като обхванати от чума, чийто източник съм аз. Всички започват да си шушукат тихо, но факт е, че никой не идва да ми помогне да стана, а болката се е внедрила толкова надълбоко в мен, че замъглява цялото ми полезрение и съзнание. Не чувствам краката си и главата си, която се срещна с пукот с пода. Звездички танцуват пред очите ми. Усещам смрадта на немити тела и мухъл да се просмуква в носа ми. Повдига ми се.

Но робите бързо подновяват марша си. Аз съм просто поредният окаяник, който ще бъде смазан насред коридора. Хората започват да стъпват и да минават отгоре ми. Явно така ще си отида - стъпкан и прегазен от безсъпричастни сънародници.

Подът е студен. Искам да си отида. Затворил очи съм и не мърдам. Просто не мога, защото има вероятност да се разцепя на две.

- Мъртъв ли е? - до мен достига откъслечно изречение, изречено от някой мой съратник, който обаче дори не си прави труда да си мръде пръста и да ми помогне. Всички просто ме подминават като петно, част от стената.

- Не мисля - надига се вълна от шепот.

- Виждам как все още диша - доплъват други тихи гласове. Май им се ще да съм мъртъв.

Празнината ме е повалила и аз се чувствам безпомощен, безжизнен, безцелен.

Чувам приближаващи се стъпки. Някой си проправя път измежду гъстата тълпа. Стъпките идват към мен. Надигам глава и виждам угриженото лице на Анхел.

- Наистина ли ще го оставите беззащитен на земята? - пита ги с огорчение в гласа. Робите се застопоряват на едно място и се отдръпват назад от Анхел. - Защо за хора сте да оставяте свой събрат в беда да се мъчи, вместо да му помогнете? - той се е обърнал към тях и ги напада открито. От своята позиция на пода виждам широките му рамене, върлинестото тяло, слабо и недохранено. Мога да се усетя немитите им крака, които минаваха през мен.

- Тук всеки си е за себе си, момче. Нямаш право да ни сочиш с пръст, че не помагаме на другите - напред илиза ниска жена, прегърбена и със святкащи очи. Но не от жизнерадост, а от дива омраза, наслагана и трупана от дългите години на мор и нечовешки труд. Аз лежа до една от стените, хората са ни обградили в полумесец.

- Толкова коравосърдечни ли сте станали? Дори малко човечност ли не е останала у вас? - въпросът му разтърсва всички и те смутено се отдръпват с по още една крачка назад.

- Момче, мери си думите - заплашително казава жената. - Тук няма морал, закони, правила. Всеки се спасява поотделно - вдига пръст, но не забелязвам Анхел дори да е минимално засегнат и стреснат. Продължава да е невъзмутимо опънат като струна. - Не можеш да съдиш, че не сме съпричастни, когато нямаме дори време да се обърнем около себе си, за да видим в какво се е превърнал светът. Какво очакваш? - зъби му се насреща. - Да сме винаги алтруистично настроени като едни светци? - смръщвам вежди при споменаването на тази непозната за мен дума. Напрежението става твърде тягостно. Задава се страшна буря. Още малко ще почне да трещи и гърми.

- Ние сме една общност и трябва да си помагаме - непозната жена се засмива сухо и се изкашля тежко.

- Колко сте наивни. Нещата не стоят така в Чистилището, драги. Тук властват други порядки. Господарят контролира всичко и те съветвам да пазиш мислите си за себе си, преди да те е погнал - усмихва се с беззъба уста. - Питай приятеля си какво е да си в покоите му - извръща се и с куцукаща крачка се отдалечава. Тълпата ѝ прави път да мине.

Учудващо, но тази жена създава някакво дълбоко уважение сред околните, вътрешно чувство те тласка да я слушаш и да ѝ се подчиняваш. Натискът да изпълняваш това, което ти казва, произтича не от гърбавата ѝ стойка и протритото лице, а от очите и непоколебимо ѝ, граничещо с хладнокръвие спокойство.

Останалите роби се връщат към неравното си тупуркане към столовата. Анхел се обръща към мен с пребледняло лице и разширени от чувства очи. Той се приближава към мен и аз истинктивно се опитвам да се отдалеча от него. Заскимтявам. Анхел се спира по средата на пътя си и кляка бавно с протегната длан към мен. Хората преднамерено го заобикалят, но някои по няхални се бутат в него и той се клати.

- Няма да те нараня, спокойно.

- Нищо не е спокойно - изхърхвам. Чак сега осъзнавам колко ужасно звучи гласът ми. Анхел видимо се стряска от гъргоренето ми. Но сред вчерашното ми премеждие с господаря Ким, няма как да имам мелодичен, звънлив като на ангел глас.

- Искам да ти помогна.

- Нима? - болката се завръща и ме удря на порции. Изстенвам.

- Нека ти помогна - моли ме. Посяга към мен, но аз се дърпам трескаво назад.

- Не искам помощта ти. Достатъчно глупости свърших за днес. - Опитвам се да се повдигна, но ръцете ми не издържат и отново се залепям за пода. Краката ми отказват да работят. Господарят Ким ме осакати. Успява да ме сломи дори повече от обичайното ми загубило надежда съсътояние.

