Връхчето на тънката четка се плъзгаше като перце по чистобялото платно и обрисуваше интересни линии с червен цвят. С премерени движения на китката, Нина превръщаше придошлото ѝ вдъхновение в поредната красива картина, която след завършека, смяташе, че ще бъде една от най-добрите, които някога е рисувала. Добавяйки още няколко щриха, младата жена се загледа в едва започнатото си произведение, а след което почти незабележимо се усмихна на себе си. Между пръстите ѝ се настани малко по-дебела четка и я топна в синьо, за да поеме колкото се може повече от цвета, който беше напът да добави върху платното.

Нямаше търпение да я завърши и да види крайния резултат.

Нина беше поставила разнообразните акварелни бои върху палитра, която винаги държеше близо до себе си в случай на шепот на музата ѝ. От време на време тя смесваше цветовете в нея, като ги оставяше да прелеят едни в други, създавайки интересни нюанси, които щеше да използва за картината, обладала артистичното ѝ съзнание. Любовта към изобразителното изкуство се беше зародила в душата ѝ толкова отдавна, че Нина не помнеше да е имало миг в живота ѝ, в който да не е копняла за разливащата се в кръвта ѝ магия, щом започнеше да рисува. Страстта кипеше като лава след всяко следващо докосване на четката до празното платно. А тя обичаше да ѝ се оставя да я завладее.

През големите панорамни прозорци се процеждаха последните слънчеви лъчи, като огряваха всяко кътче от работното ателие на Нина. Малкото помещение беше като целунато от светлината, която сякаш оставяше за сбогом топлите си следи по дървения под. В късните следобеди по това време на годината във Венеция имаше нещо вълшебно, което Нина не можеше да си обясни с думи. Тихите почти до шепот разговори на туристи по време на разходка из тесните улички, грацията на огненото небесно тяло, с която се тълкува и изчезва, красивата песен на поредния минаващ през каналите гондолиер, примамливият аромат на домашно приготвена паста. Италианското градче притежаваше всичко, което беше нужно на един човек, за да се влюби в него.

Въпреки че беше замислена над собствената си привързаност към Венеция, Нина продължаваше да полага старанието на истински художник върху картината си и не изпускаше от поглед платното. Внезапното почукване на вратата и лекото изскърцване на пантите обаче я стреснаха и едва не разля чашата си с вода върху боите си.

- Антонио! - възкликна раздразнено Нина и веднага огледа дали нямаше поражения по работното й място. За нейно успокоение, водата беше успяла да достигне само до няколкото оставени встрани все още неизползвани четки. - Всеки път ми изкарваш ангелите!

Въпреки видимо троснатия си тон, Нина нямаше как да се разсърди наистина на кикотещия се старец, който беше показал голата си глава иззад вратата. Антонио беше преминал отдавна седемдесетте. Тъмното му поне с два тона от това на Нина лице беше прорязано с бръчки, но пуснатата брада скриваше успешно част от тях. Вероятно атлетичното му преди години тяло сега изглеждаше немощно и съсухрено и всяко движение беше следвано от доза схващания и болка. Нина наблюдаваше как с всеки следващ отминал ден, Антонио се все повече се състаряваше, но пък на самият него не му правеше впечатление и дори не желаеше да говори за това колко време му остава на този свят. Предпочиташе да пази искрицата на радостта от живота в очите си и да се усмихва при всеки възможен повод. Все още беше способен да се наслаждава на малките безценни мигове, които караха сърцето му да тупти от емоции.

- Не исках да те безпокоя - отвърна ѝ и се засмя развеселено, докато се шмугваше в ателието. Нина се постара да се съсредоточи върху попиването на четките, но сериозната маска, която беше надянала, се пропука, и устните й се извиха в усмивка. - Чудех се дали искаш да хапнеш нещо? Не си излизала оттук с часове, трябва да си хладна. Мога да отида до пекарната отсреща.

Сините като сапфир очи на Нина срещнаха тези на Антонио.

- Благодаря, но няма нужда. Днес нямам особен апетит.

Възрастният Антонио кимна разбиращо към младата жена пред него, сякаш, че очакваше да получи подобен отговор. Загледа се в млечнобелия тен на Нина, който правеше лицето ѝ да изглежда нежно и почти детско. От години той я помнеше същата - естествена, вечно изпълнена с ентусиазъм, бодра и отворена към широкия свят. Времето течеше, но характерът ѝ беше издържал на всички бури и се беше запазил. Погледът ѝ отново беше изпълнен с нескрито въодушевление, което го накара да премести своя върху статива с интерес.

- Не ми каза, че ще почваш нова картина - изрече той, докато изучаваше платното, върху което Нина беше започнала да рисува зашеметяващ залез. Част от небето все още беше оцветено в син цвят, но останалата беше изобразена в смесица между жълто, оранжево и червено, като всички цветове се примесваха и образуваха разнообразни оттенъци. Все още имаше прекалено много за довършване, но отсега Антонио можеше да се закълне, че досега не беше виждал толкова прекрасно изпипана картина на залез.

- Вдъхновението ме връхлетя неочаквано и реших, че трябва да започна да рисувам веднага - сви рамене Нина и посочи с изцапания си в няколко цвята пръст към гледката отвън прозорците. На небосклона наистина се бяха образували причудливи цветове от залязващото слънце, което бавно се скриваше зад венецианските сгради. - Моментът не беше за изпускане.

- Красива е - увери я Антонио и постави ръка на рамото ѝ като родител, поздравяващ детето си за поредната отлична оценка в училище. - Както всичко, което рисуваш.

