-Защо са ме зяпнали така?-прошепнах тихичко на госпожа Фрийман, която вървеше плътно до мен.

През цялото време откакто бяхме излезли навън, всички не спираха да ме наблюдават и да си шепнат разни неща на ухо. Някои от тях даже продължително ме сочеха с пръст, крещейки "Това е тя!". Цялото това странно внимание от Анархистите ме караше да се свивам все повече. Искаше ми се да потъна в земята.

-Ти надви една от най-големите и наперените сред нас.-поясни Марта.-Спечели респекта на всички ни.

Макар и да ги казваше с гордост, тези думи въобще не ме накараха да се почувствам по-добре. Не исках да бъда позната като побойничка и хората да се страхуват от мен.

Стараех се да гледам единствено краката си, докато вървях, затова трудно забелязах, че към нас се беше присъединила и Моли, която крачеше бързо до госпожа Фрийман.

-Как е Стейси?-попита старата госпожа момичето с лилавите кичури. Гласът й беше загрижен, но все пак не толкова притеснен.

-Нищо й няма, не се тревожи.-отвърна тя съвсем спокойно, сякаш изобщо не ставаше дума за пребитата й сестра.

Усетих онази буца в гърлото. Бях виновна за нейното състояние и се чувствах ужасно.

-Моли, извинявам се за сестра ти.-проговорих.-Кълна се, че не ис...

-Не, това, което направи беше жестоко!-прекъсна ме тя, а аз останах с отворена уста от учудване.-За първи път някой да успее да победи великата Стейси Дантес. Може да ми е сестра, но, да си призная, тя си го заслужи.

Нямаше да споря с Моли. Това си беше нейно мнение и трябваше да го приема. В нейната глава нещата стояха по различен начин.

Начинът, по който Болните приемаха реалността беше доста по-различен от моя и ми беше трудно да свикна с техния начин на мислене.

Най-накрая след като бяхме прекосили почти целия град, достигнахме до определеното място и влязохме вътре.

От днес започвахме физическа подготовка за това, което ни предстоеше. Въпреки че повечето Болни знаеха как да се бият и да боряват с оръжие, все пак се нуждаеха от професионално обучение. Снощи веднага след като изявлението на Създателя беше приключило, Сузана беше разпоредила още от днес да се започне, защото не беше ясно какво можеше да се случи в следващите дни.

Трите с Моли и госпожа Фрийман се намерихме в огромна зала, изпълнена с изпочупени огледала. Миришеше на пот и на прах, а навсякъде бяха разположени различни непознати уреди, които явно се използваха за тренировки. Една част от Анархистите вътре упражняваха хватки за бой или пък удряха странни меки средства, висящи от тавана. Забелязах, че Тони беше този, който учеше малки и големи да се бият.

Останалата част от хората в залата бяха в другата й половина и държаха някакъв вид оръжие. Навън също имаше Болни, но те се занимаваха с тичане.

-Какво е това място?-попитах, все още оглеждайки обстановката.

-Било е фитнес зала в Старото време, преди стотици години.-Присвих очи. Никога не бях чувала за такова място.-Тук са идвали всякакви хора, за да тренират и да оформят телата си. Да, сега е малко западнало, но е подходящо място за трениране на бойци. Сузана се потруди да върне живота тук.

Докато слушах госпожа Фрийман, Моли отдавна се беше отделила от нас и беше вече при групичката за ръкопашен бой. Насочих се също натам.

-Не, ще дойдеш с мен.-спря ме госпожа Фрийман.-Не са ти нужни уроци по борба, мисля, че доказа, че можеш да се справиш с това.

-А какво ще правим?

Тя не ми отговори, а просто ме поведе към частта за стрелба. Не можех да стрелям, това беше повече от ясно. Точно заради това, страхът от непознатото пак ме завладя.

На разстояние от нас се намираха няколко чувала, на които несръчно бяха изрисувани няколко кръга-малки и големи. Останалите стрелци се опитваха да уцелят най-вътрешния.

Надявах се, че просто ще стоя и ще гледам, но госпожа Фрийман беше намислила друго. Тя хвана два черни пистолета от земята, където някои ги беше оставил и ми подаде единия. Бях виждала единствено надзирателите в Лудницата да носят такива.

Обвих ръце около студеното оръжие, изучавайки го.

Госпожа Фрийман от своя страна пък умело задържа опасния предмет в едната си ръка и го насочи към чувала. След секунда чух силен гърмеж и с учудване осъзнах, че курмушът беше уцелил центъра.

-Откъде знаете да стреляте?-попитах изумена. Не ми приличаше на жена, която можеше да върши такива неща.

-Преди години в Лудницата често си правехме незаконни състезания по стрелба. Крадяхме оръжия от надзирателите и се надявахме да не ни хванат. Често си навличахме неприятности, но поне страшно се забавлявахме. Аз винаги печелех.

Засмях се нервно и се опитах да приема думите й за нормални. Пръстите ми продължаваха да обхождат пистолета.

-Внимавай. Зареден е.-предупреди ме госпожа Фрийман и ми помогна да го хвана безопасно. Ръцете ми бяха почти отпуснати. Напълно се бях оставила да ме насочват какво да правя.

Вече държах оръжието в дясната си ръка и Марта сложи показалеца ми на спусъка.