Анхел, явно не искайки да гледа опитите ми да се изправя сам, идва скоростно до мен и ме изправя изключително сръчно на крака. Започвам да треперя. Падам в ръцете му. Краката ми не ме слушат. Забелязвам, че хората ни хвърлят бегли погледи, но явно не сме им толкова интересни и те извръщат глави.

- Не си чувствам краката - проплаквам, отпуснат на него.

- Как така не ги чувстваш? - пита объркано.

- Ей, така - изплаквам. - Не усещам долната половина на тялото си. - Кафявите му очи ме срещат и в тях се завихрят съжаление, съпричастност и тъга. Очите му са тъмни и наситени.

- Добре, тогава се налага да те нося - заключва.

- Как...- и преди да съм довършил изречението, ме вдига на ръце. - К-к-к-какво правиш? - питам го изплашено. - Т-ти си луд.

- Определено - прошепва в ухото ми. Коремът ми се преобръща от думите и гласа му. Но не сме ли всички луди? Човек може да психяса на това място. То те задушава, взема същността ти и те превръща в нещо различно и непонятно. Дори седмица да прекараш в този Ад, няма как да не се измениш вътрешно и външно.

Анхел продължава да ме носи и аз притискам глава към гърдите му. Сърцето му бие учестено. Усещам как хората ни следят с немигащи погледи.

- Привличаме внимание - прошепвам. - Пак ще се озова в стаята на господаря - започвам трескаво да мигам в опит да премахна настъпващите сълзи, но те идват неканени и нежелани. - Ще ме накажат. Ще набият и теб - паниката започва да расте в мен и ме заплашва от удавяне. Вдигам главата си към неговото лице, което е застрашително близо до моето. Усещам дъха му по челото си. - Не бива хората да страдат заради мен. Пусни ме - нареждам му.

- Та ти дори не можеш да стъпиш на краката си и да запазиш равновесие без да се изтърсиш на земята. Забрави да те пусна - стисва ме по-силно, а аз изохквам. Сигурно имам някоя синина там. - Извинявай - поглежда ме съжалително.

- Спри да ме гледаш така - едвам говоря - и ме пусни. Ще си изпатиш заради мен.

- Повече отколкото сега? - повдига гъсти вежди, а очите му проблясват мълиеносно. Превръщат се за секунди в черни. То се разпростира и обгръща тъмно кафявото на окото. Затаявам дъх.

- Пусни ме - казвам тихо, но заплашително.

- Само да знаеш, че не ме плашиш, но ще те оставя на земята, щом толкова много искаш. - Поставя ме внимателно на земята, но краката ми започват да се тресат и едвам не се строполявам като чувал с кокали.

- Виждаш ли? - пита победоносно. - Не можеш да стоиш на краката си. Спри да бъдеш инат - болката отново ме прорязва, но няма да се дам. Защото господарят Ким трябва да умре.

- Не ти ще въртиш колкото вместо мен - сгълчам го. Гласът ми е дрезгав. - Спри да се правиш на спасител и ме остави на мира. - Една вена на челото му потрепва и се издува изпод кожата.
Заради няколко месечната си брада изглежда още по-заплашително.

Той нарочно отделя ръцете си от мен и аз олюлявайки се, падам на земята. Хората ни гледат крайно подозрително и веждите, и очите им се мръщят странно в наша посока. Предусещам, че отново ще имам посещение при господаря Ким. Твърде много свидетели, които лесно могат ба бъдат принудени да сътрудничат.

Извиквам на помощ гнева и омразата си. Събирам ги. Концентрирам ги. Използвам ги, за да мога да въстана и да избавя всички ни от този кошмар. Разпъвам лицето си, когато се напъвам да се изправя. Шевовете ми на гърба се разтягат. Изкрещявам през хрип. Волята ми се опъва в краищата си. Набръчква се. Тя просто липсва, но я замества яростното отчаяние и дивата загуба, в която всички роби живеем и дишаме.

Дишам тежко през нос. Целият горя. Нажежени вълни се надигат през мен, но бавно и полека се изправям, облягайки се на стената, която е студена. Тя излъчва странна задушлива миризма, която ме удря право в главата. Поглеждам Анхел и той ми отвръща със стреснато изражение. Робите са се струпали около нас и гледат шокирано. Нямам представа на какво приличам, но явно нещо ги плаши в мен - виждам трескавите им очи.

Анхел се приближава към мен и ме закрива от другите.

- Хайде, продължавайте си по пътя. Какво сте се зазяпали - сплашва ги. Те се връщат към хаотичното си вървене. Приличат на орда плъхове - със зли очички и бистри умове.

Анхел се обръща към мен и ме подхваща откъм кръста ми.

- Хайде - шепне ми - да тръгваме, че ще изпуснеш закуската. Едва ли искаш да останеш без единственото си ядене за деня - оповестява мрачно и ме поглежда с хладен поглед. Преглъщам тежко, а сърцето ми се свива.

