От няколко часа се нуждаех от този момент на спокойствие, в който да седна и да си почина.

Бях прекарала целия ден в товарене и последна подготовка за утре и вече не чувствах нито една част от тялото си от умора. Заветният миг, когато се настаних на каросерията на малък камион, ми се стори като блаженство.

Останалите Анархисти също почти бяха приключили с работата си и малко по малко се разотиваха да си починат. Аз щях да направя същото, но нямах сили от изтощение.

Тъкмо се бях замислила какво ли щеше да ни се случи утре, когато някой грубо разклати каросерията, докато се настаняваше до мен. Моли буквално беше скочила от едната ми страна, след което отпусна крака навън. Нямах си на идея как беше възможно да има толкова много енергия след толкова дълъг и уморителен ден.

-Хайде, прибирай се и се оправяй, а аз после ще дойда да те взема, за да отидем на купона.-нареди ми весело, но не разбрах за какво говореше.

Изгледах я объркано.

-Купон?-повторих бавно и се надявах да звуча правилно. Никога не бях чувала за такова нещо.-Какво е това?

В началото Моли със сигурност щеше да ми се изсмее, но се въздържа.

-О, да.-каза тя провлачено.-Почти забравих, че тази дума не влизаше в речника на двете ви с Фийби.

Спомемаването на Фийби определено не беше много уместно, но успя да ми докара свиване на стомаха. Все още не можех да повярвам, че не беше сред живите. Може би ако бях побързала малко, щях да достигна до нея и да спра Стейси, след което да я накарам да тръгне с нас. Но не. Вече нямаше смисъл да си задавам въпроса "Ако?"... Фийби я нямаше и трябваше да го приема.

Моли усети как мигновено настроението ми се промени.

-Между другото, съжалявам за нея.-промърмори. Двете никога не бяха близки и единствените чувства, които бяха изпитвали помежду си бяха страх и омраза.-Но понякога войната изисква жертви.

Съгласих се с нея, макар и да не ми се искаше. Единствено сега желаех да спрем да говорим за мъртвата ми най-добра приятелка.

-Ще ми обясниш ли какво е "купон"?-попитах, за да се разсея и да се върнем на главната тема на този разговор.-Това някаква сграда ли е или...?

Този път Моли не можа да се сдържи. Нелепите ми предположения я накараха да се засмее толкова силно, че даже няколко преминаващи Болни да се обърнат и да видят какво ставаше.

-Наистина не знаеш какво е това, нали?-попита ме, като успокои бурния си смях.-Честно казано, няма и откъде. Купонът е организирано събитие, на което се канят множество хора, за да се забвляват чрез музика, танци, игри, малко алкохол и...други неща.

Забавление. Здравите никога не се забавляваха. Не знаех как беше възможно да се забавляваш.

-Правим купони доста често, но този път ще е по-специален.-поясни Моли.

-Защо?

-Защото е последният ни нормален ден тук. От утре влизаме във война и може би доста голяма част от нас ще загинат. Нуждаем се от една незабравима вечер преди всичко да се промени.

Поклатих глава. Имаше логика във всичко това. А и донякъде ми беше любопитно как щеше да изглежда този странен вид забавление.

-Довечера в небостърчгача. Ще дойда да те взема.-обяви Моли и ми намигна дяволито. Позитивизмът й винаги ме изненадваше. Не бях смятала, че е възможно някога да бъда толкова близка с нея.

Без да се сбогува, тя просто скочи на земята и с бърза крачка се изгуби зад една от многобройните сгради. Не ми оставаше нищо друго освен и аз да се прибера, за да се подготвя за това, което предстоеше довечера. Единственото, на което се надявах бе да мине без инциденти.

***
Ако предишната Ариана можеше да види коренната промяна, която беше настъпила във външния ми вид, както и в душата ми, със сигурност щеше да получи сърдечен удар. Допреди няколко седмици се притеснявах от всичко, в което се бях превърнала сега... Но новото ми "аз" ми харесваше по някакъв начин.

Вече не държах косата си на стегнат кок. Просто я бях вързала слабо отзад, но голяма част от кичурите се бяха измъкнали и падаха свободно около лицето ми, карайки го да изглежда много по-различно. По бузите си можех да забележа лека руменина, която се беше появила заради топлото време тук. Тънката прилепнала по тялото ми черна тениска и дънкените къси панталони ме правеха по-женствена.

Никога не се бях чувствала така.

Сега това си ти.-казах си наум, докато се оглеждах в малкото огледало в банята.

