„ Звездици, малки, неуловими,
красящи голия небосвод.
Звездици, пърхащи, бездиханни,
кланящи се на своя Бог.

Защо сте тъй далеч от мен?
Не мога да ви стигна аз.
Попаднали сте в нечий плен,
но всявате у мене само мраз.

Гледам аз нощното, уморено небе.
Мечтая за спасение в тоз час,
но в мен тъмнината тлее.
Превръщам се аз във звезден прах.

Ког..."

Една ръка тупва върху рамото ми, при което подскачам уплашено и изтървавам химикалката на пода:

- Пак ли пишеш, Кали? - пита ме Борис с боботещ глас.

- Боже! Пу, пу, пу! - Плюя в пазвата си и се опитвам да запазя поне малко самообладание, стараейки се да успокоя стресираното си сърце, което така силно бие в мен, че заглушава мислите ми-диви мустанги из ума ми. - Не трябва да стряскаш хората така, Борисе. Изкара ми всичките полтъргайсти, да знаеш. Повече не прави така - каня му се аз. - Хич не ми харесва как всеки път успяваш да ме стреснеш. - Държа се с дясната ръка за сърцето, дишайки тежко. - Не е яко - продължавам да нареждам, но Борис само ми се хили.

- Ти така се вглъбяваш в това, което пишеш, че буквално забравяш за света около теб. Виках те около пет минути. Не даде признаци да си ме чула - размахва ръце пред себе сякаш иска да се защити от моите нападки.

- И ти реши да ме стреснеш?

- Реших да те повикам да дойдеш с нас да караме ски - повдига той лявата си вежда.

- Не искам - имърморвам изпод нос. Навеждам се и вдигам химикала от пода.

- Калино, докога ще стоиш затворена в стаята? - пита ме изтормозено той, а аз не мога да го погледна в очите. Знам, че сме водили този разговор милиони пъти и то с всеки от приятелите ми по милион пъти, но това не прави горчивия хап по-лесен за преглъщане.

- Докато зимата свърши. Да - вдигам тържествено пръст. - Звучи ми като добра идея - завършвам, убедена в правотата на думите си. От Борисова страна чувам само една тъжна въздишка, пълна с много неизказани емоции. Приятелят ми клати невярващо глава, а аз го гледам. - Какво? Какво толкова казах? - питам учудено. Всъщност знам причината за неговото дълбоко отчаяние, що се отнася до мен и моята скъпоценна интровертност. Той само се усмихва, но усмивката му не стига до очите.

- Оххх, Кали. Защо си такава? - думите му звучат глухо, но и обвинително. Ставам рязко от стола сякаш стършели ме жилят по задника. Придвижвам се бързо и припряно до прозореца и впервам поглед в планините, покрити с бели шапки. Лека мъгла е обвила хотела, задушава го, изтисква и последната капка душевност от това място.

- Каква такава, Борисе? - питам, оскърбено, но все още не го поглеждам в очите, защото знам какво ще видя там. А не искам постоянно да срещам все същото неизказано съжаление, което напира на устните им постоянно. - Не обичам да съм навън. Обичам да пиша и чета.

- Постоянно - добавя той.

- Постоянно - натъртвам остро аз, но май нямам смелостта да срещна простодушния му поглед. - Имаш проблем с това? - и чувам стъпките му по пода, когато се приближава. - Не се доближавай - изсъсквам и той спира.

- Не отново, Кали.

- Какво отново, Борисе? - обръщам се към него с цялото огорчение, което успявам да събера от изтощената си душа.

- Не се затваряй отново в себе си - допълва някакси си изтерзано. Водили сме този разговор твърде много пъти, за да знам накъде отиваме. Отново.

- Не се затварям. Просто ми писва да говорим за едно и също нещо по хиляда пъти. Не се депресирам! - възкликвам, повишавайки тон. Борис стои невъзмутим в средата на стаята, диша плитко и ме гледа право в очите, но аз в неговите нищо не мога да прочета.

- Да съм казал, че се депресираш?

- Сигурна съм, че си го мислел.

- Няма откъде да го знаеш. - Лъжа. Отговорът му се забавя със секунда повече от необходимото, но на мен ми е достатъчно да разбера, че всичките ми приятели ме мислят за депресарка. Той прави крачка към мен. - Стой! - нареждам му. - Наистина ли ме мислиш за депресарка? - соча го обвинително с пръст, но той не казва нищо. Обмисля какво да ми каже, че да не ме нарани.