-Дръж ръката си опъната напред и нека пистолетът да е на нивото на очите ти. Стегни се и просто натисни спусъка.

Не знаех какво е чувството да стреляш, но не предполагах, че щеше да е толкова трудно. С натискането, един от куршумите изстреля напред с цел да учули чувала, но всъщност се заби далеч напред в стената. Откатът ме накара да загубя равновесие.

Няколко други стрелци около мен ме изгледаха продължително. Част от тях се опитаха да прикрият подигравателните си усмивки, но вече ги бях забелязала. Очевидно бяха очаквали, че ще се справям в стрелбата също толкова добре колкото в боя.

-Ще ти трябват повече тренировки, мила, но ще се справиш.-окуражи ме госпожа Фрийман и ме погали нежно по рамото.-Продължавай да се опитваш.

Така и направих. След като тя ми показа как да зареждам с пълнители пистолета, ме остави насаме да се упражнявам. С времето започнах да свиквам и да усещам оръжието по-добре в ръцете си. Можех да го контролирам. Въпреки това все още се затруднявах да уцеля чувала.

От време навреме се озъртах настрани. Поради многото, макар и счупени огледала, имах поглед над цялата зала. Можех да видя какво се случваше даже в другия й край. До един от меките чували, висящи от тавана, тренираше Райдър. Беше съсредоточен в ударите си и едва ли щеше да ме забележи. Трябваше също като него да се концентрирам върху това, което вършех.

Упорито продължавах с опитите си да стрелям. Скоро толкова много се бях вглъбила в това ново начинание, че даже бях забравила за хората около себе си. Това беше добре, защото не ме караше да мисля за всичко случващо се. От вчера бях станала още по-нервна.

-За да уцелиш мишената, трябва да си напълно уравновесена, а ти не спираш да трепериш.

Произнесените току-що думи до мен ме сепнаха и за хиляден път куршумът излетя към стената.

Райдър стоеше точно до мен в синия си мокър от тренировки потник. Капчици пот се стичаха от косата и лицето му. Неспокойствието ми се умножи многократно, щом го видях толкова близо.

-Защо си толкова нервна?-попита ме.

Първо, защото ти си тук.-помислих си една от причините, но нямаше начин да изрека това на глас. И то пред него.

Прибрах един немирен кичур коса зад ухото си, опитвайки сама да разбера какво всъщност наистина ми ставаше.

-Притеснена съм от извлението на Създателя.-признах си.

-Сузана знае какво да прави, не се тревожи за нея.

Поклатих глава, че всъщност не това беше проблема.

-Не. Може би Стейси беше права... Още не мога да се противопоставя на системата. Чувствам някакъв дълг и колкото и да се опитвам, не мога да...

Изведнъж изражението на Райдър се вкамени и ме издърпа няколко крчаки по-назад, където нямаше хора и опасност да ни чуят.

-Ариана, не ми казвай това, което си мисля.-започна тихо, но уверено. Гласът му ме плашеше.-Не можеш да ни издадеш. Стигнахме твърде далеч. Ти също си с нас. Доверих ти се, не ме карай да съжалявам.

-Не го искам наистина, ясно? Но просто всичко е толкова объркано. Чувствам се все едно в ума си се бия със самата себе си.

Райдър прехапа устната си и хвана треперещите ми ръце. И двамата знаехме, че това докосване е нещо много повече от вид подкрепа, но сега разговорът беше друг.

-Каква ти фамилията?-попита ме той сериозно.

-Джъстис.

-Добре.-отвърна ми.-Тогава се бори за справедливостта. Сама знаеш, че това е правилния избор. Единствено трябва да повярваш в силата си. Знам, че си способна на това.

Затворих очи за миг. Не исках да го разочаровам. Но по-важното беше, че исках да разочаровам себе си.

Скоро усетих, че около нас се чуха женски стъпки и се спряха точно до мен. Райдър мигновено ме пусна и двамата с него насочихме вниманието си единствено към жената, чиято кожа бях одрала при раждането си-Сузана.

-Извинете, ако ви прекъсвам.-започна тя спокойно. Изненадах се, когато се обърна към мен.-Но, Ариана, искам да те помоля да дойдеш довечера в централата. Ще те чакам там. Искам да...поговорим.

Панически преместих погледа си към Райдър сякаш очаквах той да ми каже дали трябва да отида или не. През целия си живот бях разчитала някой да ми казва какво да правя. Точно заради това сега ми беше трудно да решавам сама за себе си.

-Ще дойда.-отвърнах й.

Ъгълчетата на устата й се извиха в лека усмивка и си тръгна без да каже нищо повече.

Колкото и да беше голяма залата, имах чувството, че се задушавах. Стените ме притискаха, трябваше ми въздух. Насочих се към изхода, напълно забравила за тренировките по стрелба, но Райдър вървеше плътно зад мен.

-Моля те,не се поддавай на манипулации и не върши глупости.-прошепна ми толкова близо до ухото, че усетих горещия му дъх.

Лесно беше да се каже. Въпросът беше кое убеждение щеше да надделее в мен.

Единствено от централата можех да изпратя сигнал към управниците, а сега получавах идеалната възможност.

Дали щях да го направя обаче, зависеше единствено от мен.

--------------------
Първо, извинявам се за твърде кратката и безинтересна глава, но пък това е преходът към действията, които ще се случат нататък. :)

И второ, гласувайте и коментирайте! <3 <3