Зяпането в отражението ми беше прекъснато от силно почукване на вратата, което беше последвано от нахлуването на Моли вътре. За нея нямаше никакви граници.

-Как изглеждам?-попитах случайно, осъзнавайки, че всъщност се вълнувах от това.

-Повече от прекрасно. Никога не съм вярвала, че нещо толкова "екстравагантно" за теб ще ти стои толкова добре. Бях свикнала да те виждам с онези безцветни чували.-отвърна ми тя, но после се загледа в косата ми.-Но това не ми харесва.

Тя се пресегна и премахна ластика ми, за да може кестенявата ми права коса да се отпусне. Трудно ми беше да свикна без стягащото усещане.

-Така е по-добре.

Усмихнах й се, благодарейки й наум.

Не знаех какво беше да имаш приятелка, която да ти дава съвети. Всъщност даже и се изненадах от себе си, че смятах Моли за такава. С Фийби ми беше добре, но никога не се налагаше да си помагаме. Всеки си гледаше собствения живот, в който нямаше никакви усложнения. Следователно, помощта не беше нужна.

Отвън вече се чуваше силен шум, затова си помислих, че ще е най-добре да вървим.

Двете с Моли излязохме навън, ставайки част от многобройния поток от хора, насочен към небостъргача, чийто вход беше широко отворен за всички Анархисти. По лицата на всички си личеше въодушевлението и нетърпението да влязат вътре и да се забавляват, както беше казала Моли.

За секунда забавих ход, оставяйки хората покрай мен да ме изпреварят, защото не ми беше приятно да се блъскам сред тях, но това не важеше за Моли. Усещайки как старите ми навици отново излизат на повърхността, тя смело ме дръпна напред и с бутане преминахме през тълпата. Почти никой не се възпротиви, защото и те се опитваха като нас да си пробият път.

Когато обаче стъпих в небостъргача, ме заля напълно различна атмосфера от преди. Нещо, което никога не бях виждала през живота си. Нещо толкова непознато.

Целият небостъргач, откъдето и да можеше да се погледне, беше изпълнен с Болни. Въздухът беше задушлив, макар и някои стъклени прозорци да бяха счупени преди години. Всеки се смееше с цяло гърло и движеше тялото си по странен начин. Няколко човека удряха с ръце различни предмети, предизвиквайки необичайни за слуха ми звуци, които очевидно бяха вид музика.

Слушането на всякаква музика беше забранено. Както винаги, нито веднъж не бях нарушила правилата и не бях толкова любопитна да знам какво всъщност беше това.

Музиката явно беше заразителна. Тя беше тази, която изпълваше с енергия всички в помещението.

Не знаех какво точно трябваше да правя в този хаос. Нито пък как да се държа. Обърнах се към Моли, която вече ми подаваше пластмасова чаша, изпълнена със непозната течност.

-Пий.-нареди ми, надигайки своята.

Огледах течността няколко пъти преди да я поднеса към носа си, за да я помириша. Отново нищо не ми се стори познато.

-Какво е?-попитах.

-Казах ти да пиеш.

Събрах куража си. Чувствах се отново както когато опитах шоколада на госпожа Фрийман. Въпреки това доближих чашата до устните си и оставих течността да се излее в гърлото ми, което мигновено беше изгорено от острия вкус на напитката.

Закашлях се силно, а Моли просто ми се усмихна победоносно.

-Поздравления.-каза ми тя със широка усмивка на лице.-Току-що опита първата си глътка алкохол.

Алкохолът беше забранен на Здравите. Ние пиехме единствено напитки, който ще ни помогнат да запазим здравето и разсъдъка си. Тези вредни течности, които сега приемах, можеха лесно да ми причинят проблеми.

Съвсем скоро Моли изчезна от погледа ми. Изгуби се някъде из танцуващите Болни, който празнуваха последната си вечер. Единственото, което успях да направя бе да се изтегля настрани в едно от малкото уединени кътчета на помещението и да продължа да наблюдавам поведението на Анархистите.

Но този път не ги гледах, защото исках да ги изуча за някой проект по Психология. Правех го единствено от любопитство.

Подпрях се на стената и отпих отново от чашата. Все още свиквах с вкуса на алкохола.

В един от крайщата на помещението около мен беше поставена дървена маса. На обърнатите столове около нея стояха няколко мъже, но веднага разпознах фигурата на Райдър, който разговаряше с някакъв по-възрастен мъж с полуобръсната глава, отпивайки от метално шишенце.

През целия ден си бяхме разменили само няколко бързи погледа, защото и двамата бяхме твърде заети с работата си. Не знаех какви бяхме в момента, но начинът, по който се гледахме постоянно даваше отговор на въпроса ми.