- Държиш се като такава - промърморва след няколко секунди. Скръствам ръце, обидена, сърдита и ядосана в едно. - Постоянно стоиш в хотелската стая и не излизаш от нея. Дошли сме на почивка, а ти седиш и пишеш.

- Няма нищо лошо в това да пишеш - казвам. Не знам как да приемам обвиненията му.

- Няма. Но не и постоянно да пишеш и четеш. - Пристъпва с още една крачка, а аз се залепям несъзнателно за стъклото на вратата, водещо към терасата. - Просто мразя зимата и не ми се карат ски - защитавам се, но докато гледам Борис, разбирам, че тази плоска лъжа са я чували твърде много пъти в доста различни варианти и той няма да се хване на въдицата. Не и днес, утре или вдругиден.

- Докога ще продължаваш да ни заблуждаваш, Калина? Докога? - думите му са остри като на наточен нож, който ме ръга бързо и рязко в корема. - Все едно и също всеки път - повишава глас Борис. - Не ни позволяваш да ти помогнем...

- Не се нуждая от помощ - прекъсвам го и се обръщам с лице към вратата. Скръствам ръце и скърцам със зъби. Ядосана и разстроена съм, но този път кавгата ни ще ескалира до други нива. - Какво толкова не разбирате, че просто не обичам да излизам? Много ли е трудно за проумяване? - питам изтощено и слушам ударите на сърцето си, отчаяно борещи се да заглушат мъката ми.

- Преди не беше такава.

- Такава - имитирам го аз с преправен глас. - Все същата съм си.

- Не си, Кали. - Гласът му сякаш ме умолява да не издигам стените около себе си. Молят ме да не се затварям толкова жестоко. - Преди се усмихваше повече. Смееше се, не спираше да говориш. Кога се промени това? Кога те изгубихме? - въпросът остава да лети в стаята като наточена гилотина, готова да отреже главата ми. Въпросът му чисто и просто ме сварва неподготвена.

- Не знам. - Думите се отронват тихо като листенца. Изплъзват се от устата ми леки като перушина, но аз не знам кога съм се променила. Вярвам, че не съм. - Не мсиля, че съм се променила, Борисе - казвам по-твърдо и уверено. Погледът ми блуждае отвъд терсата, където са разположени и другите хотели. Очите ми се мърдат и не могат да се задържат на едно място. Стаята ме задушава, а присъствието на Борис допълнително нагнетява обстановката.

- Напротив. Всички забелязахме разликата. Всички освен теб. - Още една стъпка към мен. - Нещо коренно се промени в теб. Просто се затваряш все повече и повече, което не ни допада, Кали. - Още една стъпка.

- Спри - изричам с пресъхнало гръло и се обръщам към него. Буквално се задушавам, нещо ме стиска за гърлото и изстисква глътките ми въздух. Голяма буца е заседнала в него. Боли. - Просто не се доближавай, Борисе - защитнически увивам ръце около тялото си. Чувствам се като немощно детенце, което е направило беля. Борис ме гледа със странен блясък в очите. - Трудно ми е. Училището ме натоварва и просто кипвам. Не мога да издържам на напрежението. - Сълзи се стичат от очите ми, а топката в гърлото ми ме кара да изговарям думите накъсано. Нямам дъх да продължа да говоря. Нямам сили да приказвам. - Изморена съм, Борисе. Изтощена и на ръба на нервна криза - ръкомахам ожесточено, докато думите засядат първо в гърлото ми, а после и на езика ми. - Не издържам вече. Нарискът върху ми е твърде голям - дишам все по-накъсано и хрипливо. Лицето на Борис поомеква и придобива извинителни черти. Нещо в мен се чупи отново и отново. От тук до безкрайността. - Вероятно съм се променила - макар и сама да не си вярвам, - но мога да се справя, Борисе. Няма нужда ти и останалите да висите над главата ми като майки-орлици. - Хващам се за гърдите, защото сърцето ми започва да бие толкова шумно и мъчно в мен, че чак почва да ме стяга. Знам, миличко. Боли. И двамата ни боли еднакво. Стискам блузата си здраво в юмрук, но сърцебиенето ми е толкова болезнено, че ми причинява физическа болка.