След няколко минути сме наредени на опашката, а безочливите притеснения ме гризат отвътре. Мятам притеснени погледи към Анхел и за пореден път се чудя колко живота ще опропастя, защото чувството на безтегловна опасност не ме напуска дори за миг. Абсолютно съм сигурен, че господарят Ким ни следи по някакъв начин. Няма как един господар да не знае какво правят подчинените му във всеки един момент.

Идва и нашият ред. Готвачът ме поглежда изпод свити устни и ми подава таблата с днескашното меню - гъста, бежова на цвят супа, вода и мухлясъл хляб.

Оттеглям се към стените, защото масите са вече заети. Анхел някакси успява да ме крепи да не падна и да държи таблата си в ръце.

Стигаме единия ъгъл на стаята и аз внимателно се приплъзвам по стената. Изстенвам с облекчение, когато дупето ми докосва мръсната оцапана земя.

- Не можеш да работиш в това състояние - казва ми Анхел, когато сяда до мен. Намествам таблата в скута си и оглеждам залата за хранене. Измежду хората се носи някакво смълчано напрежение, което ме боде в тила. Водят се тихи разговори и всички си хвърлят притеснителни погледи.

- Мислиш, че не знам? - проговарям шепнешком, защото нямам глас да говоря. - Но трябва да работя. На никого не му пука дали мога да се движа или не. Трябва да се върши работа и това е - разпервам ръце, а гъстата течност в купата се разклаща заплашително. Съратниците ми се хранят тихомълком и никой не се осмелява да повиши глас. Тихото им бърборене се загнездва в главата ми и пробива дупки там.

- Има нещо странно в теб - промълвява, умислен.

- Наистина? - загребвам една лъжа и я поднасям към устата си. - И кое е то, ако мога да знам?

- Очите ти и блясъкът им - отговаря просто.

- Моля? - Не разбирам какво иска да каже. - Какво толкова им има на очите ми? - шепна.

- Уникален цвят са. - Той най-сетне среща тъмно кафявият си поглед с моя. Там се крият доста неизказани неща. По лицето му има набола брада, която той почесва. Притеснен е.

- Опиши ми ги. Даже, опише мен. Никога не съм се виждал. Дори не знам как изглеждам - признавам със сконфузена нотка в гласа.

- Наистина ли не си се поглеждал в огледало?

- Огле...какво?

- Огледало.

- Какво е това?

- Не знаеш ли?

- Не - отговарям му искрено. - Роден съм в Чистилището. Не съм доведен от отвън - казвам му, а на себе си позволявам момент на слабост, в който една сълза се стича от окото ми, а сърцето ми продънва гръдния ми кош в устрем да наложи контрол над тялото ми. Тъжната истина е, че никога няма да видя светът, който се крие над земята. По смахната ирония аз вече съм погребан.

- Ти си роден тук? - пита изумено.

- Защо си толкова учуден? - не знам кое точно от всичкото привлича непрестанното му любопитство. Не съм най-интересният човек, с който можеш намериш обща тема на разговор.

- Не мислех, че тук някой се ражда - казва сериозно и ме поглежда с подновен интерес.

- Е, аз съм доказателство, че тук се раждат бебета. Просто не е често явление. Поради болестите, които върлуват тук, жените не могат да зачеват толкова лесно и начесто.

- Значи цял живот си бил тук долу?

- Не точно - продължавам да се храня с горчивата супа ( май готвачът ни е готвач само на документи). Думите се отронват от устата ми толкова непринудено и естествено, а Анхел ме слуша с особено внимание. - Има различни сектори под земята. Ние се намираме в сектор И. Останалите са - сектор Н, О, Х, Ч и Ь. Общо са шест. Преди бяхме в сектор О, но родителите ми умряха преди година и ме преместиха тук - гърлото ми се свива при спомена, а мозъкът ми агонизира. Смъртта на родителите ми тежи като огромен камък върху душата ми, която все още не може да се пребори с липсата им. Поставям ръка върху гърдите си и стискам, надявайки се болката да отшуми. Но нищо не е толкова лесно и просто, колкото в действителност ни се иска да бъде.

- Съжалявам. Не знаех...

- За какво съжаляваш? - питам го остро, а очите ми се впиват в неговите настоятелно. - Трябва да си разбрал, че в Чистилището смъртта е наша спътница. Няма за какво да се извиняваш, Анхел - гневя му се. - Тук долу страданието и болката са единствените чувства, които можел да изпиташ, а смъртта е винахи тяхна сянка. И дебне - натъртвам - за следващата си жертва - изправям се с изключително самообладание и страдащо тяло.

Отдалечавам се от него с настръхнала кожа и изгаряща глава. Не можех да му кажа, че това е най-гадният сектор от всички. Оттук тръгва вълната на пагубност и смърт. Това е сърцето на цялата нечистива работа на господаря Ким. В нашия сектор условията са най-ужасни и немарливи. Тук наистина ни третират като животни. Как да му кажа, че в другите сектори условията са по-добри, а тук сме принудени да тънем в мръсотия?

Не се обръщам към него, докато оставям таблата си с неизядената храна на импровизирания тезгях. Готвачът вероятно ще я използва утре при следващия си бъркоч. Нищо не се изхвърля, след като може да се използва повторно.