Нина отвърна на комплимента му с развеселена усмивка, но след миг във вечно търсещите й красота очи се настани неопределена тъга, която Антонио виждаше рядко, но въпреки това знаеше, когато тя се настанеше у Нина. Художничката огледа наполовина завършеното си произведение, а след това и множеството други картини, които бяха разпръснати във всички части на ателието. Някои бяха отделени на купчинки и покрити с плат, за да не се прашат, други пък стояха разпилени на една страна и слънчевата светлина отдавна беше съсипала боята им. Имаше толкова много готови творби, с които се гордееше, но и също толкова, които я дразнеха по необяснима причина. Изкуството често преливаше от душата й, а тя бързаше да го излее върху бялото платно или някой лист преди да успее да изтече в небитието.

Но понякога се чудеше защо вършеше всичко това? Не биваше да се заблуждава, че някой се интересуваше от произведенията ѝ, в които влагаше всичко от себе си.

- Колко клиенти имахме днес? - престраши се да попита Нина Антонио, макар и да беше повече от наясно със следващите му думи.

- Четирима - сподели ѝ, като се опитваше да поддържа ведрината в гласа си, но Нина не се нуждаеше от този престорен оптимизъм. - Включително и възрастна двойка от Швеция. Определено всички изглеждаха впечатлени от таланта ти, но така и не се решиха да си купят нещо конкретно.

Разбира се, помисли си Нина, всички винаги бяха впечатлени, но винаги нещо не беше достатъчно.

Виещата се стълба свързваше работното ателие на Нина с малкото магазинче на реда на улицата, което беше отворила, за да продава завършените си картини на множеството туристи, посещаващи Венеция. По всички стени висяха най-различни творби, които лесно можеха да привлекат хора с различни вкусове. В началото работата беше потръгнала обнадеждаващо и за миг Нина си беше помислила, че мечтата ѝ да споделя изкуството си с останалите, се беше сбъднала. Липсата на покупки и интерес обаче постепенно беше започнала да срива не само едва започнатия бизнес, но и самочувствието на Нина.

- Предполагам, че през уикенда ще имаме по-голям успех - опита се да ѝ вдъхне надежда Антонио. Не му харесваше да я вижда унила. Чувстваше се длъжен да повдига духа ѝ. - Просто днес явно не сме имали късмет.

Късметът подминаваше магазина им вече от месеци.

- Не се отчайвай, а помни, че броят на продажбите не правят един художник велик. Велик е този, който успява да накара хората да почувстват нещо от картините му.

Едва ли Нина щеше да оцелее досега, ако не бяха безценните съвети на стария Антонио. Макар и да беше чувала тези негови думи безброй пъти досега, все още имаше нужда да ѝ бъдат припомняни от време на време, за да не губи кураж.

Изведнъж ѝ се прииска да го гушне.

- Все още е сравнително рано, но не мисля, че има огромен смисъл да държим магазина отворен - предположи той, а реалистът в Нина се съгласи напълно. - Утре е нов ден и ново начало, нали?

Пламъкът на вярата в Нина заплашваше да изгасне всеки момент, но тя не биваше да му позволява това. И този път щеше да удържи на силния вятър, който животът поднасяше.

- Разбира се - отвърна простичко.

- Да те изчакам ли да тръгнем заедно? - попита я, понеже двамата винаги се изпращаха взаимно до вкъщи след края на работния ден.

Въпреки че беше изморена и не беше в особено настроение да твори, музата ѝ не спираше да я гъделичка отвътре, подсказвайки ѝ да продължава да работи над картината.

- Не, смятам да поостана малко. Искам да довърша каквото мога. Аз ще заключа, ти върви.

- Добре тогава, но не се натоварвай и си тръгни по светло - предупреди я Антонио и ѝ смигна дяволито, докато се насочваше към изхода. Упоритостта ѝ да работи над себе си и таланта си винаги го караше да ѝ се възхищава. - До утре, Нина!

В ръката си тя вече държеше поредната четка, но въпреки това успя да махне за довиждане.

- До утре - повтори тя високо и остана заслушана в бавните стъпки на стареца, който слизаше по виещата се стълба надолу.

Нина смело можеше да нарече Антонио единственият близък човек до себе си, на когото можеше да се довери напълно. Той се държеше с нея като със собствена дъщеря и тя беше сигурна, че можеше да разчита на него за абсолютно всичко. Именно той я беше побутнал да се развие като художник и идеята му да ѝ помогне с магазина за картини беше само малък жест, чрез който искаше да докаже на Нина, че вярва в нея.

Беше ред на няколкото лилави багри да заемат своето място върху залеза и това накара сърцето ѝ да трепне от вълнение.

Тя притежаваше магията на изкуството в себе си и това я правеше щастлива. Имаше Антонио. Имаше пълната свобода на въображението си, както и времето да изпълни мечтите си.

Поне засега това ѝ беше напълно достатъчно. Нямаше какво повече да иска от живота.

----------------------
Нина

Шарл

Представям ви книгата, с която ще участвам в състезанието "Най-добър български автор 2019"!

Искам да отправя специални благодарности на невероятната kSonnenscheink, която ми помогна с измислянето на заглавието! Криси, ти си един ангел, едва ли някога бих могла да опиша колко много значиш за мен не само като писател, но и като приятелка! Запознанството ни е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали, и от все сърце ти благодаря за вечната подкрепа и за това, че винаги си отворена да помогнеш (и знаеш, че не говоря само за писането). Благодаря ти и за прекрасната седмица, която прекарахме заедно! Обичам те безкрайно много!

LunaireMelancolie, теб също няма как да те забравя, благодаря ти, че изразяваш мнение всеки път, щом ти пратя някоя глава, за да я прегледаш, и ме надъхваш да продължавам напред, защото няма от какво да се притеснявам! Прегръдки!

Благодаря и на -persepxone за чудесните естетики!

Какво мислите за началото? Очаквам коментарите ви!