- Кали, добре ли си? - гласът на Борис идва отблизо, но главата ми се върти, а пред очите ми плуват тъмни кораби, които от време на време просветват като фарове през тъмна нощ.

Протягам ръка, опитвам се да намеря Борис и да се хвана за него. Ръката му ме хваща за бицепса и ме държи здраво да не падна. Полека ме отвежда до леглото, докато стискам блузата си здраво, гърчейки се в спазми. Нямам въздух, той свисти през стиснатите ми устни. Охкания и нечовешки звуци се изтръгват от сухото ми като шкурка гърло.

Лягам на леглото и се свивам в ембрионална поза. Болката е все тъй остра и ме разтърсва изведнъж. Като хиляди иглички, които се забиват в гърдите ми. Сълзите се стичат, а гръдният кош ме стяга ли стяга, сякаш имам корсет, който ме приклещва и веднъж влязла в него, не мога да изляза тъй лесно. Агонизирам тъжно, стонове жални се изтръгват от отворените ми устни. Моля се това да проключи по-бързо, защото не мисля, че бих могла да изтърпя още от пронизващите ме сърдечни удари. Чувам как Борис ме пита какво става. Разтревожен е. Усещам ръцете му по себе си - топли, донякъде успокояващи. Нежни.

- О, Кали - възкликва той. Ридания огласят стаята и заглушават моите собствени. Осъзнавам, че и Борис плаче с мен. Но за какво има да плаче той?

- За какво плачеш? - чувам се да изговарям плахо. Болката в мен започва бавно да отшумява като буря, оттегляща се да сее разруха другаде.

- Трябваше да те подкрепяме повече. - Подсмърчане. Аз съм с гръб към него. - Трябваше да сме повече около теб и да те подкрепяме. Ние сме лоши приятели, но просто ти мислим доброто. - От гнева ми няма и следа, но сега в мен се разрастава една кухина, която тлее като адови огньове. - Съжалявам, Кали - и поставя ръка върху рамото ми.

Завъртам се надясно и гърбът ми опира в леглото. Дясната ми ръка все така лежи върху сърцето ми, може би страхувайки се то да не спре завинаги. Да се пропука и да изгние в земята. И аз се страхувам като него. Очите ми прогарят дупки в тавана сякаш търсят отговорите там, но се чудя дали изобщо някой може да даде смислен отговор на цялата тази мелодрама.

- Не сте виновни вие. Нали знаеш, за един проблем или спор винаги има минимум двама виновни? - очите ми смъдят от сълзите, парят, докато се стичат по бузите ми. - Просто порастваме, започваме да виждаме света по друг начин. - Болката е все още в мен, но трябва да се науча да я загърбвам. Не заради себе си, а заради приятелите ми. - Вече не сме онези невинни деца, Борисе. Вече сме големи...

- Само по на 18 сме, Кали. Не сме толкова пораснали. Разбираш ли? - Не. - Ние сме още тийнейджъри, които трябва да се забавляват, да живеят, докато все още могат! - тонът му е поучителен, опитващ се да ме вразуми. Но дали наистина ми трябва вразумение?

Изправям се в седнало положение, стъпалата ми опират в пода. Чувствам се така сякаш съм бягала няколко километра без да спра. Този разговор е толкова изтощителен и нагнетяващ, че изсмуква като пиявица всичките ми сили. Но може би е време да си кажем истините, които толкова дълго сърцето ни пази непокътнати като безценни спомени. Време е да разкъсаме оковите, които ни държат устите затворени. Завъртам главата си към него:

- Борисе, - казвам, а той ме поглежда с зачервени очи и мокри бузи. За момент виждам себе си в него - тъй отчаян, изгубен, неорентиран - и да съжаляваме, и да не, положението е такова. Просто го приеми.

- Какво да приема, Калина. Кое точно очакваш да приема? - че един вид се самоунищожаваш. Да ти приличам на идиот? - думите му са остри като трън, пропождат ме, защото той е един от най-близките ми приятели. Но аз срещам погледа му, гледам го право в очите без да мигна, но се държа за сърцето. Може би словата го нараняват, нищо, че то е просто кух мускулест орган. - Ти се убиваш по този начин.

