Всичко беше хубаво.

Твърде хубаво.

Мислех си, че имах правото да се съмнявам в тези привидни спокойствие и монотонност.

Светът светеше ярко, окъпан като че ли в брокат. Сякаш гледах право в очите на слънцето. Всичко си имаше цвят, тоналност, изразителност. Хората не бяха поредните сиви сенки по улицата, дървета не бяха оголени, тротоарите не бяха пусти. Чувах мелодичната песен на птиците, виждах усмивките по чуждите лица, усещах как кълбета енергия се сблъскваха с мен на талази. Не знаех, че можех да летя.

Но го правех.

Наистина летях.

Чувствах се лека като перце, носено от въздушните маси. Просто се наслаждавах на живота в неговата пълнота и завършеност. Предполагах, че това беше щастието, за което всички говореха - толкова красиво, та чак те заслепяваше. Толкова силно искреше, че понякога ми се струваше твърде нереално. Истина ли бе, или просто се заблуждавах?

Бях ли наистина щастлива?

Мислех, че да.

Но нещо никога не ми даваше мира.

Опитвах се да го потуша, задуша, натикам в най-отдалеченото кътче на съзнанието си. Опитах се да го залича по някакъв начин, да го изтрия, да лисна бяла боя отгоре му и на негово място да започна да рисувам новата си реалност.

Бях щастлива, но нещо не беше, както трябваше.

Знаех, че се задаваше буря.

Но вглеждайки се в дълбоките тъмносини очи на Зюмбюл, си напомнях, че не трябваше да развалям онова, което той се опитваше да изгради. Той не заслужаваше последиците от прогнилата ми същност. Не исках да усещам повече солените му сълзи по устните си.

- Добро утро - прогърмя гласът му, а аз се стреснах и изпуснах чашата си с кафе върху плочките в кухненския бокс.

- Ох, сърцето ми - хванах се за гърдите, дишайки учестено. - И, ох, краката ми, Зюмбюле - впих зъби в устните си, за да не изкрещя на умряло.

- Ужасно си непохватна...

- КЪРПА И КОШ, ЗЮМБЮЛЕ - изкрещях му, докато сърцето ми бумтеше в гръдния кош, а кафето се стичаше по краката ми.

Няколко минути по-късно държах ново кафе в ръце и гледах ядосано Зюмбюл.

- Не беше нарочно, Роузи.

- С този прякор не си печелиш червени точки, Зюмбюле - отпих глътка от чистото си кафе.

- Нямах намереното да те стресна наистина - направи кучешка муцунка.

- Просто съм непохватна - усмихнах му се криво и въздъхнах дълбоко.

- Не е точно така...- тръгна да се оправдава.

- Но го каза, нали? - повдигнах вежди, прозях се, погледнах кафето и установих, че не ми действаше. Съзнанието ми все още се луташе между съня и будността.

- Не беше нарочно.

- Отивам да си поспа - прозинах се. - Рая, Милена и новото ѝ гадже ще ни чакат в един ресторант в другия край на града. Предлагам ти да събереш сили, защото тези двете на едно място могат да подпалят света - доизпих чашата си и подминах Зюмбюл като пътен знак.

- Знам - подвикна ми, когато вече се бях пльоснала върху леглото и прегръщах голямата възглавница блажено. - Значи на възглавницата можеш да се умилкваш, а на мен - не? - попита заядливо.

- Тя поне не грее - усмихнах се и положих глава върху приятно миришещата калъфка.

- Еее, направи малко жертви заради мен - леглото поддаде под тежестта му.

- Ще те викна зиме, когато ми е студено - замахнах изведнъж и го ударих право в лицето с възглавницата. След малко той изкрещя на умряло и аз си помислих, че съм го фраснала лошо. - Зюмбюле, добре ли си? - надвесих се над него, докато той се превиваше на една страна. - Зюмбюле... - той ме сграбчи изневиделица и ме притисна о гърдите си.

- Пипнах те, сега няма да ходиш никъде.

- Знаеш ли колко се притесних за теб, глупак такъв - изсъсках му. - Нямаше нужда от толкова драматизъм, така или иначе винаги си увързан около мен.

- Нямам много възможности да разбера колко ти пука за мен.

- Не съм толкова безсърдечна. Просто съм кучка.

- Просто си кучка - изговорихме в унисон и се разсмяхме.

- Не знам за теб, но аз наистина трябва да събера сили за обяда - прозях се отново.

- Спокойно, заспивай, ще те почакам - прошепна и се заигра с косата ми.