Не знам как се бях оставила толкова дълго да наблюдавам някого. Райдър очевидно забеляза, че очите ми бяха вперени в него през цялото време, защото се обърна към мен и ми хвърли една от онези ослепителни усмивки, които притежаваше.

Въпреки че бяхме на разстояние един от друг, всеки би усетил какво напрежение от емоции витаеше около нас.

Толкова бях потънала в този малък момент, който с Райдър си разменяхме, че едва забелязах кога Сузана се беше настанила до мен.

-За първи път ли ти е?-попита ме, изкарвайки ме от транса. Изчервих се, че ме беше хванала в крачка.

-Да, никога преди не съм пила такова нещо.-опитах се да замажа момента, правейки се на неразбрала.

Сузана единствено ми се усмихна, но по нейния си начин.

-И двете знаем, че не говоря за алкохола.

Така беше. Но да споделям чувствата си към Райдър със собствената си майка ми звучеше малко странно. Та аз едва признавах на самата себе си, че имах такива.

Поклатих глава и въздъхнах. Въпреки това устните ми се извиха в неволна усмивка, която не успях да скрия.

-Да.-измънках, учудвайки се колко развълнувана звучах.-Аз...досега никога не знаех, че е възможно да изпитам това. Живеех в един затворен свят, който той напълно обърка. Но се радвам, че го направи.

Майка ми хвърли поглед към масата, където стоеше Райдър, но той вече не гледаше към нас. Беше забелязал, че си имах компания.

-Общувала съм с него, докато организирахме срещата тук в града, но въпреки малкия контакт, който съм имала с него, знам, че Райдър е едно много добро и смело момче. Никога не би те предал.

Поклатих глава. Наистина беше така.

-Виждам как се гледате.-продължи тя с мил глас.-Напомняте ми на мен и баща ти. И ние бяхме на вашата възраст, когато се запознахме. Макар и да живеехме в един пълен ад, когато двамата бяхме заедно, ние бяхме щастливи.

Тя се загледа някъде, очевидно спомняйки си нещо.

-Надявам се след като всичко приключи, двамата с него да продължите живота си заедно.

Макар и да бях съгласна, не можех да не усетя леко притеснената нотка в гласа й.

-И аз.-съгласих се с нея.

Последва кратко мълчание, в което и двете зяпахме в различни посоки. Притеснението ми със сигурност си личеше от километри.

-Хей.-наруши тишината майка ми и ме накара да я погледна в очите.-Искам да си силна. Каквото и да стане. Ще се справиш с всичко, знам го.

Звучеше така сякаш беше премисляла думите си с години. А може би наистина беше така.

-Ариана, обещай ми, че няма да се предадеш и ще се бориш с всички нас.

-Обещавам.-изстрелях твърдо без колебание.

Съвсем неочаквано, изведнъж бях притисната от Сузана. Бях се озовала в майчината й прегръдка. Усетих как леко погали косата ми и постави лека целувка върху челото ми. Макар и леко стресната от инстинктивния й жест, успях да й отвърна. Явно винаги тайничко ми се е искало да прегърна майка си.

Скоро ме пусна и забелязах за пореден път сълзите, напиращи в очите й. Тя беше направила толкова много за мен. Всъщност аз бях причината тя да започне с целия този бунт.

Не знам как, но все едно в сърцето ми с всяка изминала секунда назряваше увереност. Вярвах в Анархистите. Вярвах в целите ни. Вярвах в себе си.

-Какво да правя сега?-попитах Сузана, оглеждайки тълпата.

-Танцувай.

Повдигнах неразбиращо вежди нагоре, а майка ми единствено врътна очи миловидно.

-Просто се поклащаш в ритъма на музиката. Не се престаравай, просто се отпусни.

Послушах съвета й и, макар и с леко побутване от нейна страна, се слях с огромната група от забавляващите се Анархисти. Всички бяха в добро настроение и много от тях ми се усмихваха приветливо.

Чувствах се неловко и скована, но това беше за кратко и несъзнателно започнах да движа тялото си. Съвсем скоро се потопих изцяло в енергията, която струеше от всички в небостъргача и се отдадох на разпускане.

Колко бях грешала.

Може би имаше нещо красиво в анархията.

---------------------------------
Благодарение на вас, преглежданията вече надвишиха 4К, а гласуванията са над 1К! Обичам ви страшно много, уникални сте! <3 *_*

Също така, ако харесвате книгата, можете да я подкрепите в BAWP 2017, когато започне гласуването!

Гласувайте и коментирайте!