- Да ти мязам на умряла? - питам саркастично и го хващам за рамената, карайки го да се обърне към мен. Разтърсвам го, както вътрешните ми мисли разтърсват мен - силно, отрезвяващо като студен дъжд. - Погледни ме, Борисе - раздрусвам го. - Сега това съм аз. Хората се променят - плача, но ревът ми е измъчен, изтерзан, незнаен. - Погледни ме ясно, Борисе. Не гледай с очите, а с душата. Всички сме лоши, дявол го взел. Всички сме черни като въглени, защото с годините греховете ни се трупат. Не можем да останем същите деца. Ясно? - думите са твърди, отчаяни, на ръба на клисура, от която всеки момент ще се отронят, за да пропаднат дълбоко в пропастта.

Той взема ръцете ми в своите. Пръстите ни треперят, когато се докосват. Сълзите ми извират, както и тези на Борис. Чак сега виждам сенките под очите му и неслонимата тъга и огорчение в очите му. Толкова дълбока бездна зее в тях, побирайки цяла вселена и половина и все пак в този момент ми изглеждат толкова непознати - не студени, просто неразпознаваеми. Как хората винаги стигат до една и съща критична повратна точка, в която страдат и плачат? Защо винаги си причиняваме болка? Да не би да ни харесва да се измъчваме?

Не знам.

- Кали - шепот. - О, Кали. Наистина ли смяташ, че това е причината за промяната ти? - стиска пръстите ми, които е момента са ледени като айсберг.

- И вие се променихте, но аз нищо не казах. Всеки се променя, Борисе - говоря меко, тихо като летен бриз. - Трябва да го приемете, че просто понякога имаме своите спадове и възходи. Не винаги можем да сме на върха.

- Но винаги трябва да се изправяме, Кали.

- Борисе - шептя. Гласът ми ме предава. Очите му мълвят неизказани слова. Не знам какво се крие в моите. Не знам какво ще открие той в тях. Но каквото и да се спотаява дълбоко в мен, за доброто на всички ни е по-добре да не излиза наяве. - Приемете го. Нищо не е същото. Няма и да бъде.

- А ти се бори, Кали. И ние всички заедно ще се преборим.

Трябва ли да повярвам, че нещо действително с мен не е наред? В мен ли е проблемът, който тревожи приятелите ми?

Вглеждам се в очите на Борис, но и те не ми показват отговора. Нищо. Едно нищо е заседнало в тях. Той все така държи ръцете ми. И двамата треперим от безпокойство и уплаха. И двамата се тревожим дали отношенията ни ще бъдат същите след този космически срив, който преживяха душите ни.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

- Подай бирата насам, кучко - крещи Росен на Милена като обезумял пес. Приятелите ми представляват интересна гледка в момента. След две, а не - вече три бутилки бира, те са поналягали на земята, проснати в странни пози по леглата, но да подчертая, че все още мърдат и дишат. Е, все още не са припаднали, но и затова има време.

- Ралица, ще ми пода'еш ли чашата, коят' е до теб? - пита пиянски Калоян.

- Хич не ми се мърда, пръч такъв. Земи си я сам - отвръща му заваляно Ралица. Всъщност удивителното в случая е как могат да комуникират и да се разбират помежду си.

По-рано тази вечер решихме да си устроим парти в нашата стая понеже е по-голяма от тази на момчетата. И в момента празнуваме(и ние точно не знаем какво) и останалите се наливат кати жабоци. Само аз съм със съзнателна здрава мисъл и при това функционираща. Изпих една чаша бира, но бавно, и тя не успя толкова да ми замае главата. Но не мога да кажа същото и за приятелите си.

В същия този момент от съседната стая се чува силна музика. Мазна чалга. Косите ми отново се изправят, защото цяла вечер слушам крясъци и лоши музикални изпълнения, които дълбаят дупки в черепната ми кора. Но скъпоценните ми приятели искрено се забавляват и клатушкайки се, стават и започват да танцуват. Смеят се и се купонясват. От другата стая музиката гърми.

- Просто страхотно - мърморя изпод нос.

Все още няма 23 и си мисля, че съседите ни по стая тепърва ще се развихрят, което означава, че ще трябва да си намеря тапи за уши, ако искам да оцелея.

Сипвам си още малки бира и на малки глътки си я пия. Гледам танцувашите си приятели и не мога да не се усмихна. Просто си е същинско щастие да виждаш близките си хора така ухилени и със зачервени от алкохола бузи. Може да са комична гледка, но утре ще пада голям смях. Разбира се, приятелите ми се включват към общото опитване да се изпее песента. Звучат като прегракнали гарги, но нима бих могла да ги спра да се забавляват?