Не бях достатъчно будна за обяда, спеше ми се ужасно много и поредната чаша кафе не вършеше кой знае каква работа, но поне Зюмбюл беше до мен и ме прегръщаше през раменете.

-...и с един удар той удари всички кегли, представяте ли си? - отпи Милена от шейка си, хвалейки новото си гадже. Досега не я бях чувала да говори толкова ентусиазирано за някого. Обикновено псуваше всичко живо. - Беше невероятно яко - погледна го, а той ѝ се усмихна с перлена усмивка. Аз врътнах очи и набодах един домат от салатата си.

- И ти не беше за изхвърляне - върна ѝ комплимента. Не можеше да бъдат толкова противно сладки, нали?

- Рози, добре ли си? - попита ме Рая, а аз се прозях. - Дори не се заяждаш - засмя се.

- Не ми е ден.

- Какво си ѝ направил, Зюмбюле? - погледна го скептично Милена.

- Обичайното - отвърна ѝ просто той, а очите му се бяха заковали в нея като пирони.

- А то е? - не се сдържа да попита вечно любопитната Рая.

- Секс - а аз въздъхнах не само мислено.

- Почва се отново - напъхах още храна в устата си.

- Какво? Тя попита - невинно повдигна рамене Зюмбюл.

- Моля ти се, кажи им и колко пъти - саркастично избъбрих, но той ме взе насериозно.

- Три.

- Невъзможен си, да знаеш - погледнах го злобно, но очите му сиеха като две месечини.

- Това, че ти не обичаш да говориш по тази тема, не значи, че аз не я намирам за интересна - ухили се по своя чаровен начин. Гледах го смръщено, докато другите почти се напикаха от смях до нас.

- Като една сапунка сте - изкоментира Милена.

- Запознанството ни беше по-интересно - подсмихна се Зюмбюл.

- Да не би да те е ударила? - попита Георги, новото гадже на Милена. Засега ми правеше добро впечатление.

- О, драги, не беше виждал тези две очи, които святкаха като мълнии. Знаеш, че няма буря, дори не духа вятър, но тези две очи ти подсказват, че ще те покосят отраз. Предпочитах тогава да ме беше зашлевила, по-малко зашеметяващо щеше да е - показа огромната си усмивка и ме целуна по главата.

- Боже, романтик и половина - сардонично вментах и продължих да си хапвам спокойно.

- Мисля, че двамата сте по-скоро невъзможни - поправи ме Милена и всички се засмяха отново, а наум мислех как да го върна на Зюмбюл, че нямаше цедка на прекрасната си уста.

Обядът мина страхотно, приказвахме си свободно и дори не се притеснявах от присъствието на Георги на масата. Внасяше една позитивна енергия, която балансираше разговора ни. Разбрах защо Милена го бе харесала - заради приятния му нрав. Георги определено не беше спортен тип, даже имаше коремче и беше доста набит (двамата с Милена си приличаха), но беше уникално усмихнат, ведър и симпатичен. Милена си беше намерила приятел, който първо мисли, а след това говори.

Дори да имах цялото време на света, пак нямаше да ми стигне, за да върна изгубеното време с тези две прекрасни момичета. Изгубеното никога нямаше да се върне. Колкото и усилия да полагах, едва ли някога щях да изкупя прегрешенията си спрямо тях и да поправя онова, което сама развалих.

В този момент ме удари гръм от ясно небе. Осени ме мисълта, че едва ли някога щях да се върна и аз. Колкото и да се опитвах, колкото и да се стараех, вече се бях променила и то почти до неузнаваемост. Дори Рая и Милена го забелязваха, но ми даваха нужното пространство да се възвърна. Но мен ме нямаше.

Не можех да се открия.

Вече не.

Как спасяваш нещо, което бе закотвено някъде там в миналото и не иска да се помести напред? Как му вдъхваш живот, когато то е умряло заради нечии грозни постъпкки?

Затова просто ми оставаше да се усмихвам и да се държа заради Зюмбюл, който отчаяно искаше да ми помогне.

И когато се прибрахме в късния следобед в неговия апартамент и се намерихме, прегръщайки се върху леглото му, осъзнах, че оттук насетне го щях да го лъжа.

Щях да играя роля пред него, за да успея да спася него. Защото той не заслужаваше да се съсипва заради мен и това, което не можех да загърбя и преодолея.

Прости ми, Зюмбюле, че целувката ми беше толкова лъжовна.

Прости ми, че не мога да забравя миналото.

Прости ми, че не можех да бъда момичето, което ти виждаше в мен.