Цигари.

Докато аз се тровех с мълчание и отчуждение, Зюмбюл се тровеше с цигари. Целите му дрехи и същност бяха пропити с тях. И честно казано се задушавах покрай него. Това се равняваше на това да си напъхам главата в някой комин и да вдишам силно. При всички случаи си беше самоубийствена мисия. Само като си помислех, че той пушеше и ми призляваше. Защото от доста време ненавиждах цигарите. Особено когато те ми напомняха за времена, които никога не биха могли да се върнат. Но дори всичко да си дойдеш по старому, пак не бих приела миналото. Защото разбитото сърце не прощаваше.

Просто се чудех защо го прави. Какво толкова хората намираха в цигарите, алкохола, наркотиците и секса? Какво ги привличаше към тях? Удоволствие ли изпитваха? Наслада? Намираха в тях отдушник ли? Но защо трябваше да се съсипват по този начин?

Знаех, че повечето пушеха, защото искаха да бъдат готини, да бъдат част от масовката. Но останалата част пушеше поради други причини - от вътрешния задух, заради емоционални проблеми; защото вероятно не можеше да усмири вътрешните си страхове и полтъргайсти. Всеки си имаше подбуди и род причини, за да изпадне в някакво измерение на безтегловност. Но точно това пропадане към дълбочиннито ни мъртво състояние беше причина повечето хора да не могат да избягат от наклонностите си, да останат обвързани с тях за цял живот.

Но освен с цигарения си дим, Зюмбюл ме задушаваше и с присъствието си. Въпреки че бяхме разделени от няколко места, погледът му ме следеше постоянно и ме побъркваше бавно. Не знаех какво искаше от мен. Зюмбюл нямаше ли си друга работа, освен да ме изпива с взора си? Честно казано ми ставаше крайно досадно, а и изнервящо. Почти не можех да се съсредоточа върху срещите и какво точно ни разказваше Вера, защото бях заета да се чудя на Зюмбюл и крайно нетипичното му поведение. Можех да се закълна, че тези теменуженосини очи бяха най-добрият рентген на света. Но всъщност какво искаха да намерят в мен?

Отдавна бях изгубила същността си и се лутах като дух в тъмното. Каквото и да искаше да намери Зюмбюл в мен, едва ли щеше да го открие. Знаех, че вече не бях същата и че голяма част от сърцето ми липсваше. Бях празна, изиграна и отхвърлена. Защото се доверих на грешния човек, който ме захвърли като непотребна вещ.

Това ли беше целта на всички? Да те омаят, а след това да те зарежат? Затова ли живеехме всички ние? Да лъжем и заблуждаваме ли? А вродено ли ни бе да отблъскваме хората около нас, защото така ни бе изгодно?

Така и не разбрах защо трябваше да се нараняваме взаимно. Нито беше приятно, нито красиво. Но въпреки това продължихме упорито напред, докато не изгубихме контрол и всичко не пропадна точно за един миг. Но моето сърце все още не можеше да се излекува, просто не можеше.

И проницателните сини очи на Зюмбюл ми напомняха на едно изгубено минало, което надничаше иззад ъглите на потайните и забравени времена. Отразяваха едновременно загубената любов и собствената ми пропаднала душа.

- Престани да ме зяпаш - изхърхах право в лицето му след края на срещата. Бях решила да го игнорирам, докато бе възможно. Но през последните две седмици нервите ми просто не издържаха и реших да му го кажа в прав текст. - Писна ми очите ти да ме следят. Тъп ли си, или да, че не разбираш, че ми е неприятно? - озъбих му се и го погледнах, лежерно облегнат на стъклото на ъгловото помещение, пушещ цигара.

- Иначе как да разбера? - попита дрезгаво.

- Какво има да разбираш? - смръщих вежди объркано. Слънцето отдавна бе залязало и за мое щастие най-сетне бе спряло да вали. Все още си оставаше студено, духливо и потискащо, но поне не газех в реки и не се прибирах подгизнала. Всичко бих понесла, но не и да пия витамини и да вземам нурофен всеки ден.

- Теб - повдигна рамене небрежно. - Как иначе да разбера душата ти, ако не те наблюдавам?

- Нямаш ли кого другиго да зяпаш? - погледнах го злобно, но той беше зареял поглед някъде другаде и много не отразяваше нервниченето ми. Което само ме караше да вря и кипя вътрешно.

- Другите са скучни - просто отвърна, сякаш това бе най-очевидното нещо.

- Виж какво - започнах да ръба на нервите си. Не знаех откъде му беше дошло наум да се занимава с мен. Имаше вероятност просто да иска да се позабавлява с мен. Но беше сбъркал, ако смяташе, че щеше да успее просто ей така да ми завърти главата, а след това да ме зареже, - не ме интересува какво си си навил на пръста, Зюмбюле - промълвих дълбоко, а той най-сетне благоволи да ме погледне. Не можех да различа какво се крие в погледа му, но усещах рентгеновата му сила да се приковава в мен. Полазиха ме студени тръпки и можех да се закълна, че не беше от студения вятър, - но е най-добре да спреш с игричките си.

- Защо си мислиш, че си играя?

- А защо не сваляш този рентгенов поглед от мен, хм?

- Само въпроси си ли ще си задаваме?

- Очевидно не искаш да ми отговориш.

- Защото не разбираш - хвърли цигарата си върху тротоара и я стъпка хубаво.

- Хич не ме интересува дали разбирам, или не - доближих се до него, ядосана и с прииждащи емоции, които заплашваха да ме удавят, ако не ги озъптях скоро. - Не искам въобще да усещам присъствието ти около себе си. Даже ми е чудно защо реши чак сега да се появиш на сбирките - погледнах го право в очите. - Но ме изнервяш крайно много, а нервите ми не са вечни. Разбра ли?

Известно време никой нищо не продума, просто стояхме и се гледахме в мрака. Не знаех кой какво виждаше. Но за пръв път се боях. Страхувах се някой да не види колко съм разбита и потънала в себеотчуждение.

Изведнъж Зюмбюл тръгна надолу по улицата, а отвътре кипях от гняв. Защото този мъж казваше много, но същевременно и нищо. А аз не можех да го разбера. Като една ходеща енигма на два крака 

- Искам да видя онази част от теб, скрита под маската на буйния бунтар, затова те наблюдавам - обърна се на няколко крачки от мен и ме погледна с тежкия си взор.

- Не си прави труда - извиках му. - И без това нищо не е останало в мен - рекох му и осъзнах, че съм казала повече, отколкото трябваше.

Но просто се обърнах и тръгнах в посока, обратна на неговата.

Но колкото и далеч да исках да избягам, чувствах, че нещо ме дърпаше обратно към Зюмбюл.

Спомени и минало, които си мислех, че съм погребала.