Дори Борис се е понаквасил, но предполагам, че след днескашния разговор и той има нужда да забрави за всичките сълзи и тъжни погледи. И сега той щрака с пръсти, пие от чашата си, пее, а очите му блестят с неподправеното удоволствие на това да се чувстваш жив. Само аз стоя отстрани като един мълчалив наблюдател, който смята да запомни всяка една част от партито, което в момента тече с пълна сила.

Направих достатъчно снимки и клипчета, които с голямо удоволствие ще им покажа утре. Да си относително трезвен си има своите големи предимства. И пак изваждам телефона си, защото Калоян целува Ралица право в устата.

- ГОРЧИВО! ГОРЧИВО! - крещят останалите, докато Ралица и Калоян едвам стоят на краката си. Камерат записва, а аз съм сигурна, че двамата утре ужасно много ще съжаляват за сегашните си действия, но...

...шанс.

От съседната стая очевидно одобряват крясъците ни и подсвиркват окуражателно. Започвам да се хиля, докато всички се смеят пиянски. Няма по-голямо щастие от това да виждаш ухилените физиономии на най-добрите си приятели, пияни до козирката. Спирам записа, след като Ралица и Калоян са далеч един от друг. Още не мога да повярвам на факта, че са се целунали. Представям си как утре и двамата ще си мият езиците с четката за зъби. Минимум пет пъти.

Атмосферата е наелектрезирана, заредена с положителна енергия. Дори чалгата от съседната стая не може да помрачи настроението ми, което танцува валс с еуфорията. Чувството на спокойствие и хармония е прекрасно. Тялото ти е отпуснато, сякаш се рееш в небесата. Самият ти си в някаква мека обвивка, която просто те приковава и те кара да се чувстваш безтегловен. Усмихвам се, защото се чувствам добре.

А когато се чувстваш добре, сърцето ти пее от щастие.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Пластмасови чаши и бутилки се търкалят по пода на хотелската стая. Всички са изпопадали по пода кой където свари и както свари. Един върху друг, един до друг, пълна каша от крайници и тела, неуспели да стигнат до леглата. Приятелите ми хъркат доволно, наквасени до козирката, вероятно сънувайки десетия си сън, докато аз ги завивам, за да не изстинат. Налага се да отида до стаята на момчетата, защото в нашата стая одеалата не стигат.

След като приключвам със завиването им, си обличам якето и излизам на терасата. Ужасен студ е, но звездите греят ярко като сапфири, пърхат като крилата на пеперуда. Небето има морав цвят, но е тъй красиво и величествено. Уникално красиво. Треперя, но усещането е хубаво, вдъхновяващо, неземно.

Връщам се в стаята. Чува се само сумтенето на приятелите ми. Става ми смешно, като си помисля за физиономиите им утре, когато ще видят видеата. Нахлузвам си шапка, стоплям си ръцете, вземам стол, тетрадката и химикала си и противно на всякаква здрава логика излизам тихомълком на терасата. Внимателно затварям вратата и поставям стола близо до парапета.

Сядам и се отдавам на тишината. Тя е царска особа, неповторима по своята същност. Притиска главата ми в шепите си, запушва ушите ми. Вече не чувам почти нищо. Усещам само студеният вятър, галещ лицето ми.

Почти три през нощта е, съседите ни по стая се кротнаха преди час и половина, защото от другите стаи им направиха забележка за шума, който вдигаха(и в частност ние, които допринасяхме за общата веселба). Разбира се, музиката спря, но не и еуфиричното настроение, което беше ескалирало дотолкова, че чак човек можеше да гребе с шепи от него. Но не мога да отрека, че беше забавно да купонясваш по такъв дивашки и разгърден начин. Поне заснех тази паметна вечер, на която ще се смеем след години и ще казваме колко необуздани сме били.

Луната пронизва небосвода, разпръсква облаците, огрява тесните улици и исполинските ели. Атмосферата е притихнала, нищо не се чува. Всеки спи, потънал в своите чудновати сънища. Няма жива мърдаща душа. Освен мен. Вдигам химикала с измръзващи пръсти и го притискам към хартията:

” Кога ще дойде моят ден съдбовен,
  от чужди окови затворен и поробен?
  Кога отново ще почувствам слънцето да гали
  лицето ми със минзухари?