Впивайки пръсти в бедрото си, се отправям към изхода. Но това, което не искам да споделям с Анхел е, че всеки, който попадне в сектор И, не излиза жив. В другите сектори имаш надежда за живот, ако имаш достатъчно заслуги. Но не и в Чистилището.

- Попаднеш ли веднъж в сектор И, няма измъкване - промърморвам под нос, докато бутам вратите. - Единственото ти спасение е смъртта, която не знаеш кога ще дойде - дошършвам. И все пак не мога да се стърпя. Точно преди крилата на столовата да се затръшнат пред лицето, търся с очи лицето на Анхел. И го намирам. Той все така седи в ъгъла и не ме изпуска от взора си. Тъмно кафявите му очи ме следят. Настоятелни са, дълбаещи, нахални.

Не знам какво търсят, но за доброто и на двама ни е по-добре да намерят търсеното от тях. В противен случай ще бъдат погълнати от дълбочината, която се опитват да открият в мен.

А буквите, подредени правилно, образуват име. Името на господаря.

Ким Чихьон.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Едвам се домъквам до стаята си след работната си смяна. ( Интересното е, че никога не знаем колко работим. Може да е час, два или да са дванайсет. Времето тук винаги ще тече по-особено, отколкото където и другаде да било).

Подпирам се на студената сива стена, докато нови болки ме разпъват по цялата ми дължина. Мъкна се тежко, а други роби сноват като досадни мухи около мен, бързащи да се приберат по стаите си.

Главата ми се разцепва от жлъчно главоболие, което заплашва да ме раздели на две половини. Една от причините да ме боли глава е съвестта ми, която реши точно сега да се обажда (крайно неподходящо време). Но и как да не се измъчвам от угризения, когато се скарах с единствения свестен и близък за мен човек? Аз и моята, голяма, вечна уста.

Въздъхвам тежко и продължавам да ходя бавно. Днес въртенето на колелото едва не ме претрепа, за малко да умра на място. Наистина за малко да се спомина, докато бутам. Главата ми е превзета единствено от нечовешката болка в кръста ми, която ме заплашва от падане дори сега. Но желанието ми е просто да стигна до стаята си и да открия Марко там, усмихнат с неговата беззъба уста, останала без повечето си съдържание.

Анхел не спря да ме разглежда втренчено през цялата ни смяна. Много исках да го попитам сутринта какво значи „огледало". Това предмет ли е? А за какво се използва?

Тъмно кафявите му очи се появяват в съзнанието ми всеки път щом затворя клепачи.

Най-сетне успявам да се добера до стаята ни с Марко, но там ме посреща застиналият мрак. Нещо изцърква в тъмнината. Влизам, затварям вратата и се плъзвам по нащърбената ѝ повърхност.

Заплаквам. Сам. Изоставен. Безпристрастен. Ридая от изнемога. Заравям лице в ръцете си и то се облива в горчивите ми сълзи, които не спират да текат.

Марко го няма. Отблъснах го и той си тръгна от мен.

Лягам на студения под, който изпраща по протежение на гръбнака ми смразяващи тръпки. Придърпвам крака към брадичката си и продължавам да плача върху коленете си.

Самотата ме сковава. Вече разбирам какво е човек да е без близки. Усещам тази болка за втори път през краткия си живот. Неутешимостта ме обгръща. Плача, защото сърцето ми се къса от мъка. Разкъсва се в своя център.

Пропълзявам до чергата си, а край крака ми се шмугва някой плъх. Безпокойство напира в гърдите ми, задушава ме. Сълзите засядат в гърлото ми и ме разтърсват целия.

Белезите и синините се обаждат. За пореден път осъзнавам, че човек без подкрепа, не е човек. Всяко съзнателно същество има нужда от някой, който да го поддържа емоционално и физически.

И докато наранявам важните за мен хора, ще страдам и за тях, и заради себе си.

Продължавам да плача неизвестно колко време. Не мога да заспа, колкото и да се опитвам да го сторя. Чакам Марко да се появи, за да ми олекне.

По едно време чувам вратата да се отваря и съм сигурен, че съм въздъхнал облекчено, но сънят ме приласква в своите примамливи обятия.

Кога ще дойде заветният ден, в който ще спра да се гърча пред прищевките на съдбата?
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Днес е денят за къпане.

Всеки месец в края ни пускат в общи бани да се изплакнем, защото наистина започваме да миришеш лошо от цялата пот, лайна и пикня, които отделяме. Не е приятна картинка, но такава е суровата, негостопримена действителност, в която живеем.

С Марко все още не си говорим. Пробвах да му се извиня, но държанието му открито показва, че няма дори минимално желание да говори с мен. Чувствам се празен и в очите ми напират постоянно сълзи, които едвам укротявам. Искам да си върна бащината обич, с която ме даряваше Марко, но явно той е решил да ме измъчва. Мисля, че е справедливо това негово отношение. В пълното си право е да се отнася така с мен, след като се държа толкова детински. В Чистилището се налага да пораснеш по-бързо, отколкото ти се иска.

