Зюмбюл ме объркваше.

Толкова много, че ме караше да изляза от собствената си кожа дори.

Не знаех какво да мисля. Не знаех какво да правя. Но всичко звънтеше в асбурдна тоналност.

Пълна.

Епична.

Невъобразима.

Нито думите му, нито поведението му имаха логика. Не можех да се хвана за нищо. Не можех да проследя дори една негова мисъл. Знаех, че говореше на мен. Всяка дума, излизаща измежду здраво стиснатите му устни, бе предназначена за мен, но сякаш неговото съзнание витаеше на друга плоскост. Самият той обитаваше някаква друга реалност, огледална на нашата. Мислите му просто се отблъскваха и отхвърчаха от мен, а аз не можех да ги уловя. Опитвах се. Но напразно.

Зюмбюл бе един идеал, който не можех да достигна. А вътрешното ми Аз искаше.

Но за пръв път от доста време очите му бяха огедало, в което успях да се огледам. И те ми напомниха на самата мен.

Този факт ме застигна като токов удар. Не можех да проумея, че изражението му напомняше толкова много на моето собствено.

Тъжно. И като че ли изгубено.

Усетих присвиване в гърдите, силно и болезнено.

Господи.

Не знаех, че си приличахме толкова много. Видях го точно сега, в този звезден момент. И се почувствах напълно безсилна и безпътна.

- Моля? - Не можех да повярвам на ушите си. А сърцето продължаваше да трепери в гръдния ми кош.

- Чу ме.

- Знам. Не това имах предвид. - Честно казано не знаех какво имах предвид. Но може би единственото, което можех да осмисля, беше чувството, което изпитах, когато Зюмбюл отвърна на повика ми. Не мислех, че ще отвърне, но той го стори.

И в момента се чудех дали не бе най-огромната ми грешка. Някога.

- А какво имаш предвид?

- Не се прави на две стотинки.

- Не се.

- Зюмбюле, може ли поне за един момент да се държиш нормално? - изтъкнах. - Държанието ти крайно ме обърква.

- Моето ли?

- Да, твоето - потвърдих. Но думите му, че желае да ме спаси, за да може да спаси себе си, продължаваха да обикалят съзнанието ми и ми докараваха дискомфорт. Същото беше, когато бях малка и вдигах ужасно висока температура и се налагаше да ме увиват в студени чаршафи, за да свалят температура ми. Неприятно заради студенината, но гориш отвътре.

Изгаряш, но все пак трепериш.

И това никак не ми харесваше. Исках да рева, да крещя и да беснея. Но по някаква причина бях доста безпомощна и изпаднала в крайно неудобно положение. И нямаше измъкване.

Както и от притеглящата същност на Зюмбюл.

- Сякаш твоето не ме изкарва извън кожата ми - запали отново цигарата си Зюмбюл и вдиша.

- Всичко изглежда, е взаимно - произнесох може би малко по-рязко, отколкото ми се искаше. - Просто ми кажи какво искаше да кажеш с думите си.

- Това, което казах.

- Че си решил да се правиш на втори Иисус? Не ни ли стига един? - сардонично вметнах. Ако той в момента кипеше отвътре, то не знаех какво ставаше вътре в мен. Вероятно Трета световна, водеща се с атомни оръжия. - Хайде, Зюмбюле, малко по-сериозно, моля. Не живеем във фикция.

- Аз поне се опитвам да живея в настоящето.

- Това затапка ли трябваше да е, защото много не я усетих.

- Спри да се затваряш в себе си.

- А ти да ми даваш съвети. Нещата може и да станат - събрах останалото си достойнство и се отласнах от стъклото. - Нямам какво повече да ти казвам, Зюмбюле. Ако си приключил, вкъщи ме чака възглавница.

- Не съм - натърти.

- Ми...тогава по-бързо, защото нямам цял ден.

- Ще ми позволиш ли да бъда до теб? - В гласа му се прокрадна предпазлива нотка. Сякаш се боеше. А аз все още не знаех как да отговоря на този въпрос.

Защото и аз се боях не по-малко от последиците, които двамата носехме като товар върху раменете си. Страхувах се, че сърцето ми няма да издържи тази твърде непосилна вселенска повеля. Бях слаба и го осъзнавах и исках да съхраня и последната частичка от силата си. Не исках отново да бъда нечия играчка. Не беше приятно. Но не можех да спра влечението си по Зюмбюл, което заплашваше да ме удави.

А колкото ме нараняваше болката, толкова ме и лекуваше. Като нож с две остриета.

- Какво искаш от мен, Зюмбюле? Мислиш си, че с щракване на пръстите ще оправиш това, в което се превърнах? Че с няколко мили думи и ласки ще успееш да замениш болката и страданието с нещо друго? Така ли? - обърнах се към него, а сърцето буксуваше в гърдите ми. Тялото се опитваше да противодейства на мислите ми, но емоциите предизвикваха разстроеността на целия ми организъм. Проклети чувства. Проклет Никола.

Проклет Зюмбюл с ухание на цигари и теменуженосини очи.

- Да.

- Звучиш странно самоуверено уверен.

- Предлагам ти сделка - тъмните му вежди се сбърчиха, а очите му като че ли съвсем загубиха лекия си небрежен блясък.

- Така ли? - присвих очи срещу него, докато бях принудена да търпя цигарения дим, който се блъскаше в лицето ми. Но нямаше да се отместя. Бяха готова да се гмурна в тази пропаст, ако това означаваше, че дори за секунда щях да намеря нещо, което или щеше да ме върне още по-назад, или щеше да ме изтика напред. Заслужаваше си да поема този риск.

- Нито ти, нито аз имаме да губим нещо. Вярвам, че и двамата трябва да закърпваме минали връзки, тежки проблеми и пагубни последствия. Имаш пълното право да не ми вярваш, но аз...- поклати глава и почти можех да усетя как търсеше подходящите думи. Очите му не ме изпускаха, притегляха ме. Очите на Никола никога не са били толкова хипнотизиращи. Толкова истински - имам нуждата от това. Имам нужда от теб. А ти имаш нужда от нещо, което ще те накара да спреш да мислиш за миналото. И двамата можем да живеем в този настоящ момент, използвайки го по най-подходящия начин. - И за пореден път ми се искаше да видя какво се върти в неговата вселена. Но не можех.

- Звучи като курвенско предложение.

- Както искаш го приемай. Вярвам, че и двамата можем да извлечем полза не само от ситуацията, но и един от друг.

Предложението му беше меко казано продажно, неподходящо и твърде дръзко. Ако бяхме други или ако Зюмбюл беше казал такова нещо на друг човек, всичко вероятно щеше да приключи с шамари и/или насинено око.

Но ние бяхме твърде изкривени, потъпкани и отчаяни, за да мислим за евентуалните последици от собствената пагубност на нашата разумност.

- Добре, Зюмбюле, съгласявам се на това. Като си мислиш, че можеш да ме съживиш, пробвай, няма да те спирам, но знай, че стоейки покрай мен, ще загубиш много повече, отколкото някога си имал.

Защото си бе така. Вероятно и Никола бе избягал поради същата причина от мен - просто го бях изпила.

Аз съсипвах всичко.

Сигурно така оставих и Зюмбюл, тръгвайки си от него в тази вечер, която макар и ясна, бе твърде потискаща и задушна.