  Къде отлитате мечти далечни?
  Къде ще ходите в тоз късен час?
  Моите надежди, мрачни, изтощени
  леят се, спотаени от вътрешен страх.

  Имам аз една душа за продан.
  Изхабена и доста употребена.
  Но знай, че може тя да те сгрее
  и цяло ти сърце от щастие отново да пропее.

  Ела и ме взе...”

- Ехо - чувам някой да мълви от съседната тераса. Гласът на човека ме стряска и химикалът ми се търкулва по пода на терасата и пада от ръба ѝ.

- Страхотно! - мърморя. - Днес ми се случва за втори път.

- Кое ти се случва за втори път? - гласът е на момче.

- За втори път си изтървам химикала, но за мое съжаление го загубих безвъзвратно този път. И за втори път ме прекъсват - просъсквам гневно. - Ако всички си мислите, че е много лесно да се пише проза, пробвайте пак с предположенията - продължавам да каканижа яростните си слова. Каква е възможността за един ден да те прекъснат два пъти? Поне този път не се стреснах.

Чувам отдалечаващи се стъпки и подвиквам зад момчето:

- Поне можеше едно „извинявай” да кажеш! - възклицавам възмутено. Чувам отваряне на врата и след трийсет секунди нейното хлопване. И след още трийсет секунди момчето прескача парапета между терасите и се озовава до мен.

- Заповядайте, госпожице - протяга ръка и ми подава химикал.

Поемам го и благодаря смутено. След това го прибирам в джоба на якето:

- Също така се извинявам, че заради мен изтърва химикала си.

- Ааа, няма чак такъв голям проблем - засмивам се неловко. Притискам тетрадката към гърдите си.

Момчето е една глава по-високо от мен, вероятно с тъмна коса. Лампата пред терасата не ми помога особено да видя някакви други отличителни белези. Но мога да заявя с ръка на сърцето, че има прелестна усмивка.

- Голяма врява вдигахте - разсимвам се, за да разчупя тишината, която бавно и полека оттегляше силите си от голата тераса.

- Май при вас има влюбени - казва, усмихвайки се. А аз само се засмивам силно. Превивам се на две, дъхът ми свисти през  замръзналите ми устни. Гърлото ми е сухо.

- Ох, ох, ох, не. Само да те чуят Ралица и Калоян и ще ти отрежат топките.

- Ами това „горчиво” за какво беше? - а аз продължавам да се смея. Изправям се и слагам ръка пред устата си, защото смехът ми е толкова гръмък, че се страхувам, че ще събудя погледите на нежелани гости.

- Калоян...и Ралица...бяха толкова пияни, че и двамата не осъзнаваха какво вършат. Повярвай, утре много ще съжаляват за тази целувка. - Най-сетне спирам да се смея. Това чувство на сладост и удоволствие е уникално. Разпростира се във вътрешностите ти, свива ги, разпъва ги, играе си с тях. Но е удивителен начинът, по който стомахът ми тихо се присвива и трепери. Това са все знаци, че съм жива, а не просто тленна обвивка на един скелет. Това усещане е като хапка студен сладолед - студено, но и крайно отрезвяващо.

- Аха, ясно - засмива се сладко той. - Каза, че пишеш проза - казва момчето след известна пауза. Погледът му е насочен към тетрадката, която силно притискам към себе си. - Може ли да прочета нещо? - въпросът му ме стъписва и аз се оказвам на прага на страхотна дилема. Досега не съм давала на някого да чете моите стихотворения. Четенето им ще бъде равностойно на това да отвориш черепа ми и да погледнеш тайните, които се крият в мозъка ми. Дали бих могла да дам на един непознат да ги прочете? Какво толкова би могло да стане, ако той просто надзърне в моите думи? Бих ли могла просто ей така да му дам най-ценното си притежание, което кътам толкова страстно?

Той вижда, че се колебая:

- Няма нужда да ми даваш. Просто съм любопитен. Нищо повече и нищо по-малко. - Но аз вече съм решила какво да правя.

- При едно условие - устните ми се разстилат в многозначителна усмивка, която момчето едва ли би могло да забележи в тъмнината. - Първо ми кажи името си. Само това искам. - Главата му започва толкова ожесточено да кима, че имам чувството, че ще се откъсне от раменете му.

- Казвам се Даниел. А ти?

- Калинка. - Той се засмива. - Не се смей. Не е уважително.