Но пък за сметка на пренебрежението и отбягването от страна на Марко, с Анхел се сближихме. Постоянното му любопитство е наистина заразяващо и има огромен нюх да се вкарва в проблеми. Всеки ден има по някоя нова синина и нова рана от камшик. Тази гледка само ме кара да треперя, защото се сещам за неспирните, дяволски докосвания на господаря Ким и невъобразимото му въображение за мъчения. Знам, че отново ще се озова в покоите му и това постоянно да бъда нащрек, ме изкарва извън нерви.

Но ми е приятно да бъда в компанията на Анхел. Винаги ме гледа с блеснали тъмно кафяви очи, които са толкова дълбоки и необятни. Тъмната му кожа му придава допълнително обаяние и се усещам от време на време как го зяпам. Но опредлено има един блясък в очите му, който се появява всеки път, в който ме погледне. Но не мога да кажа в кскво се изразява той.

Той ме чака послушно пред вратата ми. Марко отново излезе сърдит от стаята. Потискам горичивата си въздишка и затварям стаята. Много ми се ще да разбера от какво е продиктувано мълчанието и дръпността, с които ме дарява Марко. Но едва ли ще науча скоро.

- Здрасти - поздравява ме ведро Анхел. Вдигам глава към него и наистина се чудя какво не му е наред. Колкото по-щастлив изглеждаш на това място, толкова е по-голяма вероятността да те пречупят по-дълбоко. А всички тук са специалисти в тази област.

- Привет - отвръщам му вяло и тръгвам напред. Болката в гърба и задника ми е понамаляла, но от време на време ме измъчва по някой остатъчен спазъм. Раните на гърба ми зарастват, но бавно. Гласът ми се възвръща полека, но и самият аз усещам, че звуча по-изтощено и отпадало отпреди. Господарят Ким ме прекършва все повече с всяка изминала секунда. А не сме се виждал от около две седмици (по сметки излиза толкова. Имаме една жена, което дращи по стената в стаята си и следи колко време минава. Тя може наистина с точност да каже кой ден от седмицата сме, кой месет, та дори година! Все пак трябва да намираме начини да се развличаме в този оживял кошмар). И не че изгарям от огромното желание да се срещна с него отново. Потръпвам.

- Как си? - пита ме, а аз се обръщам рязко и едвам не събарям двама ни на земята.

- Ти наистина ли ме питаш това? - озадачен съм, че наистина му е хрумнало да задава такива въпроси, защото те са безсмилени. Всички се чувстваме по един и същи начин всеки ден - отпаднали, губещи, мъчещи се. Това е като да питаш умиращ човек дали е добре физически.

- Че какво му е на въпроса? - вдига рамене. - Въпрос като въпрос.

- Задаваш излишни и при това ненужни въпроси - казвам му и тръгвам отново напред.

- Просто се интересувам.

- Спри да го правиш. Дразнещо е - отговатям му, а в сърцето ми прибягва тръпка, която свива сърцето ми.

- Добре - въздиша примирено до мен, а аз крача към баните.

Минаха четиринайсет дни, откакто господарят Ким си поигра с мен и ми стана навик постоянно да се озъртам наоколо. Страхувам се, че господарят ще затвори Марко някъде, за да го измъчва. Никак не искам това да се случва.

По коридорите се смесваме с огромната тълпа от роби, която се е отправила към баните. Всички мълчат, а техните затворени усти навяват само сковаващо притеснение. По-възрастните хора едвам се държат на краката си. Малките деца (най-много на по десет или единайсет години) оглеждат слисано какво става около тях. Затварям очи в опит да избия от съзнанието си невинните им очи, които остават неподозиращи за всичката нечистотия, която се крие под пластовете крясъци, заповеди и яростни удари. Иска ми се никога да не се срещат с гадната страна на Чистилището, но веднъж влязъл тук, ще напуснеш това място само, след като умреш.

Някои от робите падат насред тълпата и остават да лежат на пода. Другите просто минават отгоре им, горките паднали окаяници няма да се изправят повторно. Донякъде знам какво е да те газят без да си направят труда дори да проверят дали дишаш.

Когато минаваме покрай един мъж, проснат на оцапания с кръв под, забелязвам смачканата му главата, изплезения език, изпадналите очи; разпиляната, откъсната коса и сгърченото му тяло. Гол е. Някой е успял да отмъкне дрехите от трупа му. Кръв обагря земята, а останалите роби продължават да погазват честта му. Но на това място, където върлува само загубата и гротескността, достойнството и честта са маловажни и безхарактерни. Те не струват нищо.

Извръщам глава, защото съм смразен от нашата окаяна общност. Вместо да се обединим, ние все повече се разединяваме. Но не мога да съдя сънародниците си, защото знам, че ги е страх от последиците от евентуланото ни обединение. Но от какво могат да бъдат ужасени? Какво могат да губят повече в този затвор?

Продължаваме напред. Виждам червени следи, оставени от ходилата на някой роб. Много кървави пътечки се пресичат, обединяват се в страховита картина, от която космите на ръцете ми и краката ми настръхват. Боси сме и отпечатъците си личат ясно. Но на никого не му прави огромно впечатление. Дори да си направят труда да забележат какво правят, те пренебрегват ставащото с вяло махване на ръка. А и какво е една жертва повече или по-малко. Роди винаги ще се намерят.

