Той ме обичаше, а аз? Аз какво правех? Как му се отплащах за добрината и вежливостта? Като го наранявах и като се отнасях с него толкова пренебрежително.

"Обичам те".

Той наистина го правеше. Даваше не само себе си, но и цялата си любов на мен, за да ме спаси. Боже, какъв глупак. Зюмбюле, не можеше ли поне веднъж да помислиш за себе си? Защо искаше да се съсипеш заради едно и никакво си момиче?

Не знаех дали бе невъобразимо глупав, или безумно смел. Гледах го, опитвах се да го разбера, чудех се и въпреки това отговорът висеше между някъде и никъде.

И нямах идея какво трябваше да предприема отсега нататък, когато Зюмбюл бе излял душата си пред мен, а миналото ме стискаше за гърлото с черните си ръце. Обичах ли Зюмбюл, както трябваше да бъде обичан? Разбира се, че не. Той заслужаваше много повече от мен. Но въпреки това не си тръгваше, когато знаеше, че бях толкова токсична. Не се махаше, когато знаеше, че щеше да страда ужасно много. Любовта му не му позволяваше. Би жертвал всичко, за да бъда добре и щастлива. Защото и двамата бяхме свикнали да се нараняваме. Той обичаше болката не по-малко, отколкото я обичах аз.

Аз и Зюмбюл бяхме невъзможно сбъркани. Гонеха ни кръвожадни демони, които искаха да свалят и последния пласт кожа от гърба ни. Желаеха да ни превърнат в гротеска на собствените ни отражения. Желаеха да ни хванат за гърлата и да стискат, докато не издъхнем.

Но вече знаех. Виждах го кристално ясно. Двамата с него бяхме пълни мазохисти, които се изправяха на ръба на безумието и се хвърляха в тъмната пропаст с ясното съзнание, че един ден щяхме да се самопогребем. Знаехме за последствията и въпреки това нехаехме за крайния резултат. Предполагах, че след като счупиш сърцето веднъж, колкото и пъти да го трошиш след това, то няма да стане по-малко разбито.

Проблемът беше, че не исках да наранявам повече Зюмбюл, когато не заслужаваше. Не исках. Затова в този момент пръстите на ръцете ми изтръпваха, ушите ми бяха заглъхнали, а очите, пълни със сълзи. Защото не можех да отвърна на любовта му.

А исках. Наистина исках.

Но не беше достатъчно.

Аз не бях достатъчна за него. Но той не искаше да види тази проста истина, която ни избождаше очите. Не искаше да я приеме.

Затова единственото, което ми оставаше, бе да създам една огледална реалност, където той щеше да е щастлив и усмихнат, а всичко останало щеше да е наред, когато не бе. Трябваше да преглътна сълзите, задуха и себе си, за да отвърна на чувствата на Зюмбюл.

А това щеше да е много сложно.

Но все пак си заслужаваше, нали? Все пак той щеше да хвърчи от радост заряди това, че прави мен щастлива. Всичко щеше да цъфти в една причудлива болка и неразумност, които щяха да бъдат достатъчни да залъжат мазохизма ни. Щяха да са достатъчни, за да ни осмирят. Но докога? Колко време щеше да трае това временно спокойствие и примирие?

И как щеше да завърши то.

Гледах през прозореца, седнала на леглото си и си мислех как бих могла да забравя миналото, от което все още подаваха глава Никола и неговата лицемерна страна. Не знаех как можех да бъда толкова глупава и наивна. Исках да залича самодоволната усмивка от лицето на Никола, когато показа на приятелите си видео, в което правихме секс. А след това най-позорно ме обиди и скъса с мен пред всички под претекст, че му бях станала скучна и плоска. Исках да разкарам този спомен от изнурената си глава, но той ме преследваше съвсем съзнателно, несъзнателно вгнездвайки се в настоящето, пречейки ми да живея. Пречеше ми да летя. А заради него не можех да се доверя повече на никого. Никола бе откраднал добродетелите ми в момента, в който ме унижи и принизи до едно нищо. А без тях нямах стойност. Нищо, че Зюмбюл се опитваше да ми придаде ценност.

- Добре ли си? - попита ме той, щом влезе в стаята.

- Не е като да умирам - усмихнах се леко и се почесах по темето. - Защо?

- Просто се чудех дали си афектирана от случката сутринта - седна до мен на леглото.

- Вярно си е, че исках да си изкопая дупка и да се заровя собственоръчно в нея, но - направих многозначителна пауза - се радвам, че мама приема нещата толкова добре.

- Аз също. Ужасно приятна жена е.

- Успя да я омаеш с приказките си, нали? - повдигнах вежди срещу него.

- Чар и талант - усмихна се, а очите му грейнаха със своята особена светлина. - Който си го има, си го има - гледаше ме ведро. Не можех да те обичам, Зюмбюле, по начина, по който обачаше мен. Нещо не ми даваше. Съжалявам. Тошкова много съжалявам.

- Така е, някои нямаме толкова надута личност. Земни същества сме все пак - легнах на леглото и се загледах в тавана.

- Нещо друго те притеснява - излегна се до мен, а ръката му намери моята между телата ни и сплете пръстите ни. - Отново ме четеше твърде добре, Зюмбюле, но ще се наложи да те излъжа, за да си щастлив. Поне ти. - Заради това, че те обичам ли? - Не се страхувах от любовта ти, а от това, че аз не те обичах.

- Разбира се, че не - отвърнах. - Макар че е странно някой да те обича по този интимен начин.

- Няма нищо странно в това някой да те обича.

- Само да не е с лоши намерения - засмяхме се.

- Зависи какви са тези намерения. Всичко си има граници - засмях се.

- Обичам, когато се смееш. Смехът ти е приятен.

- Глупав романтик - завъртях се към него и положих глава върху гърдите му.

- Все някой трябва е романтичен от двама ни - придърпа ме към себе си.

- Мило.

- Просто не си такъв човек.

- Така ли?

- Да.

- Ще ти покажа, че това не е вярно - а гърдите му извибрираха от смеха му.

- С удоволствие ще гледам опитите ти - целуна ме по главата. Трябваше да те направя щастлив по някакъв начин, Зюмбюле, когато не можех. Но щях да се постарая.

- Много забавно, няма що.

- Но ще ми обещаеш ли едно нещо, Роузи?

- Престани с този прякор. Но те слушам - сгуших се в него.

- Престани да се режеш. Не ти отива.

- А на теб цигарите - отвърнах заядливо.

- Добре, ти спираш да се режеш, а аз спирам с цигарите. Сделка?

- Добре, щом това ще те осмири - засмях се.

Беше грешка да се съгласяваме и на това.

Както беше грешка да му позволявам да пристъпи в живота ми.

Но предполагах, че щяхме да се самозалъгваме още дълго време.