- Калинка - повтаря, а вятърът завърта думите около нас и те се превръщат в ехо, сладко кисела милувка.

- Да, така се казвам. Но повечето ми викат Кали или Калина, защото забравят „к-то”. Много е трудно да го запомнят - сумтя раздразнено. - Ето - протягам ръце напред и му подавам тетрадката. Пръстите ми са вече окончателно замръзнали и треперят. Но поемам някакъв риск. Залагам главата си на някакъв въображаем търг. Давам цялата си душа, изложена на тези листи. Но така или иначе Даниел е просто един непознат, който ще прочете стихотворенията ми. Но ние едва ли някога ще се срещнем отново. Може би ще имаме само срещи по терасите в ранните часове на деня.

Той поема тетрадката и се приближава до парапета там, където е лампата, която хвърля бледа, измъчена светлина. Виждам го как присвива очи, опитвайки се да чете думите, изографисани върху хартията. Аз стоя на разстояние от него. Якетата ни шумолят, а вятърът навява своята студена песен. Даниел разгръща страница след страница, очите му прескачат по редовете, но аз се чувствам спокойна, удовлетворена. Хубаво е някой да поиска да прочете нещо твое, излязло изпод твоята ръка.

За момент спира да чете и поглежда някъде в далечината. Не знам за какво мисли. Всеки има толкова мисли, че аз не мога да уловя дори една стотна от тях. Даниел затваря внимателно тетрадката, все едно е фин порцелан, който би се счупил в ръцете му.

Дълго време тишината отново наляга парцалите си връху нас. Аз съм скръстила ръце пред себе си в опит да спра да треперя. Сгушила съм се максимално в себе си и чакам едно непознато момче да каже нещо. Каквото и да е.

Той идва към мен и ми отправя твърд поглед в моя посока. Хваща ме за рамемете, като държи с дясната ръка тетрадката ми. Гледа ме толкова сериозно, че го поглеждам втрещено.

- Нещо има ли? - питам плахо.

- Винаги ли се чувстваш толкова неразбрана? - замисля се. - Толкова объркана?

- Това е много хипотетичен въпрос - отвръщам му.

- Просто ми отговори - разтърсва ме за раменете. Недоумявам какво иска да постигне с тези въпроси, но в мен сякаш нещо се разцепва. Някакъв пласт от мен се отлепя и се приземява в краката ми.  Странно е. Нещо в мен се разтваря.

- Ами...да. Понякога светът ме задушава, буквално ме стиска за гърлото. Приятелите ми казват, че съм се променила, но... - буца засяда в гърлото ми - ...аз не мисля така. Всеки се променя малко или много. Аз... - думите свистят, съсък на едно променено момиче. - ...не знам. Наистина не знам. Лошо ли е да си различен? Лошо ли е просто да обичаш да стоиш у дома и да пишеш и четеш? - отърсвам се от хватката му и пристъпвам една крачка назад. - Вероятно съм се променила, но да ме съдят, не е решение - въздъхвам.

Обръщам се и се отправям към парапета. Поставям замръзналите си длани върху ледената повърхност. Стискам, докато пръстите ми не побелят като косите на някоя баба. Чувам стъпките на Даниел зад мен. Той се приближава. Усещам как ръцете му се затягат около кръстта ми. Подпира брадичка о главата ми. Якетата ни шумят, когато платовете се докосват. Това са единствените шумове, които се чуват в ранното утро ( с изключение на дъхът и накъсаното ни дишане).

- Всичко е наред, Калинке. Всичко е наред. - Точно тези му думи ме карат да се разкъсам вътрешно на две. Точно тези три думи са достатъчни, за да могат сълзите да рукнат. Придърпва ме по-плътно до себе си, докато и последното милиметърче не е изкоренено имежду нас. Аз стискам здраво парапета, докато върху него се излива порой.  - Всичко е наред - повтаря отново и отново.

Но нищо не е наред.

Защото имам душа за продан.

Някой иска ли да я купи?

Някой би ли ме приел такава?

Не знам.

Но аз имам изгубено сърце.

Сълзите се смесват със снега, който започва да се изсипва от небето. Вали ли, вали ли. Сипе се като бял памук.

- Имам душа за продан - прошепвам през цялата си мъка, трупана с времето.

А Даниел ме притиска до себе си, докато зимата пее своята тъжна история.