Точим се безкрайно в дълга върволица от изсъхнали тела и посърнали лица.

Най-сетне стигаме помещението с душовете. Минава се на порции през самата баня. От двете страни на вратата има големи кошове, където хвърляме мръсните си, вонящи на умрели животни дрехи. А на излизане от банята получаваме нов парцалив чифт дрехи.

Свалям тениската си и събувам панталоните си и ги мятам в единия кош (трябва да отбележа, че всъщност са по-скоро гигантски контейнери за пране). Влизам в банята и ме посреща стена от пара.

Анхел върви точно зад мен, стиснал ме за бицепса на лявата ми ръка. Стъпалата ми се мокрят. Водата е топла и облива краката ми в мека обвивка. Белите плочки са хлъзгави и на два пъти за малко да се пребия, но Анхел ме държи здраво.

Стигаме ъгъла на банята, който е непосредствено до изхода от Къпалнята. Така наричаме помещението с душовете.

Отвсякъде ни обгръща дебела завеса от гореща пара, която сгрява мускулите ми. Анхел ме вкарва под единия душ, от който тече вряла вода. Изпищявам.

- По-тихо - изсъсква ми.

- Горещо е! - отвръщам му троснато.

Постепенно свиквам с врялата вода. Тя ме залива целия и разтяга схванатите ми мускули. Разкършвам рамене. Поглеждам надолу и забелязвам колко много мръсотия се оттича от мен в канала.

Трескаво започвам да трия мръсната си кожа, която започва да почернява от горещата вода. Още и още чернилка се отлепя от мен и потича по белите плочки.

Вдигам глава и забелязвам Анхел, който се извисява над мен с около глава и половина. Косата му е мокра и се стеле на гъсти черни вълни по белязаните му рамене. Свеждам поглед и забелязвам изпъкналите му посинени ребра и все още зарастващите рани по краката му. Отново заковавам поглед в тъмните му очи, които изглеждат напълно черни на фона на парата, която ни обгръща плътно.

Очите му се разширяват и в следващия момент ме притиска о стената и ме целува настоятелно. Стъписвам се от това негово действие и замръзвам. Той моментално се отделя, след като не му отвръщам.

- Съжалявам - прошепва.

- Стига си съжалявал, Анхел - отговарям му сериозно. - Досадно е - целувам го леко - и ме изнервя вече.

Придърпвам главата му към моята и устните ми се задвижват по неговите упорито. Ръцете ми намират тила му, а неговите се обвиват около кръста ми. Устните му са напукани и мокри. Имат вкус на повръщано (залагам, че е от закуската на готвача). Той ме притегля по-плътно до себе си, докато водата продължава да ни залива. Тя се сблъсква с кожата ни така както нашите устни водят ожесточена борба за надмощие. Но нито един от двама ни не се дава.

Продължавам да го целувам настойчиво. Искам да взема повече от него, колкото се може повече. Анхел леко ме повдига, краката ми се увиват около кръста му. Въздишам, когато устните му започват нежно да целуват врата ми.

- Не тук - мърморя, стискайки очи. - Не сега, Анхел. - Той спира и вдига клепачи, а отдолу се крият напълно черни очи, които треперят в орбитите си. Мога да забележа бушуването на огромна сила в тях. Устните му са леко отворени.

- Вън - извиква един надзирател. Тупуркането на крака се чува. Анхел ме пуска да стъпя внимателно на плочките и по бързата процедура се доизплакаваме, докато се хилим, а надзирателят крещи като обезумял. Чувството да се усмихвам на това място, ми се струва ненормално. Но и самите ние не се списваме в графата „обикновени”.

Излизаме навън и навличаме безцветни, миришещи на мухал дрехи, и тръгваме по коридора.

- Довечера ще те взема от стаята ти - прошушва в ухото ми, докато се сливаме с тълпата. - Ще почукам три пъти на вратата ти. - Целува ме меко по бузата. - Три пъти - вдига показалеца, средния и безименния  си пръст и свива в един ръкав. Очите му светят палаво, докато се отдалечава.

Дъхът ми засяда в гърлото. Сепвам се и кръвта ми замръзва, когато осъзнавам, че вместо да отблъсна Анхел, аз само съм го приближавал към себе си. Изстенвам глухо на поредната си глупава постъпка. Ще го нараня. Господарят Ким ще го обезобрази. Не може любов да съществува тук. Всяка проява на чувственост бива изкоренена в зародиш. Никой няма да позволи да имаме връзка. А и господаят ще научи. Той винаги знае всичко.

Движа се в сгъстяваща се мъгла, която притиска гръдния ми кош. Страховете са голяма сила и слабост и в момента те ми играят лоша шега.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Не мога да заспя дори за малко. Чакам Анхел и неговата поява. Марко отново го няма на хоризонта. Започвам да се притеснявам къде ходи и какво прави по времето, когато трябва да спи. Боя се, че надзирателите ще го изненадат и ще го набият до смърт. Уповавам се на надеждата, че отново няма да си вършат работата като хората. Така е в нашия сектор - нищо не върви и не работи нормално.

