22 септември 1988г., някъде из покрайнините на градчето Бъкли, щата Вашингтон, Америка…

В мислите на един изоставен творец...

Това е. Свърши се. Шумът от тракането по клавишите на стария роял, смесен с прекрасните мелодии, няма повече да витае във въздуха. Нито пък аз някога отново ще бъда изпълнен с вдъхновението, което течеше във вените ми и изпълваше всяка една моя клетка с живот. Не ще видя сиянието на любовта, излизащо от всяка една изсвирена октава, на предметите наоколо. Вдъхновението вече няма да придава розови нюанси на небето, нито романтична аура около залеза, няма да облича със светлина всеки възпроизведен тон, няма да се къпе с нежни слова тишината.

А тя, тишината, е толкова силна и шумна, крещи безпомощно вътре в мен, моли за уединение и спокойствие, след като я освободих от себе си. Тя не желае компанията ми, прекалено съм раздразнителен, както и на буйните ми мисли. Наистина таях надежда, че поне тя ще иска да ме чуе, да ме изслуша. Просто за миг да ме остави да излея мъката си. Тежката печал, която задушава сърцето в гърдите ми. Тъга, породена от неразривна любов, която изпепелява. Луда обич по реките и езерата, по планините и бреговете,по горите и джунглите, по хората и земните твари. Нестихваща жар, която гори вътре в мен, която ми придава сила и мощ, както нежност и смирение. Див устрем към себеоткриването и самоусъвършенстването, към непознатото и красивото, към похотта и привързаността, към слабостта и величието.

Исках просто да излея цялата болка, която се крие в незачитаната от хората, очарователна до съвършенство, вселена. Вселена, която те отхвърлят и потъпкват, затриват и я пращат в дълбините на сивите си сърца, които отдавна са лишени от истински чувства. Вселена, която очаква да бъде намерена и опозната, обичана и използвана за благото на планетата, а и за самите нас… И всичко това, ме кара да застина от скръб, да плача неспирно, докато сълзите не се влеят в океана. Цялата тази горчивина, ме тресе из основи и ме подтиква да застана срещу тези безразсъдни същества, да се изправя и да им отворя очите, за онова, което живее вътре в душите им. Да ги вдъхновя те самите да бъдат творците в собствения си живот, те сами да редят парченцата житейски пъзел, те сами да правят изборите си, както и грешките си…