Чудех се кой беше по-големият глупак от двама ни със Зюмбюл - той, че винаги ме искаше или аз, че винаги се връщах при него. Каквото и да правех, както и да го правех, моят път винаги се преплиташе с неговия. И това не ми харесваше, защото осъзнах, че вече не бяхме само аз или само той, а ние. И не беше вече само моята рационалност, но и моята първична несъознатост. Имаше нещо повече, което се опитваше да надигне глава в мен. И не знаех докога щях да успявам да го държа в клетката, където го затворих.

Не отидох на сбирката на следващия ден. Може би ме беше повече срам, отколкото нещо друго. Не знаех с какви очи трябваше да гледам Зюмбюл след съботното фиаско. Не бях използвачка и никак не страдах от нуждата за секс. Не смятах да го използвам точно по такъв начин, но нещата ескалираха и някакси стигнахме до жилището му. И сега не знаех дали съжалявах, или не. Вероятно и двете.

Голяма глупачка си, Роза. Голяма.

Но другата причина, поради която не исках да го виждам, беше, че той щеше да намери начин да ме притисне в ъгъла. Теменуженосините му очи щяха да ме прочетат като отворена книга. Вече нямаше част от мен, която Зюмбюл да не бе видял. Буквално. Не исках отново зоркият му поглед да ме следи. Имах нужда да съм сама. Което беше поредната ми голяма самозаблуда, разбира се.

Защото колкото повече оставах насаме със себе си и всички онези неизказани неща, толкова повече те ме превземаха вкупом и ме омаломощаваха. Предпочитах да се карам със Зюмбюл по цели дни и нощи, но не и да оставам сама със себе си. Беше страшно, студено и предимно сълзливо. Не знаех защо плачех, но плачех. Когато и както намерех. Само в училище се държах, докато течаха последните изпитвания, контролни и неспирни молби към госпожите за по-висока оценка. Краят на всеки срок. Едно и също всяка година. Но върнех ли се вкъщи, сълзите рукваха. Фасадата падеше, а аз не виждах изход от тази каша. Исках Зюмбюл близо до себе си, но знаех, че щях да го съсипя. Познавах се. Не бях добър човек.

А Зюмбюл беше твърде мил и добър. Не го заслужавах. Той не заслужаваше да го превърна в човек без душа.

Честно казано и на мен не ми се учеше толкова много, прекарвах по-голямата част от свободното си време, четейки книги или гледайки клипчета в ютуб. През останалото време пък тайно преглеждах готварските книги на мама, защото исках да сготвя нещо. Все пак от проба не болеше. Но въпреки това бях положила минимални усилия да изкарам петици, за да може учителите да ми се махнат от главата. Не беше уникално трудно да си записваш най-важните неща в тетрадката. А и си беше голямо предимство да не чуваш какво точно ти се говори през по-голямата част от времето. През едното ухо влязло, през другото излязло.

Но се радвах, че поне бях изкарала необходимите си оценки, защото не бях на себе си и последното нещо, за което исках да мисля, беше училище. А и ми оставаше кажи-речи седмица до края на учебната година. И още един клас след нея.

Не знаех какво би могло да ме разсее от този смог около мен. Последния път, когато се чувствах толкова зле, беше, когато Никола ме изигра и заряза по такъв долен начин. Толкова време плаках тогава, че дори не осъзнавах какво ставаше около мен и дори на кой свят се намирах. Денят се бе превърнал в нощ, а нощта в ден. Всичко бе еднообразно, сиво и мъчително гадно. Вероятно сега, ако видех Никола, бих го ударила силно. Но тогава си изплаках не само очите, но и сърцето. И болеше толкова много, защото осъзнах, че не биваше да му се доверявам толкова силно и вярно. Собствената ми наивност и лекомислие се бяха обърнали срещу мен.

Но сега всичко бе различно. Зюмбюл не искаше да разбие сърцето ми, а да го поправи. Искаше да ми помогне, а не да се подиграе с мен. Тогава защо се чувствах толкова зле? Защо се разстройвах, когато наранената нямаше да съм аз?

Чувствах се ужасно, защото осъзнавах, че щях да разруша човек, който вече ми бе доказал, че не заслужаваше такова отношение.

- Много си глупава, Роза - прошепнах на себе си. И наистина бях. Защото бях допуснала такъв интелигентен и мил мъж в живота си. А сега той страдаше заради мен, тъй като аз се държах като превзета снобарка.

Осъзнах, че трябваше да отида при Зюмбюл и да му се извиня. Поне това. Но определено трябваше да направя нещо. За него. За да му покажа, че ми пука ли? За да извлека част от болката му? Може би просто защото исках да сваля част от тежестта, полепнала като прашец по тялото ми. Почти бях сигурна, че съвестта ми се бе обадила.

Но все още не знаех дали ще успея да отида до вратата му и да му се извиня. Но поне знаех какво трябваше да сторя. Но не знаех кога. Как трябваше да посрещна сините му големи очи и студеното му изражение? Как трябваше да приема ставащото между нас?

Станах от мястото си до вратата, докато бършех сълзите си. Гримът ми сигурно отново се бе размазал. Не знаех защо го слагах всеки ден, като от седмица и нещо плачех всеки път, щом прекрачех прага на дома си. Чудех се кога щяха да секнат сълзите. Нямаха ли си и те лимит? Защото бавно и полека усещах собствения си свършек.

Опитах се да сготвя нещо и прилично докарах пълнени пиперки. Поне не ги овъглих като миналите и всичко мина без произшествия. Това си беше миниатюрен подвиг в кухненски план.

След това почистих кухнята, изкъпах се, хапнах от нелошото си ядене, докато седях на дивана и разцъквах научните канали и се спрях на "How they do it" и се загледах в това как се правеха ролкови кънки. Така и заспах, докато монотонният глас ме придърпваше бавно и полека към страната на забвението.

Но в съзнанието и сънищата ми скиташе една изключително непринудена и истинска усмивка, озарявана от чифт тъмносини очи като азурит.

Ако се вгледах още малко в тях, можех да доловя и златните нишки в тях.

Можеше и да бяха студени като цвят, но стопляха сърцето ми. А аз си мислех, че то ще е вечно замръзнало.