Чувството, че нещо може да се случи с Марко, ме сковава и кара сърцето ми да трепери. Не мога да си позволя да загубя и него сред рояка болка и страдание. Просто не мога да го пусна да си иде, когато имам жизнена нужда от него.

Три тихи почуквания отекват из стаята и ме изкарват от вцепененото ми тяло и мисли. Сковано се изправям на крака и се приближавам към вратата. Отварям я, а пред мея стои Анхел обръснат и спретнат.

- Ти си без брада! - ахвам изненадано. Изглежда толкова млад и красив.

- Да, макар че се порязах на няколко пъти, но беше добър опит за бръснене - усмихва се, а аз го оглеждам от главата до петите. След днешната баня изглежда по-елегантен, макар и все така с изпито лице, дрехи, които висят като торба по тялото му и слаби, мършави крайници. - Харесва ли ти гледката? - усмихва се многозначително.

- Да - свеждам поглед, защото усещам как се изчервявам.

- Хайде, че патрулиращите може и да ни хванат - Анхел започва да ме дърпа, а аз разширявам очи.

- Надявам се, че знаеш какво ще се случи, ако ни хванат да ходатайстваме.

- Ходатайстваме? - ухилва се, а загорялата му кожа блести на бледата светлина на факлите. Коридорът е пуст и сравнително притъмнен. Светлината на факлите не огрява всички части. Сенки се движат по стените. Тихо е. Всички спат, а моята ръка се поти в ръката на Анхел. - Спокойно. Никой няма да ни пипне. Надзирателите са заети да се наливат или да изнасилват някоя жена в стаята ѝ. - Потръпвам, а пулсът ми заиграва по лявото слепоочие. Веднага в главата ми се завърта как господарят Ким ме използваше, докато ревях. Все още мога да усетя ударите на колана му и пръстите, които човъркат в гърба ми. Той ще се завърне за мен. Ще довърши започнатото. Това е просто затишие пред буря. - Спокойно. Всичко е наред - успокоява ме. Приема треперенето ми погрешно, но не смятам да развалям момента.

- А за какво ти е фенерът? - решавам да пренебрегна невежестовото му относно господаря Ким.

- Реторични въпроси.

- Ре...какво? - смръщвам вежди.

- Реторични въпроси. Не знаеш ли какво е това? - клатя отрицателно глава. - Това е въпрос, на който знаеш отговора и е просто ненужно да го задаваш.

- Но аз не знам отговора, затова те питам.

- Наистина ли? - продължава да ме дърпа из разни коридори. - Умно момче си. Кажи ми защо ми трябва фенерът? - на единия тунел се натъкваме на надзирател и Анхел бързо ме дръпва в един тъмен ръкав. Сърцето ми бие лудо, когато Анхел се притиска в мен. Двамата изчакваме известно време преди да излезем отново в коридора.

- Надзирателят си е тръгнал - въздишам през стиснато гърло, а сърцето ми бумти в ушите ми. - Ще ни хванат - прошепвам, а Анхел ме задърпва отново.

- Няма - смъмря ме твърдо. Не знам къде отиваме, но въпреки това запомням пътя, - защото вече пристигнахме.

Заставаме пред една сравнително ниска врата и Анхел бързо я отваря и ме бута в нея и затваря светкавично зад нас. След малко фенерът бива запален. Кръвта започва да бушува в мен. Разнася се миризмата на восък в тясното помещение. Плесвам се по челото заради глупостта си.

- Просто във всички стаи е тъмно.

- Точно - намигва ми.

Анхел го поставя на един рафт срещу врататта.

- И това е нещо - прошепва тихо.

- Каква е тази стая? - питам. - Таванът е нисък. На широчина не е повече от два метра, а на дължина три.

- Нещо като килер, но не мисля, че се ползва много - измъква от някъде метла и подпира с нея дръжката на вратата. - А сега - обръща се към мен на оскъдната светлина, приближава се към мен и ме придърпва към себе си - е време да довършим започнатото от банята.

Целува ме повелително и кръглата му уста ме поглъща. Залитвам към него и опирам длани на гърдите му. Тихото ни мляскане се чува из малкия килер. Надигам се на пръсти, защото Анхел е висок спрямо мен. Той ме подхваща под бедрата и аз увивам крака около кръста му. Пъхам езика си в устата му и засмуквам. Той изстенва тихо.

- Ще ме довършиш - прошепва в ухото ми, когато се отдръпва от устните ми.

- Благодаря - и отново покрива устата ми със своята. Движи изжадняло устните си по моите. Не спира да ближе и хапе. Някакво напрежение се събира ниско в корема ми. И то иска да бъде освободено. Ръцете ми са закотвени на тила му и дърпат меката му коса там, докато той подръпва вече подутата ми долна устна. Издърпвам косата му по-силно и гърлен стон се изкачва нагоре по гърлото му.

Отдръпва се от мен и ме оставя да стъпя на вече омекналите си крака. Те треперят, а аз се треса от нещо ново, което се заражда в мен. То се катери по тялото ми и ме разстърсва из основи.

Анхел сваля тениската си и събува панталоните си. Те се спускат по слабите му дълги крака. Прескача новообразувалата се купчинка и изритва дрехите настрана. Осъзнавам се, че съм затаил дъх. Оглеждам го най- безсрамно от обръснатото му младо лице, надолу по гърдите му, обрамчени от белези към пъпа, откъдето тръгва пътечка косми, а те се разпростират по чурката и краката му, където стават по-гъсти и тъмни. С една крачка е отново при мен и повдига брадичката ми към лицето си.

- Харесва ли ти това, което виждаш? - пита и повдига черна вежда.

- Много - и през цялата болка, която се вихри в мен, и през омразата и гнева - моите лоши добродетели се усмихвам истински. Бях забравил какво е да се усмихваш от сърце и душа.

Анхел ме целува с жар и ме полага внимателно на земята и се надвесва над мен. Притиска се о мен, а аз галя с длани бузите му. Ръцете му се спускат по тялото ми към бедрата ми. Започва да се трие в мен, а аз настръхвам.

Той се отлепя от мен, задъхан.

- Съжалявам. Забравих, че...забравих...

- Просто го кажи, по дяволите. Че съм бил извасилван от господаря - очите ми се започват да се пълнят със сълзи. - Това си забравил. И спри да съжаляваш, Анхел - поглеждам го право през замъгления си поглед. - Не искам господарят да разваля и този миг. Нека си подарим този момемт. Аз ще имам теб, ти ще имаш мен. Нека се отдадем един на друг и да забравим за света, защото искам да се освободя от всичко. Моля те.

Вече няма нужда от думи. Анхел сваля тениската ми и изхлузва панталона ми. Започва да целува всяко малко белегче, с което е осеяна кожата ми. Езикът му минава през белязаните ми бедра, а ръцете му внимателно милват шевовете по гърба ми. От спомените боли, но в момента създавам нови, с които ще се утешавам, когато дойдат морните дни на разруха и печал. А те ще дойдат.

Искам Анхел да изстрие цялата болка, пропита в мен. Да я помете със замах. Желая го, а желанието ми е на път да разруши няколко живота.

Мъжът над мен ме придърпва за сгъвките на коленете ми и внимателно навлиза в мен, скрепявайки всичко с пламенна целувка, която разклаща познатия ми свят. Тя заглушава стона, който напира в гърлото ми.

- Докрай - промълвявам. - Искам те
целия - въздъхвам, стискайки очи.

Анхел се тласка още веднъж в мен - този път ме изпълва с цялата си дължина, а аз въздишам треперливо. Извивам гръб и запушвам устата си с ръка, защото изстенвам силно.

- Трябва да бъдем тихи, миличък - изрича той тихо, докато набира скорост в мен. Целува сгъвката между рамото и врата ми и аз се разтапям напълно и безвъзвратно.

Свещта трепти във фенера и хвърли слаби зари върху стените на малкия килер. Аз притискам бедра към кръста на Анхел, с което го принуждавам да прави по-пълни тласъци в мен.

Отмятам глава назад, потейки се и хапейки ръката си, за да заглушавам виковете си.

Анхел заравя глава на гърдите ми и смуче зърната ми, което ме кара да скимтя жално.

- Тихо - ръмжи в ухото ми.

- З-з-знам - отвръщам му през стиснати зъби, но продължава да засмуква зърната ми. Знае, че не може да оставя трайни следи върху мен и намира начини да ме бележи без да си личи нищо.

Знам, че той може да умре заради мен, но не мисля, че осъназва пълната опасност, която представлявам. Всеки един от нас е потенциален източник, който може да ти докара върховното мъчение на главата.

Анхел ме обладава изключително нежно и прецизно. Разширява ме изкусно без да ми причини и капка болка, което ме кара да се извивам изпод него в екстаз, а устата ми да зее отворена във форма на буква „о". Тласъците му са премерени, докато държи с една ръка бедрото ми.

Целият се потя и треперя от удоволствие. Земята под мен е студена, но в мен тлее див огън, който не може да бъде потушен.

Натискът му върху мен се засилва и движенията и потрепванията му в мен стават по-трескави и диви. Ръмжи, докато ме целува изнемогващо, но аз дори нямам сила да му отвърна, докато въздишам тежко в устата му.

Поривът му да се сблъсква отново и отново с мен е умопомрачителен. Похотта му е силна, мускусна и неповторима. Засилва темпото и аз запушвам устата му с ръката си, защото стене твърде силно. А той продължава така да се тласка в мен, че чак петна изскачат пред погледа ми.

Сърцето ми бие лудешки, а Анхел удря точка в мен, която дори не мислех, че съществува. Уцелва я отново и отново, а аз се разпадам на основните си части. И чакам. Чакам някой да ме съедини.

Разтрепервам се изпод него, догаряйки като свещта във фенера на рафта. Анхел за последно се приплъзва в мен и то докрай, а аз избухвам като жар, която не може да бъде потушена.

Устните ни се намират, докато крещим зверски в устата на другия. Но това са звуци на пълна наслада, която ни завладява в този момент.

Затягам хватката си около слабото му ръбесто тяло. Дишам накъсано и хрипливо.

Поглеждам го в очите и там откривам целия си наличен свят, който ми трябва, за да оцелея.

Но оцеляването може да се окаже трудна задача.